Мари Бомонт
На път за дома (2)

Втора глава

Предложението за нова сграда. Мики се вцепени. Едва сега разбра за какво е дошъл — да й каже, че не желае да има дом за момичета в неговия квартал. Ако не успее да я накара да промени решението си учтиво, ще прибегне до заплахи. И после ще си има неприятности. Изпадала бе и преди в същото положение.

Само че нямаше да отстъпи. Ем Си й бе показал къщата вчера и както обикновено се бе оказал прав. Въпреки че имаше много работа по нея, тя беше напълно подходяща за нуждите им, а това беше най-важното. Доколкото й бе известно, нямаше законен начин, по който този мъж да й попречи.

Тя бързо дръпна ръката си, но продължи да го гледа. Странно, в очите му не се четеше враждебността, присъща в такива случаи, а само любезност и безпристрастна дружелюбност. И все пак изпита странното чувство, че тези сиви очи проникваха в мислите й.

— Директорът тук съм аз — рече учтиво тя.

По лицето му пробягна изненада, но той бързо я прикри.

— В такъв случай може би трябва да разговарям с вас.

Позна. Тя се отдръпна от вратата.

— Няма ли да влезете?

— Благодаря.

Мики отвори широко вратата и той влезе. Беше по-едър, отколкото й се видя в началото. Караше я да се чувства притисната.

— Можем да разговаряме в кабинета ми.

Тя го поведе из дома. С крайчеца на окото си наблюдаваше как той се оглежда. Изпита гордост от къщата. Дневната беше светла и просторна, с високи старомодни двойни прозорци. Беше я обзавела сама със съвсем малко средства и се бе опитала да я направи уютна като истински дом. Но пердетата и килима върху издраскания дъбов под бяха евтини и мебелите бяха купени на старо. Добре съзнаваше как изглежда всичко това в очите на този човек, свикнал с красиви скъпи вещи. Погледна го, но с изненада откри само интерес в очите му. Дори одобрение. Сигурно така й се стори.

Въведе го в кабинета си, седна зад бюрото и го подкани с ръка да заеме стола срещу нея. После скръсти ръце, загледа го със заучено вежливо внимание и зачака.

Той се колебаеше.

— Госпожице Мълвейни, не съм тук, за да осуетявам плановете ви. — Обмисляше внимателно всяка дума. — Но съм длъжен да ви предупредя, че могат да възникнат проблеми, ако се преместите в къщата на Брок.

— За кого, господин Скот? За вас или за мен?

— Едва ли за някой от нас. Дошъл съм да ви обясня с какво се занимавам, да видя какво вършите вие и да решим въпроса в интерес на двете страни.

Винаги така започваха. От опит знаеше, че колкото и разумно да говореха в началото, хората рядко мислеха за компромисни решения. Но този мъж беше учтив, дори искрен, така че можеше да го изслуша.

— И как предлагате да стане това? — попита хладно тя.

— Не знам — усмихна се той и сви рамене.

Жестът разчупи изтънченото му лустро и той заприлича на момче. Пряко усилията си, тя изпита моментно влечение към него.

— Все ще намерим начин да действаме съвместно — разпери ръце той. Бяха големи и загорели от слънцето. Тя си спомни за крепкото му ръкостискане. — Нека да ви обясня някои неща относно моя проект — продължи той и Мики отново отправи поглед към лицето му. — Група инвеститори, в това число и аз, ремонтираме някои от къщите в Уест Вилидж по „Шепърд Драйв“. Повечето от тях са дадени под наем, защото преди години собствениците им са се преместили другаде, за да избягат от оживеното улично движение. Но много от по-старите фамилии още живеят на „Шепърд“ и искат да запазят улицата такава, каквато е сега — безопасно и тихо място — наблегна едва доловимо той. — Искаме да привлечем и млади семейства, за да осигурим бъдещето на квартала. Един от въпросите, които притесняват обитателите, е, че той скоро може да започне да запада.

Хладните сиви очи я пронизваха.

Мики полагаше усилия да запази безучастно изражение. Той говореше приятно, разумно. Правдоподобно. Но така правеха всички, когато се опитваха да те измамят. Споменът за втория й баща мина през главата й като хладен повей.

Опита се да се съсредоточи върху думите на мъжа пред себе си. Под западане на квартала той вероятно имаше предвид домове като „Харбър Хаус“. Скоро щеше да стигне до същността на въпроса, а сетне да изложи изискванията си. Тя вече предусещаше какви ще бъдат те — стойте настрана от Уест Вилидж. Зачака.

— Точно тук се вмества нашият проект — „Вилидж Уок“ — продължи да обяснява той. — Купуваме къщите по „Шепърд Драйв“ и ги ремонтираме. После ги даваме под наем на търговци и дребни производители за картинни галерии, специализирани магазини, ресторанти. Ще представлява нещо като търговска зона, но магазините ще бъдат разположени в отделни къщи — старите, хубавите. По този начин ще преустроим всичко на всичко две групи сгради от двете страни на улицата.

— Общо четири? — намръщи се Мики, като се опитваше да си ги представи. — Видях само две ремонтирани сгради, когато бях вчера там.

— Това е само първият етап.

В гласа му прозвуча гордост и той затегна възела на вратовръзката си — копринена, с кафяви, червени и сиви шарки. Сигурна беше, че е скъпа. Премести поглед върху колосаната яка на снежнобялата му риза и опънатите като струни мускули на врата му. Този мъж не прекарваше цялото си време седнал зад бюрото. Не си поплюваше — физически, професионално, във всяко отношение. Но такава беше и тя.

— Вторият етап ще обхване двете групи сгради на отсрещната страна на улицата — продължи той. — Къщата на Брок е последната на ъгъла. Партньорите ми искат да купим всички къщи наведнъж, за да ги преустроим заедно. Ето, по този начин ще запазим облика на квартала.

— И ще спечелите добри пари.

Знаеше, че думите й прозвучаха грубо, но не искаше да слуша повече. Някои хора действително се страхуваха от съседството на домове за момичета като нейния, но в дадения случай главното беше печалбата. Просто една сделка — ни повече, ни по-малко. Но нейната задача беше да закриля момичетата и нямаше нищо по-важно от това.

Видя, че в очите му проблесна гняв, който бързо изчезна. В отговора му не се съдържаше никакво извинение.

— Изкарвам си прехраната като предприемач и търговец на недвижими имоти — усмихна се той. — Ако не извлека печалба, ще загубя работата си.

Усмихна се още по-широко и заразително.

Мики не се улови на въдицата. Подпря длани върху бюрото. Настъпи моментът да разкрие картите си.

— Разбирам, господин Скот. Искате да кажете, че във вашия проект няма място за дом за проблемни момичета. Така ли е?

Този път той не изгуби и за миг самообладание. Облегна се назад, като че ли искаше да я прецени, и махна очилата си. Погледите им се срещнаха и тя едва не подскочи. Бъди смела, каза си тя. Този човек е опасен. Нямаше му доверие.

Не й отговори веднага.

— Цялата зона ще бъде търговска, госпожице Мълвейни. Няма да се чувствате добре там. Обитателките на вашия дом няма да попаднат в нормално обкръжение, каквото желаете. Сигурно има по-подходящи къщи наоколо.

— Не и с толкова много стаи — възрази тя. — Нека сега аз ви разкажа за работата си, господин Скот. Ръководя дом за непълнолетни момичета, които са имали проблем с наркотици. Те идват при мен от детски домове, клиники за наркомани, семейства, изгубили власт над тях, по препоръка на психолози — откъде ли не — изброи тя на пръсти. — Всички се нуждаят от помощ. Ние правим всичко възможно да им я окажем и често успяваме. „Харбър Хаус“ е единствена по рода си в Хюстън, а тази къща побира едва четири момичета. За всяко място чакат най-малко петнайсетина други, но ние ги връщаме поради липса на стаи.

Той бе вперил поглед в нея и я привличаше, но тя успя да се съсредоточи.

— Къщата на „Шепърд Драйв“ е строена за голямо семейство. Когато се преместим там, ще мога да взема два пъти повече момичета, а след като ремонтираме тавана, ще има достатъчно място за дванайсет.

Той разсеяно потърка брадичката си — волева и упорита. Не каза нищо. Само я гледаше. Може и наистина да слушаше.

— „Шепърд Драйв“ може и да не е най-тихият жилищен район — продължи тя, — но останалата част от Уест Вилидж е такъв — и там поне момичетата няма да бъдат постоянно изложени на онова, от което се опитваме да ги предпазим.

— Госпожице Мълвейни… — започна той, но отварянето на външната врата го прекъсна.

Сигурно е Ем Си, помисли си Мики и изпита безгранично облекчение. Но вместо него на вратата се появи тринайсетгодишната Лайза Париджи — най-малката обитателка на „Харбър Хаус“.

— Здравей, Мики. Прибрах се.

Красиво дете с огромни черни очи, плашливи като на птиче, безукорна кожа, буйна тъмнокестенява коса, прибрана на една плитка, и сърцевидно личице. Тя забеляза Камерън Скот и се дръпна назад.

— О, извинявай. Не знаех, че имаш гости.

— Няма нищо, Лайза — усмихна се Мики.

За нищо на света не би накарала Лайза да си помисли, че й се сърди за нещо. Момичето беше толкова несигурно, че търсеше одобрение за всичко. Нямаше кой да се грижи за нея и жаждата й за одобрение беше една от причините, подтикнали я към наркотиците.

— Лайза, това Камерън Скот. Господин Скот, Лайза Париджи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза задъхана от стеснение Лайза, но го погледна в очите и дори успя да му се усмихне.

Добре, Лайза, похвали я наум Мики. После видя, че и той се усмихва и дъхът й секна — усмивката му беше неподправена. Ясно очертаните линии на лицето му омекнаха, а в стоманеносивите очи изведнъж се появи топлота. Мики усети как в нея нещо се разтопи.

— И аз се радвам да се запозная с теб, Лайза — мило отговори той.

Каза го съвсем искрено. Лайза разцъфна като цвете на слънчева светлина — усмихна се по-смело и бузите й поруменяха. После се сепна, притвори дългите си черни мигли и скри изразителните си очи.

— Как вървят изпитите по баскетбол? — попита Мики.

Лицето на Лайза помръкна.

— Нищо не излезе. Провалих се.

След миг очите й светнаха.

— Но Джоуни успя.

— Браво на нея. И браво на теб, че си се опитала.

— Благодаря. Ще приготвя вечерята след малко.

— Добре, мила. Ще вечеряме заедно. Идвам след малко.

Лайза кимна, премести чантата с продуктите в другата си ръка и се отправи към кухнята. Плитката й се полюшваше на гърба.

— Какво ще вечеряме? — викна Мики след нея. Каквото и да е, само да ставаше за ядене. Непременно обаче трябваше да го изядат — при това да се правят, че им харесва — за да не обидят Лайза.

— Моя специалитет — лазаня — чу се глас от кухнята, но почти веднага Лайза отново се появи на вратата с намръщено чело. — Обичаш ли лазаня?

— Чудесна идея — отговори Мики.

Лайза кимна доволна и пак изчезна.

Мики се загледа към празното пространство край вратата. Лайза бе изминала дълъг път, откакто бе дошла тук, но Мики знаеше, че й предстои още.

— На колко години е? — внезапно попита Камерън Скот.

— На тринайсет.

Мики усети как настръхва. Нейните момичета не му влизаха в работата.

Той направи гримаса, което я изненада. Може би в края на краищата не възнамеряваше да раздава правосъдие.

— От колко време е тук?

— От месец — отвърна сковано тя.

— А колко още ще остане тук?

— Най-малко пет месеца, а може и повече. Момичетата стоят тук най-много по шест месеца, но Държавната рехабилитационна компания наскоро разреши и по-дълъг престой, ако решим, че е необходимо.

— А какво ще стане после с нея?

Мики сви устни с досада. Задаваше си този въпрос всеки ден.

— В нейния случай — започна с нежелание тя, — наистина не знам. Тя няма родители и от десет години насам живее ту в едни братовчеди, ту в други. Иначе е дисциплинирана, но непрекъснато иска да се харесва на останалите. Ако й помогнем достатъчно, може да се справи добре. Но без да има стабилно семейство, кой знае.

Тя спря да говори, като се зачуди, защо му бе разказала всичко това. Той бе стиснал устни и тя забеляза, че в очите му пробягна сянка на безпокойство.

Наблюдаваше го втрещена. Направо я обезоръжаваше.

— Извинете ме, господин Скот. Искахте да кажете нещо.

Той се овладя.

— Само това, че ви отнех достатъчно време. — Сложи очилата си и стана. — Благодаря ви за приятния разговор. Ще се видим скоро.

Мики вторачи поглед в него.

— Но ние не стигнахме до никакво решение — възрази тя.

— Не, но и не очаквах това да стане при първата ни среща.

Той се усмихна весело и тя почувства, че е искрен. Освен това, с удоволствие я бе сварил неподготвена.

Взе дипломатическото си куфарче.

— Както вече казах, и двамата знаем какво искаме. Само трябва да намерим решение.

Какво ли имаше предвид?

— Не виждам как. Не е възможно и двамата да останем удовлетворени.

Сама долови предизвикателството в гласа си и леко се изчерви. Този път грубостта й бе преднамерена.

Той само повдигна едната си вежда.

— Не мисля така — отвърна внимателно той. — Има начини всичко да се оправи.

За свой ужас тя почувства как враждебността й се изпари и й се дощя да му повярва. Дори да го харесва. Като не знаеше какво друго да направи, тя стисна протегнатата му ръка.

В същия миг, в който той се обърна да си тръгне, от кутията върху бюрото на Мики се разнесе шумолене. След няколко секунди оттам се появи пухкава жълта глава, а после — целият Руни, който се протегна лениво. Запристъпва с меките си лапи по бюрото и приятелски се насочи към Камерън.

— Здрасти, приятелче. Откъде изникна?

Той протегна ръка и почеса Руни зад ухото с белега.

Котаракът измяука дрезгаво, облегна се на ръката на Камерън и започна да мърка. Той го поглади по гърба.

— Харесва ти, а?

Руни пак измяука. Замърка още по-силно и започна да се отърква о купчините хартия върху бюрото.

— Има характер. Отдавна ли го имате?

Камерън започна да чеше Руни по гърба с един пръст. Котаракът размаха опашка.

Мики се досети какво ще последва и се вцепени. Знаеше, че трябва да предупреди Камерън, но само отговори:

— Отдавна. От години.

— И аз имах котарак — рече Камерън. — Злобен на вид, но всъщност много добър. Също като този.

Той продължи да гали Руни по гърба.

— Казва се Руни — обясни услужливо Мики и се усмихна.

Руни вече беше изпаднал в екстаз. Махаше напред-назад с опашка и мъркаше като стар модел дизелов двигател. Блажено опъна шия и оголи лъскавия си преден зъб.

Камерън отново го почеса по гърба.

— Руни, значи — усмихна се замислено той. — А моят котарак се казваше… Забравих.

Ръката му се спря за миг, докато се мъчеше да си спомни.

Ето сега. Мики се скова, когато Руни извърна глава и вторачи пакостливи очи в Камерън.

— Сетих се — каза той. — Казваше се…

Руни се стрелна като змия и заби острите си зъби в беззащитно отпуснатите пръсти.

— Ох! — извика Камерън и дръпна ръка.

Загледа гневно Руни, от който се излъчваше самодоволна злоба.

Всички стояха като вцепенени. Сетне Руни седна, протегна задния си крак и спокойно започна да се ближе. Това вече надмина всичко. Мики не можа да се сдържи и прихна да се смее.

Камерън я изненада, като миг по-късно също се разсмя. Смехът му беше искрен и непринуден. В него звучеше неподправено, макар и мрачно, веселие. Мики почувства отново неволно привличане към него.

— Взимам си ласките обратно, Руни.

Камерън остави куфарчето и огледа пръста си.

— Няма да ти кажа пак, че си добър.

— Толкова съжалявам — побърза да се извини Мики, ужасена от себе си, че далеч е надхвърлила границата на добрите обноски. — Дайте да видя.

Тя пое ръката му и се взря в пръстите. Нямаше наранявания. Каква красива ръка! Бързо я пусна.

— Нищо ми няма — усмихна се той и взе куфарчето си.

Тя го изпрати до външната врата, цялата зачервена от притеснение.

— Руни не беше сърдит — обясни тя. — Само не искаше да спирате да го милвате. Чист изблик на обич — ако това ви утешава.

— Ясно. Приемам това като вид ухажване.

От думите му личеше, че знае, че тя е можела да го предупреди. Изпита облекчение, че не й го каза право в очите.

Преди да стигне до вратата, той се обърна към нея.

— Ще се обадя да уговорим друга среща. Без котарака — добави той с игриво пламъче в очите.

— Разбира се — смотолеви тя.

— Довиждане, госпожице Мълвейни — усмихна се пак той. — Приятно ми беше… през повечето време.

После се обърна, бързо прекоси напуканите плочи на тротоара и се приближи до червения мустанг с гюрук, паркиран на улицата пред къщата.

Мики затвори вратата, облегна се на нея и се опита да се овладее. Добре, че не бе допуснала случката да го изкара от равновесие. Всъщност нищо не го бе изкарало от равновесие. Замисли се за него, като се опита да го прецени обективно.

Стигна до очевидния извод — Камерън Скот беше костелив орех. Усети го от погледа му. Но тя успя да се справи с него. Свикнала бе да се оправя с ядосани хора. Загрижеността му за Лайза обаче беше искрена. Не може да се е престорил чак толкова. Въпросът беше, че Мики знаеше как да реагира на загрижеността, проявена от противниковата страна. А и чувството му за хумор я затрудни. Той наистина умееше да се шегува със себе си. Изпита неловкото чувство, че въпреки Руни, Камерън бе спечелил първата битка.

Въздъхна дълбоко. Всичко това нямаше нищо общо с цялостната картина. Къщата на Брок беше идеална във всяко отношение — размери, местоположение, цена. Надявала се бе, че този път всичко ще мине гладко, но както обикновено, не се получи. Е, и друг път се бе справяла с подобни ситуации. И с тази ще се справи някак.

Тръгна към кухнята при Лайза.

* * *

Камерън Скот затвори вратата на мустанга и запали мотора. Той откликна с приглушено боботене. Но вместо да включи на скорост, Камерън започна да оглежда „Харбър Хаус“. Намръщи чело, като видя големите пукнатини и разбития тротоар. Това бяха едни от първите неща, които оправи във „Вилидж Уок“. Ако мистър Брок запазеше собствеността си върху къщата и я дадеше под наем на „Харбър Хаус“, те вероятно нямаше да имат средства да оправят тротоара.

От друга страна… Той огледа с вещо око скромните дървени рамки на вратите и прозорците. Бяха прясно боядисани в ослепителнобяло, а на прозорците имаше тъмнозелени капаци. Тревата беше прилежно окосена, а лехите с храстчета и ярки цветя прикриваха очуканите тухлени основи на къщата. Вътре беше подредено, боядисано в приятни цветове и добре поддържано, макар че средствата бяха явно недостатъчни. Наемателите очевидно полагаха големи усилия, за да я направят хубава и привлекателна със скромните си доходи. Въпреки пукнатините по тротоара, изпочупените керемиди и остарялата климатична инсталация, която стърчеше грозно от един прозорец на горния етаж, не можеше да се каже, че жилището е занемарено. Приличаше на истински дом.

Не беше онова, което бе очаквал или по-скоро би искал да види. Независимо от всичко, това не променяше нещата. Ако „Харбър Хаус“ се преместеше във „Вилидж Уок“, средствата й пак щяха да са ограничени и нямаше да зависят от него. А ако проектът му се осъществеше, „Харбър Хаус“ щеше да се нуждае от постоянен надзор и щедро финансиране, каквито само едно комерсиално начинание би осигурило.

Включи на първа скорост и натисна газта. Колата започна да си проправя път из натовареното улично движение в късния следобед. Още нямаше задръствания, но знаеше, че ще попадне в тях, преди да се прибере в кабинета си. Обикновено избягваше да шофира по това време на деня. Работеше до шест и половина, дори до по-късно и тръгваше за вкъщи, след като затлачените пътища се бяха поразчистили от колите. Успокои се с мисълта, че поне ще има време да поразмисли, докато се промъква сред останалите превозни средства. Всъщност се налагаше да помисли. Въпросът с „Харбър Хаус“ беше лесен, но не и Мики Мълвейни. Поне що се отнасяше до него.

Образът й изникна в съзнанието му с поразителна яснота. Въпреки че беше красива, това определение далеч не я описваше напълно. Поразителна беше много по-подходяща дума — кожа с цвят на магнолия, високи скули и черна подстригана на черта коса, която падаше предизвикателно покрай лицето й. Очите й не се поддаваха на описание. Ясни, изумително сини, без никакъв друг нюанс. Цялостният ефект определено смущаваше покоя на мъжете.

Но се обзалагаше, че тя не се мисли за хубава. Макар да бе използвала всякакви други защитни средства срещу него, тя не бе прибягнала до чара си. По време на разговора им изражението й бе останало непроницаемо, прекрасните очи — забулени от черните мигли, и го бе удостоила само веднъж със съвсем леко раздвижване на здраво стиснатите устни, докато накрая не се бе сдържала и се бе разсмяла. Гласът й беше хладен, учудващо дрезгав и говореше така, сякаш трудно намираше думи. Дори бе успяла да го ядоса с грубостта си — нещо, което не му се случваше често, макар да се бе овладял толкова бързо, че се надяваше тя да не е забелязала нищо.

Всичко у нея излъчваше решителност и воля, сякаш се бе борила ожесточено, за да постигне онова, което имаше.

Влезе в завоя и започна да ругае пъплещите една до друга коли. Ако бе тръгнал по-рано, щеше да се прибере за няколко минути. А сега ще се забави най-малко половин час. Подобни задръствания ставаха непрекъснато в Хюстън. Мушна се в дясното платно между едно черно ферари и очукан зелен пикал и се примири с мисълта, че ще трябва непрекъснато да спира и тръгва.

Отново се замисли за Мики Мълвейни.

Естествено, не биваше да съди за нея по това, как се бе държала с него. Очаквал бе, че ще окаже съпротива, щом разбере за какво е дошъл. Но онова, което го изненада и действително го изкара от равновесие, беше мълниеносната промяна в нея, когато влезе Лайза. Непроницаемата й фасада се бе пропукала и тя бе обградила момичето с осезаема топлота и закрила. Държанието й далеч бе надхвърлило границите на професионалната загриженост.

На всичко отгоре десетократно бе увеличила обаянието си, когато котаракът го ухапа. Тогава бе зърнал още веднъж жената зад маската. Фактът, че изобщо не подозираше колко е прелъстителна, съвсем не намаляваше чара й. Тялото му реагира при самата мисъл за нея.

Но почти през целия им разговор тя беше нащрек, готова за отбрана. Явно е водила много битки в живота си. Остана изненадан, когато установи, че иска да научи всичко за нея.

Замисли се за баща й и за ролята му в тази озадачаваща, необикновена ситуация. Държеше да се срещне с Ем Си Мълвейни следващия път. Може би с него щеше да се оправи по-лесно и да разбере от какво тесто е замесена дъщеря му. Единственото му убеждение засега беше, че тя не отстъпва. Беше я затруднил, когато избегна спора. Но след като прецени положението, той установи, че му трябва време, за да изложи плановете си. Не искаше да я кара да мисли, че й се подиграва, макар че както се бе оказало по-късно, тя напълно си го заслужаваше. Спомни си смеха й и реши, че си струваше да го ухапе проклетият котарак. Колко красива беше, като се смееше. И така дяволски прелъстителна…

Поклати глава. Това пък откъде го измисли?

Опита се да се погледне отстрани. Високо ценеше женствеността — в това нямаше съмнение. Срещал се бе с много жени, откакто Кати го напусна — имаше и една-две по-сериозни връзки, но нищо постоянно. След като бракът му се беше разпаднал, не полагаше особени усилия да си намери друга съпруга.

Още не му беше ясно какво точно стана с брака им. Двама перспективни млади хора от уважавани приятелски семейства. Родителите на Кати живееха в Уест Вилидж и Камерън бе израснал с нея. Отначало всичко вървеше чудесно. После, след няколко години брачен живот, Кати — вечно лакома за имоти и пари — започна да става неспокойна и нещастна в период, когато Камерън действително полагаше огромни усилия да печели. Той бе издържал, беше се научил да прави всичко, вярваше, че му трябва още малко и ще спаси брака си. До деня, в който разбра, че тя има връзка с един от партньорите му.

Не разбра какво точно се случи. Престана да я обича, дълго преди бракът им да приключи. Може би бяха прекалено млади. Или причината беше в него… Щом перспективен брак като техния се бе разпаднал, какво оставаше за другите?

Натисна спирачките, когато стоповете на колата пред него светнаха предупредително и отново се замисли за сегашния проблем. Ще се опита да направи онова, за което го биваше най-много — план, удовлетворяващ всички страни. Само че в дадения случай изпитваше съмнения дали ще успее. Можеше само да се надява. Не искаше да бъде лошият. Мики Мълвейни работеше върху нещо много важно. Заслужаваше по-голяма сграда. Момичетата също. Спомни си Лайза. Ако все пак успееше да попречи на преместването им в Уест Вилидж, те щяха да останат в тясната сграда. Сигурно имаше други подходящи места в Хюстън. Той щеше да им намери къща, ако е необходимо. Но проблемът си оставаше. Имаше много причини, поради които не биваше да допуска „Харбър Хаус“ да се премести във „Вилидж Уок“.

Мики Мълвейни, разбира се, щеше да се съпротивлява. Ликът й отново оживя в съзнанието му — облегната на стената, предизвикателно вдигнала брадичка, със засияли сини очи. Смаян установи, че не иска да я помни такава, а засмяна.

* * *

— Кийт, прибрах се — викна Пени Роудс, след като влезе в просторната двуетажна тухлена къща, наскоро боядисана в елегантно кафяво-сиво, гарнирано с бяло. Видяла бе, че беемвето му е в гаража.

— Горе съм — чу се мъжки глас. — Слизам след минута.

Пени остави пакетите и огледа кухнята. Бели дървени врати, широк плот с вградена скара, шкафове от естествен бор. Винаги, когато съзерцаваше резултатите от въображението и труда си, тя изпитваше гордост. Вгледа се във вътрешността на къщата — светлина, простор, пропорции… и съвършено съчетание от традиционно и съвременно обзавеждане, което подчертаваше старинната й направа. Наследила бе изтънчения вкус на майка си, както и дарбата й да съчетава нещата. Пени разполагаше с всички преимущества, за да отдаде заслуженото на всеки предмет в къщата — преимущества от финансов характер.

Постъпили бяха разумно, като се преместиха в Уест Вилидж. Добра изходна позиция. Като начинаещ дизайнер, тя вече си бе създала добро име. Сред клиентите й бяха младите професионалисти от Хюстън. Ако всичко вървеше успешно, тя скоро щеше да се занимава с вътрешното обзавеждане и украса на големите като дворци старинни къщи по „Мемориъл Драйв“ или на „Ривър Оукс“. Но като начало, собственият й дом трябваше да олицетворява вкуса и способностите й. Знаеше, че ще успее.

Чу стъпки на горния етаж и отиде в коридора, за да посрещне Кийт. Приглади полата си и изрусялата от слънцето коса, макар да знаеше, че модната, вързана отстрани опашка изобщо не беше разрошена.

Кийт заслиза по стълбите — слаб, смугъл, подвижен, засмян. Всяка клетка от тялото му излъчваше жизненост. Беше я заложил в служебната си кариера и в замяна получи една от най-големите и престижни адвокатски кантори в Хюстън; тя му спечели завидната репутация на един от най-добрите адвокати.

Прегърна я и я целуна.

— Здравей, мила. Как мина денят ти?

— Чудесно, скъпи.

Изпита радост от близостта му. Дори след петгодишен брачен живот докосването му още я възбуждаше.

— Избрахме тапети и боя за трапезарията на Елмор, а аз открих едно прекрасно орехово бюро за дневната на Принцесата. Дона остана доволна.

— Как няма да е. — В гласа му прозвуча гордост.

Нежно обгърна раменете й. Тя поруменя от удоволствие и го улови за ръката.

— Прави ми компания, докато приготвям вечерята. Купих омар и пресни аспержи.

— Превъзходно — отвърна той и тръгна след нея към кухнята.

Пени започна да чисти аспержите, за да ги попари, разряза опашката на омара и извади подправките за соса.

— А ти какво прави днес? — попита тя, като смъкна един меден тиган от полицата над главата си и го сложи на котлона.

— Занимавахме се със случая Маквертер. В началото не беше много сигурно, но накрая се споразумяхме за шестстотин хиляди. За мен това е голям успех.

Случаят Маквертер беше първата голяма самостоятелна поръчка на Кийт и засега той се справяше отлично. Пени не се изненада, защото знаеше качествата му.

— Чудесно, скъпи.

— Така се получи — това е всичко.

Винаги подценяваше собствените си заслуги. Той отвори хладилника и извади бутилка шардоне.

— Искаш ли малко?

— Да.

Тя пусна бучка масло в тигана и започна да бърка. Кийт наля две чаши с вино и й подаде едната.

— За твоя успех — усмихна се тя. — Гордея се с теб.

— Благодаря, мила. А, между другото, отбих се днес при Том. Работеше в градината.

— Така ли? Как е той?

Том и Хелън Мейъс бяха идеалните съседи — любезни, мили, услужливи. Бяха около шейсет и петгодишни — много по-възрастни от нея и Кийт, а двете им деца се бяха оженили и не живееха при тях, което напълно устройваше Пени.

— Добре е. Разказа ми някои новини. — Кийт въртеше чашата с вино в ръката си и я гледаше съсредоточено. — Знаеш ли коя е къщата на Брок?

— Онази голямата, на ъгъла.

— Точно тя. Брок имал осем-десет деца, но жена му починала, а децата пораснали. Както и да е, Том ми каза, че Брок щял да даде къщата си под наем на някакъв дом за момичета.

Пени спря да разбърква маслото и вдигна поглед.

— Дом за момичета?

Кийт я погледна в очите.

— Да, нали знаеш — дом, който служи като междинно звено между болничните заведения и действителния свят. Някои са за наркомани, други — за умствено недоразвити…

— Знам какво представляват — прекъсна го тя и пусна дървената лъжица, като изпръска безукорно чистата печка с масло. — Не мога да повярвам. Тази къща влизаше в проекта „Вилидж Уок“.

— Том е сигурен — добави Кийт, като продължаваше да я наблюдава. — В края на краищата, екипът на Камерън още не притежава къщата. Тя все още е собственост на Брок. Опитали се да го убедят да я продаде, но той не искал.

— Кой ще живее там?

— Момичетата.

Тя замръзна на мястото си.

— Момичетата ли?

— Да. Момичета, които имат проблеми с алкохол и наркотици.

— Искаш да кажеш, че на две крачки оттук ще има пълна къща с неуравновесени девойки?

— Така изглежда.

— Кийт, не можем да допуснем това.

Стомахът й се сви. Момичета. Рояк неприятни спомени нахлуха в съзнанието й.

— Кварталът ще отиде по дяволите — добави неубедително тя.

— Това някаква шега ли е? — ухили се той.

Тя махна припряно с ръка.

— Никак не е смешно, Кийт. Знаеш какво изпитвам.

— Да. — В гласа му прозвуча съчувствие, но тя не му обърна внимание.

— Трябва да предотвратим това и толкова — заяви категорично тя и го улови за ръката, за да се успокои.

— Не знам дали ще можем да направим нещо. Един такъв дом може да бъде настанен законно, където поиска.

— Трябва да се опитаме да направим нещо. Обади се на Камерън. — Тя усети как повишава тон. — Той ни обеща…

— Престани, Пени — прекъсна я Кийт и стисна ръката й. — Нищо не ни е обещавал. Не може да направи нищо по този въпрос. Не може да застави Брок да си продаде къщата. Но щом настояваш, ще се обадя на Камерън довечера и ще поговорим. В края на краищата нищо страшно не е станало.

— Не, Кийт — сграбчи ръката му тя. — Помисли само. Знаеш колко усилия положих за тази къща. Тя трябва да изглежда добре, защото кариерата ми зависи от това. Хвърлихме толкова много пари. Ако онзи дом за момичета обезцени квартала, ще загубим вложените средства. Ще се наложи да продадем къщата на безценица, ако изобщо успеем да я продадем. Освен това Камерън иска да привлече в квартала повече млади хора.

— Не мисля, че това ще навреди на квартала — сви рамене той. — В края на краищата това са шепа момичета…

— Искаш да кажеш боклуци — прекъсна го тя, като умишлено подклаждаше собствения си гняв. — Алкохолички и наркоманки. Някои от тях вероятно са били и проститутки и още са такива.

Разнесе се миризма на прегоряло масло. Тя бързо изключи котлона.

— Пени — рече твърдо той, — тези домове вършат много работа. Хората там получават грижи, които не биха получили никъде другаде.

— Знам — отвърна безпомощно тя.

Горките деца. Разбира се, че някой трябва да се грижи за тях. Беше й пределно ясно. Но не и в този квартал. Не сега, когато нещата за нея и Кийт вървяха толкова добре. Не искаше да гледа нещастието им. Чудно, откъде ли са…

— Успокой се, мила. — Гласът му отново прозвуча нежно. — Ще се обадя след малко на Камерън и ще видя какво мога да направя.

Безпокойството й намаля. Кийт щеше да измисли нещо. Винаги намираше изход.

Прегърна я. Черните му очи искряха от обич. И тя го обичаше. Господи, колко го обичаше! Бяха идеалната двойка. Само двамата — без деца. Отдавна се бе примирила, че не може да ги има и той я обичаше достатъчно, за да се ожени за нея, макар и бездетна. Отначало бе споменал нещо за осиновяване, но самата мисъл й бе непоносима.

Замисли се за нещастните момичета от дома. Спомни си собственото си съзряване и усети пронизваща болка. Въпреки всичко тя бе успяла да се справи с живота. Е, не всичко вървеше по вода, но Кийт имаше нужда само от нея. Сам щеше да се увери в това.

Вдигна лице за целувка.

* * *

Бренди Уилифорд се разтакаваше и бавно всмукваше от последната си цигара. Отначало се зарадва, когато управителят на сладкарницата й каза, че не е необходимо да идва тази вечер. После се сети, че в „Харбър Хаус“ има работа — при това, без да получи нито стотинка.

Вървеше все по-бавно и дори й мина през ума да се скрие някъде, докато стане време да се прибира от работа както обикновено. После обаче промени решението си заради неудобството, което би изпитала, ако я хванат. Мики не пропускаше почти нищо, Ем Си също. Не искаше да си навлича неприятности точно сега. Смяташе да остане в „Харбър Хаус“, да прави каквото й кажат, да ги накара да си мислят, че се е оправила, докато дойде време да се махне оттам. И тогава щеше да изчезне и да прави каквото си иска. Беше се научила как да се измъква от такива места.

Направи гримаса. Колко беше глупава по-рано. Когато за пръв път отиде в рехабилитационния център за наркомани, тя се съпротивляваше като луда срещу всичко и всеки. После разбра, че ако продължава да упорства, никога няма да излезе оттам. Така научи правилата на играта — казваше онова, което искаха да чуят от нея и правеше така, че да я пуснат да си върви. Научи, че манипулирането на хората съвсем не е трудно.

Сега обаче се чудеше дали успешно заблуждава хората в „Харбър Хаус“ — Мики, Ем Си и особено психиатъра. Тя седеше и слушаше, говореше малко, но понякога Бренди имаше чувството, че тя чете мислите й, но не й го казва. Момичето нямаше представа защо не го прави. Всички други бяха постъпвали така.

Късното октомврийско слънце се сниши зад дърветата, а лекият ветрец раздвижваше разноцветните им листа като в калейдоскоп. Повечето още бяха зелени, но някои вече бяха обагрени в яркочервено, оранжево и жълто. Би излязла хубава картина, дори десен за плат. Бе използвала същата цветна гама в последната си рисунка с водни бои. Учителката й — госпожица Фой — я бе харесала и сега искаше Бренди да участва в конкурс, да представи училището в районните състезания. Госпожица Фой мислеше, че я бива. Бренди не бе дала категоричен отговор, но все щеше да измисли нещо, за да я разубеди. Или по-добре да не го прави. Фактът, че бе решила да играе играта, не означаваше, че трябва да се увлича. Щом не искаше, никой не можеше да я накара.

Тя дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима в мъгливия октомврийски въздух. Всъщност никой не беше в състояние да я накара да направи каквото и да било. Беше убедена в това. Онзи ден разпространителка на наркотици й бе предложила да си купи. Отказа й наред с някои изключително точни указания какво да направи със стоката си. Опиташе ли се отново, щеше да си има неприятности. Никой не можеше да я накара да взима тези боклуци, освен ако сама не решеше, че е настъпил моментът. Искаше известно време да бъде чиста.

Цигарата изгоря почти до филтъра. Лошо. Щяха да й платят чак утре. Надяваше се да отмъкне няколко цигари от Лесли — тя винаги имаше скрити. Хвърли фаса на улицата, приглади късата си джинсова пола, която бе купила с последната си надница, и бавно зави към „Харбър Хаус“.