Мари Бомонт
На път за дома (5)

Пета глава

— Здравей, Камерън. Влизай.

— Благодаря, Джоуни.

Отначало Мики държеше момичетата да се обръщат към него с господин Скот, но той настоя да го наричат на малко име, особено след като започнаха да свикват с него. Така и трябваше, разсъждаваше той. Идваше доста често през последните няколко седмици. Устните му се извиха в иронична усмивка. Научил бе повече, отколкото си бе представял, че е възможно. Освен това не успя да намери друга подходяща къща за „Харбър Хаус“. Боеше се от онова, което трябваше да каже на Мики днес.

— Как върви училището? — попита той Джоуни.

Тя сви рамене, но не каза нищо. Обичайното й весело настроение бе изчезнало и гледаше намусено.

— Какво има?

— Нарекоха ме… — Тя замълча. — Няма значение.

— На мен можеш да кажеш — нежно настоя Камерън. — Чувал съм какво ли не.

Каза му. Думата беше кратка, обидна и се отнасяше до расата на Джоуни. Неприличната дума се отрони от устата й така небрежно, сякаш му каза колко е часа.

Камерън положи усилия, за да преодолее стъписването си. Чувал бе тази дума много пъти, но не и от устата на хубаво петнайсетгодишно момиче, за което освен всичко беше предназначена.

Отново се сблъска с онзи, другия свят, който му бе показала Мики преди две седмици, когато дружелюбният младеж на автобусната спирка се бе оказал кварталния пласьор на наркотици. Знаеше, че онзи свят съществува, но винаги бе успявал да се държи на безопасно разстояние. Неотдавна успя да се сблъска с него. Не в Ню Йорк или в Лос Анджелис, не и в кварталите на Хюстън, където знаеше, че съществува, а точно под носа му. Изведнъж се почувства хиляди пъти по-наивен дори от най-малкото от тези хлапета.

Погледна Джоуни. В очите й пламтеше гняв, но се виждаше, че е наскърбена. Никое дете — защото въпреки всичките си улични хитрини, Джоуни си беше още дете — не заслужаваше такова унижение.

— И кой те нарече така? — попита я той.

— Едно бяло момиче в училището.

— А ти какво направи?

— Ударих й един шамар.

Браво, едва не се изплъзна от устата му.

— А после какво стана?

Намусеното й изражение стана съвсем нещастно.

— Ами, загазих здравата. Мики говори сега с директора.

Дълбоко възмутен, Камерън се чудеше какво да каже.

— Слушай какво ще ти кажа, Джоуни — рече накрая той. — Аз много се биех.

— Наистина ли? — Тя вдигна глава.

— Да. Имах славата на най-големия побойник в училище. Я някой ме погледнеше накриво, и веднага си изпросваше боя.

— О! — отвори широко очи Джоуни. — Мислех, че си ходил в богаташко училище.

Камерън изтръпна. Такъв ли си го представяха?

— Не знам точно кое наричаш богаташко училище, Джоуни, но няма значение. Децата във всяко училище се бият. — Само че никога не са ме провокирали по този начин, припомни си той. Ако бяха, щях да убия някого. — Както и да е, научих се, че има по-добри начини да решавам проблемите си — каза той на глас. — Не е лесно, но ако беше запазила хладнокръвие, сега другото момиче щеше да си има неприятности.

— Да, знам — сви рамене Джоуни с вече не толкова предизвикателен вид. — Но то стана, преди да мога да се спра.

— Е, може и да ти се размине — потупа я той по рамото. — Но се научи да се въздържаш. Само ще спечелиш от това.

Думите му прозвучаха неубедително и лицемерно дори за самия него. Кой е той, че да й говори така? Детството му беше нормално, с изключение на една-две случки, а нейното трябва да е било истински ад.

— Хайде, Камерън — каза Джоуни. — Мики е в кабинета си.

Той я последва. Лайза седеше свита на издутия стол в дневната и гледаше телевизия. Лесли го поздрави от кухнята, където пишеше тема. В ъгъла имаше кош с ракети за тенис и футболна топка до него. Децата тук изглеждаха толкова обикновени и здрави, че на Камерън му беше трудно да повярва, че са имали неприятности за нещо по-голямо от закъснение за час. Но днешният случай с Джоуни само му напомни за пореден път колко малко познаваше живота.

Вратата на кабинета на Мики беше затворена, но гласът й се чуваше, тъй като говореше по телефона с директора. Джоуни почука, но Камерън остана по-назад, за да не помислят, че подслушва. Не чуваше отделните думи, а само дрезгавия насечен говор на Мики.

След минута-две чу, че тя затвори телефона.

— Влез — извика тя и Джоуни се вмъкна в кабинета, без да си направи труда да затвори вратата след себе си.

Камерън знаеше, че Мики не го вижда и че всичко това не му влиза в работата. Каза си, че поне трябва да извести за присъствието си, но не помръдна.

— Джоуни — започна с равен глас Мики. — Говорих с господин Грифин.

— И к’во каза Стария гущер? — Предизвикателството в гласа на Джоуни не успя да прикрие смущението й.

— Дава ти пет дни пробен срок. Ако се повтори, ще бъдеш изключена.

Реакцията на Джоуни беше цветиста и красноречива.

Камерън направи гримаса. Без да иска чу думите й. Мики явно бе свикнала повече с този начин на изразяване, отколкото той.

— С този език само ще си навлечеш още неприятности, Джоуни — каза спокойно тя.

— Но, Мики — възрази Джоуни. — Синди ме нарече…

— Знам как те е нарекла. Директорът ще говори с нея. Но това не променя факта, че си я ударила и сега трябва да понесеш последствията.

— Тя си го заслужаваше — настоя намусена Джоуни.

— Може и да е така. Но ти не можеш да преценяваш какво заслужават хората и да раздаваш правосъдие. Отговаряй само за себе си. Изслушай ме за минута…

Облегнат на стената със скръстени ръце, Камерън също слушаше как говори Мики — разумно, смислено — сякаш се обръщаше към равна на себе си, а не към дете. В гласа й се долавяше трогателната топлота, която проявяваше към Лайза, но не толкова осезаемо.

След като свърши да говори, Мики остави Джоуни да даде воля на яда си, без да я прекъсва. В края на тирадата тя отговори с няколко положителни забележки, предназначени да подсилят и укрепят самочувствието, не да го ограничат и унищожат. Във всяка произнесена от нея дума ставаше ясно, че тя и „Харбър Хаус“ помагат, но в крайна сметка сама Джоуни носи отговорност за постъпките си.

Камерън слушаше със страхопочитание и смиреност. Мики току-що бе формулирала определение за живота, от което всеки можеше да се поучи. Силният характер на тази жена го зашемети. Завладян от желанието да я види, той се прокрадна по-наблизо, за да надзърне през полуотворената врата. Мики беше съсредоточена върху разговора си с Джоуни и не го забеляза. Погледът му се плъзна по красиво оформените линии на лицето й, извитите черни мигли, гладката като порцелан кожа и почти болезнено съсредоточените очи. Тя изцяло се отдаваше на работата си. Жегна го ревност. Прииска му се поне веднъж да се държи така и с него…

— Преди да реагираш — обясняваше тя на Джоуни, — помисли. Ако не беше ударила Синди, тя щеше да бъде наказана и ти нямаше да имаш неприятности.

— И Камерън каза така — измърмори Джоуни.

— Камерън ли?

Мики бързо вдигна глава. Той се показа и блясъкът в ясните й сини очи го порази. Точно преди да заеме отбранителна позиция, за част от секундата усети в тях радостта, че го вижда. Почувства се глупаво щастлив.

— Дойде да те види — обясни Джоуни.

— Съжалявам — намеси се той и влезе в кабинета. — Не исках да преча. Тръгнах след Джоуни и…

— Няма нищо — прекъсна го Мики. — Влез. Продължавай да си вършиш работата, Джоуни. Идвам след минута.

Джоуни послушно излезе. Мики посочи към един стол и Камерън седна, като отправи недоброжелателен поглед към Руни, заврян в обичайното си място — кутията. Без да забравя указанията, той го погали по главата.

— Здравей, Руни, стари…

— Тук има деца — прекъсна го Мики.

— Деца ли? Те знаят повече мръсни думи от мене.

Мики се изсмя и той забрави за всичко останало, с изключение на звънкия й мелодичен глас.

— Сигурно е така, но не бива да забравяме, че служим за пример.

— Ще се опитам да го запомня, особено по отношение на него — кимна той към спящия котарак. — Джоуни ми разказа какво се е случило. Поне съм й казал каквото трябва — усмихна се той.

— Хубаво е да го чуе от двама души — дори и ти да си бил първият. Може би трябва да те наемем за помощник консултант.

Камерън откъсна поглед от устните й и с усилие се съсредоточи върху думите й.

— Нямаше да знам как да започна — разпери ръце той. — Започвам да мисля, че нищо не знам.

Мики стана сериозна и той си помисли, че лицето й е очарователно, независимо от настроенията й.

— Тези хлапета гледат на възрастните, на родителите си и учителите по съвсем различен начин от другите — обясни тя. — Те имат различна мисловна нагласа — не бива да го забравяш.

— Така е — поклати глава той. — Като Джоуни — започна да размишлява на глас той. — Тя е сладка и обичлива. А преди малко, без да й мигне окото, изрече такива неща, че дори една зелена барета би почервеняла от срам.

— Така е научена — обясни Мики. — Забеляза ли малкия белег на челюстта й?

— Не.

— От нож е. Още преди да навърши дванайсет е участвала в много улични схватки. По същото време започнала да взема и наркотици. Позната история — не знае кой е баща й, майката — наркоманка. Джоуни трябвало да издържа и двете с кражби или с каквото намери.

Мики пъхна косата зад ухото си с привично движение.

— Фактът, че днес само е ударила шамар на онова момиче, означава, че сме постигнали голям напредък. Преди две години щеше да й извади нож.

Камерън замълча поразен. Наблюдаваше лицето на Мики и разбра, че тя говори за тези ужасии като за нещо естествено. Може би за нея наистина беше така. Каза, че имало различни видове мисловна нагласа. Но каква е нейната? Какво се крие зад неотстъпчивата прозаична фасада? Когато я бе докоснал онзи ден, тя се дръпна като от убиец с брадва. Не беше капацитет по въпроса, но можеше да се обзаложи, че е била малтретирана като малка. Вероятно от някое гадже. Импулсът да я защити, който се надигна у него, го стъписа със силата си. По един или друг начин щеше да разбере подробностите. Ако продължи да разговаря с него след онова, което възнамеряваше да й каже днес…

— Щом тези хлапета са толкова безскрупулни — каза той полушеговито, — защо не вадят нож на тебе?

— И това се е случвало.

Смехът й не смекчи особено голата истина.

— Повечето от тях, когато дойдат тук, се държат добре — побърза да добави тя, като видя изражението му. — Може да вършат дребни провинения както Джоуни днес, но важното е, че искат да останат тук. А ако дойдат при нас от улицата… — Тя въздъхна дълбоко. — Съвсем не искат да си тръгват. Въпросът е как да намерим начин да ги научим, че животът не трябва да бъде безкрайна поредица от схватки с ножове, любов за продан, оръжие и наркотици и че е възможно да започнат сами нов живот. И те действително могат да го направят, ако положат усилия.

Лицето й засия с абсолютна убеденост.

И ти ли направи така, Мики? — искаше му се да я попита. И ти ли трябваше да започнеш сама нов живот? Реши да рискува.

— Как стана така, че започна да се занимаваш с това? — попита между другото той, като се надяваше да я свари неподготвена.

Очите й моментално станаха бдителни. Дали защото го смяташе за заплаха за работата си? Или защото беше мъж? Трябва да внимава повече следващия път, когато я докосне.

Следващият път. Леко стъписан той осъзна, че се надява да има следващ път. Зад внимателно обмислените им и любезни думи усещаше желание и непреодолимо вътрешно привличане.

— Ами… стана ми интересно.

Тя накъса думите си и той видя как отново сложи защитната маска.

— А Ем Си? — попита пак небрежно той. — Той как започна да се занимава с тези неща?

Може да беше прекалено настоятелен, но твърдо бе решил да разбере причината. Ем Си й беше баща. Хрумна му, че той вероятно ще отговори на някои от въпросите му.

— Ем Си се заинтересува покрай мен — отговори спокойно тя и тонът й не издаде нищо.

И това е болно място, значи. Спомни си откъслечни реплики от разговорите й с Ем Си — че е пораснала… Дали Ем Си имаше някаква вина? Невъзможно. Ако е било така, те едва ли щяха да работят толкова сговорно заедно. Инстинктивно се досещаше, че не е така. Разбира се, всъщност Ем Си работеше за нея, което само по себе си беше малко необичайно. Тя изглеждаше много привързана към него, но не се държеше като с баща, а по-скоро като с приятел.

Каква загадка! Реши да я забрави… поне засега.

— Изглежда обстоятелствата са се стекли добре и за двама ви — продължи разговора той. — Както и да е станало, явно двамата работите чудесно.

— Благодаря — засия тя.

Камерън погледна часовника си и бързо стана, като че ли си спомни за нещо.

— Трябва да тръгвам. По-късно е, отколкото си мислех. Трябва да се връщам на работа.

Облекчението й беше толкова явно, че той едва не се разсмя. Изпрати го малко забързано. Сега Бренди Уилифорд се бе изтегнала върху стария издут стол — гледаше телевизия, а единият й крак лениво се полюшваше напред-назад. На пода пред нея лежеше скицник. Камерън забеляза с учудване, че когато го видя, тя се понадигна. Сигурно щеше да започне и да флиртува с него.

— Здравей, Бренди — усмихна й се той.

— Здравей, Камерън.

Бренди стана от стола. Вродената й грациозност почти компенсираше ефекта от прекалено късата пола и тънката й блузка от изкуствена коприна. Тя приглади полата си, като плъзна ръце по бедрата си и изпъчи гърди.

— Как си?

Пълните й устни се свиха в нацупена пубертетска муцунка. Сигурно гледа видеоклиповете на Мадона, помисли си той с нарастващо учудване.

— Добре съм, Бренди — отговори сърдечно той. — А ти как си?

— Прекрасно!

Тя го погледна през обилно начернените си мигли.

— Не съм те виждала напоследък. Защо не идваш по-често?

Камерън сподави усмивката си и се опита да говори безпристрастно.

— Идвах, но вероятно те е нямало.

Погледна към скицника й.

— Рисуваш ли нещо?

— Нищо особено.

Непохватният й опит за флиртуване бе отклонен и Бренди отново се превърна в намусено дете.

— Може ли да видя? — протегна ръка Камерън.

Тя вдигна едното си рамо и му подаде скицника.

Рисунката беше непретенциозна, нахвърляна набързо. Но той лесно разпозна фигурата на Лесли, наведена над работата си на масата в трапезарията. Формите, щрихите, цялостната композиция — всичко говореше за неподправен талант.

— Хубава е, Бренди.

— Благодаря.

На лицето на момичето веднага се изписа удоволствие.

— Трябва да тръгвам — измънка тя, грабна скицника и се отправи към стълбите.

— Казах ти, че трябва да те направим помощник консултант — каза одобрително Мики зад гърба му.

— Защо? — Той се обърна учуден.

— Справи се точно както трябва. Отклони опита й да флиртува, без да я наскърбиш, а сетне я похвали за единственото нещо, което се надявам, че ще я спаси.

— Казах го съвсем сериозно. Тя има талант.

— Да. Всеки, който види рисунките й, казва така. Но проблемът е да я убедим в това.

— Защо е нужно да я убеждаваме? Нима не вижда сама, че рисува добре?

Мики се поколеба, преди да отговори.

— За съжаление не е толкова просто. Става дума за самовъзприемане. На Бренди практически й липсва самопреценка. А ако самата тя не вярва в себе си, каквото и да й говорят другите, няма да я убедят.

— Разбирам.

Още една информация към натрупаните познания по въпроса. През изминалите няколко седмици понятията „живея“ и „научавам“ бяха придобили съвършено ново измерение.

Мики го изпрати до външната врата. Свечеряваше се и ноемврийският въздух беше хладен. Тя отметна глава назад, затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Някой гори листа.

— Да. Обичам тази миризма.

Той наблюдаваше как светлосенките играят по лицето й. Изпита силно горчиво-сладко желание.

— И аз — отговори тя.

Стояха мълчаливо на външната врата и вдъхваха уханието.

Погледите им се срещнаха. Дали пък не си въобразяваше, че Мики се държи малко предизвикателно? Ненавиждаше се заради онова, което трябваше да й каже, и неизвестно защо му се искаше да я закриля. Но от какво? От околния свят ли? Или по-точно от нейния свят? Колко смешно. Тя беше в състояние да се грижи за себе си в границите на своя свят много по-добре от него. Въпреки това искаше да я вземе в обятията си, да я утеши и да премахне съпротивата и преградите. Искаше да й покаже един нов свят — на смеха, любовта и радостта. Само че знаеше, че тя няма да му позволи. Още не. А може би никога, след като й каже онова, което трябва — истината. Истината бе в основата на всичко, което правеше. Но сега не му се искаше да наруши спокойната тишина.

— Изминаха повече от две седмици — каза Мики. — Видя каква е нашата работа. Какво ще правиш сега?

Защо е толкова тъп? Наложи се да прочисти гърлото си, преди да проговори.

— Мики, ще бъда напълно откровен с теб. Ще разкажа на моите хора всичко. И хубавите, и лошите страни. Ще им кажа, че много те уважавам и се възхищавам от работата ти.

Тя не каза нищо. Чакаше, но той усети, че се сковава. Едва събра смелост да продължи.

— Но ще им кажа също, че въпреки това съм убеден, че не е в наш интерес „Харбър Хаус“ да се премести тук. Не мога да говоря едно, а да мисля друго.

— В такъв случай и аз ще бъда откровена с теб.

Тя го погледна право в очите и той видя, че що се отнася до нея, фронтовата линия е очертана.

— Ще направя онова, което трябва, независимо какво ти или който и да е друг мисли или прави. Аз отговарям за момичетата. Не можете да ни попречите и няма къде другаде да отидем. Ще подпишем договора за наема идната седмица и ще се преместим колкото може по-скоро.

— Това е твое решение и никой не може да те обвини. — Той внимателно подбираше думите. — Но ако наистина се преместите, не бива да забравяте, че по този начин сте ни уверили, че няма да има проблеми. Аз нося отговорност за Уест Вилидж и „Вилидж Уок“. Докато сме добри съседи, всичко ще е наред. Ако ли не, ще сторя необходимото — той замълча. — Ще се опитам да бъда справедлив към всички. Това е всичко, което мога да обещая.

Войнственото пламъче в очите й придаваше изражение, което не можеше да разбере добре.

— Предполагам, че разбираш.

Внезапно му се видя уморена и уязвима.

И то заради него. Това го натъжи неимоверно много. Изведнъж почувства порив да я докосне пак…

Спомни си какво стана предишния път, бавно протегна ръка и я погали с пръст по бузата. Кожата й беше по-мека, отколкото бе мислил. Вдъхна дълбоко уханието й — леко и свежо. Тя не каза нищо, дори не се дръпна. Само стоеше с неразгадаем поглед в очите.

Той свали ръка и остана загледан в нея. После се обърна и тръгна към колата си.

Загуби първата битка, помисли си той, докато затваряше вратата. Предусещаше, че ще стане така. Дори и окована, Мики Мълвейни пак щеше да постигне своето. Сякаш се бе борила за всичко, което имаше. Само да можеше… Не, той също носеше своята отговорност. Поне засега.

Все още не бе обмислил всички възможности. Имаше някаква вероятност ограниченията, посочени в нотариалните актове на „Вилидж Уок“ да попречат на преместването, но това би отнело много време. Трябваше да ги прегледа отново и да попита адвоката си. А ако не успееше да попречи на „Харбър Хаус“ да се преместят, поне можеше да продължи да работи и с двете страни, да се опита да отсъди, да смекчи нещата и да намери приемливо за всички решение.

Гордееше се със способността си да решава дилемите, но започна да изпитва съмнения дали ще се справи с настоящата.

При това ставаше дума за Мики.

Запали двигателя. Както и да погледнеше на нещата, той трябваше да реши въпроса.

* * *

— Излиза, че не можем да направим нищо, така ли?

Ръката му автоматично се придвижи към купчината подредени листа хартия върху махагоновото бюро и съвсем ненужно започна да приглажда краищата им, които вече бяха в изряден вид.

— Добре, Майк — рече той. — Благодаря за проверката.

Затвори телефона. Майк Сабатели беше добър адвокат. Щом той казваше, че няма друг начин, значи наистина е така. Освен това адвокатът само потвърди онова, което вече беше известно на Камерън.

Основният проблем се състоеше в това, че Хюстън нямаше строго райониране по закон и всеки можеше да се настани, където пожелае — публичен дом до презвитерианска църква например. Единственото ограничение за това неуправляемо разрастване на града се съдържаше в отделните нотариални актове за повечето жилищни площи. Камерън бе изучил отнасящите се до проекта „Вилидж Уок“. Бедата беше там, че повечето бяха писани половин век, преди да се появят поправителните домове. В тях не беше упоменато настоящото положение. Същата липса на строго райониране, която му бе позволила да създаде „Вилидж Уок“, сега разрешаваше на „Харбър Хаус“ да се преместят.

Прокле собственото си невежество. Мислил бе, че може да контролира „Вилидж Уок“, без да се притеснява за остарели документи и че ще осъществи замисъла си без някой да му се противопостави.

Смачка листа хартия, с който си играеше и го хвърли в кошчето за боклук. Не го уцели и топчето хартия подскочи леко върху дебелия бежов килим. Стига толкова арогантност.

Махна очилата си и потърка нос, като се зачуди как ще съобщи новината на инвеститорите и съседите. Особено на съседите. Сети се за госпожица Кънингам, но после реши, че ще й се обади по-късно. Взе отново телефонната слушалка и набра номера на най-големия си инвеститор.

— Морт Джейкъбс, моля.

Скоро чу гръмовития му глас.

— Морт? Обажда се Камерън Скот. Слушай, случи се нещо с проекта „Вилидж Уок“. Не знам дали в крайна сметка това ще ни се отрази, но помислих, че все пак трябва да ти кажа…

Десет минути по-късно той затвори телефона. Морт Джейкъбс, който имаше славата на един от най-проницателните и преуспяващи бизнесмени в Хюстън, не беше останал доволен. Съгласи се с Камерън, че случилото се не е фатално, но явно показа, че отговорността за решаването на проблема пада върху Камерън.

Камерън прецени, че все пак е по-добре да разговаря с цял батальон бизнесмени, отколкото с госпожица Кънингам и реши да се обади на останалите инвеститори.

Тъкмо намери първия телефонен номер, когато го потърсиха по вътрешния телефон.

— Камерън, на първа линия — каза Вики. — Госпожица Кънингам.

Той вдигна слушалката, като се чудеше какво толкова бе направил, за да разгневи така съдбата? Дали беше поредната периодична проверка, или вече бе чула новината? Надяваше се да я бе чула, защото предпочиташе да успокоява гнева й, отколкото пръв да й съобщи новината.

— Камерън, преди няколко дни разговарях с господин Мълвейни. — Гласът й преливаше от удоволствие.

— Да, мадам? — Господи! Не знаеше още. Ще се наложи да й каже пръв.

— Изключително очарователен джентълмен — добави тя с весела нотка.

— Да, мадам.

Я виж ти, как е успял да я омая така? Трябва да е по-добър в тези неща, отколкото го мислеше.

— Всъщност, разговорът ни беше много приятен — добави госпожица Кънингам. — Открихме, че и двамата се интересуваме от живопис.

— Това е… чудесно, госпожице Кънингам. Живопис ли?

Той завъртя очи нагоре. Несъмнено бе подценил Ем Си.

— Искам да знаеш обаче, че му казах категорично, че съм твърдо против поправителен дом за момичета в Уест Вилидж.

По тона й пролича, че смята въпроса за уреден.

— Всъщност… госпожице Кънингам… има… ново развитие на нещата. — Защо можеше да говори с всеки професионалист в града като с равен, а пред тази стара дама заекваше като ученик? — Те ще се преместят.

Мъртва тишина на другия край.

— Невъзможно — рече най-сетне тя удивена. — Казах му ясно какво мисля по въпроса.

С мрачно чувство за хумор Камерън си помисли, че вероятно за пръв път тя се среща с неподчинението.

— Опасявам се, че ще стане — каза той. — Мълвейни обеща ли ви, че няма да се местят?

Отново мълчание.

— Като си помисля сега — бавно изрече тя, — той само ми благодари, че съм му отделила време. Сетне започнахме да говорим за живопис. Всъщност не ме излъга…

— Не, сигурен съм, че не е. Той и дъщеря му бяха напълно откровени с нас от самото начало. — Осъзна с облекчение, че е могъл да защити Мики и Ем Си. — Останах изумен от онова, което правят, след като научих повече за тях, но им казах, че според мен няма да бъде в интерес на никого да се преместят във „Вилидж Уок“. Госпожица Мълвейни обаче ми каза, че ще се преместят въпреки всичко.

— Трябва да намерим някоя законосъобразна причина — възрази старата учителка. — Ограниченията в нотариалните актове…

— Са остарели. Там не се споменава нищо за подобни домове, защото те не са съществували, когато е строен кварталът.

— Не може да бъде!

В гласа й се примесиха недоверие и ужас.

— И аз бих желал да не е така. — Само че не беше толкова убеден. — Току-що говорих с адвоката си. Той ми каза, че нямаме никакви законни основания. Можем, разбира се, да заведем дело, но то ще продължи години. Междувременно Уест Вилидж и проектът „Вилидж Уок“ ще се сдобият с лоша слава, а ние не искаме това. Може да не е толкова лошо — добави той. — „Харбър Хаус“ може да се окаже добър съсед.

На което се надяваше.

— Значи според твоя адвокат нямаме друг избор — прозвуча стъписаният й глас.

— Точно така — с усилие потвърди той. — Нямаме никакъв друг избор.

Последва кратко, изпълнено с незададени въпроси, мълчание. Камерън притаи дъх.

— Е, стореното — сторено — каза най-после тя и той долови в гласа й обичайния прагматичен авторитетен тон. — Ще трябва да се примирим.

— Да, мадам.

Отново последва пауза — този път злокобна.

— Само че ще поговоря с мистър Мълвейни — добави тя, като произнасяше всяка дума така, сякаш хвърляше камък.

Камерън каза „довиждане“ и затвори телефона. Въпреки съмненията, които изпитваше относно Ем Си, той го съжали. Зачуди се дали този човек има представа какво го очаква.

Облегна се на мекия си кожен стол и се загледа в огромната карта на стената със светлорозови и жълти обозначения. Почувствал се бе морално задължен да опита всички известни му начини да държи „Харбър Хаус“ далеч от Уест Вилидж, но не бе успял. И сега не се изненадваше, че дълбоко в душата си изпитваше радост. „Харбър Хаус“ и Мики заслужаваха да им се даде шанс.

Мики. Вероятно го ненавиждаше. Той щеше да излиза в отпуск и да отсъства няколко седмици. Сигурно нямаше да навреди, ако й се махне известно време от главата. После, когато се върнеше… Кой знае?

Надигна се и започна да търси в бележника си името на поредния инвеститор.

* * *

Ем Си Мълвейни натисна звънеца на вратата на госпожица Кънингам за трети път и както предишния път пооправи дрехите си. Трябваше да преодолее и тази пречка за преместването на „Харбър Хаус“ и беше убеден, че ще го направи.

Жалко, защото до този момент бе на път да я спечели. Не му оставаше нищо друго. В края на краищата, Мики вземаше решенията. Сигурен беше, че ще оправи нещата, но с госпожица Кънингам щеше да му е по-трудно. Ще го преглътне.

И това ще преживее. Изправи гръб. Няма да позволи да се говори, че Мелкиър Кедмън Мълвейни не е постигнал заветната цел, макар и с малко ласкателства към най-респектиращата жена, която бе срещал през живота си.

Чу бързите й отривисти стъпки, стисна здраво папката, която държеше в ръката си, и преглътна.

Тя отвори вратата. Мислеше, че е подготвен, но когато безцветните й очи го пронизаха като лазерен лъч, сърцето му спря да бие от страх.

— Господин Мълвейни.

Никога през живота си не бе чувал да произнасят името му по този начин. Тя не отстъпи назад, нито го покани да влезе.

Ем Си събра цялата си смелост, остроумие, чар и убедителност. Макар че срещу преместването им имаше възражения, за „Харбър Хаус“ и за Мики беше от жизненоважно значение кварталът да ги приеме. И именно в това се състоеше задачата му.

Ем Си се изкашля учтиво.

— Госпожице Кънингам, имам новина за вас.

— Не е трябвало да си правите труда, господин Мълвейни. Вече я чух. — Зелените й очи не потрепваха. — Но ще се възползвам от възможността да ви кажа, че направихте голяма грешка, като пренебрегнахте изричните ми настоявания по въпроса. — Тя скръсти ръце. — Особено след като имах чувството, че се разбираме толкова добре.

— Съзнавам това, госпожице Кънингам, и не мога да ви кажа колко много съжалявам. — Той разпери ръце в знак на извинение. — Що се отнася до мен, ние наистина се разбирахме добре и бих желал още да е така.

— Боя се, че това е невъзможно, като се имат предвид обстоятелствата. — Тя се накани да затвори вратата.

— Госпожице Кънингам?

Тя се спря, като че ли малко по-бързо от необходимото, сякаш всъщност не искаше да затваря. Сърцето на Ем Си трепна.

— Държа да знаете, че проучихме всички други възможности, преди да вземем това решение — рече той. — Казах ви вече, че искаме на всяка цена да осигурим най-доброто на момичетата. Не се намери друго подходящо място. Трябва да се преместим в къщата на Брок заради момичетата. — Наблюдаваше я внимателно, но не съзря отстъпчивост в неумолимите очи. — Сега остава да изпълним задължението си към вас, като бъдем възможно най-добрите съседи. Ние сме… — той потърси думата, която щеше да й окаже най-силно въздействие — … организирани и дисциплинирани. Попитайте Камерън Скот. Той ни посети няколко пъти и онова, което видя, му хареса.

— Спомена нещо такова — благоволи да потвърди тя.

Добре, помисли си Ем Си. Камерън е казал добри думи за нас, въпреки че се опита да осуети плана ни.

— Бих желал и вие да ни посетите, за да видите как работим и какво правим за нашите момичета.

— Не съм сигурна, че ще го направя.

Изражението й още беше непроницаемо като на покерджия. Но ръката с изпъкналите вени се отпусна на вратата и леко я открехна.

— Госпожице Кънингам — продължи той, като се постара да употреби всичките си натрупани през годините умения да убеждава, — казахте ми, че винаги изслушвате гледището на другите. Знам, че нашето решение да осъществим намерението си без ваше съгласие ви е изумило, но ви моля да ни простите, защото то е продиктувано от потребностите ни, и да прецените справедливо. — Той сложи ръка на сърцето си. — Мисля, че ви познавам добре и съм сигурен, че ще го направите.

Най-сетне видя как чертите й съвсем леко се отпуснаха.

— Ще си помисля — рече тя.

Ем Си въздъхна с облекчение. Най-трудното мина. Нямаше да е лесно и занапред, но поне преодоля най-критичния момент. Господи, колко ме бива, помисли си скромно той.

— Лично ще ви покажа къщата, когато свършим ремонта. — Още държеше ръката на сърцето си. — Донесъл съм да ви покажа нещо — посочи той към папката. — Спомняте ли си младата дама, за която ви разказах — едно от нашите момичета — с артистичните наклонности? Позволете да ви покажа рисунките й. Учителите смятат, че има голям талант, но вие, естествено, разбирате повече от тях…

* * *

Пени Роудс набуха възглавниците върху един от диваните в дневната, тапициран с дамаска на цветя, с който особено много се гордееше.

— Добре, Камерън — чу гласа на Кийт, който говореше по телефона в кабинета си. — Благодаря, че се обади.

Късно беше за телефонно обаждане — почти девет и половина — и тонът му й подсказа, че нещо не е наред.

— Какво каза Камерън?

Кийт се обърна и тя се убеди, че е имала право.

— Каза, че не може да убеди хората от дома за момичета да се преместят другаде — отговори той решително, като я гледаше в очите.

Пени не каза нищо. Стоеше с възглавницата в ръце, вторачила поглед в него.

— Подписали са договора за наема тази седмица и ще се преместят веднага, щом ремонтират къщата. Пени?

— Чух.

Тя автоматично сложи възглавницата на дивана и я оправи.

— Камерън не трябваше да допуска това.

Кийт сви рамене.

— Не могъл да направи нищо. Нотариалните актове на Уест Вилидж са стари и според закона домът може да се настани, където поиска.

— Какво ще правим сега?

Обзелата я паника я накара да повиши тон и я задуши.

— Нищо.

Кийт едва се владееше да не избухне.

— Ще трябва да се примирим. В края на краищата не е настъпил краят на света.

Той отиде до вратата и взе куфарчето си.

— Виж какво, трябва да се върна в канцеларията си, за да взема някои папки, които ще са ми необходими довечера. Няма да се бавя.

— Добре.

Пени автоматично подаде буза за целувка. Стоя дълго време, загледана в мрака, след като Кийт излезе. Не виждаше нищо.