Мари Бомонт
На път за дома (11)

Единадесета глава

— Не.

Камерън измъкна морския таралеж от ръката на Мики и го върна в съда при останалите.

— Не се брои. Трябва да си намериш сама.

— Ами ако не намерим?

Тя надникна в съда, пълен с големи розови раковини.

— Сигурен съм. Ще намерим на полуострова.

Мики разрови ярко оцветените мидени черупки в плиткото кошче.

— А такава? — Тя взе една и я размаха под носа му. — Обзалагам се, че не можеш да намериш същата.

Той я улови за ръката, за да разгледа черупката.

— Имаш право — усмихна се той. — Тук няма такива. Тази е дар от Големия бариерен риф. Хайде.

Той сложи ръце на раменете й и я избута навън от магазина за раковини на „Странд“ — старата търговска артерия на Галвстон — по-късно възстановена като туристическа атракция.

Самият остров имаше формата на раковина. Мики беше отстъпила — беше си позволила този ден, тези часове, да загърби действителния свят и да остане в плен на приказките. С принца ли? Едва не се изкикоти.

Вилнеещият мартенски вятър свиреше между старинните сгради. Без да мисли, Мики отпусна с благодарност ръка между топлите пръсти на Камерън.

Не си спомняше да се е чувствала така с някой мъж. Да може да се отпусне и да се наслаждава на всеки миг. Изпитваше спокойствие, но знаеше какви чувства е способен да предизвика той у нея. Спомни си за уклончивото му обещание, но усмивката му и слънчевата светлина в Галвстон в този следобед обагриха опасенията й с цветовете на радостта.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— А сега, може ли да хапнем нещо? — попита умолително той. — Умирам от глад. Освен това, скоро трябва да бъдем в Боливар, защото ще се стъмни. Ако не побързаме, няма да намериш никакви раковини — добави той, като я погледна изкосо.

— До никъде няма да стигнеш с твоето подкупничество — усмихна му се тя и го погледна в очите. — Добре, да хапнем.

Той я повлече покрай магазините по „Странд“, на чиито големи витрини беше изложено всичко — от най-обикновени фланелки, до фин вносен порцелан. Мики се разсея и стъпи накриво по изровения от годините и покрит с пясък тротоар. Препъна се и загуби равновесие, когато една силна мъжка ръка я хвана и изправи на крака.

— Сега ли се учиш да ходиш? — ухили се Камерън.

— Правя го от няколко години — отговори с достойнство тя.

— Още десетина години и ще се научиш.

Макар да се смееше заедно с нея, той установи, че беше толкова естествено за него да протегне ръка и да я хване, като че ли вечно щеше да го прави. Тя някак му подхождаше напълно. Не си спомняше да е изпитвал същото с друга жена от години. А може би никога.

Откакто я бе взел сутринта, тя се вълнуваше скришом като дете. През целия ден, малко по малко, тя смъкваше предизвикателната си фасада и показваше нежната весела страна от характера си, за чието съществуване той винаги бе подозирал.

Погледна я крадешком. Черната й коса беше разрешена от вятъра, белите като магнолия бузи, придобили цвят, сияещите на слънчевата светлина сини очи. Не можеше да откъсне очи от нея. Нито ръце. Не можеше да се въздържи да не я докосва. Държеше я под ръка, докато вървяха.

Спряха пред една висока сграда от червено-кафяв пясъчник, влязоха в павилиона за сандвичи и се отправиха към малка маса в ъгъла. Мики вдъхна миризмата на топлите току-що изпечени питки. Минаваше обед, а тя беше изяла само една препечена филийка, преди да пресекат шосето на път за остров Галвстон. Поръча си няколко неща и докато пристигне храната, вече беше прималяла от глад.

— „Странд“ ми е като непозната — каза тя, като отхапа от питката със салата от пиле.

— Нали каза, че не си идвала в Галвстон от момиченце.

От детството си помнеше синьото море и широките виещи се плажове откъм залива. „Странд“ беше някак на завет и следваше извивките на залива. Камерън й бе обяснил, че старата улица, известна навремето като малката „Уол Стрийт“ е представлявала център на търговската част на града през деветнайсети век. Но след като опустошителна буря в края на века разрушила града, той западнал, а „Странд“ била занемарена, като на нея останали само складове и долнопробни барове. Едва през последните десетилетия група граждани и предприемчиви бизнесмени се събрали, за да възвърнат славата й като туристическа забележителност. Старите полуразрушени сгради се възродили като модни бутици за облекло и луксозни ресторанти и навсякъде настъпило оживление и празнична атмосфера.

— От тук ли взе идеята за „Вилидж Уок“? — попита Мики.

— Не съвсем. — Той преглътна последната хапка от питката си с пастърма и швейцарско сирене. — Това е наистина историческо място. На повечето сгради има исторически плочи с надписи и финансирането е съвсем различно. Но признавам, че успехът на „Странд“ ме подтикна да създам проекта „Вилидж Уок“.

— Но принципът е същият, нали? Нова употреба на стари сгради.

— В такъв смисъл, да. Приспособяване на старото към съвременното.

— Спасяваш квартала, а? — Мики се облакъти на масата и присви очи. — Добра идея. Само дето не можеш да контролираш кой се настанява там.

Камерън прихна да се смее.

— И това научих. При това по няколко начина.

Той се наведе напред и лицето му беше толкова близо до нейното, че за миг тя си помисли, че ще я целуне. Но той само улови брадичката й и се вгледа в лицето й. Взе ръката й и я стисна, а в очите му имаше нещо, за което Мики не искаше и да си помисля.

— Мики. — Стисна още по-силно ръката й. — Какво да правя с теб?

Тя само поклати глава. Освен незначителните закачки, те не бяха разговаряли сериозно. Мислите им бяха недосегаеми като дъгата. За какво мислиш? Какво съм за теб? Какво става между нас? Но никой от тях не смееше да ги изрече на глас.

Мики се върна към действителността и сложи салфетката си на масата.

— Благодаря за обяда.

Той погледна с любопитство към чинията й — там нямаше нито троха.

— Съжалявам, че не ти беше вкусно.

— Да — ухили се тя. — Всяка хапка ми беше противна.

Той се засмя, стана и я дръпна със себе си.

— Да вървим.

— Къде?

Уместен въпрос. Мики облече якето си.

— Към Боливар, — каза той.

Да видят какво става с вилата и да търсят раковини. И какво още? Пътуването може да се окаже по-дълго, отколкото щеше да отнеме прекосяването на още едно водно пространство. Но запленена от вълшебството на този ден, Мики не искаше да размишлява повече.

Трийсет минути по-късно те се намираха на един от огромните фериботи, които извършваха редовни курсове между полуостров Боливар и издадения къс земя точно срещу протока „Галвстон Шип“. Камерън се нареди с мустанга след другите коли, а Мики отвори прозореца. Наоколо гъмжеше от стотици чайки, които кръжаха над ферибота и изпълваха въздуха с пронизителните си крясъци. Други седяха като статуи върху масивните пилони около ферибота, вперили сериозни погледи в морето.

Корабната сирена изсвири пронизително и Мики подскочи. Сетне огромният плавателен съд се разтърси и бавно започна да се отдалечава от пилоните. Камерън дръпна ръчната спирачка и извади кесийка с царевични пръчици от сака на задната седалка.

— Да тръгваме, преди да са заели най-хубавите места. Ще храним чайките.

Тръгнаха между редиците паркирани автомобили към кърмата на ферибота. Оказа се, че не е било необходимо да бързат. Корабът беше едва наполовина пълен, тъй като пътниците явно бяха предпочели топлите коли пред хладния вятър на палубата. Там имаше само три малки деца, които хрупаха пържени картофки от един голям плик. С бузи, изпръхнали от вятъра, с пискливи от вълнение гласове, те се блъскаха по палубата, въодушевени и жизнерадостни. Въодушевлението им беше заразително и когато Камерън отвори кесийката с царевични пръчици, Мики първа грабна шепа.

Като че ли всички чайки, които бяха на пристана, полетяха заедно с ферибота. Кръжаха над него, виеха се и се гмуркаха, а заострените им криле блестяха с белотата си на фона на синевата. След като им хвърлиха първата порция царевични пръчици, те станаха по-смели и започнаха да се карат за най-хубавите парченца. Това беше част от играта им и те я играеха добре, като пикираха да уловят повечето парченца още във въздуха. Мики им хвърляше храната игриво като децата. Чайките долетяха толкова близо, че виждаше как проницателните им черни очи я наблюдаваха, без да пропускат нито едно движение. Изпита силен порив да протегне ръка и да ги докосне…

Изневиделица, като плаващи останки от потънал кораб, в мислите й се появи спомен — как като дете протяга ръка към птиците високо над главата й. Бе заплакала, защото беше твърде дребничка и някой я беше повдигнал, за да ги вижда по-добре. Но кой? Не можа да си спомни.

— Виж — извика Камерън.

— Да.

Така или иначе го гледаше. Той бе махнал очилата си, а вятърът бе разрошил косата му и бе придал по-здравословен вид на лицето му. Мики си помисли с умиление, че прилича на малко момче, което се кани да се изфука с нов номер. С избелелите си джинси и шлифер той изглеждаше голям и силен. И хубав. Тя се усмихна, като се чудеше какво би помислил за този епитет. Сигурно щеше да се разсмее. Освен лъскавия си професионален вид на бизнесмен, той май не се интересуваше много как изглежда. Но самият той… Мики се опита да превъзмогне желанието, което се надигна у нея.

Камерън вдигна една царевична пръчица високо над главата си. Две чайки моментално се стрелнаха съвсем наблизо, точно над него, като гледаха лакомо парченцето. Няколко секунди той и птиците останаха неподвижни и Мики беше на път да го обяви за лъжец, когато изневиделица трета птица връхлетя пред другите две, грабна пръчицата от пръстите на Камерън и излетя с победоносни крясъци.

Удивена, Мики се опита да направи същото и усети странното, не чак толкова болезнено клъвване от човката на птицата, която грабна парченцето.

— Видя ли? — попита Камерън. — Нали не те заболя?

Мики го погледна в очите — топли и засмени.

— Не — отговори тя. — Изобщо не ме заболя.

Той напъха празната кесийка в джоба на шлифера си и избърса солта от ръцете си.

— Да тръгваме — каза той и посочи към носа на ферибота зад тях.

Мики се обърна и видя, че корабът навлиза в пристана. Децата хукнаха към колата си и продължаваха още да крещят и да се смеят. Мики и Камерън стигнаха до мустанга точно когато палубният работник започна да дава знак на колите да слизат на брега. Тя се обърна. Чайките кръжаха над пристана или кацаха по пилоните в очакване фериботът да се отправи отново към Галвстон, за да подновят безкрайната си просия. Какво ли я накара да ги погледне? Един хубав спомен…

Пет минути по-късно двамата се носеха по широката магистрала, която опасваше полуостров Боливар.

— Защо е чак тук вилата ви? — попита Мики. — Галвстон е по-близо до Хюстън.

— Тя беше на баба и дядо. Те живееха в Бомонт, който е по-близо до Боливар. Баща ми я наследи след смъртта им. — Той небрежно сложи ръка на облегалката и докосна рамото й. — Често идвахме тук и бях дете. Сега обикновено сестра ми я използва през лятото, но тази година реши да доведе тук децата и през пролетната ваканция. Обещах й да проверя дали всичко е наред, преди да дойдат.

Дори през дрехите си Мики усети, че пръстите му са влажни. Беше щастлива. Потисна желанието си да се притисне по-близо до него подобно на влюбена ученичка и погледна през прозореца. Земята беше равна — блатиста прерия. От едната страна се намираше залива Галвстон, от другата — Мексиканския залив. Повечето сгради бяха стари, по-малки и приличаха на рибарски хижи в сравнение с модерните многоетажни къщи, които видя на остров Галвстон.

— Често ли идваш тук? — попита тя, само за да чуе гласа му.

— Не. Нямам време. Но обичам тази къща. Стара е, не е много хубава, но винаги прекарваме добре тук. Държа да я видиш.

Той се обърна и й се усмихна и тя му отвърна с усмивка като лекомислена ученичка.

След няколко минути той подкара по обсипания с черупки път към залива. В края на пътя, сгушена зад предпазващите я пясъчни дюни, сред изсъхналата зимна трева, стоеше къщата.

Както бе казал, тя не беше хубава. По-скоро приличаше на голяма бяла кутия, кацнала върху огромния черен, изцапан с креозот пристан. Щом се приближиха, Мики видя, че почти целите стени са остъклени, а от трите й страни обикаляха тераси. Зад къщата имаше люлка, окачена на ръждясали вериги, която се полюшваше от вятъра. Цялото място бе напоено с чара на вечността, като че ли се бе появило по естествен начин от околния пейзаж много отдавна. Беше очарователно и Мики се отдаде напълно на магията му.

Камерън спря мустанга в двора и угаси двигателя.

— Ето ни.

Мики долови спокойното щастие в гласа му.

— Камерън… — Търсеше най-подходящата дума, но не се сещаше. — Съвършено е.

Какво неподходящо и банално определение. Но видя чувствата си, отразени в очите му. Той докосна леко ръката й.

Застанаха пред колата. Той я улови за ръката и я поведе към върха на една от дюните, които сякаш пазеха сушата от вълните на Мексиканския залив.

Поради силния вятър днес заливът имаше тъмнокафяв цвят на хубава бамя. Въздухът беше солен и чист, а прибоят на вълните и крясъците на чайките звучаха като симфония в ушите й. На около половин миля се виждаше самотен стар камион. Бяха сами, извън времето и пространството. Тук, където земята и морето се сливаха, Мики забрави за действителния свят. Имаше усещането, че е друг човек — необикновено щастлива непозната, чието необяснимо вълнение заплашваше да прелее в тези най-странни мигове.

Силен вятър изсвири по тревата върху дюната и накъдри косата край лицето й. Тя потрепери и инстинктивно се приближи до Камерън. Той я прегърна.

Не беше сигурна кой се обърна пръв към другия.

Вдигна лице към неговото и устните им се срещнаха.

Целувката беше нежна и не настоятелна. Устните му бяха топли, леко солени от морския въздух и едва докоснаха нейните. Целувка за добре дошла — нищо повече. Въпреки това изпита желание.

Той вдигна глава и притегли Мики към себе си. Тя зарови лице в шлифера му и вдъхна от миризмата на чисто. Постояха неподвижни известно време — и двамата погълнати от топлината на другия — допрели чела.

Накрая той я пусна.

— Мисля — рече примирено той, — че е по-добре да потърсим раковини.

Мики се изсмя с разтреперан глас, отдръпна се от него и каза първото, което й дойде наум.

— Който стигне последен, е скапана стрида.

Хукна към плажа колкото й държаха силите, без да се обръща назад.

Преди да бе изминала и двайсет метра, Камерън я задмина и спря да тича, едва когато стигна до вълните.

— Какво каза?

Когато стигна до него, той вече се навеждаше да вземе нещо.

— Казах, че бавният и упоритият печели състезанието… или нещо подобно.

— Тогава наградата е твоя.

Той протегна ръка. В нея имаше разкошна бъбрековидна мидена черупка — малка, кафява, с черно по края.

— Как я намери толкова бързо?

Тя беше запъхтяна, а той дишаше съвсем спокойно.

— Талант. — Камерън извади найлоново пликче от джоба си и сложи черупката вътре. — Да вървим. — Улови я за ръката. — Да видим какво ще намерим.

Двамата тръгнаха по плажа като деца, избягали от училище. Слънцето потъваше зад хоризонта, а те вървяха с наведени глави, като претърсваха плажовете и ровеха във водораслите и изхвърлените на брега трески, за да търсят скрито съкровище. Почти във всяка купчина имаше по една-две бъбрековидни миди. Когато напълниха пликчето, той измъкна второ от джоба си. Преместиха се по-близо до водата, за да търсят раковини и зъби от акули по мокрия пясък.

С радостен вик Мики взе един цял-целеничък морски таралеж и докато го пъхаше в пликчето, се усмихна на Камерън. Удоволствие, примесено с — какво? Пакостливост, установи той, изцяло запленен от нея. Тя приличаше на хлапе, току-що намерило великденско яйце. Искаше отново да го направи. И отново…

Вниманието му беше привлечено от нещо в краката му. Той се наведе с радостен възглас и го взе, сетне го вдигна над главата си като футболист, току-що отбелязал гол.

— Какво е това? — попита Мики, като изтича до него.

— Морски охлюв. — Той разтвори длан. Там като алабастър, блестеше мъничко съвършено оформено морско охлювче, навито спираловидно като турски тюрбан. Мики впери очи в него смаяна. — Досега съм намирал само един-два тук — каза Камерън. — С тебе ми върви. — Той сложи охлювчето в ръката й и обви пръстите й около него. — Нали ти казах, че ще намериш тук раковини?

— Но не го намерих аз — отвърна Мики. Топлината на ръката му се предаваше из цялото й тяло. — Ти го намери.

Той пусна ръката й и тя пъхна охлювчето в джоба си.

— Няма да кажа на никого.

Той погледна нагоре. Слънцето представляваше мъглява оранжева топка, паднала ниско в небето, а сухият пясък от дюните се извиваше като пушек над плажа.

— Става късно. Да отидем в къщата.

Той я притегли към себе си и тръгнаха един до друг. Пясъкът навътре от водата беше мек и сух и краката им затъваха. Той я поведе към едно грубовато мостче, сковано от избелели, довлечени от течението, дъски, което се виеше между дюните към къщата.

Мики отново я погледна. Тя почти се сливаше с околния пейзаж и изглеждаше съвсем на място. Тази къща бе виждала добри времена години наред. Както и обич. Сигурно всяка дъска беше вече напоена с нея. С копнеж, толкова силен, че й секна дъхът, Мики изпита желание да я изживее.

— Ще влезем ли вътре? — попита тя нарочно.

Камерън отвиваше крана за водата, но като чу въпроса й, се изправи и се вгледа в нея. Сетне се усмихна.

— Разбира се. Трябва да видя какво е положението вътре.

В усмивката му се четеше насърчение и обещание.

Той извади ключовете от джоба си и двамата тръгнаха по очуканите стъпала към дървената тераса. Камерън пъхна ключа и след няколко секунди външната врата изскърца и се отвори. Той сложи ръка на гърба на Мики и с чувството, че преминава нещо повече от един обикновен праг, тя влезе вътре.

Въздухът беше хладен, влажен и леко спарен. През спуснатите бамбукови щори се процеждаше слаба светлина. Щом очите й свикнаха със сумрака, тя видя, че къщата се състои предимно от една голяма стая. До стените имаше легла, покрити със светложълти одеяла на ивици. Стар диван, плетени столове и стъклена масичка за кафе. В кухненското помещение имаше само печка, хладилник, мивка и малък плот за приготвяне на храната. В средата на стаята се мъдреше стара тумбеста печка и прилежно подредена купчина дърва до нея.

Не, не си въобразяваше — вече обичаше тази къща. И тя щеше да й разкаже много за семейството на Камерън.

— Веднага се връщам — каза той и тръгна към задната част на къщата. — Защо не поразгледаш наоколо?

Тя го направи, като жадно поглъщаше всяка подробност.

На ниски боядисани лавици бяха наредени играчки, кутии с детски мозайки, книги с меки корици и пластмасова кутия с карти за игра. Върху голямата маса имаше плитка кошничка, пълна с морски таралежи и стъклен буркан с бъбрековидни мидени черупки. Щастливи времена и обич изпълваха въздуха.

На едната стена беше окачено табло, отрупано с визитки и телефонни номера на различни услуги, ресторанти, къмпинги и други вили. Мики се приближи да го разгледа по-добре. В единия ъгъл на таблото беше пъхната рисунка с цветни моливи на червено човече, което държеше огромна пурпурночервена риба. Отдолу с разкривени печатни букви пишеше: „Чичо Кам“.

Мики имаше чувството, че е попаднала на съкровище. Тя повтори шепнешком написаното като заклинание и потърси с поглед „оригинала“ на рибаря от рисунката.

Той беше проверил дали таваните и прозорците не текат и поднасяше клечка кибрит към дървата в печката. Погледа как огънят се разпалва и се обърна към Мики.

— Харесва ли ти къщата?

— Сякаш чувам гласове от миналото — усмихна се тя. — Мисля, че различавам твоя. — Очите му радостно засияха. — А сега какво? — попита тя, леко изплашена от отговора.

Камерън погледна настрани.

— Ще проверя какво има в хладилника.

Той отиде в кухнята и започна да рови из хладилника.

— Я да видим — мърмореше си той. — Доматено пюре, горчица, масло, туршия, овесени ядки, мас.

Сетне се изправи.

— Мисля, че можем да забъркаме нещо от всичко това.

— Пържена туршия ли?

— Хм-м. — Той се престори, че размишлява. — Може би трябва да спрем някъде по пътя за вкъщи.

Мики се засмя, зашеметена от неестествено вълнение, което едва сдържаше.

— Надявам се, че носиш повече храна, когато идваш за по-дълго.

— Разбира се. Надолу по пътя има хубава бакалия. Прясна храна от залива — риба, раци. — Той изведнъж се усмихна замечтано. — Когато бяхме деца, сестра ми и аз ходехме да ловим риба всеки ден. Мама сготвяше всичко, което уловяхме, независимо от количеството. Още се шегуваме с нея, че трябва да е готвила с лупа.

— Сигурно е била много търпелива.

Мики се приближи до голямата маса и бавно прокара пръсти по вдлъбнатините и резките по нея.

Камерън я погледна леко изненадан, сякаш никога не бе мислил по този въпрос.

— Предполагам. Щом я попитам, винаги казва, че майките са за това.

Ръката на Мики спря.

— Така и трябва да бъде — рече тя и веднага съжали, че го каза.

— А твоята?

Тя долови промяната в гласа му. Не го погледна. Стоеше, без да вдига очи от масата, но знаеше, че той я наблюдава.

— И мама все трябваше да работи — отговори лаконично тя, готова да се брани от още въпроси. — Тя… нямаше много време.

— Дори и майките, които работят, имат време за децата си. — Той се приближи към нея. — Тя те обичаше, нали?

Мики остана толкова изумена от въпроса, че й бе необходимо известно време, преди да отговори.

— Мама имаше много проблеми — обясни с нежелание тя. — Наистина животът й беше много тъжен. Не умееше да изразява чувствата си.

Камерън не каза нищо, само сложи ръце на раменете й. Не от съжаление, а от загриженост. Мики не би понесла съжаление, но този обикновен жест дълбоко я трогна. Истинско семейство. Нормално, дружно, любящо семейство. Никога не си бе позволявала да си представя, че би могла да бъде част от такова семейство. Но сега тази мисъл я изкушаваше неудържимо. Защо не? Въпросът проблесна в мислите й като свещ в мрака. Може би с Камерън ще се получи. Толкова силно желаеше това. Желаеше и него… Осъзна го с главозамайваща сила.

— Мики?

Гласът му неочаквано бе станал дрезгав и той се изкашля. Всеки негов нерв бе обтегнат от желание, на което упорито се съпротивляваше. Знаеше, че трябва да подходи към Мики бавно, защото иначе тя щеше да излети като птичка. Искаше да я закриля, да се грижи за нея, ала тялото му казваше, че това ще бъде най-трудният момент в живота му.

Стисна я за раменете, но отпусна пръсти. Отдавна знаеше какво ще стане между тях, но искаше тя да е сигурна, че го желае. Това беше най-важното за него.

— Желая те — каза той. — Знаеш го.

Трябваше да има пълно разбирателство и откровеност помежду им.

— Да.

Отговорът беше прям, гласът — тих и уверен, но тя потърси очите му с поглед, чиято настойчивост почувства почти физически върху кожата си.

Опита се да говори спокойно.

— Трябва да знам дали и ти го желаеш.

Видя отговора в очите й.

С безкрайна нежност я притегли към себе си и наведе глава към устните й.

Мики промълви името му с въздишка. Устните му се движеха не настоятелно и нежно я увещаваха. Обзе я приятна топлина и тя се притисна до него, тръпнеща от желание. Прегърна го през кръста. Деляха ги само няколко сантиметра, но тя усещаше топлината му.

Той откъсна устни от нейните и не я притегли към себе си. Изчакваше. Мики не издържаше повече и плахо пристъпи към него. Без да гледа, вдигна очи към неговите. Устните му отново намериха нейните, но този път по-настоятелно. Тя почувства силното като подводно течение желание у него и разтвори устни.

Той я прегърна, започна да я целува настойчиво и я притегли към себе си. Устните му бяха търсещи и убедителни. Усещаше учестеното му дишане върху бузата си. Сърцето му туптеше ускорено. Странна топлина се разнесе из цялото й тяло.

Тръгнаха заедно към едно от леглата. Но щом той отметна завивките, съмнение и страх пронизаха желанието й и тя се спря. Той я пусна веднага.

— Задръж — рече тихо той, седна на леглото и я дръпна до себе си. — Мислех, че сме преминали този мост. Какво има?

— Нищо — отвърна Мики с разтреперан глас, въпреки усилията си.

— А защо? — попита тихо той. Помълча малко, загледан в лицето й. Сетне протегна ръка и прокара палец по брадичката й. — Веднъж ти обещах, че няма да те нараня. Спомняш ли си?

Тя кимна, без да каже нищо. Той обърна лицето й към своето.

— Казах го сериозно.

Мики се вгледа в ясните сиви очи. Видя откровеността и дълбоката почтеност, които бе доловила още при първата си среща с него. Видя също силната воля и загриженост, светли като морски фарове в мрака, обещаващи й безопасно слизане на брега. Каквото и да й донесе бъдещето, днешният ден беше неин.

Докато още го гледаше, тя вдигна ръка към бузата му. Напрежението изчезна от лицето му и той се засмя с облекчение. В този миг Мики осъзна колко много означава доверието й за него.

Навън слънцето залязваше, но огънят в старата печка бумтеше, като бълваше удивително количество топлина и искрящи огнени езици от оранжев пламък, чиито сенки танцуваха из здрача по стените в стаята. Мики почувства, че й става все по-топло. Той свали якето от раменете й и я притегли към себе си.

— Мики? — прошепна с дрезгав глас той. — Легни при мене.

Тя затвори очи и зарови лице във врата му. Днес, обеща си тя. Само днес.

След известно време той плъзна ръце по тялото й — отначало нежно, после по-настоятелно. Сложи ръка на гърдите й и желанието пламна в нея със сила, която би я изплашила, ако не бе загубила представа за всичко, освен за неговата близост. Мики измъкна фланелената му риза от панталоните и плъзна ръце по раменете и гърба му, като се наслаждаваше на гладката кожа и стегнатите мускули.

Изключително внимателно той разкопча блузата й — копче по копче. С нежно движение освободи гърдите й и по начина, по който му секна дъхът, тя разбра, че я намира за хубава. Допирът на пръстите и устните му я накара да потръпне от удоволствие, а когато легна върху нея, тя изви тяло към неговото. Последваха блажени мигове, докато Мики се отдаваше на истинска страст.

Едва когато той стана, за да съблече ризата и джинсите си, а нейните дрехи лежаха на пода до леглото, у нея се появи като тъмна сянка старият страх. Той го видя, изписан на лицето й, когато отново легна до нея и покри и двама им със завивките.

Нежно и внимателно я притегли към себе си и я притисна в обятията си. Не направи опит да я обладае, само я държеше в ръце и в продължение на един безкраен миг двамата само се наслаждаваха на топлината на телата си, сами, на светлинни години от останалия свят.

Тя усети, че той размърда крака под завивките.

— Какво правиш? — попита тя учудена.

— Само проверявам — отговори той и притисна краката й между своите. — Краката ти са леденостудени.

— Студени крака, топло сърце.

Изведнъж установи, че страховете й са се изпарили като лятна омара на слънцето.

— Камерън?

Опита се да говори спокойно.

— М-м?

Дълбокият му глас я погали като милувка и я накара отново да се задъха.

— Благодаря — рече Мики.

Защото знаеше, че се страхувам и беше достатъчно внимателен, за да ме накараш и аз да изпитам удоволствие, добави наум тя.

Той се усмихна лениво.

— За какво — че ти стоплих краката ли?

— Много добре знаеш за какво.

Той се подпря на лакът и повдигна вежда.

— Не съм сигурен, че трябва да ми благодариш.

Тя му се усмихна.

— Е, все пак получи благодарността ми.

Мики се поколеба за миг, сетне притисна главата му към своята.

— И още нещо — прошепна тя до устните му, като се чудеше откъде събра толкова смелост да говори такива неща. — Ако те интересува.

Усети как той затаи дъх.

— Ако ме… — Той впи устни в нейните.

Целува я, докато прогони и последните сенки и сетивата й се опияниха от близостта, уханието и силното му атлетично тяло. Разменяха си кратки откъслечни реплики шепнешком.

— Камерън?

— Няма нищо, само искам да те целуна тук. И тук.

— Толкова е…

В гласа й прозвуча замаяно учудване.

— Мики. Докосни ме.

— Така ли?

Той изстена.

— Да. Нека да ти покажа…

Той се остави тя да определя ритъма, като не я подтикваше да бърза. Единствено напрежението и лекото потрепване на крайниците му издаваха силата на страстта му — както и на самообладанието му.

Стъпка по стъпка, с обич, те изкачиха спиралата на чувствата си. Сега вече нямаше страх, нито сенки, освен танцуващите по стените. Съществуваше само той. Начинът, по който я караше да се чувства. Дългите бавни целувки. Силните ръце, които я държаха близо — и все пак не толкова близо… Ръцете му — търсещи, събуждащи, учещи, възвръщащи й част от самата нея, за чието съществуване не бе и подозирала.

Целият свят се стесни само в очертанията на леглото, в което се намираха. Навън вятърът виеше покрай ъглите на старата къща, а бученето на прибоя едва достигаше до ушите им. Бяха обсебени от желанието си един към друг. Вътре беше топло и острият дъх на пушека от дървата в печката се смесваше с миризмата му. Усещаха единствено топлината на телата си, които се движеха ритмично. Ръцете му разкриваха тайните й. Целувките по тялото й събудиха усещания, каквито никога не бе изпитвала. Накрая тя изстена и изви тяло към неговото. Стоновете й отекваха в учестеното му дишане. В този необикновен нов свят, страстта беше безкрайно приятна и трябваше да я съхранят.

Тялото й скоро призова към пълно осъществяване. Като че ли го каза на глас, защото той се надигна и легна върху нея. Поколеба се за минута с напрегнато лице и тяло като бронз на мъждукащата светлина от огъня и залязващото слънце. Погледна я насърчително в очите и проникна в нея.

Започнаха да се движат, като че ли цял живот са били заедно. Дори в разгара на страстта си той не я забрави и с ръце и тяло я доведе до крайния предел — но на какво? Не знаеше. Изпита мимолетното чудо, което всички човешки същества изпитват в подобен миг. Когато най-сетне той я доведе до върховния миг, тя извика от радост и изненада.

Няколко секунди по-късно, зашеметена от въодушевлението си, тя чу как той мълви името й. После той се отпусна върху нея изтощен, като все още я притискаше до себе си.

Лежаха дълго, без да помръдват, слети физически и душевно. Гаснещият огън окъпа цялата стая в бледо червена светлина.

Камерън вдигна глава и погледна Мики. Тя лежеше свита до него, притворила дългите си мигли. Той помисли, че спи, но очите й се отвориха и го погледна.

Той пое дъх, сетне го изпусна бавно, с толкова голямо облекчение, че му се зави свят. Доверието продължаваше да грее в очите й. Видя го, докато се любеха, и това беше най-вълнуващото преживяване в живота му. Нямаше да може да го понесе, ако то беше изчезнало сега. Прокара пръсти през лъскавата й черна коса по слепоочието и бе възнаграден с плаха усмивка. Макар и останал без сили, той строго си каза, че не бива да започва всичко отначало.

Бе упражнил самообладание, което не бе и подозирал, че притежава. Решил бе, че след като паднат физическите прегради, няма да издига емоционални на тяхно място, и че всеки любовен акт ще бъде за нея не посегателство, а присъединяване. И бе възнаграден — тя му се беше отдала изцяло. В много по-голяма степен, отколкото бе предполагал. Чувствата й бяха дълбоки, тъй като дълго време ги бе потискала. Природната невинност, която бе почувствал у нея, разцъфна и под негово ръководство се превърна в нещо изключително красиво. Би ходил бос в горяща лава, за да види лицето й в онези последни мигове на екстаз. Днес бе зърнал истинската Мики Мълвейни, а неговото удовлетворение беше най-приятното в живота му. Тя се размърда.

— Здравей — рече тихо той, за да не развали магията.

— Камерън — произнесе името му тя, като че ли никога не го беше казвала. — Аз не… — Гласът й постепенно заглъхна, а объркването и радостта още блестяха в очите й.

— Хубаво беше, Мики — прошепна той. — Това беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Обичам те. Думите отекваха съвсем логично в ума му. Установи го, без да се изненада, но знаеше, че не може да й го каже — поне още не. Усещаше инстинктивно, че част от нея е още затворена.

Тя повтори името му и протегна ръце към него.

Този път тя му отдаде дължимото. Тя, която се бе научила от неясно промълвените му думи, от реакцията на тялото му, от задъханите му въздишки — го накара да изпита върховното удоволствие. Самообладанието му отслабна, сетне съвсем изчезна, понесено на крилата на страстта му.

Той изстена и потъна в нея.

* * *

Докато пътуваха обратно по магистралата, нощният Хюстън разкри светлините си пред тях. Като по мълчаливо съгласие те почти не разговаряха. Мики бръкна в джоба си и попипа морското охлювче в знак на благоговение пред онова, което бяха преживели заедно. Помисли си с копнеж за малкото тъмно убежище на къщата, която се намираше само на два часа път зад тях и се удиви на онова, което бе изпитала. И през ум не й бе минавало, че в живота съществуват такива чудеса.

Погледна Камерън, чийто силует се очертаваше на фона на светлинната панорама и отново й се прииска да го прегърне. Като че ли произнесе името му на глас, защото той се обърна към нея и видя желанието в очите й. Взе ръката й и я поднесе към устните си. Докосването му я потопи в спомени.

Вляха се в потока коли към центъра на града. Стомахът й напомни, че бяха забравили да вечерят. И по-добре. Без вмешателството на външния свят илюзията им би траяла много по-дълго. Още не искаше да се връща в неприятната действителност и света на трудните решения. Знаеше, че онова, което бяха споделили, е подвластно и на двете, и не можеше да им устои. Ала не искаше да забравя онези мигове, а да ги съхрани в сърцето си колкото може по-дълго.

Но заедно с усещането за глад започна да я гризе и мисълта за „Харбър Хаус“. Не се бе сещала за дома цял ден. Изпита угризения. Обикновено „Харбър Хаус“ беше в центъра на мислите й денем и на сънищата й нощем, а всичко друго оставаше на заден план. Сега обаче мислите и сънищата й бяха съсредоточени върху друго.

Наближаваха входа на апартамента й и Камерън даде мигач, че ще преминава в другото платно.

— Не — каза тя с нежелание, но какво да се прави — имаше задължения. — Продължавай нататък. Искам да отида до „Харбър Хаус“.

— Защо? — намръщи се той и изключи мигача.

— Нали си помолила някой да те замества?

— Да, Рут през деня, а в единайсет ще дойде Сю.

— Те си разбират от работата, нали?

— Разбира се — въздъхна Мики. — Освен това Ем Си винаги е там.

— Какво толкова прави? Наваксва за изгубеното време ли?

Камерън долови язвителна нотка в гласа си и реши да внимава. В края на краищата не разполагаше с доказателства, че Ем Си я е изоставил — само дето обикновено две и две правеха четири.

— Какво искаш да кажеш?

Той долови предизвикателството и направи физиономия. Защо, по дяволите, си беше отворил устата?

— Нищо — побърза да отговори той. — Не знам нито историята на Ем Си, нито твоята. — Той замълча за известно време, като стискаше здраво волана. — Но ще ти кажа следното — добави той, защото не можа да се сдържи — изведнъж Мики се превърна в най-важното нещо на света за него. — Интересува ме дали някой ти е причинил болка, защото държа на теб. Много, при това.

Думите му би трябвало да я успокоят, но вместо това Мики почувства ледената тръпка на предателството, сякаш се бе обърнал срещу нея, точно когато започваше да му вярва. Той искаше твърде много, прекалено скоро. Освен това, дори и да се опиташе да му обясни, той нямаше да разбере. Всъщност на самата нея не й беше съвсем ясно. Никога не бе питала Ем Си за пропуснатите години и не споменаваше изобщо за тях. Но едно беше сигурно — не можеше да позволи на Камерън, нито на когото и да е друг, да напада единствената опора в живота й.

— Всичко приключи — каза само тя. — Това е важното.

Както обикновено, той знаеше кога да отстъпи.

— Добре, добре. Да не говорим за това.

Излязоха от магистралата и поеха по разклонението за „Шепърд Драйв“.

— Но някак… — не довърши той.

През останалата част от пътуването, която за щастие не беше дълга, мълчаха. Макар да съзнаваше, че тя издигна преградата помежду им, Мики се чувстваше ощетена след близостта им през деня. Надявала се бе…

За да прикрие мълчанието си, тя се загледа в красивите улични светлини на Вилидж Уок.

След три пресечки стигнаха до приятно обновените магазини и ресторанти и безупречната атмосфера.

Щом спряха пред „Харбър Хаус“, Мики видя самотна неподвижна фигура на външната врата, едва осветена от уличната лампа на ъгъла.

Преди Камерън да спре колата, тя вече беше изхвърчала навън и тичаше към вратата. Знаеше кой стои на прага. Знаеше, че се е случило нещо ужасно.

Неподвижната фигура в полумрака беше Бренди Уилифорд.