Мари Бомонт
На път за дома (13)

Тринадесета глава

Почти се бе стъмнило, когато пристигна в „Харбър Хаус“. Бързо паркира колата и се упъти към предния вход, толкова задъхан, сякаш бе тичал из целия път.

Старата къща изглеждаше тиха. Нормално. Може би положението не беше толкова лошо. Може би госпожица Кънингам бе сгрешила. Може би Бренди ще отвори вратата и той ще научи, че цялата история е била плод на нечие въображение. Може би налъмите са цъфнали…

Но не Бренди отвори вратата, а Джоуни. Още от първия поглед Камерън разбра, че нещо не е наред.

— Здрасти, Джоуни — каза той, като се надяваше, че гласът му е прозвучал както обикновено. — Тук ли е Мики?

— Да, господин Скот. Влезте.

Напрежението, изписано върху лицето й, го накара да се стегне.

— Бренди изчезна — не можа да се сдържи Джоуни.

Тя винаги казваше всичко право в очите — дори лошите новини.

— Как така изчезна? — попита тъпо той.

Стомахът му се сви. Всичко съвпадаше. След като е взела парите, Бренди нямаше повече работа тук. Сетне попита на глас:

— А Мики?

— В кабинета си е — посочи с ръка Джоуни. — Отзад.

Мики седеше зад бюрото си и говореше по телефона — очевидно с полицията.

— Благодаря, лейтенант — завърши разговора тя.

Гласът й беше съвършено равен, но докато затваряше телефона, Камерън видя, че пръстите й, стискали слушалката, бяха побелели. Тя вдигна очи към него и в тях той видя такава дълбока тъга, че сърцето му се сви от мъка.

— Какво се е случило?

— Бренди не се върна от работа. Сигурни сме, че е избягала.

Тонът й беше равен, но нещо в него накара косите му да се изправят. Мислеше, че познава твърдостта й, но сега я видя съвсем различна. Стената беше издигната и барикадите бяха по местата си. Никога не би се предала, щом ставаше дума за някое от момичетата й. А той вече знаеше, че случаят с Бренди не само ще я огъне, но и ще я пречупи. Не трябваше да го допуска. Трябваше да намери подход към нея, да я защити. Но инстинктът му подсказваше да внимава.

— Къде е Ем Си?

Възнамеряваше въпросът му да прозвучи непринудено, но не се получи.

Мики го стрелна с поглед — поне изтръгна някаква реакция от нея.

— Ем Си отиде да говори с шефа на Бренди в сладкарницата.

Очите й го предупредиха да не разпитва повече.

— Разбирам.

Отново си напомни да внимава.

— Освен това, Бренди изглежда е откраднала пари от госпожица Кънингам — продължи Мики със същия монотонен глас. — Тя вече е съобщила на полицията.

— Знам. Току-що ми се обади.

— Нима?

Във въпроса на Мики прозвуча огорчение.

— Загрижена ли беше за квартала?

— Може и така да се каже — отвърна предпазливо Камерън. — Беше много ядосана и говореше малко неразумно. Но долових и още нещо. Явно е познавала Бренди. Каза, че тя е ходила при нея един-два пъти да разгледа книгите й за изкуство.

Мики махна нетърпеливо с ръка.

— Знам. Ем Си я заведе. Вече разказах всичко това на полицията.

— Всъщност — добави Камерън, като я наблюдаваше внимателно, — госпожица Кънингам ми се стори огорчена.

Мики го чу много добре, но не обърна внимание на думите му. Загледа го сякаш беше съвършено непознат. Не, враг.

— Бренди е измамила доста хора — продължи той, като забрави за решението си и пусна гнева си на воля, докато той заличи собствената му болка. — Трудно ми е да разбера как е могла да стори такова нещо на госпожица Кънингам. Или на теб. И двете се опитвахте да й помогнете.

Сега вече предизвика реакция — бурна при това.

— Бренди не е искала да мами никого — разгорещено възрази Мики. — Била е толкова силно оскърбена, че се е опитала да се защити, както е могла.

— За сметка на някой друг — възрази й Камерън.

— Ти не разбираш. Когато са я лишили от право на участие в конкурса по рисуване… — Мики спря да говори, пое си дълбоко изморено въздух и започна отново. — Момичетата като Бренди мислят, че животът отдръпва предложенията си, защото за тях винаги е било така. Бренди тъкмо започваше да се учи, че може сама да направи живота си по-добър. Но случилото се само потвърди онова, в което винаги е вярвала — че не е достойна да се интересуват от нея. Ето защо тя не съзнава, че причинява болка на другите.

— И двамата с Ем Си ми казахте при първия ни разговор, че според вас няма да възникнат подобни проблеми.

Видя как в очите й блесна гняв и му идваше да си отхапе езика. Беше я обвинил. Показал се бе безчувствен. Стисна зъби и се опита да отблъсне собствените си чувства — те го караха да говори неща, които не трябваше. Но само да можеше да пипне сега Бренди Уилифорд…

Очите на Мики пламтяха от ярост, но отговорът й беше достатъчно разумен.

— Казах ти, че не можем да гарантираме. Мисля, че освен това ти напомних, че гаранции няма никъде. Дори деца от нормални семейства загазват. Познаваш ли семейство Гарднър, които живеят на две преки от тук?

— Да.

— Преди три седмици най-големият им син беше арестуван за въоръжен грабеж. Замесил се е и с наркотици.

— Спомням си го — призна с нежелание Камерън.

— Камерън…

За пръв път видя как желязното й самообладание омеква.

— Казах ти също така, че тази работа рядко има хубава и щастлива развръзка. Има само надежда за напредък, за малки стъпки в правилната посока. Налице ли са, има вероятност момичетата да поведат нормален живот. Бренди току-що направи голяма крачка назад — това е всичко. Трябва да я намерим и да започнем отначало.

Той извади ръце от джобовете си и ги разпери в знак на почуда.

— Но може пак да се повтори същото.

Мики поклати глава.

— Още не разбираш. Няма да се откажа от нея, освен ако няма друг начин. Не те ли интересува какво ще стане с нея?

— Разбира се, че ме интересува. — Това беше самата истина. — Но повече се интересувам как всичко това се отразява на теб. — И това беше истина. — То ти причинява болка.

Мики сви рамене.

— Това е моята…

Камерън удари с юмрук по бюрото.

— Ако чуя тази дума още веднъж, ще… — Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Току-що ми каза, че за Бренди животът не е нищо повече от една лоша сделка. В такъв случай ти казвам да се вгледаш с нови очи в собствения си живот. — Той я бутна с пръст. — Може би и ти не разбираш, че и твоят живот може да бъде различен.

Само за миг Камерън съзря копнежа и желанието в очите й. Сетне отново се издигна стената и Мики го погледна сякаш изведнъж бе обезумял.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа, Камерън — каза бавно и отчетливо тя, като че ли говореше на малоумен. — Това е моят живот.

— Може и да е бил досега, но не е нужно да продължаваш така. Не бива да се принасяш в жертва, за да спасиш останалите. — Внезапно изпита усещането, че говорят на различни езици. Продължи да говори, като отчаяно се опитваше да я накара да го разбере. — Тази работа те погубва, Мики. Защо не я зарежеш?

Едва когато изрече думите, разбра, че е изрекъл голяма глупост.

Не можеше да ги върне назад и само наблюдаваше безпомощно как очите й потъмняват от стъписване и гняв.

— Все още не си разбрал що за човек съм аз? — промълви тя. — Нито какво се опитваме да правим тук?

— Не мога да те гледам натъжена — повтори упорито той.

— Това е мой проблем, не твой.

— Искам да го направя мой.

— Не е възможно.

Тя стана бързо и събори стола. Изправи го веднага, сетне обърна гръб на Камерън и се загледа през прозореца.

— Мики? — Тя не отговори, дори не помръдна, само гледаше през прозореца със сковано тяло. — Обичам те.

Последва дълга минута на мъртва тишина. После Мики бавно се обърна към него с пепеляво бяло лице от светлината на лампата върху бюрото.

— Какво каза?

— Ти чу.

Камерън се прокле. Допуснал бе още по-голяма грешка. Загубил бе обективната си преценка за положението. Или може би само ума си. Но не можеше да си вземе думите назад. Всъщност не искаше. Поне да ги запомни.

Най-сетне Мики намери сили да проговори.

— Ти дори не ме познаваш.

— Така ли мислиш? — Камерън не можа да сдържи предизвикателството в гласа си.

— Не — отсече тя.

— Може би те познавам по-добре, отколкото си мислиш. — Той пристъпи една крачка към нея. — А ти, Мики? Познаваш ли самата себе си?

— Разбира се — отговори прекалено бързо тя.

— Искам да се оженя за теб — продължи той. — Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Понякога животът може да бъде хубав. Бих искал да ти го покажа.

Мики само впери поглед в него.

— Каза, че ме познаваш — рече накрая тя. — Не говори колко хубав може да бъде животът, когато цялото съществуване на едно дете виси на косъм.

— Интересувам се от Бренди — повтори той отново разгорещено, въпреки усилията си да се овладее. — Повярвай ми. Но искам първо да се погрижа за теб.

Мики вирна брадичка.

— Не ми трябва никой да се грижи за мен.

Ако е гарга, да е рошава, помисли си Камерън и се примири.

— Всеки има нужда от някого, Мики. Дори и ти.

— Не. — Лицето й беше бледо от стъписването и гнева. — Никога не съм имала нужда от никого.

— Така ли?

По дяволите упорството й. Почувства как собственият му гняв се изпарява.

— Струва ми се, че някога много отдавна си имала нужда от някого — като например Ем Си — добави той, преди да се удържи.

Очите й блеснаха гневно.

— Престани да се занимаваш с Ем Си — изсъска тя. — Той е направил за мен много повече от всеки друг. Почти цял живот съм разчитала само на себе си. — Тя заби пръст в гърдите му. — Не ми е нужен никой. Нито Ем Си, нито пък особено ти.

Думите й го пронизаха като нож. Докато гневът му утихваше, той се прокле за непохватността си и за неподходящия момент, който бе избрал. Беше решил да подходи много по-уместно… Никога не бе съзнавал толкова болезнено колко силно я обича. Предизвика такава бъркотия, докато се опитваше да й го каже, че сега щеше да я загуби.

Гневният пламък в очите й угасна и тя сви уморено рамене.

— Попита ме дали се познавам — почти прошепна тя. — Вече не знам. Но едно знам със сигурност — аз не съм за теб.

Камерън я улови за ръцете.

— Не го вярвам.

Тя го отблъсна.

— Остави ме на мира, Камерън. Остави всички ни на мира. Върни се в своя свят. Ние не сме като теб.

— Мики, това е нелепо — отчаяно възрази той.

— Имай ми доверие, моля те.

— Много отдавна разбрах, че има само един човек, на когото мога да имам доверие — каза бавно тя. — На себе си. А сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя на няколко души по телефона.

Загледа го с мълчаливо очакване и на него не му остана нищо друго, освен да се обърне и да тръгне към вратата.

Точно преди да пристъпи прага, Камерън се обърна.

— Нека да ти кажа коя си, Мики — каза той. — Ти си тази, която обичам. Съжалявам, че ми нямаш достатъчно доверие, за да го повярваш.

После леко затвори вратата след себе си.

* * *

Табелата над вратата имаше формата на големи очила заедно с вторачените очи. Рекламираше литература и филми за възрастни. Двама младежи се бяха облегнали на стената под нея, пушеха и разговаряха.

Бренди пресече улицата, преди да стигне до тях, но те я видяха. Огледаха я нахално и многозначително. Сетне единият каза нещо и двамата се изсмяха.

Бренди чу какво каза. Подвоуми се дали да не му отвърне с някой неприличен жест, както някога правеше, но после размисли. Няма смисъл да привлича повече внимание, отколкото е необходимо. Реши да се направи, че не ги забелязва.

Огледа се. Барове с голи до кръста сервитьорки, заложни къщи, евтини хотели, стаи под наем — всичко това й бе до болка познато. Само беше забравила колко е мръсно и колко са докачливи хората на такива места. Съвсем не като у дома… „Харбър Хаус“, поправи се тя. Но „Харбър Хаус“ не беше нейният дом.

Сви рамене. Най-важното беше, че е навън. Далече от „Харбър Хаус“ с глупавия му правилник. Ако не се забъркаше в някоя каша, никой нямаше да я намери. Далас е голям град и далече от Хюстън. Сигурна беше, че се е измъкнала оттам, преди някой да е усетил. Освен това, никой не търсеше усилено бегълците. Дори хора като Мики.

У нея се надигна гняв към всичко, дори към самата себе си. Би трябвало да й е ясно, че няма да излезе от задънената улица и въпреки това се бе оставила да й въздействат. Бе започнала наистина да вярва на Мики и Кони, и на техните лъжи, че нещата ще се оправят, ако им се довери. За пръв път се бе опитала да играе по правилата и ето докъде се докара. Изхвърлиха я от конкурса и сега вече сигурно е изключена от училище. Зарадва се, че не е останала в Хюстън, за да го чуе с ушите си.

Кели вероятно е още там, върти гадния си бизнес и се усмихва с онази нейна самодоволна усмивка всеки път, когато се сети за нея. Поне едно научи — винаги ще има по някоя Кели, където и да отиде, каквото и да направи. Ритна гневно една празна консервена кутия в канавката. Как й се искаше да спипа Кели насаме — само за няколко минути. Закле се, че един ден ще го направи.

А междувременно, след като лицемерно добродетелният живот не е за нея, ще трябва да се върне към старите си привички. Но не и към наркотиците. Не искаше да започва пак с тях. Те я правеха зависима от другите. Ще се оправи сама, а останалите да вървят по дяволите. Може да е трудно, но ще се справи. Правила го бе и друг път.

Мина покрай две проститутки, застанали на ъгъла, които явно причакваха клиенти. Едната пристъпи напред, сякаш да я спре, но след като я огледа от глава до пети, поклати глава. Бренди задържа поглед върху нея, вътрешно доволна, че като я погледнаха, разбраха, че не от конкуренцията.

Поне няма да се наложи да прави като тях. Този път имаше пари. Пъхнати в сутиена, те изгаряха кожата й. Никога не бе имала толкова пари на куп и мисълта, че са у нея, я караше да се чувства добре. Само че трябваше да внимава и да не ги показва, иначе току-виж изчезнали, а с тях и тя. Единствената й възможност на място като това беше да изглежда закъсала като всички останали.

Един автобус избуча край нея и я обви с горещ въздух и дизелови изпарения. След като отмина, Бренди огледа внимателно надписите по улицата, като се чудеше къде да отседне. На едно място рекламираха стаи за по няколко долара на нощ. Бренди сви устни. Знаеше какво става там. Но вероятно имаха няколко стаи, където човек действително би могъл да преспи през нощта, а тя беше изморена.

Слезе на отрупаното с боклук улично платно. Ем Си наистина поддържаше чистота в „Харбър Хаус“, дори на улицата пред дома — спомни си Бренди… Намръщи се. И той беше гаден като останалите. Никога не казваше нищо, но винаги знаеше какво става с нея. И си играеше с това. Нали затова я заведе в дома на възрастната дама — знаеше, че обича живописта. Едва не се разсмя на глас, като си спомни гостуването им тогава. Само за секунда си бе помислила, че мястото й е в такъв дом. Но това беше поредното безумие. Въпреки че възрастната дама имаше хубави картини и изглеждаше искрено заинтересувана от рисунките на Бренди… Е, това вече е свършило, след като й взе парите. И без това нищо нямаше да излезе.

Но Ем Си й бе направил услуга в края на краищата. Ако не се беше запознала с госпожица Кънингам, щеше да бъде тук, в Далас, без пукнат грош. Неочаквано си представи възрастната жена — крехка, с изправен гръб и грейнали очи, докато говореше за една от картините. Оказа се неподготвена за неочакваните угризения и гневно ги прогони.

Входът под надписа „Стаи под наем“ беше тъмен. В усойната воняща ниша един човек се бе проснал до стената и със затворени очи допиваше съдържанието на бутилката. Не забеляза Бренди, докато тя се изкачваше по тесните стълби. В мръсната малка рецепция Бренди се записа под друго име и връчи на беззъбия старец петдоларовата банкнота, която бе измъкнала от сутиена си, докато се качваше.

Пет минути по-късно тя седеше върху грапавия дюшек и гледаше голите напукани и мръсни стени. Съвсем не приличаше на стаята й в „Харбър Хаус“, сияеща с меките тонове, които бе избрала сама. Тази вечер Лесли ще бъде самичка там. Беше почти полунощ. Ако беше в „Харбър Хаус“, отдавна щяха да са угасили лампите.

Зачуди се какво ли прави Лесли. Понякога лежаха на леглата и разговаряха за разни неща. Сега Лесли вероятно се мотае с тъпия си приятел. Бренди не я разбираше. Той беше само някакъв хлапак от училище, но от начина, по който Лесли се бе заплеснала по него, ще речеш, че е кинозвезда. Дори не й пукаше, че й се подиграват заради него.

Иначе Лесли беше свястна. Бренди беше категорична по този въпрос. Всъщност в момента направо й липсваше. Но не достатъчно, за да се върне.

Нямаше връщане назад.

* * *

Камерън хвърли ключовете на кухненския бюфет, извади портфейла от джоба си и го запокити подир ключовете. Той се плъзна по повърхността на бюфета и се разлюля застрашително на ръба, но Камерън не си направи труда да го премести.

След като си тръгна от „Харбър Хаус“ след покъртителната сцена с Мики, той отиде право в полицейския участък. Но полицаят там не беше много обнадеждаващ. Такива хлапета бягали непрекъснато. Полицията правела всичко възможно, но вероятността да я намерят била малка — поне нямало да е скоро.

Чудесно — няма що, помисли си Камерън. Страхотно. Само дето ставаше дума за човешко същество. Дете, при това. Гневът му бе преминал. Остана само безпокойството. Беше изморен. Направо изтощен. Но не се събличаше, а стоеше загледан в отражението си в огледалото и откъслечни сцени от разговора му с Мики бомбардираха мислите му като с шрапнели. Прокле се, че е такъв глупак. Подходил бе към нея като вол в царевична нива. Ама и тя беше ядосана! И какво искаше да каже с последния си изстрел — онова, че не била като него. Нямаше представа.

Нямаше представа от много неща, включително дали ще съумее да изглади нещата помежду им. Или дали на този етап изобщо ще се опита, защото беше силно оскърбен и вбесен.

Седна на края на леглото и зарови лице в ръцете си. Други неканени образи нахлуха в съзнанието му. Появяваха се, разделяха се и се събираха като цветни стъкълца в калейдоскоп. Мики… Невероятно сините й очи, които блестяха предизвикателно, а в следващия миг омекваха от обич, когато станеше дума за някое от момичетата й. Гарвановочерната й коса, вееща се свободно покрай съвършеното й лице, а сетне пъхната небрежно зад ухото с пръст с изгризан нокът. Бялата кожа, която се разгорещяваше под ръцете и устните му, докато светлината от огъня се гонеше със сенките по стените… В един безценен миг сапфирените й очи го бяха погледнали с пълно доверие. Сега всичко това свърши. Завинаги ли?

Разтърси глава, за да прогони нежеланите мисли. Не разбираше какво се случи помежду им, а в момента беше твърде изнервен и разстроен, за да се опита да разбере. Но междувременно нямаше намерение да стои със скръстени ръце.

Вдигна глава. Като начало, ще намери Бренди. Поне това можеше да направи. Само като си помислеше какво можеше да й се случи, тръпки го побиваха. А ако действително й се случеше нещо, не искаше да мисли как би се отразило то на Мики.

Не беше професионалист; полицията би се справила с издирването много по-лесно от него. Дори Ем Си имаше по-добри шансове да я намери. Присмя се без чувство за хумор над себе си. Ем Си имаше по-добри шансове и от полицията. Но Камерън не можеше да седи безучастен и да кърши ръце. Никога не го бе правил. Макар и да нямаше официални пълномощия, той беше упорит като булдог. Именно по този начин се бе справял с всичко досега.

Започна да се съсредоточава и да обмисля положението. Бавно, методично, както правеше обикновено.

След полицейския участък той отиде в сладкарницата, където работеше Бренди. Момичето там му разказа някои неща… Преся ги в паметта си. Бренди донесла малка раница, в каквито хлапетата си носят учебниците. Явно вече е била решила какво ще прави. Поискала надницата си, но й казали, че ще й платят в понеделник. Управителят отказал да й даде пари. Ето защо откраднала от госпожица Кънингам.

Опита се да разсъждава като Бренди. Къде би отишло момиче като нея? Знаеше, че има роднини в Хоубоукън. Отново го обзе отчаяние. Разполагаше със съвсем оскъдна информация. Но можеше да опита. Поне това можеше да направи.

Продължи да обмисля положението. Бренди е градско дете. Най-вероятно се е отправила към друг град. Освен това най-лесно можеше да изчезне в голям град. Но кой? Остин? Не. Там има много колежани, пък и не е достатъчно голям. Сан Антонио? Може би. Далас? Камерън разсеяно барабанеше с пръсти по завивките. Далас. Ярки светлини, тъмни ъгълчета. Тълпи. Стотици места да се скриеш. Дори самото име на града звучеше примамливо. Всички хлапета бяха израснали с телевизионния сериал „Далас“. Не беше сигурен, разбира се, но би се обзаложил на сто долара, че хлапе като Бренди би отишло в Далас.

Накрая взе решение. Може би Ем Си и Мики не можеха да си позволят частни детективи, но той можеше. Утре сутринта ще се обади на някои телефони и ще накара приятелите си да го свържат с добри частни детективи в Далас. За всеки случай и в Сан Антонио. А ако не я намерят в тези два града, ще продължи да търси, докато я намери някъде.

Той стана, съблече се, отиде в банята и пусна възможно най-горещия душ.