Мари Бомонт
На път за дома (9)

Девета глава

— О! — дочу се гласът на Ем Си от долния край на стълбището.

Мики поруменя от удоволствие. Той я гледаше как слиза по стълбите и тя видя гордостта в очите му. Както винаги се зарадва, че му доставя удоволствие. Както винаги не знаеше какво да отговори на комплимента. Беше решила да облече рокля от виолетово-синя коприна, защото тържеството тази вечер беше много важно и трябваше да изглежда добре. Отказа обаче да признае пред себе си, че иска да изглежда добре и заради Камерън Скот.

Стигна до последното стъпало.

— Благодаря. — Сковаността, която долови в гласа си, й напомни, че трябва да се усмихне на Ем Си.

— Истинска дама от висшето общество — каза той. — Откъде взе тази рокля?

Тя му каза името на магазина. Роклята беше доста скъпа, но поне веднъж реши да си позволи такова нещо.

— Реших, че трябва да изглеждам добре.

— Прекрасна си — потвърди с гордост той.

— Благодаря.

Този път го каза по-лесно. Макар че не го искаше, беше изключително напрегната. Вечерта трябваше да мине добре. Налагаше се. Това беше официалното откриване на „Харбър Хаус“ в Уест Вилидж с участието на персонала, управителния съвет и консултативния съвет. Бяха поканили спомоществователите, пресата, градските власти и други важни гости. Както и съседите. Вечерта беше от особено важно значение. Суеверието бе накарало Мики да избере седмицата след Свети Валентин за провеждането й. Може би малко братска обич ще помогне.

Огледа се. Старата къща направо блестеше. Дъсченият под светеше от чистота, а мебелите лъщяха от политуран. Цветята, подарени от член на консултативния съвет, красяха масите и долната част на стълбището. Всички се бяха потрудили къщата да изглежда отлично и бяха успели. Останалото зависеше от гостите.

— Кой ще идва? — попита Ем Си.

— Неколцина от поканените се извиниха, че не могат да дойдат, но не са много. Всички от изпълнителния съвет ще дойдат, освен семейство Гордън, Донагън и Дауъл. Някой от съседите обаждал ли ти се е?

— Някои ще бъдат тук, други — не.

Ем Си облиза палеца си и изтри въображаемо петно върху перилата на стълбите.

— Изпратихме покани на всички в Уест Вилидж. Лично предадох поканата на госпожица Кънингам, но не знам дали ще дойде. Поуспокои се, откакто се преместихме, но още я гризе, че го направихме без нейно разрешение.

Мики се усмихна.

— Сигурна съм, че ще я убедиш.

Ем Си също се ухили.

— Само ми дай малко време.

През двата месеца, откакто се бяха преместили, Ем Си непрекъснато се срещаше със съседите, обаждаше им се и създаваше връзки с тях. Сега може би предварителната му подготовка щеше да даде резултати.

Момичетата вече бяха слезли, облечени в най-хубавите си дрехи, тръпнеха от нервно напрежение и вълнение, готови да развеждат гостите из дома. Имаше четири новодошли, откакто завършиха спалните на горния етаж през януари. Четири нови момичета, всяка със своите проблеми, с неосъществени потенциални възможности, с предстоящи битки за живота си. Мики знаеше, че в една или в друга степен може да помогне на всяка от тях. Беше благодарна, че й се предоставя тази възможност.

Едно по едно, новите момичета изглежда се приспособяваха към живота в дома. Тази вечер тичаха заедно с останалите да изпълнят последните задачи и се чувстваха достатъчно у дома си, за да запретнат ръкави и се заловят за работа. Мики се вгледа критично във всяка една от тях, докато минаваха покрай нея. Рейчъл Джонсън — едра и силна на вид, който прикриваше страховете й. Мона Родригес — пламенна, красива, с искрящи предизвикателни черни очи. Тами Харис, която криеше истинското си аз зад дръзко държание и хапливо остроумие. Миси Уилямс — млада, уязвима като Лайза, отчаяно търсеща път в един чужд за нея живот, който не беше създаден за нея. Мики се гордееше с първите си четири момичета — всяка по свой начин бе протегнала ръка на новите. Сам по себе си този факт беше знак за напредък. И въпреки очакваното първоначално недоверие, Мики виждаше как между тях се създават първите предпазливи връзки. Дори Бренди бе направила няколко приятелски жеста, особено към малката Миси.

Мики забеляза, че Бренди доста се е потрудила за външния си вид тази вечер. Носеше семпла рокля с цвят на праскова, който оживяваше бялата й кожа и допълваше лешниковите й очи. Случката в училище преди две седмици изглежда не бе наранила новосъздаденото й крехко самочувствие. Може би защото Мики и Кони бяха застанали на нейна страна. Мики знаеше много добре, че понякога гласуваното доверие може да промени коренно живота на момичетата.

Тами Харис премина забързана покрай Мики с поднос сандвичи на път за дневната. След нея мина Джоуни с още един поднос, отрупан с чаши. Мики се усмихна и поклати глава. Тами и Джоуни вече създаваха приятелство, което щеше да разтърси света.

— Джоуни — извика тя, — моля те, сложи чашите до купата за пунш върху масата в трапезарията.

Мики беше много доволна от новата маса. Беше подарък от един от членовете на консултативния съвет. Масата стоеше идеално в трапезарията на „Харбър Хаус“, сякаш бе правена за нея. Тази вечер беше излъскана и върху нея имаше голям букет цветя и богат избор вкуснотии.

— Всичко е готово, Мики.

Джоуни. Вечно препускаше с всички сили. Сега зави покрай ъгъла на трапезарията и застрашително наклони подноса с чашите. Мики затвори очи. Когато ги отвори, Джоуни беше взела завоя успешно и нареждаше чашите до купата с пунш.

Мики въздъхна с облекчение и погледна първо часовника си, сетне Ем Си.

— Време е — отбеляза тя съвсем неуместно и се стегна.

Най-много я притесняваше тази част от работата й — връзките с обществеността. Трябваше да излага на показ онова, което върши, за да получи пари и подкрепа. Това беше от жизненоважно значение за работата й, но много не я биваше в това отношение. Винаги когато беше възможно, тя оставяше тези задължения на Ем Си, който не само ги вършеше непринудено, но и се забавляваше. Понякога обаче не можеше да ги избегне — като тази вечер. На вратата се позвъни.

— Ем Си? — прошепна Мики.

Той беше до нея, когато отвори вратата.

Чудесно. На прага стоеше Марта Дженкинс, председател на консултативния съвет на „Харбър Хаус“, омъжена за единствения наследник на едно от най-богатите семейства в Хюстън. Тази вечер бе довела съсухрения си мълчалив и дребничък съпруг. Тя имаше особена слабост към Ем Си, което беше добре дошло, защото бе подарила много неща на „Харбър Хаус“.

— Заповядайте, госпожо Дженкинс. — Ем Си взе ръката й и я целуна.

Боже Господи, помисли си Мики, но сетне сви рамене — да прави, каквото иска, само да има резултат.

Госпожа Дженкинс кръстоса стаята като шхуна с вдигнати платна.

— Позволете да ви кажа колко сте прелестна тази вечер — рече Ем Си, а погледът му се задържа сантиментално върху лицето й.

Само да не се разсмея, помисли си Мики.

— Нали си спомняте дъщеря ми Мики, директорката тук? — Ем Си посочи с ръка към нея.

— Разбира се.

Госпожа Дженкинс се ръкува с Мики, но погледът, с който я удостои, беше бегъл. Дори не си направи труда да представи съпруга си.

— Добре дошли в „Харбър Хаус“, господин Дженкинс — каза Мики с известно съжаление към него.

— Благодаря, госпожице Мълвейни — плахо й се усмихна той.

— Елате с мен, госпожо Дженкинс — покани я Ем Си с изключително изтънчен жест, — и ще разгледаме къщата, както ви обещах. Ако ми позволите…

Госпожа Дженкинс тръгна с величествена походка, а Ем Си приличаше на придружаващ влекач до нея. Изоставеният господин Дженкинс се поколеба за миг, сякаш не беше сигурен какво точно да направи, и ги последва, като се повлече по петите на едрата си съпруга. Мики остана сама да отваря външната врата, но след като Ем Си бе поел грижата за госпожа Дженкинс, това й се видя като истинско удоволствие.

Гостите започнаха да пристигат — екип от една от телевизионните станции в Хюстън, неколцина репортери от „Кроникъл“, градски съветник, членове на управителния съвет, съседи. Мики беше доволна от присъствието. Съседите общуваха с тях в различна степен на доброжелателност или сдържаност, но никой не изяви открита враждебност. Зле настроените вероятно си бяха останали у дома. Ем Си бе отбелязал значителен напредък, но Мики знаеше от опит, че винаги има, макар и малки остатъци на неприязън и подозрителност. Видя, че след като разгледаха къщата и се запознаха с момичетата, повечето съседи ставаха по-сърдечни отколкото в началото.

Но като се бе замислила за съседите, усети че го няма Камерън Скот. От онази тревожна нощ точно преди Коледа, когато взаимоотношенията им се бяха леко променили, той нито веднъж не я покани да излязат заедно и тя живееше, разкъсвана между разочарованието и облекчението. Но той редовно се обаждаше и наминаваше. Поддържаше лек шеговит разговор. Понякога докосваше рамото й или вземаше ръката й, но само приятелски. Мики не можеше да не признае, че това й харесва, но не искаше да си признае, че й се иска нещо повече.

В продължение на цял час, след като започна тържеството, Мики непрекъснато хвърляше погледи към външната врата. Чудеше се дали изобщо ще дойде. Или ако дойде, дали ще бъде сам. И се ядоса на себе си, че мисли за него.

На вратата отново се почука. Тя отвори, за да посрещне четирима нови гости. Единият от тях беше Камерън Скот.

Когато я видя, той само впери поглед в нея, без да каже нито дума. В очите му — онези ясни сиви очи, които отразяваха всяка негова мисъл — тя прочете изумление и възхищение от нея.

Пак беше облечен с костюм. Този път — черен, със снежнобяла риза и вратовръзка в черно-червен индийски десен. Всичко в него беше безупречно, с изключение на един непокорен кичур коса, паднал на челото му. Мики едва устоя на изкушението да го приглади. Този мъж беше невероятно привлекателен.

Най-сетне откъсна поглед от него и си спомни за добрите си обноски.

— Здравей, Камерън. Радвам се, че дойде. Страхотно се радвам, по дяволите!

— Здравей, Мики — отвърна той с дрезгав глас, после прочисти гърлото си. — Много си хубава.

Той все още не сваляше очи от нея. Тя усети, че й става топло.

— Благодаря. Няма ли да влезеш?

За да прикрие смущението си и в името на добрите обноски, Мики се обърна да поздрави и другите новодошли. До Камерън стоеше висок мъж и жена на среден ръст с миловидно хубаво лице. С тях беше слаба възрастна жена с изправен гръб, безукорен кок и прям поглед. Мъжът й се видя познат… Изведнъж се сети кой може да е той.

— Мики — рече Камерън. — Бих искал да се запознаеш с родителите ми — Мари и Камерън Скот.

След като се запознаха, Мики се зае да изучава възрастната двойка с неподправено любопитство. Бащата на Камерън беше по-слаб и естествено по-възрастен, но приличаше досущ на него — включително сивите очи. Те излъчваха доброта, но Мики имаше чувството, че също като при Камерън, нищо не убягваше от тях. Майка му излъчваше приветливост и елегантност, дадени й по природа. Потисна пристъпа на завист.

— … А това е госпожица Кънингам, председател на Сдружението на собствениците в Уест Вилидж — продължи Камерън. — Мики мигновено се съсредоточи. Това е значи прочутата госпожица Кънингам.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожице Мълвейни — наклони грациозно глава старата дама.

— Госпожице Кънингам, толкова сме щастливи, че приехте поканата ни.

Мики пое тънката й ръка с чувството на поданик пред своята кралица. Дали не трябваше да й се поклони? Едва не се изкикоти.

— Благодаря. Удоволствие е да съм тук. — Но госпожица Кънингам не се усмихна, а проницателните й очи поглъщаха всяка дребна подробност. Мики разбра, че е дошла тук по работа — да проучи всеки квадратен сантиметър в „Харбър Хаус“ и да види как работят. Мики не бе срещала по-внушителна личност през живота й.

Огледа се крадешком. Само Бренди беше наблизо, а тя се срамуваше от непознати хора. Къде е Ем Си сега, когато й беше необходим? Още ли омайва госпожа Дженкинс?

Изведнъж като по чудо той се появи до нея.

— Госпожице Кънингам! Много съм щастлив, че ни удостоихте с присъствието си. — Той взе ръката й и без всякакво колебание я вдигна към устните си и леко я целуна.

Мики се втрещи. Този номер беше минал с госпожа Дженкинс. Но с госпожица Кънингам? Сега ще го срита в глезените, помисли си ужасена Мики, или ще го превърне в крастава жаба, или нещо подобно.

Но за крайно нейно учудване, стиснатите устни на старата госпожица се разтегнаха в лека превзета усмивка.

— Не се опитвайте да ме заблуждавате, млади човече — рече тя. — Знам номерата ви.

Мики поклати удивена глава. Дори и тя понякога подценяваше Ем Си. Затвори уста, обърна се и го представи на родителите на Камерън.

— Радвам се да те видя, Камерън — рече сърдечно Ем Си и му протегна ръка.

— Аз също, Ем Си. — Камерън се ръкува с него, но нещо в гласа му накара Мики да го погледне. Беше сериозен. Странно. Погледна и Ем Си, но той не бе забелязал нищо. Реши, че така й се е сторило.

Ем Си издърпа Бренди напред.

— Госпожице Кънингам, това е Бренди Уилифорд. Показах ви някои от рисунките й. Нали си спомняте?

— А, да. Госпожица Уилифорд. — Госпожица Кънингам й протегна величествено ръка, както на всички останали, ала усмивката й стана по-приветлива и Мики беше сигурна, че проницателните старчески очи се поразнежиха.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мадам.

Бренди още ходеше с наведена глава, но откакто бе дошла в „Харбър Хаус“, обноските й бяха повече от приемливи.

— Наистина имате талант, млада госпожице — госпожица Кънингам. — Много ми харесаха рисунките ви.

— Благодаря, мадам. — Бренди почти я погледна в очите.

— Трябва да ме посетите някой ден — продължи любезно старата дама. — Имам някои произведения на изкуството, които ще ви заинтересуват.

Мики стрелна въпросителен поглед към Ем Си. Очите му само заблестяха още по-силно. Значи всичко това се дължеше на него. Защо ли изобщо се чудеше?

— Да, мадам — измънка Бренди. — Благодаря, мадам.

Бузите й вече бяха яркочервени.

— Госпожице Кънингам, обещах да ви покажа къщата — намеси се Ем Си. — Бренди, защо не дойдеш с нас?

Той ги поведе навътре, като не спираше да говори.

Мики остана сама с Камерън и родителите му и се усмихна несигурно, тъй като не знаеше какво да каже.

Оказа се, че не е необходимо да се притеснява.

— Камерън много ви хвали, Мики — каза Мари Скот. — Мога ли да ви наричам така? — Тя се усмихна и Мики се почувства като обляна от лъч слънчева светлина.

— Разбира се. Това е много… Искам да кажа, благодаря — започна да заеква тя, като зърна с крайчеца на окото си как Камерън се хили.

— Мари и аз очакваме с нетърпение да видим какво сте направили тук — каза бащата на Камерън.

Инстинктивно, в знак на обич, той прегърна съпругата си. Смаяна, Мики установи, че пред нея стои в цялото си величие една легендарна, приказна чудатост — сърдечно, любящо, нормално семейство — рядкост като слон на точки. Но циничността й се превърна в неудържим копнеж. Това семейство беше опасно. Караха я да иска неща, които не можеше да назове.

— Едуард Брок ми е приятел — продължи бащата на Камерън. — Често съм идвал в тази къща. От онова, което виждам тук, тя изглежда много по-добре от преди.

Той се усмихна на Мики — същата усмивка като на Камерън.

— Благодаря, господин Скот. — Безкрайно очарована, тя му се усмихна без никакво притеснение.

— Желаете ли да видите останалата част от къщата?

Тя се обърна към стоящата наблизо Джоуни.

— Това е Джоуни Джеферсън, едно от нашите момичета. Тя с удоволствие ще ви разведе из дома.

— Здравей, Джоуни — каза Мари Скот. — Приятно ми е да се запознаем.

— Здравейте — отговори Джоуни. — Аз съм най-добрата екскурзоводка тук. Приятно ми е да се запознаем — добави със закъснение тя, като погледна Мики.

— И на мен ми е приятно да се запозная с вас, млада госпожице — помъчи се да остане сериозен бащата на Камерън. — Щом сте най-добрата екскурзоводка тук, значи идваме точно навреме. Води ни.

— Следвайте ме — покани ги Джоуни и тръгна с елегантна походка пред семейство Скот.

— Опасна е — отбеляза Камерън и хвана Мики под ръка.

— Кое? — попита Мики, като се опита да не мисли колко й е приятно.

— Усмивката ти. — Той погали нежно ръката й. — Особено когато си с тази рокля. Баща ми има слабо сърце. Не знам какъв ще бъде ефектът.

— Не ставай глупав — не се сдържа тя и отново се усмихна.

— Отива ти на очите.

— И продавачката каза същото.

Не беше много сигурна в избора на роклята, но в този миг се зарадва, че я бе купила.

— Имала е право. Тук ли ще останеш довечера?

— Ще се прибера вкъщи. — Пулсът й се учести. — Защо?

— С колата ли си?

— Не. Дойдох с Ем Си.

— Ще закарам родителите си и госпожица Кънингам, щом решат да си тръгнат. После ще се върна да взема теб.

Мики се колебаеше. Пулсът й туптеше не на шега.

— По-добре недей — отговори тя. — Трябва да помогна да приберем.

— Ще те изчакам — веднага каза той.

Тя трескаво се мъчеше да измисли друго извинение.

— Ще стане късно.

— Ще помагам.

Тя се разсмя и се предаде. Пък и толкова искаше това да се случи!

— Добре. Надявам се, че те бива да миеш чинии.

— Нямате ли машина за миене на съдове?

— Имаме — дори няколко — включително аз. — Видя изражението му и омекна. — Нямаме още. Запланували сме я за следващия месец.

— Камерън? — разнесе се глас от вратата.

Мики погледна натам и видя слаб тъмнокос мъж, застанал на прага на все още отворената врата.

— Кийт — Очите на Камерън светнаха от радост. — Радвам се, че дойде.

Той сложи ръка на гърба на Мики и я насочи към вратата. Тя наистина се почувства добре.

— Мики, това е Кийт Роудс, ваш съсед от едната страна на улицата и мой — от другата. Той и съпругата му Пени са мои добри приятели.

Мики се ръкува с Кийт.

— Благодаря, че дойдохте, Кийт.

Лайза й бе разказала за семейство Роудс и бе поискала няколко пъти разрешение да ходи у тях след училище. Говореше предимно за Кийт, но не каза нищо за съпругата му, освен че е „наистина шикозна“.

Мики се вгледа в него. Красивото му лице беше прямо, откровено и излъчваше почти осезаема жизненост. Моментално й стана симпатичен.

— Едно от нашите момичета, Лайза Париджи, ми каза, че ви идва на гости — рече тя. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Не, разбира се — отговори Кийт. — На мен… На нас ни е много приятно да е с нас.

— Господин Роудс! — чу се гласът на Лайза зад тях. Лицето й беше оживено, а очите й радостно блестяха.

— Здравей, Лайза. — Кийт протегна ръце към нея и за крайно учудване на Мики, Лайза се хвърли в прегръдките му.

— Толкова се радвам, че дойдохте. — Тя го прегърна силно. — Къде е госпожа Роудс?

Той се поколеба за миг, преди да отговори.

— Тя… Не се чувства добре тази вечер. Боли я гърло.

Мики се постара да запомни това — следователно госпожа Роудс не ни харесва.

— Колко жалко — каза Камерън. — Искрено се надявах, че ще дойде.

— Може би следващия път — отговори Кийт, но гласът му прозвуча неубедително.

— И двамата сте добре дошли по всяко време — усмихна се Мики.

— Елате, господин Роудс. Искам да ви покажа къщата. — Лайза го улови за ръката и го повлече след себе си, като се смееше.

Камерън докосна рамото на Мики.

— Ще отида да видя какво правят моите хора.

Тя кимна и се обърна да посрещне още трима новодошли.

Камерън се върна след половин час, като водеше родителите си и госпожица Кънингам към вратата.

— Благодаря, Мики, за чудесната вечер — каза Мари Скот.

— Явно вършите добра работа тук — добави бащата на Камерън.

Ръкостискането му беше топло и крепко.

— Заслужавате похвала.

— Благодаря.

Мики изпита чувството, че похвалата беше действително висока, след като идваше от неговата уста.

— Добра работа вършите тук, госпожице Мълвейни — присъедини се към него госпожица Кънингам. — Изумена съм от онова, което видях… засега.

— Радвам се да го чуя от вас, госпожице Кънингам. Имаме намерение да сме възможно най-добрите съседи.

Мики се постара да вложи в думите цялата си убедителност.

— Така е — потвърди някак загадъчно старата учителка, наклони глава и се отправи с тържествена походка към вратата.

— Чудесна вечер, Мики — рече Камерън. — Направо затрудни опозицията.

— Надявам се да е така — отговори мило Мики.

Той изглеждаше оскърбен.

— Наистина знаеш как да уязвиш човека.

Тя се изсмя. Чувстваше се безумно щастлива. Камерън докосна леко ръката й.

— Връщам се след минута — добави той толкова тихо, че думите му почти не се чуха.

Мики вдигна глава и усети върху себе си всезнаещия поглед на Ем Си.

* * *

Тържеството вървеше към своя край. Мики помагаше на момичетата и на допълнителния персонал да носят празните чинии в кухнята, като през цялото време се опитваше да потисне оптимизма си. Отдавна бе научила, че оптимизмът е опасен опиат. Съзнаваше много добре, че „Харбър Хаус“ е още в изпитателен срок. Кварталът беше като едно семейство и един-единствен инцидент можеше да провали всичко. Но вечерта явно бе преминала успешно. Позволи си да изпита моментна гордост.

— Страхотен прием, мила — каза Ем Си.

— Мисля, че мина много добре — стрелна го с поглед тя. — Невъзможен си, да знаеш.

На лицето му се изписа недоумение.

— Моля?

— Госпожица Кънингам! Да не говорим за госпожа Дженкинс.

— А, това ли — ухили се Ем Си. — Госпожа Дженкинс е неизлечима романтичка. Трябва й само малко внимание. Аз й обръщам внимание, „Харбър Хаус“ печели от това и всичко е наред. А що се отнася до госпожица Кънингам… — Той стана сериозен и продължително я загледа в очите. — Знаеш ли, може и да не ти се вярва, на нея — също, но аз действително се привързах към това старо момиче. Не се опитвам да я мамя. Поне — поправи се той съвестно, като разглеждаше ноктите си, — да не направи нещо, което няма да е от полза за всички, включително за нея.

— Вземам си думите обратно — рече Мики малко натъжена. Прекалено съм подозрителна. Дори към Ем Си.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

— Аз, ами Камерън ще се върне да ме вземе. Той ще ме закара до вкъщи. — Не можеше да погледне Ем Си в очите, макар да знаеше, че той не сваля поглед от нея. Усети как се изчервява.

И той не настоя.

— Добре, мила. Ще тръгвам тогава. — В гласа му не прозвуча никакъв намек.

Камерън се върна пет минути по-късно.

— Достатъчно ли дълго изчаках или да запретвам ръкави?

— Дойде навреме. Само минутка да си взема якето.

Докато го търсеше в гардероба, тя се питаше дали няма да предприеме нещо, от което няма връщане назад.

Камерън я последва вътре в апартамента. Тя и не очакваше, че ще постъпи другояче.

— Пак ли проверяваш за серийни убийци? — попита тя със свито гърло.

Съвсем неуместно забеляза, че е махнал очилата си.

— Винаги има полза от това.

Веселият му глас я подканваше.

— Когато котката спи…

Този път, когато я притегли към себе си, безпокойството й не беше толкова силно и бързо бе сподавено от учестения й пулс.

Той взе лицето й в ръце и този незначителен жест стопи съпротивата й. Гледаше я в очите, докато прокарваше пръсти през косата й. Очите му бяха в сянка, но тя виждаше желанието в тях.

— Мики… — Гласът му беше пресипнал. Сви пръсти в косата й.

Тя се опита да се противопостави, но само веднъж. После лудешкото туптене на сърцето й прогони разсъдъка й.

Щом започна да я целува, тя вече не усещаше нищо друго, освен устните му и горещото му тяло до нейното. Винаги досега беше нежен и търпелив. Но сега тя инстинктивно усети, че търпението му се изчерпва. Долови нещо много по-силно.

Устните му проследиха очертанията на брадичката й и тя изстена. Ръцете й го прегърнаха сами и докоснаха стегнатите мускули на раменете и гърба му.

После ръцете му започнаха да се движат по цялото й тяло, като възбудиха у нея калейдоскоп от блещукащи нови усещания. Той я хвана през кръста, а сетне полека-лека ръцете му се придвижиха към гърдите й. Тя затаи дъх. Като че ли съвсем бе спряла да диша.

Той вдъхваше от уханието й. Обля го силен прилив на желание, който напълно го извади от равновесие. Искаше я. Сега. Тук, върху килима, ако трябва.

Пръстите му се спряха на ципа на роклята й. Можеше да я обладае сега. Знаеше го. Всички прегради бяха рухнали, пометени от силата на взаимното им желание. Но нямаше да е справедливо спрямо нея. Знаеше го с убеденост, която не можеше да обясни. Тя бе изпълнена с желание в момента, но по-късно щеше да го намрази. Колкото и да я желаеше, той искаше много повече тя да държи на него.

Потънала в опиянението на необузданата страст, Мики изведнъж усети как силното тяло на Камерън потрепери и после се отпусна. Улови я за ръцете, прилепи дланите й към гърдите си и долепи чело до нейното, докато дишането им се успокои. Сетне внимателно и съзнателно я пусна.

Мики го погледна, като се опитваше да проясни разсъдъка и зрението си.

— Господи, това е най-трудното нещо, което съм правил — призна той с треперещ глас.

Лека мрачна усмивка омекоти чертите му. Отметна с ръка косата от лицето й.

Мики го гледаше втрещена. Щеше да се люби с него, без дори да се замисля.

Понечи да каже нещо, но той сложи пръст на устните й.

— Между нас има нещо, Мики. Ще го отречеш ли?

В нея започна да се надига старият страх. Но като виждаше желанието в очите му, не можеше да не го иска и тя.

— Не — каза без заобиколки тя. — Не мога да го отрека.

Тя почувства как напрежението му го напусна. Опита се да продължи, но не знаеше какво всъщност иска да каже, освен че внезапно изпита страх както никога досега.

— Не мога да се увличам. Работата ми…

Гласът й постепенно заглъхна и тя наведе глава. Подобно извинение беше равностойно на обида. Настъпи мълчание. Накрая той го наруши.

— Това не е оправдание, Мики. — Сега вече в гласа му се долови насмешка. — Всеки работи. Дори аз.

Тя вдигна глава.

— Съжалявам — окаяно каза тя. — Не се правя на труднодостижима.

— Така ти идва отвътре, а? — ухили се той и белите му зъби проблеснаха.

Тя също се усмихна, макар и с нежелание.

— Благодаря много.

Сетне стана сериозна.

— Не знам. Просто… — едва изричаше думите. — … това не е за мен. Не мога да си позволя… — Гърлото й пресъхна.

— Какво не можеш да си позволиш?

Нямаше да я остави току-така.

Да позволя на някого да ме нарани? Да ме измами? Мики не можеше да намери отговор. Отново я задавиха противоречиви чувства. Тя ги отхвърли и отчаяно се вкопчи в гнева.

— Не мога да си позволя усложнения точно сега — троснато отговори тя. — Не са ми необходими. Не ги искам.

Обърна се и понечи да се отдалечи от него. Той я улови за ръката и я обърна към себе си доста грубо.

— Онова, което съществува между нас, не е лошо нещо, Мики. То може да бъде прекрасно. От какво се страхуваш?

— Аз… Не знам.

От какво наистина се страхуваше? Опита се да погледне на въпроса справедливо, но все едно се мъчеше да намери далечна звезда — виждаше я само с крайчеца на окото си, а щом се взреше, тя изчезваше. Не можеше да отговори на този въпрос. Само чувството, че ако се предаде на желанието си към него, ще остане беззащитна.

Той се колебаеше. Тя се вгледа в него — изваяни черти, гъсти вежди, силни твърди устни — лице, предизвикващо доверие. За любов? Не, изкрещя нещо вътре в нея. Любовта не е за нея. Рискът беше твърде голям.

Ами ако…? Мисълта се прокрадна коварно в главата й. Може би, както каза той, трябва да се насладят на моментното удоволствие и да не се притесняват за последствията. Какво ще стане, ако се отпусне и се остави на страстта? Защо да е лошо? Поне веднъж…

— Не трябва да се страхуваш — каза той назидателно като на уплашено дете. — Никога няма да ти причиня болка.

Думите му прозвучаха като обещание.

— Глупости — отговори Мики. — Не се страхувам от нищо.

Едва не си повярва.

Камерън продължаваше да я наблюдава.

— Виж какво — каза той. — Налага се да ида до полуостров Боливар, за да видя дали всичко е наред със семейната ни вила през седмицата след идния петък. Имаш ли някакви планове за тогава?

— Аз… Ще видя.

Колко смешно. Никога не замисляше подобни планове.

— Може да отидем за един ден до Галвстон.

Мики не каза нищо. Имаше усещането, че й предстои да скача от десетметрова кула, без да знае дали долу има вода.

Той отново я притегли към себе си и нежно я целуна. Направи опит да я отдели от себе си, но изведнъж залепи жадно устни в нейните. Накрая намери сили и се дръпна. И двамата бяха без дъх.

— Не си ли тръгна сега, ще остана — промълви той. — Ще ти се обадя следващата седмица.

Последна бърза целувка и излезе.

Мики дълго крачи напред-назад в малкия си апартамент, като усилено се опитваше да възвърне самообладанието си, въздържаността и чувството за реалност. Отиде до масичката, взе оттам снимка на себе си и майка си — обикновена моментална снимка, заснета по време на един от редките им щастливи мигове; една от малкото й лични вещи. Животът й съвсем не бе изпълнен с весели спомени.

Взря се в лицето на майка си. Въпреки че тя се усмихваше на снимката, красотата й бе помрачена от бръчки на безпомощност и нещастие. Мики се бе грижила за нея, от прохождането си, до смъртта й. Майка й никога не я бе подкрепяла или защитавала. Никога. Времето и самолечението й бяха помогнали да се справи с гнева. Сега чувстваше някаква празнота. Искаше да изпитва и други чувства. Остави снимката.

В паметта й оживяха сцени от детството. Неприятните моменти… бяха много. Хубавите мигове… Имаше и такива. Плажът, панаирите… Захарен памук. Обичаше захарния памук по панаирите. Знаеше, че боли стомах от него, но не можеше да устои. Виждаше й се толкова безвреден. Захарният памук беше като въздуха — миг на неописуема наслада, сетне се разтапяше в устата й.

Но Камерън Скот не беше като въздуха. Той имаше стойност, трайност. Но тези негови качества не бяха предназначени за нея, оставяше й мигновената наслада да го притежава за малко. Сега той я желаеше, но за постоянно щеше да избере някоя от неговия свят. И все пак, би вкусила от мимолетното удоволствие да бъде с него, макар да знаеше, че рано или късно неизменно ще последва болка.

Въпросът беше дали си струва?