Мари Бомонт
На път за дома (4)

Четвърта глава

Мики остана смаяна. После се ядоса на Ем Си. Идеята да покани този човек беше негова. Поне да беше тук да го забавлява. Знаеше, че не разсъждава правилно, но в момента това не я интересуваше.

Като се стараеше да не поглежда към вездесъщите очи на Кони, тя вдигна глава да отговори на Лесли. В този миг съзря изражението на лицето й и стомахът й се сви. Лесли беше влюбена и във всичко виждаше романтика — Бог знае какво си мислеше за нея и Камерън.

— Много е готин, Мики — прошепна театрално Лесли. — Откъде го намери?

Мики отвори уста да й обясни, но разбра, че усилията й ще бъдат безплодни. Въздъхна дълбоко и я стрелна с унищожителен поглед.

— Кажи му да влезе.

Лесли изчезна и Мики най-сетне се престраши да погледне Кони, която я наблюдаваше замислено. За пръв път й се искаше приятелката й да не е толкова добра професионалистка.

Стана. Обикновено не се притесняваше от ниския си ръст, но сега бе решила да изглежда колкото може по-висока. Зарадва се, че се е изправила, когато Камерън Скот влезе в стаята.

Днес той не беше облечен със скъп и съвършено скроен костюм, който му придаваше вид на богат бизнесмен. Носеше обикновени панталони и карирана риза с къси ръкави. Без елегантните си дрехи приличаше на бейзболист. Като видя голите му мускулести ръце, Мики разбра, че бе отгатнала правилно за телосложението му под костюмите. Представи си го как препуска по игрището разрошен, изпотен и ухилен.

— Здравей, Мики — каза непринудено той, сякаш се познаваха от години.

Тя пое протегнатата му ръка.

— Здравей, Камерън — изрече тя почти насила малкото му име. — Това е Кони Алън, нашият психолог консултант. Кони, запознай се с Камерън Скот.

Ръкуваха се.

— И вие ли сте част от „Харбър Хаус“? — попита той.

— До известна степен — отговори Кони. — Работя тук по няколко часа като консултант. Освен с „Харбър Хаус“, имам договори и с други заведения в града.

— Разбирам. — Той намести очилата си и Мики се улови, че проследява с поглед гладките стегнати очертания на челюстта му и ясно изсечения профил.

— Дойдох да науча нещо повече за домовете за момичета — призна откровено той. — Не знам много за тях, но имам чувството, че Мики и Ем Си ще попълнят този мой пропуск.

Кони се засмя.

— Ще научите много повече, отколкото искате.

— Надявам се — отговори той и Мики му повярва.

Днес стоманената твърдост, която се криеше зад любезната фасада, не изпъкваше толкова и той като че ли умишлено играеше ролята на наблюдател. И все пак безпогрешно излъчваше воля.

Той хвърли поглед към тетрадката на Кони и разхвърляните по бюрото на Мики листа.

— Прекъснах ви — рече той. — Свършете си работата. Ще почакам навън.

Мики се накани да го отпрати, макар и за няколко минути, но Кони я предаде най-безгрижно.

— Тъкмо привършвахме — каза тя и погледна с любопитство Мики. — Трябва да бъда в службата за социални помощи след половин час. — Тя стана и взе чантата си. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Скот.

— Удоволствието е мое — сърдечно отвърна Камерън.

Мики измънка „довиждане“ и мълчаливо се закле да изпече Кони на бавен огън следващия път, когато се видеха.

Кони се усмихна мило.

— Довиждане, Мики.

Кони излезе и остави Мики сама в кабинета с Камерън Скот. Мълчанието продължи толкова дълго, че й се прииска да изкрещи. Той не го наруши, а само я гледаше с разбираща усмивка.

Накрая, след като не можа да измисли нищо друго, Мики изтърси първото, което й дойде наум:

— Мислех, че няма да дойдеш — и моментално се прокле заради начина, по който прозвучаха думите й.

— Но нали казах, че ще дойда? Не си ли спомняш? — отвърна малко учудено той.

— Разбира се — побърза да каже тя.

Очевидно, що се отнасяше до него, думата му беше достатъчна.

— Всичко тук се движи по установен ред — продължи Мики. — Вероятно ще ти се стори, че си губиш времето.

Не откъсваше поглед от карираната му риза — на червени и зелени карета, с жълта нишка между тях.

— Не мисля така — отговори той. — Сигурен съм, че поддържате именно установения ред. Между другото — добави небрежно той, — знам какво вършите тук и няма да се откажа лесно.

Тя го погледна. В очите му се четеше пакостливост — истинска, момчешка. Загледа го глуповато.

Пакостливостта се превърна в зле прикрита шеговитост и това съвсем я обърка.

— Виж какво — продължи той, — може и да не ти се вярва, но наистина искам да науча повече за „Харбър Хаус“. Защо не започнеш, като ми обясниш основното, а после да ме разведеш из дома, ако това няма да попречи на установения ред?

След двайсетина минути Мики имаше чувството, че никога през живота си не бе говорила толкова много, без да спира. Заведе го на горния етаж, на двора, като през цялото време му обясняваше как работят. И всяка минута осезателно чувстваше присъствието му до нея.

Съзнаваше, че говори прекалено много, защото устата й пресъхна. Но той не изглеждаше отегчен. Слушаше и от време на време задаваше въпроси — умни и задълбочени — които я караха да се замисля, преди да отговори. Дяволите да го вземат! Докато се връщаха в дневната и го изпращаше до външната врата, тя се почувства напрегната и изтощена.

— Мисля, че се спряхме на всичко — рече Мики. — Сигурна съм, че ще имаш още въпроси, когато ни видиш как действаме.

Тази мисъл някак не я обезпокои както първия път.

— Смятам да го направя.

Нещо в гласа му я накара да го погледне и на лицето му видя странно изражение.

— Знаеш ли, действително заслужаваш похвала — каза той.

— Моля? — не повярва на ушите си тя.

— Това място е толкова… необходимо — обясни той нескопосно.

Мики не можа да се удържи и се засмя на глас.

— Да, и ние мислим така.

Той също се засмя.

— Съжалявам. Колко глупаво от моя страна. Но изведнъж го осъзнах. — Погледът му се задържа на нея.

— Между другото — добави той непринудено, — харесва ми начина, по който се смееш.

Тя не можа да измисли какво да каже.

— Аз…

— Знам какво си мислиш — прекъсна я той. — Но дотук, ако кажа нещо против „Харбър Хаус“, ще излъжа.

Пак същата история — този човек беше олицетворение на откровеността и честността.

— Благодаря — измънка Мики.

— Няма защо.

Усмивката му говореше, че той знае, че това я смущава.

— Кога идва нощният управител?

Мики погледна часовника си.

— Ще дойде всеки момент. Защо?

Камерън я гледаше проницателно.

— Рискувам да загубя червените точки, които спечелих днес, но имам една идея. Нека да те заведа да видиш една къща, която според мен ще е подходяща за вас.

Тя се скова, без да иска.

Той видя това и протегна успокояващо ръка към нея.

— Моля те — настоя той. — Само я виж. Нищо няма да ти стане.

Молбата беше непретенциозна, но подсилена от израза в очите му.

Мики искаше да му откаже, да го убеди, че си губи времето, но нямаше друг начин да стори това, освен да бъде непростимо груба.

— Добре — съгласи се тя най-сетне, като предварително съзнаваше, че прави грешка. — Ще дойда с теб. Да я видя — подчерта тя.

Това не го притесни ни най-малко.

— Чудесно — ухили се той, улови я за ръцете и ги стисна.

Ръцете му бяха топли и невероятно силни. Мики се притесни. Без да мисли много, тя се дръпна и отстъпи назад. В следващия миг разбра какво е сторила и й стана горещо от притеснение.

Той стоеше и я гледаше, а на лицето му бе изписана почуда. Не каза нищо, нито посегна да я докосне отново.

Мики извърна глава.

— Стори ми се, че… чух нощният управител да влиза през задния вход.

И без да поглежда, тя се запъти бързо към кухнята.

Десет минути по-късно, седнала неспокойно в меката седалка на мустанга му, заслушана в приглушеното бръмчене на двигателя, Мики се чудеше какво й става. Беше се справила с тези проблеми преди години. Въпреки това, този човек, който съвсем неоснователно я предразполагаше да му вярва, я бе изплашил с докосването си и бе накарал коленете й да се разтреперят.

На всичко отгоре съзнаваше, че я бе изплашил главно, защото тя искаше да бъде докосвана.

С изключение на няколко незначителни реплики, те пътуваха, без да разговарят. Из мустанга се разнасяше миризмата на нова кожа, а цифрите на компютъра намигаха на Мики от предното табло. На вид колата едва ли не готвеше и поднасяше закуска. Но Мики не беше в състояние да оцени качествата й, нито да се отпусне спокойно на меката седалка. Конзолата, отделяща я от Камерън Скот, не беше достатъчна. Той беше прекалено едър — като че ли изпълваше цялата кола. Тя се сгуши до вратата, като се надяваше, че той няма да забележи безпокойството й, и прикова поглед към гледката навън.

Навлязоха в квартала на около миля и нещо от Уест Вилидж. Тук всъщност много приличаше на Уест Вилидж — дървените рамки и къщите с тъмни тухли бяха строени също през двайсетте или трийсетте години на века — в северноамерикански, колониален или тюдоровски архитектурен стил — като тук-там се виждаше по някоя едностайна къщичка, сгушена между тях. Също като Уест Вилидж и този квартал е бил уважаван и престижен, само че сега вече имаше разлика.

Боята на някои от къщите беше избледняла и започнала да се лющи. Около други бе израснала висока трева. В дворовете лежаха разпръснати детски играчки. По вратите на трети висяха табелки с надпис „Дава се под наем“. Атмосферата, която витаеше в Уест Вилидж, тук липсваше. Мики познаваше добре този квартал. Идвала бе тук преди около година по работа. Зачуди се дали Камерън долавя разликата.

Погледна го. Очевидно не я съзнаваше. Седеше приведен над волана, следеше пътните знаци, а сивите му очи бяха съсредоточени зад очилата с метални рамки.

На пресечката той натисна спирачките и зави надясно. С едва доловимо изсвирване на гумите колата извърши почти съвършено плавен завой. На Мики й призля, но преди да успее да се съвземе, Скот вече бе спрял пред една къща и бе изключил двигателя.

Обърна се към нея да й каже нещо, но като видя изражението й, се ухили. Бизнесменът у него изведнъж изчезна. Никакъв намек за извинение. Тъкмо обратното — безразсъдно доволен от себе си, приличаше на момченце, което току-що е приземило играчката си самолетче, без да го счупи. Мики въобще не можеше да си го представи от тази му страна и ефектът беше непреодолим. Без да мисли, тя също му се усмихна право в очите.

И двамата мълчаха. Вперените в нея сиви очи бяха изпълнени с шеговитост и спотаена топлота. Изпита чувството, че я кани да се повеселят заедно. Изкушението беше голямо. Не й идваше наум как да реагира, но тялото й знаеше. Почувства прилив на желание, който премина по тялото й като ветрец над повърхността на притихнало езеро.

Измина една дълга минута, преди той да наруши мълчанието с малко дрезгав глас:

— Съжалявам. Не можах да взема добре завоя.

Потупа контролното табло и огледа колата с явна обич.

— Не е ли великолепна?

Моментът бе минал.

— Страхотна е — потвърди Мики с известно облекчение и едновременно с безутешност. — Така ли караш с всичките си клиенти?

Той се ухили.

— Естествено. Казват ми, че на професионалното ми положение би подхождала повече една по-сериозна кола, но аз исках мустанг с гюрук още от гимназията. Веднага щом бях в състояние да си го позволя, си го купих като награда.

Би трябвало да осъди разточителството му, особено след като парите за тази кола биха стигнали за облекло, обучение, сметките за електричеството и какво ли не още за „Харбър Хаус“ за дълго време, но не можеше — той толкова й се радваше.

Погледна къщата — двуетажна, боядисана в бяло, но на места поолющена. До нея имаше по-малки, но относително добре поддържани къщи. В предния двор бе забита голяма табела, която гласеше, че се продава. На ъгъла на отсрещната страна на улицата се намираше някакъв магазин. Две момчета излязоха оттам, като викаха и се смееха, и се поздравиха с пляскане на ръце с младежа, който стоеше на автобусната спирка.

Камерън излезе от колата и докато Мики откопча предпазния колан, той вече бе отворил и нейната врата и я чакаше да слезе. Тя за малко не се блъсна в него и положи усилия да не се дръпне назад — той бе преградил пътя й.

Камерън отключи входната врата на къщата и я въведе в голямата всекидневна.

— Собственикът желае да я продаде или да я даде под наем — обясни той. — Държи само да получава някакви доходи от нея.

— Какъв е месечният наем?

Той й каза сумата.

— Дава я най-малко за една година, но мисля, че ще приеме и други разумни предложения.

Той я изчака да мине пред него. Обиколиха цялата къща — долния и горния етаж — и надникнаха дори в килерите. Камерън обясняваше през цялото време, като хвърляше поглед към списъка, който бе донесъл със себе си.

Мики забеляза, че той не проявява характерната за продавач настървеност. Говореше, като че ли сериозно обмисляше думите си. Един-два пъти го хвана да изтъква недостатъците на къщата. Сякаш наистина се опитваше да им намери същата къща като на Брок — не каквато и да е — за да ги отклони от Уест Вилидж. Може би действително беше искрен, когато бе споменал, че решенията на проблемите са неговата специалност. Всъщност той спомена само веднъж къщата на Брок, за да й каже, че е построена върху по-малка площ. Забележката му бе придружена от кос поглед и почти глуповата усмивка. Тя се улови, че наблюдава подвижните му добре оформени устни и си напомни, че трябва да го преценява обективно.

Накрая отново се озоваха в празната всекидневна. Той мълчеше и Мики знаеше, че очаква решението й.

Въздъхна дълбоко и отиде до прозореца.

— Къщата е хубава — започна без предисловие тя. — Ако се намираше другаде, щях сериозно да се замисля.

— Но какво му е на мястото? — Очевидно не бе очаквал, че възраженията й ще бъдат от такъв характер. — Много прилича на Уест Вилидж.

— Погледни там — посочи тя към магазина. — Виждаш ли?

Той застана до прозореца и се загледа натам. Стоеше много близо до нея, но неизвестно защо, близостта му не я притесняваше.

— Разбира се — намръщи се той. — Видях го още като дойдохме. Този магазин може и да не е много хубав, но се намира точно до автобусната спирка. Във „Вилидж Уок“ ще трябва да…

— Не става дума за магазина. Виждаш ли онзи тип на спирката?

— Да?

— Стоеше на същото място, когато дойдохме.

— Автобусът сигурно закъснява.

Той погледна така, сякаш искаше да попита какво от това.

Мики поклати глава.

— Той не чака автобуса. Може да минат десетки автобуси, но той няма да се качи. Те не го интересуват. — Тя овладя гнева и разочарованието си, като се стараеше да говори спокойно. — Той е пласьор на наркотици.

Настъпи пълна тишина. Когато се обърна към Камерън, той я гледаше като ударен по главата.

— Шегуваш се.

— Де да беше така.

— Но как разбра?

Въпросът му беше безапелационен, дори сърдит. Ала в очите му видя, че й вярва.

— Имай ми доверие.

Той не каза нищо, само погледна към младежа на улицата, сетне към нея, после пак навън.

— Причаква бъдещи клиенти. Първо се сприятелява с тях, а след това им предлага безплатни дози наркотици.

— Разбирам.

Камерън продължаваше да наблюдава младежа отсреща. Облегна се с една ръка на стената и мълчаливо гледаше. Три деца — две момчета и едно момиче — на не повече от десет-единайсет години се появиха на тротоара. Докато минаваха покрай младежа, той им се усмихна и им каза нещо. Двете продължиха без да спират, но едно от момчетата се поколеба, като явно слушаше какво им говори, и чак след това настигна останалите.

— Видя ли?

Мики дори не се опита да прикрие огорчението си.

— Те, разбира се, са предупредени и внимават, но той успя да привлече вниманието на едното.

Преди Камерън да отговори, лъскава кола последен модел спря до бордюра. Младежът отиде до нея и се наведе към отворения прозорец. След неколкоминутен разговор влезе вътре и колата потегли.

Камерън се изправи и прокара пръсти през косата си.

— По дяволите!

Очевидно не можа да измисли какво друго да каже. Огледа мръсните надупчени стени на всекидневната, после отново насочи поглед към улицата. Удари леко с юмрук по прозореца.

— Чувствам се като истински… глупак — добави той.

— Недей.

Гневът на Мики се укроти. Странно, но искаше да го успокои. Разбра, че едно от най-привлекателните качества на този мъж беше готовността му да поеме вината, да признае грешките или незнанието си. Не бе срещала много такива хора.

— Това е една от причините всеки да се запознае с програмите по проблемите на наркоманите — внимателно заключи тя.

— Явно ги познаваш добре…

В гласа му още се долавяше гняв.

— Да.

Тя го погледна в очите. Погледът му се изостри и тя се извърна, преди да е прочел в очите й нещо повече.

— Но от това не ми става по-лесно — продължи тя. — В тази работа няма правила. Само се учиш да се справяш както можеш. Понякога помагаш. И на едно дете да помогнеш, пак си струва. Повярвай ми.

Той отново впери поглед към улицата, като че ли още не вярваше на очите си.

— Ясно — рече той. — Ще се опитам да ви намеря друга къща, но ще държа първо да я видиш. Всъщност — добави сериозно той, — за в бъдеще ще се въздържам от преценки за много неща.

На връщане към „Харбър Хаус“ почти не разговаряха.

* * *

Ем Си пристигна точно начаса. Много добре разбираше, че не трябва да закъснява нито минута. Нито да подранява. Хвърли обвинителен поглед на слабоногите — несъмнено последните за сезона — разцъфнали в неизброими нюанси в невероятно подредени лехи, и оправи възела на вратовръзката си. Беше си облякъл костюм за срещата — нещо, което рядко правеше. Този път му бяха необходими всички подръчни средства, с които разполагаше.

Проследи секундарната стрелка на часовника си и щом тя стигна до дванайсет, натисна звънеца. Едва не подскочи, когато мигновено му отвориха вратата.

— Господин Мълвейни.

Джесамин Кънингам беше безупречна в морскосинята си рокля с бяла якичка, прикрепена със златна игла.

— Влезте, моля.

Погледът й го обходи от глава до пети, като отдаде дължимото на костюма. Въпреки че гласът й звучеше добре както обикновено, тонът й беше съвсем делови. Нито следа от вчерашната мимолетна шеговитост. Ем Си незабелязано вдигна рамене. Беше търпелив. Врата, отворила се веднъж, пак щеше да се отвори.

Госпожица Кънингам му направи път да влезе в гостната — не знаеше как другояче да определи стаята. Със сигурност не беше всекидневна в точния смисъл на думата — тук явно не се живееше всеки ден. Огледа се крадешком. Старинни вещи. Не беше познавач, но подозираше, че са ценни. Дреболии, подбрани със съвършен вкус. Навсякъде картини и репродукции. Книги за изкуство върху масичката за чай. Ем Си трупаше информация. Човек никога не знае кога ще му потрябват разни привидно несвързани факти.

— Седнете, господин Мълвейни — покани го тя с жест на благородничка от европейски дворец.

Той си избра един стол в стил кралица Ана и седна много внимателно.

Възрастната дама седна срещу него. Забеляза, че гърбът й не допира облегалката на стола.

— Както ви казах вчера, господин Мълвейни, имате на разположение половин час — започна тя. — Ще ви изслушам за това време, но трябва да ви предупредя, че едва ли ще променя решението си.

— Оценявам жеста ви, мадам — отговори сериозно той. — Позволете да ви разкажа за нашата работа и след това може да ми задавате всякакви въпроси…

Двайсет минути по-късно той се чудеше дали най-сетне не си е намерил достоен съперник. Госпожица Кънингам не отстъпи нито сантиметър. Е, беше достатъчно учтива, но го обсипа с изключително задълбочени въпроси. Дори и най-убедителните доводи не я объркаха.

Ем Си знаеше, че времето му изтича. Остана му още един куршум и верен на природата си, той го изстреля.

— Разбрах, че сте учителка — подметна той.

Тя наклони глава.

— Точно така.

— Случвало ли ви се е да се справите с някой ученик, когото останалите са смятали за непоправим?

Бе възнаграден със слаб проблясък в зелените й очи.

— Разбира се — отвърна тя. — Неведнъж. Това е част от учителските задължения.

Пламъчето засия по-силно — гордост.

— Откривала съм скрити заложби в учениците, за които никой друг не бе подозирал, включително самите те. Естествено, те трябва да бъдат научени преди всичко на дисциплина.

— Разбира се — съгласи се Ем Си.

Също като слабоногите, добави наум. Наведе се напред.

— И ние в „Харбър Хаус“ правим това, госпожице Кънингам. Единствената разлика е, че много от нашите момичета нямат любящи семейства или… — той направи многозначителна пауза, — учителка за милиони, която да им помогне.

Съзря, че прикова вниманието й, а кожата по ъгловатите й скули леко поруменя.

— Ние изпитваме същата загриженост към нашите момичета каквато вие към учениците си — продължи той. — Искаме да им предоставим най-добрите възможности. Уест Вилидж… Вашият квартал — наблегна той, — е точно мястото, което може да ни помогне да им дадем най-доброто. Ще бъда откровен с вас, госпожице Кънингам — понякога момичетата ни си навличат неприятности. Но такъв риск съществува във всяко семейство. Поема го всеки, когато реши да създава деца.

Тя го погледна замислено.

— Разбирам какво искате да кажете, господин Мълвейни — рече накрая тя, — и одобрявам онова, което вие и вашата дъщеря се опитвате да правите. Заслужавате похвала.

— Благодаря, мадам.

Ем Си имаше чувството, че трябва да застане мирно и да отдаде чест. За съжаление знаеше какво ще последва.

— Въпреки всичко обаче, не мога да променя мнението си — продължи госпожица Кънингам. — Дом, пълен с объркани момичета в Уест Вилидж, не е в интерес на квартала. Съседите разчитат на мен по такива въпроси и аз нямам право да ги разочаровам.

Дали не си въобразяваше, че гласът й не прозвуча толкова уверено? Не беше сигурен.

— Опитайте се да разберете — добави тя и погледна часовника си. — А сега, ако ме извините…

Ем Си стана като всеки добър пълководец, той знаеше кога да се оттегли.

— Разбирам, госпожице Кънингам — увери я той с цялата си искреност. — И оценявам вашата откровеност. Сега си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Той леко наведе глава в лек поклон. Тя кимна грациозно в отговор и тръгна да го изпрати.

— Между другото — каза мимоходом той, — забелязах картините ви. Прекрасна колекция.

Обърна се да види лицето й.

— Благодаря. — В очите й, разбира се, блесна гордост. — Наследих някои от семейството си, но други купих сама.

Ем Си реши да се задълбочи в тази тема. Беше в състояние да симулира интерес към изобразителното изкуство — или към каквото и да е друго — стига да се налага.

— Тази картина например.

Той посочи към пейзажа точно над вратата. Нямаше ни най-малка представа кой е художникът или кога е рисуван. Придаде си вид на познавач, като се надяваше, че тя ще му подскаже нещо.

Госпожица Кънингам се отзова като истински добър приятел.

— Райсдел — каза тя. — Седемнайсети век. Репродукция, разбира се, но добра. Една от любимите на баща ми.

— Хубава е — искрено рече Ем Си.

Разрови се в паметта си и измъкна едно име.

— Винаги съм се възхищавал от Ван Гог.

Госпожица Кънингам смръкна презрително.

— Несретен художник. Бих добавила и несретен човек.

Е, помисли си Ем Си, не можеш да уцелиш всичко.

— Това е Сюра… — придвижи се възрастната госпожица до другата репродукция. — Толкова подреден, такова чудно въздействие. Вижте техниката му само.

— Техниката?

Ем Си реши да се задълбочи още повече. Освен това, вече истински се забавляваше.

— Да. Неговата поанталистика, естествено. Той е създал този метод — обясни услужливо тя и посочи безбройните микроскопични светли точки, които вдъхваха живот на картината.

— Разбира се.

Ем Си забеляза една рисунка с мастило на триножника върху бюрото. Изобразяваше гориста местност и един елен с възлести мускули и вирната предизвикателно рогата глава. Непретенциозна рисунка, но всеки щрих излъчваше енергия и сила. При това се състоеше от безброй мастилени точици. Не ставаше въпрос за цветовете, но… Ем Си реши да действа по интуиция, с каквато беше известен.

— Поанталистика?

Този път госпожица Кънингам действително се засмя.

— Млади човече, имате набито око.

— Благодаря, мадам — отговори скромно той. — Чие е произведението?

Усмивката й изчезна и тя се поколеба за миг, преди да отговори.

— Нарисува я племенницата ми, когато беше само на шестнайсет години.

— Удивително.

Ем Си беше наистина смаян. Рисунката излъчваше страхотна притегателна сила.

— Продължава ли да се занимава с живопис?

— Не. Тя вече не е сред нас. — В гласа на госпожица Кънингам прозвуча тъга. — Почина наскоро след като нарисува тази картина.

— Съжалявам — каза само Ем Си.

Наистина съжаляваше — за скръбта на госпожица Кънингам и за младия живот, завършил така преждевременно. Била е колкото Бренди Уилифорд…

Внезапно Ем Си бе осенен от едно от гениалните си прозрения.

— Едно от нашите момичета е художничка, мадам — изрече бързо той. — Не съм виждал картините й, но учителите ни казаха, че има истински талант.

— Така ли? На колко години е?

Въпросът може би беше зададен от чиста учтивост, но Ем Си не пропусна да забележи лекия интерес в гласа на госпожицата.

— Мисля, че неотдавна навърши шестнайсет.

— Разбирам.

Последва кратко мълчание, по време на което Ем Си се поздрави за успеха. Понякога учудваше дори самия себе си.

Госпожица Кънингам погледна часовника си.

— Господин Мълвейни — рече леко изненадана тя, — трябва да ме извините. Ще закъснея.

— Вината е моя, мадам — побърза да каже Ем Си. — Разговорът ни беше толкова интересен, че забравих колко е часа.

— Няма нищо — отговори любезно старата дама. — Трябваше да поглеждам по-често часовника. — Тя явно се съвземаше. — Между другото, надявам се, че бях достатъчно ясна по въпроса за вашия дом за момичета.

— Напълно, мадам.

— Добре. Но… — Начинът, по който погледна Ем Си, би могъл да бъде изтълкуван като кокетничене, ако беше някоя друга жена — … ако искате, елате някой друг път да поговорим за изкуство. Може би на чай…

Бинго!

— Ще ми бъде много приятно — отговори той, като отново се поклони леко.

Не си спомняше по време на бурния си живот да е пил чай със стара мома, но все някога трябваше да му е за пръв път.

— Ще се обадя, преди да дойда, за да се уверя, че е удобно.

— Някой ден може да доведете и момичето. Вероятно картините и рисунките тук ще й харесат. А сега, довиждане.

Тя го освободи от присъствието си с кимване на глава, достойно за кралица.

Ем Си едва не подскачаше от радост, докато вървеше към колата си. Допуснала го бе да остане цели петнайсет минути повече от определеното време. Нещо повече, беше го поканила да дойде пак и да доведе Бренди.

Госпожица Кънингам вероятно не съзнаваше, но той все още не беше изчерпал възможностите си.