Мари Бомонт
На път за дома (14)

Четиринадесета глава

— Говорих с Камерън вчера — каза Пени.

Наля кафе в порцеланова чаша, сложи сметана и захар и я подаде на Кийт. Сетне сипа и на себе си, но без сметана.

— Никой не знае нищо за онова момиче Уилифорд.

— Точно от това се страхувам.

Кийт се облегна на възглавниците върху шезлонга и отпи от димящото кафе.

Пени подпря брадичка с ръка и се загледа разсеяно в задния двор — приказен свят от азалии, нацъфтели увивни растения и разцъфнали глицинии, окъпани от ярката пролетна светлина на прекрасното утро. Доста се бе потрудила, за да постигне точно този резултат. Обикновено изпитваше огромно удовлетворение при вида му, но сега беше прекалено заета с мислите си, за да му се радва.

— Струва ми се, че полицията трябваше вече да я намери — рече Пени.

Кийт сви рамене.

— Списъкът на избягалите деца е дълъг цял километър, не се знае дори дали е напуснала града. — Той сложи кърпата за хранене в скута си. — Не е толкова трудно да изчезнеш, ако си избягало дете.

Какво знаеш ти за тези неща? Неприятни спомени нахлуха в паметта й.

— Колко ужасно е постъпила — каза на глас Пени. — Да обере госпожица Кънингам, след като тя направи всичко възможно да й помогне. Това само потвърди опасенията ми.

Кийт направи физиономия.

— На някои хлапета просто не може да се помогне. Само се притеснявам, че Лайза е била около това момиче.

— Бренди винаги е била трудна.

Пени си взе кифличка, но като видя, че ръцете й треперят, я остави.

— Сигурна съм, че Лайза не е имала много вземане-даване с нея.

— Тя ми беше приятелка.

Гласът ги накара да подскочат.

— Лайза! — възкликна малко пресилено сърдечно Кийт. — Не знаех, че си тук.

Момичето стоеше накрая на дъсчения подиум, а огромните й черни очи ги гледаха обвинително. Сърцето на Пени се сви. Лайза явно бе чула разговора им.

— Седни и закуси.

Кийт посочи към подноса на масата.

— Не, благодаря. Вече ядох.

Лайза седна сковано на края на стола. Този път не беше донесла котенцето си. Беше облечена спретнато, с морскосиня пола и бяла блузка с дантелена якичка.

— Само дойдох да ви видя, преди да отида на църква.

— Къде е Хафпайнт? — попита Пени, с надеждата да промени темата на разговора.

— Спи на задното стълбище. Господин и госпожо Роудс… — Тя спря, сякаш искаше да събере смелост и скръсти ръце в скута си. — Онова, което си мислите за Бренди и мен, не е вярно.

— Съвсем не искахме да кажем, че ти си като Бренди — побърза да я увери Кийт. — Знаем, че не си като нея. Както и да е, не бива да се притесняваме за това.

— Не е така. Не мога да позволя да си мислите, че съм нещо повече от Бренди, когато не съм. — Говореше тихо, но много напрегнато. — Въпросът е, че аз наистина съм като Бренди.

Пени и Кийт й възразиха в един глас, но тя поклати глава.

— Единствената разлика между нас е, че тя знае как да се бори. Аз винаги съм се страхувала да се боря, затова се научих да я карам така. — Лайза се усмихна мъдро и уморено, и това сломи сърцето на Пени. — Дори исках да бъда като нея, преди да си навлече толкова неприятности. — После изведнъж стана сериозна. — Но да мислите, че тя е лоша, а аз съм добра, не е правилно. Всички ние в „Харбър Хаус“ сме минали по един и същ път.

Пени погледна как Лайза свива и разпуска пръсти и усети, че й призлява.

— По-добре да ви разкажа за себе си — продължи Лайза. — Тогава може би ще разберете по-добре и нея.

През следващите десет минути тя говори, а Пени и Кийт слушаха изумени. Разказваше по детински, с обикновени думи, но в блестящите й черни очи имаше спотаена болка. Приличаше на бито животинче.

Постепенно пред тях се разкри ужасяваща картина, един свят на изтерзани души и безнадежден живот, толкова деформиран, че накрая Лайза била изпратена в различни домове за социални грижи. Бе преживяла не само угнетителна бедност, но и престъпно пренебрежение. Пени се смрази от ужас.

Досетиха се за недоизказаното от Лайза и картината стана пълна. Нежелана, необичана, в отчаяните си опити да бъде приета някъде, Лайза бе посегнала към наркотиците, много преди да влезе в пубертета. Накрая я хванали, изпратили я в клиника за наркомани, прекратила с наркотиците, но останало чувството, че е като дърво без корен и се носи по течението. Едва когато дошла в „Харбър Хаус“, за пръв път почувствала, че е намерила своя дом.

— И Бренди изпитва същото, независимо дали го признава, или не — завърши Лайза. — Затова прие толкова навътре изритването от конкурса. Знам, че не е трябвало да взима парите, но тя не е крадла. Само дето е имала по-тежък живот от моя.

Ако това изобщо е възможно, помисли си Пени, а мъката й към живота на Лайза беше толкова силна, че й секна дъхът. Погледна Кийт. Той слушаше Лайза, без да я прекъсва, но очите му бяха сериозни, челюстта — стисната, а ръцете толкова силно вкопчени в облегалката на стола, че кокалчетата му бяха побелели.

Настъпи изпълнена с напрежение тишина. Лайза стана. На Пени й се стори някак по-висока, изпълнена с достойнство. И все пак никога не бе изглеждала така болезнено уязвима.

— По-добре да тръгвам — каза Лайза. — Благодаря за всичко.

И изчезна, преди Пени или Кийт да успеят да помръднат.

Пени седеше неподвижна, погълната от ужаса на току-що чутото. Сигурна беше, че е истина. Пък и всичко й беше толкова добре познато. До болка…

— О, Боже…

Тя закри лице с ръка.

— Пен?

Чу, че Кийт стана и усети, че е коленичил до нея. Прегърна я и тя зарови лице в рамото му. Държа я дълго в обятията си, докато от нея се изтръгваха сърцераздирателни ридания. Не пророни нито дума, само нежно я люлееше.

След около час Пени спря да плаче и се поуспокои. Кийт й даде кърпичка и тя избърса очите си. Черните му очи потърсиха нейните.

— Време е да поговорим, нали? — попита тихо той.

— Да.

Отдавна беше време. Странно, но тя изпита огромно облекчение.

— От известно време знам, че има неща, които криеш от мен. Не исках да те насилвам, но все пак бих искал да ги знам.

— Не исках онзи дом да се премести тук — започна колебливо Пени, — но не заради обезценяването на собствеността или евентуални неприятности в квартала, нито поради всички онези причини, които съм споменавала. А защото момичетата толкова много ми напомняха за самата мен, когато бях на техните години.

— Така ли? — попита Кийт, но не изглеждаше съвсем изненадан.

— Аз не съм много… близка с родителите си — знаеш това. — Той кимна и стисна устни. — Винаги съм имала чувството, че им преча — продължи тя. — Отгледаха ме много хора — гувернантки, детегледачки — всеки, който беше на разположение. Родителите ми приспиваха съвестта си, като ми правеха подаръци. Имах всичко, което едно дете може да си пожелае. Освен обич.

— Знам — каза нежно Кийт и тя видя болката в очите му.

— Доброто поведение винаги е било проблем за мен. Когато отидох в гимназията, вече отчаяно исках да ме приемат някъде. И това стана — при хлапетата наркомани. Те ме приеха веднага.

— На много деца им се случва — прекъсна я тихо Кийт. — Като Лайза.

Все още не изглеждаше изненадан.

— Като Лайза — повтори Пени и се опита да се засмее, но нещо заседна в гърлото й. — Само дето животът ми не беше толкова тежък като нейния. Поне не бях бедна и физически пренебрегната. Най-лошото беше, че забременях — почти насила изрече тя.

— Какво?

— Точно така, Кийт, забременях.

Тя произнесе отчетливо всяка дума, така че той да я разбере ясно.

— От един хлапак от моя клас, който ми обръщаше малко внимание. Бях само на шестнайсет години и неговите, и моите родители искаха да направя аборт в някаква скъпа частна клиника, където били много дискретни. Но аз си исках бебето. Поне щях да имам кого да обичам.

Тя си пое дълбоко въздух на пресекулки.

— И затова избягах — продължи Пени и сви пръсти в скута си. — Знам какво е.

— Господи — промълви Кийт с лице, бяло като тебешир.

— Докато ме намерят, стана твърде късно за аборт. Затова ме изпратиха в друго, дискретно и специално, място.

Пени гледаше, без да вижда великолепния си заден двор. Пчелите жужаха лениво, докато се гощаваха от цветовете на глицинията, а птиците пееха по дърветата.

— Родих детето си, но повече не го видях — продължи тя. — Единственото, което знам, е, че беше момиченце. Моето момиченце. Сега е на тринайсет години. Винаги съм я търсила мислено. Всеки път, когато видя момиче на тази възраст, се питам дали не е тя.

— О, мила…

В гласа на Кийт прозвуча неизмерима болка.

— Не знам точно каква е причината, но след това ми казаха, че не мога повече да имам деца. — Устните й потрепериха. — Майка каза, че децата не били кой знае какво и че всъщност ми е провървяло.

Кийт измърмори нещо, което тя не разбра съвсем.

— По време на цялата история — продължи Пени, — единствената грижа на родителите ми беше да не се разчуе.

Ръцете я заболяха от стискане. Разпери пръсти, като се вгледа в отпечатъците от ноктите си по дланите.

— Досега мислех, че съм се оправила. Сетне, когато чух, че наблизо ще има дом за момичета и си помислих за всички онези нещастни хлапета, отново преживях всичко. Не можах да издържа. — Тя затвори очи. — Сгреших, че не ти казах, Кийт. Съжалявам. Не можех да го направя — това е.

Сега вече Кийт знаеше всичко. Тя се почувства странно пречистена. Може и да не я иска повече, но поне нямаше да живее сама с тайните си.

Кийт се размърда като след физически удар.

— Не съм толкова умен за колкото се мислех. Бях се досетил за част от това, но не за всичко. Защо не ми каза?

— Страхувах се, че ще престанеш да ме обичаш.

Настъпи продължително мълчание.

— Знаеш, че това няма да стане — рече накрая гой с разтреперан глас и я притегли към себе си.

От очите й пак закапаха сълзи — този път от облекчение.

— Значи затова беше толкова против да осиновим дете — каза Кийт.

Пени кимна.

— Непрекъснато мислех, че ще бъда лоша майка като моите родители. — Пое си дъх на пресекулки. — Мислех, че ако направя живота ти идеален, това ще компенсира… липсата. Но ти винаги си искал деца и въпреки че се опитваше да го скриеш, аз го знаех.

Пени се изправи и си издуха носа. Кой знае на какво прилича в лицето, но това нямаше значение.

— Знаеш ли, Кийт — бавно рече тя. — Едва сега осъзнах, че много приличаме на родителите ми.

— Как така?

По тона му пролича, че сравнението не му допадна.

— Живеем във въображаем свят, влагаме всичките си средства в… предмети. Точно онова, което мразех у родителите си…

— Почакай. — Той не повиши тон, но Пени замълча. — Ние не сме изменили на основните си ценности. Забравяш чувствата ни един към друг.

Истина беше. В самообвинението си тя почти беше забравила за това. Замисли се.

— Предполагам, че това компенсира много от грешките.

Кийт се усмихна и взе ръката й.

— Да, така е.

Той я целуна по върха на носа.

— А сега какво мислиш по въпроса за осиновяването? — попита след кратко колебание Кийт.

— Не знам. Не съм сигурна дали ще бъда добра майка. Предполагам, че ако обичам детето, ще бъде по-различно…

Той я погледна и тя видя лъч надежда в очите му.

* * *

Утре стават две седмици. Мики пъхна няколко купчини документи в куфарчето и погледна часовника си. Почти време да се прибира у дома. Беше смъртно изморена и страшно се радваше, че е петък следобед. Напоследък не спеше добре и нямаше апетит. След като Бренди изчезна, целият й свят се бе обърнал наопаки и още не можеше да се съвземе. А и Камерън не се обаждаше.

Отвори чекмеджето на бюрото и погледна в ъгъла, където беше скрила морския охлюв. Той хвърляше перлени отблясъци в тъмното, сякаш излъчваше собствена светлина. Изпита едновременно болка и успокоение при вида му. Камерън й липсваше невероятно много. Липсваше й спонтанният му смях, чистият поглед, начинът, по който гледаше на нещата. Надеждността му. Самото му присъствие. Споделеното заедно. Не бе и сънувала…

Докосна охлюва с върха на пръста си, сетне полека затвори чекмеджето. Напомни си, че колкото и да й липсва, пропастта между тях е твърде дълбока. Тя не беше подходяща за човек, който й е доказал достатъчно ясно, че няма абсолютно никаква представа какъв е нейният свят и ценностната й система. Той също не беше подходящ за нея. Той заслужаваше нещо по-добро… Мисълта се появи изневиделица. Той заслужаваше някоя, която да отговаря на изискванията му и да подхожда на начина му на живот. Но здравият разум не прогони острата болка в душата й.

Мики остави куфарчето си на пода и изпи последната глътка кафе от чашата на бюрото си. Приеми действителността, заповяда си тя. Животът е суров. И по-рано й бяха нанасяни удари, но се бе справяла с тях. Ще се справи и с този. В момента трябваше да престане да изразходва енергията си, като мисли за Камерън и да съсредоточи всичките си сили върху издирването на Бренди.

Цели две седмици за нея не се бе чуло абсолютно нищо. Отначало Мики се надяваше, че ще се прибере или поне ще им се обади, че всичко с нея е наред. Очакването беше убийствено.

Преглътна кафето, без да усеща вкуса му и остави чашата. Не можеше да си позволи да се отдаде на чувствата си към Бренди или Камерън.

Няколко дни след изчезването на Бренди Мики бе постъпила благородно, като се обади на госпожица Кънингам, извини се за случилото се и предложи да й върне откраднатите пари от собствения си джоб.

— Категорично не, уважаема госпожице — отказа с леден тон старата дама. — Парите не ми трябват. Става дума за принципи. Тя ме измами. „По-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да имаш неблагодарно чедо!“ — изрецитира тя ужасно лошо. Сетне отново напомни на Мики колко непреклонно против е била „Харбър Хаус“ още от самото начало. После обаче омекна и попита дали има някаква вест от Бренди. Мики не пропусна да забележи загрижеността в гласа й.

Погледът на Мики попадна на Руни, който сладко дремеше в кутията си. Хафпайнт — котенцето на Лайза — се бе сгушило до него. И двамата спяха — кълбо от преплетена жълта и черно-бяла козина. Когато котенцето дойде да живее в „Харбър Хаус“, Мики очакваше Руни да го глътне на един залък, но той постепенно свикна с него и дори го обикна. Малкото обожаваше ранявания в битки стар ветеран и не пропускаше възможност да му прави компания. Странна двойка, помисли си леко развеселена Мики. Може би тя и Камерън би трябвало да си извадят поука. Само дето няма да им се предостави възможност да бъдат заедно…

На вратата се почука и тя вдигна тревожно глава. Вълнението й спадна, когато видя кой стои на прага.

— Кони. Влизай.

— Здрасти. — Както обикновено Кони изглеждаше бодра и компетентна. — Отбих се да видя какво става.

— Благодаря — отвърна Мики с неподправена радост. — Приятно ми е да видя едно приятелско лице.

— И аз се радвам да те видя, Мики. — Кони се настани удобно на стола срещу бюрото на Мики. — Някакви новини?

— Нищо — въздъхна уморено Мики. — Госпожа Лорънс провежда разследване в училището, а аз пак говорих с полицията тази сутрин. Разпространили са бюлетин за изчезването на Бренди и разпитват насам-натам, но още няма никакви резултати.

— Отслабнала си, Мики. Как се чувстваш?

Това не беше безцелен въпрос. Човек не можеше да заблуди лесно Кони — тя разбираше, че я лъжеш, преди да си отворил уста.

— Да свалиш три-четири килограма не пречи на никого, особено на мен — сви рамене Мики. — Чувствам се добре. Нямам друг избор, нали?

— Не — замислено отвърна Кони. — Предполагам, че нямаш. Много хора в твоето положение щяха да легнат по гръб и да заритат с крака във въздуха, но не и ти.

— Истерията е излишна загуба на време и енергия — усмихна се Мики.

— Истерията може да съсипе невероятно красивото ти лице. Мики…

За пръв път, откакто я познаваше, Кони се колебаеше.

— Казвай — настоя Мики. — Изплюй камъчето.

— Притеснявам се за теб. Знам, че си разстроена заради Бренди, но това ли е всичко?

— А какво друго?

Мики се опита да говори безпристрастно. Досещаше ли се Кони какво става между Мики и Камерън? Нищо не убягваше от погледа й.

— Ами нищо — отговори Кони. — Само имам едно такова чувство. Може да нарушавам правилата, но след като съм ти приятелка, предлагам ти услугите си като професионалист — ухили се тя. — Безплатно. Как ти се струва?

Трогната, Мики нямаше как да не се усмихне.

— Много си щедра — отвърна тя и погледна здраво стиснатите си ръце върху бюрото. — Виж какво, Кони, не съм глупачка. Минала съм лечение и години на обучение. Знам всичко — причините и поощрителните отговори. Знам, че се увлякох прекалено много с Бренди. Но…

За неин ужас, гласът й потрепери.

— Но онова, което знаем, невинаги съответства на чувствата ни — довърши внимателно Кони.

Мики си пое дълбоко въздух на пресекулки.

— Не бих се изразила по-добре.

— Не е и необходимо — каза Кони. — Нали това ми е работата.

— Точно така — успя да се усмихне Мики. — Както и да е, не мога да се отърся от случилото се. Почувствах болката на Бренди, объркването й — всичко. — Тя преглътна. — Сякаш самата аз го преживях отново.

— Същите проблеми ли имаше?

— Досущ.

Мики затвори очи.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Аз… По-добре, да.

Заговореше ли за тези неща, всичко оживяваше в паметта й, но отдавна бе научила, че ако съществува някакъв проблем, то по-добре е той да се постави открито. Ако трябваше да премине пак през всичко, по-добре да го направи. Заради Бренди — и заради себе си.

— Добре — каза Кони. — Слушам.

Мики говори половин час. И докато разказваше за болезнените подробности на окаяното си детство и неспокойна младост, тя установи колко поразително прилича случая на Бренди с нейния.

Кони обобщи всичко накратко.

— Неприятности в училище, във взаимоотношенията ти с другите, неприятности със закона, неприятности у дома.

— Боя се, че беше така.

Мики въртеше един молив между пръстите си.

— Да поговорим за последните — рече Кони. — Впрочем разбрах, че те обикновено са най-важни.

Мики продължаваше да гледа втренчено молива, но пръстите й спряха да се движат. Усети как по челото й избива пот.

— О, нищо особено. Мама все ми повтаряше, че не ставам за нищо, а вторият ми баща… — Тя млъкна.

— Продължавай. Какво правеше той?

Устата на Мики пресъхна.

— Пиеше. Когато беше пиян, трябваше да се движа бързо, иначе ме цапардосваше.

Колко леко и безгрижно прозвучаха думите й. Колко различно от онова, което се бе случило в действителност…

— И това ли е всичко?

— Аз…

Разказвала бе всичко това и преди. Цялата история беше разровена, проучена, преосмислена. Не бе мислила, че е останало нещо недогледано. И все пак трябваше да събере цялата си решителност, за да говори за нея.

— Продължавай, Мики — подкани я тихо Кони. — Разкажи ми.

Мики отвори уста да проговори. Сетне за минута решителността й се изпари и годините се завъртяха пред очите й. Отново се превърна в изплашено дете, ужасено до смърт, когато вторият й баща се връщаше пиян и тя се опитваше да се скрие. Намереше ли я, удряше я. Или нещо по-лошо. Къде си, сладурче? Татко иска само да те прегърне… Моливът се счупи на две в ръката й.

— Мики? — прошепна Кони.

Усети се, че е вперила поглед в парченцата от счупения молив в ръката си.

— Нали знаеш сценария — отговори тя със свито гърло. — Знаеш как е. И двете непрекъснато се занимаваме с тези неща.

— Страхувам се, че е така.

Съжалявам — едва не каза Кони, но Мики го долови в тона й.

Изкашля се и се опита да възвърне самообладанието си.

— Като по учебник. Мама знаеше, че ме бие от време на време, но не знаеше за другото. Естествено, отначало ме беше страх да й кажа. После, когато събрах смелост, тя не ми повярва, защото отчасти не искаше.

— Разбира се — измърмори Кони. — Никога не вярват. Не си гризи ноктите — напомни й тя.

— Да — опомни се Мики и сложи ръка на бюрото. — След като мама накрая ми повярва — продължи тя, — тя се разведе с него. След няколко години го застреляха по време на сбиване в бар. — Тя изкриви устни. — Мама така и не можа да преживее цялата история. Разболя се скоро след това.

— А ти?

Мики завъртя парченцата от счупения молив върху бюрото.

— Накрая простих на мама, че не ме е защитила, но това беше едно от най-трудните неща, които съм правила. — Захвърли молива. — Още не мога да я разбера напълно. Аз изпитвам по-силни майчински чувства към момичетата в „Харбър Хаус“ отколкото собствената ми майка към мен. Ако наистина ме е обичала, как е могла да стои безучастно и да позволи това да се случи?

— Майка ти не е искала да се случи — каза Кони. — Тя е била жертва на собствената си слабост.

— Знам — съгласи се Мики. — Само трябва да ми се напомня понякога.

— В твоя случай, ти си се поучила от горчивия си опит. Не си искала никой друг да преживее същото. Трудно за теб, но добре за „Харбър Хаус“ — усмихна се Кони.

Мики се замисли.

— Хубава гледна точка.

Но Кони още не беше свършила.

— А Ем Си? Къде беше той през цялото време?

— Кой знае? — Дори и след толкова време, Мики още изпитваше огорчение. — Повечето време пътуваше по моретата или изобщо не се вясваше. От тригодишна не го бях виждала, докато не се появи в живота ми преди около четири години. Не знам защо и не съм го питала.

Тя барабанеше неспокойно с пръсти по бюрото.

— Мисля, че вече няма значение.

— Може би. А ти?

Мики вдигна рамене.

— Какво да ти кажа? Изцедиха всичко от мен и се справих с проблема си преди години.

Опита се да говори като психиатър, обективно, но думите я задушаваха.

— Наистина ли успя?

Въпросът увисна в тишината.

— Разбира се.

Мики прокара ръка през косата си и разтърси глава.

— Знаеш как е — продължи Кони. — Изнасилените деца може да се опитват да установят много връзки с другия пол по-късно — понякога безразборни — но в повечето случаи не могат да стигнат до истинска интимност, защото са злоупотребили с доверието им. Така се е получило и с Бренди. — Тя се наведе напред. — Мики… И с теб ли е така?

Мики разглеждаше изгризаните си нокти.

— Не знам какво имаш предвид.

— Говоря за Камерън Скот.

Мики подскочи и я погледна в очите.

— Какво за него?

— Ти си изключително привлекателна жена, Мики. Истинска красавица. Но почти не излизаш с мъже и винаги зарязваш онези, които са се осмелили да се завъртят покрай тебе повече от два-три пъти.

— И какво от това? Нямам време…

— Хората винаги намират време, когато искат. Ти харесваше Камерън Скот. Забелязах това. И той те харесва. Много, при това. Къде е той? И него ли заряза?

Мики не произнесе ругатнята, но си я помисли. Едно беше да говори за детството си — колкото и да беше мъчително, но съвсем друго беше да сипва сол в още прясната и кървяща рана.

— Ние… се скарахме — каза само тя.

— За какво?

— Той искаше да направлява живота ми.

Това не е твоя работа, по дяволите! Знаеше, че Кони само се опитва да помогне, но Мики имаше чувството, че още не може да погледне открито своя проблем.

— Как? — настоя Кони.

Мики загуби самообладание.

— Остави ме на мира, Кони — озъби й се тя.

— Почакай — възрази меко Кони. — Мисля, че това е важно. Как по-точно искаше да направлява живота ти?

Мики въздъхна дълбоко и се опита да запази спокойствие.

— Искаше да се откажа от работата си, за да ме закрилял — отговори тя. — Да зарежа професията си! Сетне има нахалството да поиска да се ожени за мен.

Устните на Мики потрепнаха.

— Наистина се изисква голямо нахалство.

Мики вдигна палец.

— И му показах пътя.

— Представям си. Обича ли те?

— Така каза. — Мики сви неспокойно рамене. — Впрочем така и мисли.

Кони замълча, потънала в мислите си.

— Кажи ми нещо, Мики — рече накрая тя. — Бъди откровена. Ти обичаш ли го? — Мики впери поглед в нея. — Мики?

— Аз… Да.

Думата излезе от устата й, без да иска. Да знае, че обича Камерън Скот беше едно, но да го каже на глас — съвсем друго.

Кони се засмя.

— Добре, всичко е ясно. Мики… — Тя разпери ръце. — … Казваш ми, че си влюбена в човек, който иска да направлява живота ти. Наречи ме глупачка, ако искаш, но тук нещо не е в ред. Според мен ти се съсредоточаваш върху една незначителна кавга, за да избегнеш главния проблем. Само минутка. — Тя вдигна ръка, за да възпре прекъсването на Мики. — Мисля, че все още ти тежи част от миналото. Сега… — Тя удари с ръка по бюрото, — ще разберем каква е тя.

— Не се получи между Камерън и мен — това е всичко.

Колко глупаво, детинско и смешно… Отговор на ученичка. Но колкото и да се напрягаше, Мики не можа да измисли друго.

— Защо?

Да оставим това настрана, Кони, искаше да я помоли Мики, но знаеше, че трябва да разнищи този въпрос.

— На Камерън му е необходима някоя от неговия свят.

— Не мислиш ли, че той трябва да реши този въпрос?

— Не му трябва такава като мен.

Кръвта взе да пулсира в ушите на Мики и започна да я боли глава.

Кони я наблюдаваше като котка миша дупка.

— Какво имаш предвид — такава като теб?

— Има неща за мен, които той не знае.

Мики стана и отиде до прозореца, за да избегне погледа на Кони.

— Какви например?

— Току-що ти разказах.

— Е, и какво от това? — сви рамене Кони. — Важното е каква си сега. Събуди се, Мики, и се опомни. Не си ли го казвала на поне стотина от твоите момичета?

Мики махна нетърпеливо с ръка.

— Разбира се, но…

— Искаш да кажеш, че не вярваш в това ли?

— Как да не вярвам.

Мики се опита да подреди разпилените си мисли. Имаше чувството, че в нея се намират две различни личности, които не могат да се помирят. Опита отново.

— Камерън не знае как съм преживяла и какво се е случило с мен. Онова, което направих… Което ми направиха. — Наложи се да спре за малко, преди да продължи да говори. — Не съм привърженичка на идеята да се продава развалена стока на нищо неподозиращи хора…

Гласът й постепенно заглъхна. Погледите им се срещнаха и двете останаха загледани мълчаливо една в друга.

— Я виж ти — каза накрая Кони и се облегна назад. После си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Имаш ли някаква представа защо мислиш, че си развалена стока?