Мари Бомонт
На път за дома (12)

Дванадесета глава

— Бренди.

Мики прочете нещастието на момичето по наведената глава и прегърбените рамене. Щом Бренди вдигна глава, Мики видя, че е плакала. Но изразът в очите й я нарани като с нож.

— Какво се е случило?

Опита се да говори спокойно. Чу, че Камерън изкачи стълбите и застана до нея.

Бренди се размърда като човек, който се събужда от дълбок сън.

— Намериха нещо в шкафчето ми.

Не, Бренди.

— Какво? — попита Мики, като се страхуваше от отговора, защото вече го знаеше.

— Марихуана. — Думата разцепи напрегнатата тишина.

Тя удари като с юмрук Мики в стомаха. Усети как Камерън до нея замръзна на мястото си. Постара се да не показва тревогата си, защото не се ли овладееше, нямаше да помогне на Бренди.

Пое си дълбоко въздух, коленичи пред Бренди и нежно сложи ръка на рамото й. Усети сковаността и напрежението на младото тяло.

— Кажи ми какво се случи, Бренди. Много е важно да бъдеш точна.

— Не беше моя — извика сподавено Бренди. — Не съм я слагала там.

— Не те питам за това — каза бързо Мики. — Само искам да науча какво точно се е случило, за да знаем какво да правим. Разкажи ми.

— По време на петия час една служителка от канцеларията дойде при мене и ми каза, че Старата дама Лорънс иска да ме види. Получила някаква бележка, че в шкафчето ми има марихуана. Пазачът счупил ключалката и я намерили. Нямам представа как е попаднала там. — Бренди обясняваше нервно, сякаш не й достигаше въздух да говори. — Кели го е направила. Сигурна съм.

— Заключваш ли си шкафчето?

— Разбира се. Но в междучасията го отварям, за да си сменя учебниците.

— Помисли добре, Бренди. Спомняш ли си да си го забравила отключено и някой да е сложил марихуаната вътре?

— Не знам. — Бренди млъкна за миг и продължи: — Чакай малко. Днес по обяд си оставих учебниците, за да отида да обядвам. Една от приятелките на Кели ме бутна. Направих се, че не забелязвам, не й казах нищо и тя се махна. Но шкафчето ми беше отворено. Спомням си, защото го заключих, след като тя изчезна.

През това време друга приятелка на Кели е пъхнала марихуаната в шкафчето, помисли си Мики. Страхувала се бе, че нещо подобно може да се случи, но все се бе надявала, че Кели няма да прибегне до такива груби номера. Явно обаче го беше направила.

— После какво стана?

— Казах на Старата дама Лорънс, че не аз, а някой друг я е сложил там. Тя отговори, че ще разбере какво е станало, но знам, че не ми повярва.

Лицето й беше посърнало, а очите — пълни с мрачно огорчение. Изплъзваше се от ръцете на Мики. Виждаше я как се отдалечава от нея. Черната дупка…

— Не бъди сигурна в това, Бренди — каза тя в отчаян опит да я върне към себе си. — Ще говоря с мисис Лорънс още в понеделник сутринта.

— Няма смисъл — възпротиви се Бренди. — Още не ме е изритала от училище, защото се води разследване, но вече ме лиши от право на участие в конкурса по рисуване — според училищния правилник или нещо подобно. Не ми повярва — повтори упорито тя. — Знам, че не ми повярва.

Няма да участва в конкурса! Мики се изправи много бавно, с чувството, че собствените й надежди рухват. Бренди може още да не е изключена, но щом госпожа Лорънс я е лишила от участие, все едно я бе изхвърлила на боклука. Месеците възпитание, внимателен подход и бавен напредък се бяха изпарили заради отмъстителността на някакво момиче.

— Бренди, опитай се да си спомниш — замоли я Мики.

Поне трябва да се опита да я спечели отново. В настоятелността си, тя стисна рамото на Бренди.

— Трябва да имаме някакво доказателство. Спомняш ли си нещо друго? Някой друг да е бил наблизо — може би някоя от приятелките на Кели?

— Мики… — предупреди я Камерън, но тя не му обърна внимание.

— Вече ти казах всичко, което си спомням. — Сега вече в гласа на Бренди се долови враждебност. — За какво ти е доказателство? То няма да помогне. Вече ти казах, че тя не ми вярва. — Бренди стана от стола, като не поглеждаше Мики в очите. — Ти също не ми вярваш.

Тонът й беше категоричен и мрачен.

— Разбира се, че ти вярвам, Бренди. — Мики почувства, че паниката й нараства и се помъчи да я сподави. — Познаваш ме добре. Ще се справим със случая.

Изведнъж установи, че говори на празното пространство. Бренди се бе обърнала и вървеше към къщата. Влезе вътре и тръшна вратата след себе си.

Мики стоеше, без да помръдва и се проклинаше.

— Мики.

Усети лекото успокояващо докосване на Камерън върху рамото си. Колко й беше необходимо.

— Не подходих както трябва. — Мики долови болката в собствения си глас. — Постъпвала съм много неуместно, но сега не подходих както трябва.

Първото правило, което бе научила в този занаят, беше да не се увлича до такава степен, че да губи чувството си за обективност или уравновесеността си. Престъпи и двете.

Сви пръсти.

— Притисна я прекалено силно.

— Да — поклати глава Мики, ядосана от себе си. — Трябваше да й кажа да се прибере и да се наспи, и че ще поговорим утре. Но най-важното — не биваше да излизам извън равновесие.

— Мики…

Той се поколеба, махна ръка от рамото й и я мушна в джоба си.

— Сигурна ли си, че Бренди казва истината?

Мики го зяпна изумена.

— Разбира се, че съм сигурна.

— Може да лъже — възрази по-остро той.

— Не. — Тя усети как отново издига защитната преграда. Цял ден беше свалена. И то как. — Знам, че казва истината. Онова момиче се опитва да я натопи. Трябва да накарам Бренди да разбере, че не може да се предаде току-така. Трябва да се бори.

— Струва ми се, че Бренди е тази, която трябва да се бори, а не ти.

Гневът на Мики набра сила.

— Предполага се, че аз трябва да й помогна да го направи — сопна му се тя. — А сега, ако ме извиниш, трябва да попитам нощната възпитателка нещо.

— Ще почакам. — В гласа му прозвуча напрежение и раздразнение.

Сю, дежурната нощна възпитателка, седеше на обичайното си място в кабинета на Мики. Мики набързо й разказа какво се е случило.

— Не знам дали да не остана тук тази нощ — добави нерешително тя.

— Не се притеснявай — рече Сю. — Аз ще я наглеждам през нощта и ще ти се обадя веднага, ако има нещо.

— Добре — съгласи се с нежелание Мики. — Благодаря, Сю. Мисля, че няма да направи някоя глупост, поне се надявам, но ще ти бъда много благодарна, ако надаваш ухо.

— Разбира се, Мики.

Сю беше една от най-добрите им възпитателки. Случеше ли се неприятност, тя веднага узнаваше. Мики реши да не се притеснява и да се прибере вкъщи.

Нито тя, нито Камерън не пророниха дума, докато пътуваха към апартамента й. Денят в омагьосания свят беше приключил с потресаващо възвръщане към действителността и на Мики й беше трудно да влезе в крак. Камерън шофираше с каменно лице, стиснал здраво волана с две ръце. Нямаше причина да си го изкарва на него, помисли си виновно Мики.

Погледна го, когато застанаха на вратата. Челюстите му бяха стиснати, а в очите му гореше гняв. Нищо чудно — беше го направила на нищо.

— Камерън, съжалявам.

— Съжаляваш ли?

Гневът изчезна от лицето му и отстъпи място на слисване и почуда.

— За какво?

Защото сме различни и винаги ще бъдем такива, отговори наум Мики. Защото не разбираш какво правя, нито защо. Защото толкова много те искам, но знам, че не мога да те имам. Глупаво щеше да е от нейна страна, ако мислеше другояче. Случката с Бренди й го бе напомнила по начин, който нямаше да забрави.

— Задето ти се ядосах тази вечер — отговори вместо това Мики. — Нищо не извинява държанието ми.

Изпита неудържим копнеж да върне стрелката на часовника до ранното утро, когато светът беше толкова хубав и бяха потеглили на път, изпълнени с неподправена радост. Времето днес, прекарано с него, и смехът бяха толкова приятни, че дъхът й секна при самия спомен. Мисълта за любенето им беше неизмерно приятна, но и горчива, защото знаеше, че един ден — може би още утре — вече няма да го има. Беше убедена, че той не е за нея. Случката тази вечер само й го напомни.

— Мики, за Бога… — Той я улови за раменете и я разтърси силно. — Няма за какво да се извиняваш. — Пусна ръце и се извърна. — Не искам да те виждам наранена — това е всичко.

Тя се загледа в профила му, като неволно проследи с очи изящните му очертания.

— Случилото се тази вечер е част от моята работа.

Той отново се обърна към нея.

— Не се опитвай да заблуждаваш мен, Мики, или себе си. Нали те видях. Беше наранена колкото Бренди. Така ли те боли за всичките ти момичета?

Наистина, така ли? Отхвърли отговора.

— Страхувам се за Бренди. Още е толкова уязвима. А когато някое малко…

Тя замълча, защото отново усети, че я обзема гняв и отчаяние.

— Мики. — Камерън пак я хвана за раменете. Този път я заболя. — Не се измъчвай така.

— Чувствата ми са мой проблем, Камерън — възрази упорито Мики. — Сама ще се справя с тях. Винаги съм го правила.

— Пак мис Независимост. — Ръцете му се задържаха на раменете й. — Мики, аз държа на теб. Аз…

Той замълча, за да размисли върху онова, което щеше да каже.

— Оценявам загрижеността ти, Камерън — продължи да упорства Мики, — но трябва да си върша работата, дори и когато е неприятна.

— Оценявам загрижеността ти — повтори той, като й подражаваше и изкриви устни. — Мики — каза отново той и я разтърси. — Днешният ден нищо ли не означава за теб?

Днешният ден ли? Дали означава нещо за нея? Колко смешно. Тя затвори очи сякаш да се предпази от порива на желанието си. Когато ги отвори, онези сиви очи пронизваха душата й.

— Да. Днес… — изсмя се нервно тя. — Днешният ден означава нещо за мен.

Опита се да се противопостави на желанието си, но то беше твърде силно. Само още веднъж. Нека да го има само още веднъж. Плъзна поглед по гъстите му вежди, високите скули, пълните изразителни устни. Пропастта помежду им беше дълбока — може би по-дълбока, отколкото бе предполагала. Само ако не държеше толкова много на него. Но сякаш обезумяла, тя трябваше да изпита отново магията на днешния ден.

Тази вечер. Сега — докато още е в състояние. Утре ще я заболи. Никога не бе устоявала на захарния памук…

— Камерън? — Мики измина няколкото крачки, които ги деляха, и взе слабото му, загоряло от слънцето, лице в ръце. — Остани с мен тази нощ.

Видя стъписването в очите му и потрепването на ноздрите, докато той бързо си поемаше дъх.

— Мики…

Тя сложи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи, и притисна главата му към своята.

В мига, в който устните им се сляха, и двамата не бяха в състояние да разсъждават.

* * *

Едва на следващия ден, когато Мики се опитваше да отхвърли натрапчивите мисли и образи, като почистваше апартамента си в съботния следобед, тя най-сетне призна пред себе си, че е влюбена в Камерън.

Досега не бе обичала мъж. Спомни си за стигналите до задънена улица, породени от бунтовния й дух, връзки по време на неспокойната си младост. Сега, изправена пред новите за нея усещания, тя се почувства неопитна, уязвима, крехка, дете на сянката, усетило топлината на слънцето за пръв път. И много ясно съзря болката пред себе си.

Събудили се бяха много рано сутринта, и се бяха любили отново — бързо и нетърпеливо. Сетне той си бе тръгнал с обещанието да й се обади по-късно. Оттогава тя се опитваше безуспешно да си го избие от главата.

Рано сутринта, точно преди да се сменят възпитателките, Мики се обади на Сю. Да, увери я тя, всичко е наред. Бренди е още в стаята си, вероятно спи и трябва да отиде на работа в сладкарницата в десет часа. Ще каже на Джоу, другата възпитателка, да я държи под око.

Мики се обади още няколко пъти сутринта. Лайза, силно развълнувана, заминала със семейство Роудс за Астроуърлд, а Бренди отишла на работа навреме. Мики най-сетне започна да диша по-леко. Може би бе реагирала прекалено емоционално. Може би беше прекалено черногледа…

Затърка усилено килима с прахосмукачката, сякаш искаше да изсмуче всичките проблеми в живота си. Ще помогне на Бренди да преживее случилото се, реши тя за четиринайсети път. В понеделник сутринта ще говори с Елейн Лорънс и ще се опита да стигне до дъното на нещата. Ще…

Едва чу телефона от бръмченето на прахосмукачката. Бързо я изключи и хукна към кухнята.

— Мики? Обажда се Джоу.

Още преди да е казала нещо, Мики усети, че дланите й овлажняват.

— Бренди не се върна от работа — съобщи Джоу. — Трябваше да е тук преди час. Обадихме се в сладкарницата и те казаха, че била излязла навреме. Изчакахме малко, после проверихме по пътя. Тя няма разрешение да ходи никъде, затова решихме да ти се обадим.

Мики стоеше напълно неподвижна, зашеметена от онази особена вцепененост, която настъпва, секунди преди да се разрази бедствието. Сетне болката я порази като разбиваща се вълна.

— Благодаря, Джоу — успя да изрече Мики. — Идвам веднага.

* * *

Телефонът иззвъня и прекъсна бленуването на Камерън, като го изтръгна от блуждаещите мисли.

Изруга. Денят не беше от най-лесните. Никога не е лесно, когато се случва нещо, което променя изцяло светогледа ти. Или, може би, последните двайсет и четири часа бяха потвърдили онова, което вече знаеше.

Излязъл бе от апартамента на Мики преди изгрев-слънце, още зашеметен от всичко, което се бе случило през изминалото денонощие. После се бе прибрал вкъщи да се преоблече. Сетне трябваше да бърза за съботното съвещание. След това се върна в канцеларията си и се опита да поработи, но не свърши почти нищо. Накрая се отказа и тръгна с колата да огледа как върви ремонта на сградите. Всичко беше наред и нямаше нужда от него. Оставаше му доста свободно време от хубавия ранно пролетен следобед и той излезе да поиграе голф.

И това не помогна. Не можеше да избие от главата си спомена за лицето на Мики Мълвейни, уханието на кожата й, вкуса на устните й, допира на тялото й. И преди всичко — чувствата, които изпитваше към нея.

Погледни истината в очите, мислеше си той, ще загазиш. През изминалите часове той бе преживял с Мики нещо, което никога не бе мислил, че може да се случи между мъж и жена. Но въпреки реакцията й, която вероятно бе изненадала самата нея дори повече от него, той знаеше, че преградата още съществува — онази, която не е била преминавала от никой. Но той смяташе да я премине. Просто нямаше начин да я заобиколи.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало.

— Камерън.

В първите секунди не позна гласа, защото нещо бе променило обичайния енергичен и властен тон.

— Госпожице Кънингам? Какво се е случило?

— Става дума за Бренди Уилифорд.

— Бренди? — попита с недоумение той. — Откъде познавате Бренди?

— Господин Мълвейни я доведе при мен, за да разгледа някои от книгите ми за изкуство. Но това няма значение.

Камерън разбра, че госпожица Кънингам е ядосана. Думите й бяха хапливи и той често ги бе чувал като ученик. Освен гнева обаче, имаше и нещо друго…

— Какво се е случило? — попита той.

— Тя ме ограби.

— Какво?

За секунда той не можа да възприеме чутото.

— Чу ме добре, Камерън. Бренди Уилифорд ме ограби. Открадна пари от дома ми.

Възмущението в гласа на госпожица Кънингам заглушаваше всичко останало. При други обстоятелства Камерън би подвил опашка и би се покрил. Но сега всичко беше съвсем различно. Трудно му беше да възприеме сухите факти, които тя му съобщаваше.

— Сигурна ли сте? — попита глуповато той.

— Разбира се, че съм сигурна — сряза го госпожица Кънингам. — Защо ще ти се обаждам, ако не съм?

Най-сетне проумя всичко.

Остър като бръснач гняв проряза съзнанието му. Как се е осмелила Бренди Уилифорд да стори това на Мики? Неблагодарна малка…

— Кога е станало това?

— Преди няколко часа. Дойде ми на гости. Каза, че току-що свършила работа и иска пак да разгледа книгите ми за изкуство.

— Заплаши ли ви?

— Не. Явно е откраднала парите, когато излязох от стаята, за да направя чай. Имах малко пари в бюрото в гостната — Събраните средства за нашия литературен кръжок. Бях ги приготвила да ги внасям в банката в понеделник сутринта и ги оставих в чекмеджето, за да са ми под ръка. Сигурно ги е взела, докато ме е нямало в стаята.

— Колко бяха?

Камерън стисна здраво слушалката и поклати глава, като все още не можеше да повярва. Цялата история му се струваше като кошмар.

— Няколко чека и малко пари в брой — двеста и деветнайсет долара и трийсет и седем цента.

Цифрите изтракаха като заставащи мирно войничета.

Госпожица Кънингам винаги знаеше точно с колко пари разполага.

— Как е разбрала, че са там?

— Не знам. Сигурно е погледнала в чекмеджето да види какво може да вземе и е намерила парите. Едва след като си тръгна видях, че чекмеджето е леко отворено. Извиках полицията — добави тя.

— Разбира се — отговори механично Камерън. — Не бих и предположил, че ще постъпите по друг начин.

Мики, помисли си той. Трябва да говоря с Мики.

— Естествено. Знам задълженията си.

Настъпи кратко мълчание.

— Аз й вярвах — рече тя.

Гневът в гласа й беше утихнал. Сега Камерън долавяше онази нотка, която бе усетил в началото, но не бе могъл да определи — болка.

— Тя има голям талант — продължи старата госпожица. — Трябваше да се досетя…

За пръв откакто се помнеше, Камерън чу госпожица Кънингам да говори не толкова самоуверено. Говореше като беззащитна възрастна жена. Това го сломи напълно.

— Откъде да знаете, че ще стане така, госпожице Кънингам — отчаяно се опита да я успокои той. — Тя е трудно дете…

Думите му прозвучаха неубедително и постепенно заглъхнаха. Как би могъл да защити Бренди, когато на самия него му идваше да я убие заради стореното?

— Да. Тя е трудно дете. В края на краищата идва от поправителен дом.

Гласът й набираше сила и Камерън отново долови гнева и болката й. Изпита облекчение, макар да знаеше какво ще последва.

— Няма да оставя това току-така, Камерън — продължи госпожица Кънингам. — И искам да ти напомня, че макар да извиках полицията, смятам, че за целия въпрос си отговорен ти. Точно от това се опасявах. Както си спомняш, аз бях против настаняването на този дом тук от самото начало.

Камерън се опита да възрази, но тя го сряза.

— Естествено, разбирам, че не си могъл да го предотвратиш, но се надявам, че ще направиш всичко, което е по силите ти, за да изясниш случая и да прогониш тази институция от квартала.

Чудя се, как, по дяволите, очаква да сторя това? Камерън се замисли трескаво, след като затвори телефона. Опитал бе всичко, за да предотврати преместването на „Харбър Хаус“ в квартала, но не успя. Не знаеше какво друго би могъл да направи. Но явно дребните неща като логика и закон нямаха значение за госпожица Кънингам. Не и точно сега.

Незабавно трябва да говори с Мики. Вдигна слушалката, сетне я остави. Трябва да я види, да говори лично с нея, да се опита да я успокои, да я зашити по някакъв начин. Страхуваше се, наистина се страхуваше, как ще й се отрази новината, и трябваше да бъде до нея.

Преди да стане, телефонът отново иззвъня.

* * *

Четирийсет и пет минути по-късно той тръшна слушалката, като се чудеше как новините се разпространяват толкова бързо и какво, по дяволите, си мислят всички, че може той да направи. Обадиха му се двама други съседи и един от инвеститорите. Всички бяха чули за случилото се и настояваха той да предприеме нещо.

Камерън стана, махна очилата си и ги хвърли върху бюрото. Каква бъркотия! Но най-лошото беше, че наистина не знаеше какво да прави.

Крачеше неспокойно от бюрото до прозореца и обратно. Огледа подредения си с вкус кабинет. Добре се беше справил. Свършил бе много и му предстоеше още.

Но в името на какво?

Въпросът го порази като удар с твърда гумена топка. Застана неподвижен като пън в средата на стаята. Изведнъж осъзна, че без Мики този кабинет, растящата му професионална репутация, амбициите, надеждите и мечтите му не струват пукнат грош.

Освен това искаше тя да престане да се самоизмъчва, дори и това да означава да спре да работи. Но дали ще съумее да я убеди — това вече беше друг въпрос. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ако успее да я убеди да прекара остатъка от живота си с него, той поемаше най-трудното и дълго изкачване в живота си. То щеше да му коства цялата издръжливост, сила да убеждава и обикновено ежедневно търпение.

Без да се обръща назад, той тръгна към вратата.