Мари Бомонт
На път за дома (10)

Десета глава

Пени Роудс затвори каталога с мостри от платове, който прелистваше, и погледна часовника си. Почти пет часа. Тъкмо имаше време да седне и да изпие чаша кафе, преди да се е върнал Кийт. Напоследък се чувстваше неспокойна и всичко я дразнеше — работата, клиентите, дразнеше се дори от себе си. Каза си, че работи прекалено много и си обеща да почива повече.

Занесе кафето във всекидневната и тъкмо се настани на един от столовете в стил крал Джордж, когато на вратата се позвъни. Устните й трепнаха от безпокойство, остави чашата и чинийката върху стъклената масичка и отиде да отвори.

Блъсна я мартенският вятър и тя едва удържа вратата. На стълбите стоеше Лайза Париджи. Черните й къдрили бяха паднали върху лицето, а в ръце държеше котенцето си. Отбивала се бе няколко пъти през последните седмици. Всеки път носеше котенцето си, и то да отидело на гости, както обясни.

— Здравейте, госпожо Роудс.

Гласът й беше нежен както винаги, а обноските — отлични. Не такива, каквито Пени бе очаквала от момиче от онзи дом. Но човек никога не знае. Това й беше добре известно.

— Здравей, Лайза.

Пени почувства притегателната сила на очите й — две черни езера, които й навяха стари спомени — неща, за които не искаше да си спомня. Лайза винаги събуждаше у нея онези предишни чувства, които мислеше, че е забравила.

— Попречих ли ви?

Това беше първият въпрос, който Лайза винаги задаваше.

— Не — отвърна вяло Пени. — Тъкмо седях с чаша кафе и чаках Кийт да се прибере. Искаш ли нещо за пиене?

Лайза избра ябълков сок. Притихнала на тапицираното с кретон канапе със сока в ръка и котенцето, заспало в скута й, тя приличаше на старомодна порцеланова кукла. Съзря месинговата мастилница на масичката и предпазливо протегна пръсти да я докосне, но веднага отправи питащ поглед към Пени.

— Нова е — каза Пени.

— Красива е.

Пръстите на Лайза внимателно се плъзнаха по гравираното украшение.

— Радвам се, че ти харесва.

Още първия път Лайза открито се бе възхитила от къщата и двора им. Всеки път, когато дойдеше, тя разглеждаше удивено някой предмет, със страхопочитание, сякаш недоумяваше как може да съществува такава красота на света. За своя изненада, на Пени започна да й харесва да показва разни неща на момичето. А самото то беше истинска красавица, винаги послушна и чувствителна към всяка промяна в настроението на Пени. Само че беше толкова стеснителна и затворена, че Пени никога не знаеше какво мисли.

— Съжалявам, че не можахте да дойдете на тържеството — рече Лайза. — Господин Роудс каза, че не се чувствате добре.

— И аз съжалявам, Лайза. Аз… Болеше ме гърло.

Което беше чиста лъжа. Кийт искаше тя да отиде с него, но Пени би предпочела по-скоро да я застрелят. Категорично отказа. Размениха си остри думи и той отиде сам. Пени седя вкъщи, свита на кълбо и нещастна, и гледа телевизия, докато се измори да мисли.

След онази нощ животът им продължи както обикновено, но и двамата като по мълчаливо съгласие отбягваха да говорят за приема и „Харбър Хаус“. Пени знаеше от самото начало, че този дом ще означава само неприятности и се оказа права. При това неприятности между нея и Кийт.

— Ще ви заведа някой ден — обеща Лайза.

— Ще видим — отвърна й Пени.

Загложди я безпокойство. Не искаше да наскърбява Лайза, но още не беше готова да посети „Харбър Хаус“.

Задната врата се тръшна.

— Пени?

Кийт.

— Тук съм — извика тя успокоена.

Кийт закачаше Лайза, шегуваше се с нея, разказваше й разни истории и й говореше глупости, като че ли беше негова дъщеря…

— Здравей, мила.

Кийт възвърна оживлението на Пени както винаги. Тя видя как лицето на Лайза светна като коледна елха.

Той се наведе да целуне Пени и после съзря Лайза.

— О, кого виждам? Как е момичето ми?

— Много добре. Доведох Хафпайнт да ви види пак.

Лайза отвърна на прегръдката му ентусиазирано, като събуди котенцето и едва не разля сока си. Пени почувства особена болка. Кийт я обичаше достатъчно много, за да се ожени за нея, въпреки че не можеше да има деца, но тя знаеше, че ги иска. Започна да изпитва предишната тъга, както и други чувства, кръжащи като зли духове в съзнанието й.

След секунди Кийт вече играеше с котенцето и сладко бъбреше с Лайза, караше я да разказва за ежедневието си — училището, задълженията, дрехите й и любимото й котенце. Пени мълчеше и ги наблюдаваше. Усети се как гледа Лайза и я слуша.

След няколко минути Лайза стана и занесе празната си чаша в кухнята. Никога не се заседаваше дълго.

— Благодаря за ябълковия сок — каза тя. — Скоро ще дойда пак. Ако, разбира се, нямате нищо против — добави тя.

— Естествено, че нямаме — отвърна Кийт. — Идвай, когато искаш.

— Да — повтори като ехо Пени. — Когато искаш.

Кийт я погледна изненадан, но самата тя беше по-изненадана от него.

След като Лайза си отиде, те си размениха погледи. На лицето на Кийт беше изписано особено изражение, което според Пени отразяваше нейното.

— Наистина ли го мислиш, Пен?

— Да — отговори тя и осъзна, че е така.

— Радвам се — каза Кийт. — Тя е… — Замълча. — Тя е много сладка.

— Да — потвърди Пени. — Сладка е.

* * *

Това се превръща в привичка, помисли си Ем Си, докато звънеше на вратата на госпожица Кънингам. Този път поне беше поканен. Заедно с Бренди, която стоеше до него изнервена.

Чу забързани стъпки от другата страна на вратата. Бренди наведе глава още по-надолу и като че ли се сви в себе си. Той успя да докосне насърчително ръката й, преди вратата да се отвори.

— Госпожице Уилифорд, господин Мълвейни. Заповядайте.

Това беше най-радушното посрещане на госпожица Кънингам досега. Ем Си изпита гордост, че е заради Бренди.

Двамата последваха домакинята в гостната. Беше приготвила чай в сребърни съдове. Чай, за Бога. За пръв път му се случваше. Нямаше защо да си прави труда да се обзалага, че и на Бренди й е за пръв път — никой нямаше да се улови на бас.

Госпожица Кънингам разля чая по начин, какъвто бе гледал в десетки стари филми. Забеляза, че ги приема като истински гости — кубчета захар, които пусна в чашите им с изящно изработена щипка; малки вкусни сандвичи, тънки резенчета лимон по средата с карамфил. Ем Си разрови паметта си, за да си спомни за обноските по време на чай, за които бе чувал. Спомни си номера с изпруженото кутре, но реши, че вероятно е някаква шега. И без това нямаше намерение да го прави.

Хвърли поглед на Бренди, която беше облечена спретнато и подходящо за случая с памучна пола и блуза. Изглеждаше изплашена и неспокойна. Но момичето имаше вродена класа и достойнство, които започваха да излизат наяве малко по малко с течение на времето. Беше сигурен, че ако успеят да я вкарат в пътя, ще се оправи.

— Така, госпожице Уилифорд… — Госпожица Кънингам остави на масичката чашата и чинийката и докосна устните си с ленена кърпа с монограм. — Мога ли да ви наричам Бренди?

Бренди отвори уста и погледна старата право в очите. Очевидно никой досега не й бе задавал такъв въпрос, помисли Ем Си. Обзалагаше се, че са й казвали куп други неща, но не и да искат разрешение от нея.

— Да, мадам — отговори най-сетне тя.

— Добре. — Госпожица Кънингам остави кърпата. — А сега искам да ми разкажеш за рисунките си…

Половин час по-късно Ем Си смаян клатеше глава. Постепенно и любезно старата дама бе успяла да извади Бренди от самовглъбението и момичето говореше както никога досега.

— Нарисувала съм няколко неща — разказваше Бренди.

В очите й искреше интерес и вече не беше стеснителна, изплашена или войнствено настроена. Беше напълно погълната от разговора.

Госпожица Кънингам посочи към рисунката на елена върху триножника на бюрото.

— Опитвала ли си с писалка и мастило? Племенницата ми рисуваше по този начин, когато беше на твоята възраст.

Бренди разгледа рисунката с одобрение.

— Великолепна е. Аз не рисувам така добре.

— Толкова добре, Бренди — поправи я госпожица Кънингам с нежен глас.

— Толкова добре — повтори Бренди. — Опитвах с писалка и мастило и ми беше забавно, но най-много харесвам различните цветове.

— Видях от рисунките ти, че притежаваш превъзходен усет към цветовете — рече госпожица Кънингам. — Имаш око и към формите и пропорциите, да ти покажа още някои неща.

Тя взе една книга от масата пред тях.

— Кажи ми, харесваш ли френските импресионисти?

— О, да, мадам. Цветовете им са толкова хубави.

Бренди беше по-развълнувана от всякога.

— Тази книга е колекция от творбите на Клод Моне.

Двете глави — на възрастната жена и на момичето — се наведоха над книгата.

Внезапно Ем Си установи нещо. Сега виждаше Джесамин Кънингам в друга светлина — отдадената на учениците си и изпълнена със съчувствие към тях учителка, майка на всички и на никой; възпитателката, чиято строга външност криеше истинска любов към децата; убедителна и властна жена, за която няма нищо невъзможно. Ем Си я наблюдаваше с мълчалив възторг.

Когато си тръгваха, госпожица Кънингам ги покани настоятелно да дойдат пак.

— Благодаря, мадам — отговори Бренди. — Ще се радвам да дойда отново.

Очите на госпожица Кънингам се разнежиха, а в усмивката й се четяха наченки на истинска привързаност.

— Ще чакам с нетърпение да се видим отново, Бренди. И с вас, господин Мълвейни.

Ем Си си позволи още една похвала наум, докато минаваха покрай малката рисунка на бюрото.

Ем Си зави по алеята пред „Харбър Хаус“.

— Е, Бренди, какво ще кажеш? — попита той, като изключи двигателя.

— Наистина беше интересно.

В гласа й долови вълнение.

— Тя има много хубави неща.

— Така е. Искаш ли да отидеш пак?

— Да. Много приятно ми беше.

— Тя е истинска дама. Няма да срещнеш много като нея.

Бренди замълча за миг.

— Така е — бавно потвърди тя. — Предполагам, че няма да срещна.

Докато излизаше от колата, Бренди се обърна към него.

— Тя е много мила дама — добави тя замислено.

Ем Си се усмихна доволно, докато гледаше как Бренди влиза в къщата. Някои може и да не бяха съгласни с преценката й за госпожица Кънингам, ала той беше. Дано да не грешеше, но днес госпожица Кънингам бе помогнала на Бренди да прекрачи още едно стъпало по стълбата, по която се качваше.

А онова, което беше добро за Бренди, беше добро и за Мики.

Е, той, разбира се, би направил всичко, което е по силите му за Бренди, защото държеше на нея, но от всичко на света най-голямо значение за него имаше доброто на Мики. Ако трябваше, би легнал на релсите срещу идващ влак заради нея.

Замисли се за Бренди и за Мики. Виждаше много добре какво става — за пръв път Мики се вживяваше толкова много в проблемите на някое момиче. Мики винаги им съчувстваше и държеше на всяко едно от тях — именно това беше причината за нейния успех. Но винаги досега бе съумявала да запази хладнокръвие. Никой не бе успял да престъпи през стената, която бе издигнала около себе си. Включително и той, размишляваше Ем Си без горчивина. Бог му е свидетел, че се бе старал да го направи. Знаеше, че Мики е привързана към него и го обича, но тя не можеше да се отпусне и да му повярва напълно.

Болеше го от това. Усещаше, че тя го съзнава, но не може да го преодолее. Може би един ден…

Виждаше и още нещо — тя си падаше по младия Скот и чувствата им явно бяха взаимни. Ем Си одобряваше това. Младият мъж му харесваше. Не беше обаче сигурен дали Скот го харесва, защото последните няколко пъти бе усетил студенина в държанието му. Ем Си не знаеше защо, но познаваше дъщеря си. Тя се боеше до смърт от собствените си чувства, особено по отношение на мъжете. Би заложил и последния си долар, че тя се съпротивлява на Скот с всички сили и че Скот обвинява него заради онова, което е направил или не е направил.

Обзе го предишния безпомощен гняв. Знаеше защо Мики се бои от чувствата си. Ем Си не й бе сторил нищо, а някой друг. А Ем Си не е бил при нея, за да го предотврати.

Когато реши да оправи живота си, той се зае да наваксва, с каквото може. Залови се да проучи някои неща. Сетне разговаря с майката на Мики, неща, които трябваше да направи преди двайсет години… Тогава разбра какво е станало. Бедата беше, че бе твърде късно. Злото вече бе сторено. Не можеше да убива, иначе би намерил проклетия мръсник и би го застрелял, ако онзи вече не бе мъртъв. И това узна. Всичко, което му оставаше, беше да се реваншира пред Мики, с колкото може повече.

Излезе бавно от колата, като се почесваше замислено по брадичката. Да, той харесваше Камерън, въпреки че младият мъж не го харесваше. Ще оправи това по-нататък. Засега ще ги остави двамата с Мики на мира, ще чака и ще наблюдава. Биваше го за това. А сетне, когато му дойдеше времето, може би щеше да помогне с нещо.

И за това го биваше.

* * *

Мики се улови, че бездейства и зяпа през големия прозорец към двора, където ранното пролетно слънце разстилаше светли петна върху раззеленяващата се трева и търси да види пъпки по дърветата. Пролетта беше любимият й сезон. Тя означаваше ново начало. Още не бе настъпила напълно, но Мики забеляза напъпилите клони на дърветата на фона на синьото небе…

Промърмори нещо под нос. Защо ли си губи времето пред прозореца и търси да види пролетни пъпки по дърветата, когато пред нея на бюрото има висока купчина с документи, а из къщата имаше да се вършат милион неща? Таванските помещения бяха почти готови за новите си обитателки. А тя имаше да върши сума ти работи.

Седна насила зад бюрото и започна да работи. След малко се вторачи безучастно в листата хартия, като си припомняше, преповтаряше и се опитваше да осмисли нощта след тържеството преди две седмици. Онази лудешка нощ, когато бе стояла вцепенена и бе позволила на Камерън Скот да си помисли, че ще отиде с него в Галвстон. Разсъдъкът й се бе възвърнал още преди зазоряване и тя се зачуди дали не си е изгубила ума. Оттогава чувствата й бяха така объркани, че трудно се съсредоточаваше върху каквото и да било. Както сега.

Трябваше да намери начин да му откаже. Отлагала бе този разговор, но до петък оставаха само няколко дни. Накрая събра смелост и набра служебния му телефонен номер. Нямаше го. Мики се почувства глупава като момиче и остави номера си на секретарката му.

Подскочи, щом на вратата се почука. Но в кабинета й влезе Лайза Париджи, която сякаш току-що бе видяла, че в града пристига цирк.

— Мики! Господин и госпожа Роудс са тук. Можеш ли да дойдеш да поговориш с тях за минутка?

— Разбира се.

Мики стана. Спомни си Кийт Роудс — приятен мъж. Спомни си също, че госпожа Роудс не бе дошла на тяхното тържество, като бе използвала някакво зле скалъпено извинение.

— Искат да те питат нещо.

Лайза буквално подскачаше от вълнение.

— Почакай малко, Лайза. Идвам. — Тя сложи ръка на рамото й. — Успокой се. Ще се разболееш.

Тръгна след Лайза към предната част на къщата, като едва успяваше да върви наравно с нея.

Кийт Роудс стоеше на входа с една млада жена на годините на Мики. Тя беше дребна, слаба като манекен, скъпо облечена и излъчваше несъзнателната самоувереност на роден аристократ.

— Здравейте, госпожице Мълвейни — усмихна й се насърчително Кийт. — Това е съпругата ми Пени.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо… — Мики погледна изкусно гримираните очи на Пени и изражението им я накара да се вцепени. Страх — неподправен, истински, непогрешим. Беше потиснат, но вещото око на Мики го съзря. Всъщност, самата му сила я накара да затаи дъх. — … Роудс — довърши Мики, колкото можа по-бързо, като се надяваше, че никой не е забелязал смущението й.

Ръката на Пени беше студена и влажна. Мики я стисна, като се опита да й влее смелост. Нещо сериозно притесняваше тази жена.

— Добре дошли в „Харбър Хаус“ — каза приветливо тя. — Липсвахте ни на нашата тържествена вечер и много се надявахме да минете да ни видите по-късно.

— Благодаря.

Нищо повече. Гласът й беше приятен, но в тона й се долавяше напрежение. Говореше със стиснати устни.

Кийт Роудс незабелязано прегърна жена си през кръста.

— Дошли сме, за да ви помолим за една услуга, госпожице Мълвейни.

— Наричайте ме Мики. Какво мога да направя за вас?

Усещаше как зад нея слабоватото телце на Лайза тръпне от напрежение и вълнение. Какво ставаше, за Бога?

— Пени и аз бихме искали да заведем Лайза в Астроуърлд през почивните дни — обясни той. — Дойдохме да поискаме разрешение.

Лайза отиде и застана до него, като че ли това беше най-естественото нещо на този свят. Той сложи ръка на рамото й и я притисна към себе си, а тя го погледна с обожание — другояче не можеше да се нарече.

— Моля те, Мики — каза тя. — Никога не съм била в Астроуърлд.

— Ами, аз…

Завариха я неподготвена и Мики изневиделица трябваше да вземе изключително трудно решение. Установеният ред в „Харбър Хаус“ беше, че момичетата трябва да заслужат привилегиите си. Лайза вече беше заслужила правото си да отиде в Астроуърлд многократно и го знаеше много добре. Мики беше убедена, че може да й се гласува доверие, но все пак не познаваше семейство Роудс.

Погледна Кийт, който още стоеше, прегърнал Лайза. Ем Си все я обвиняваше, че е прекалено недоверчива и може би действително беше прав. И все пак сега беше изправена пред привидно невинна ситуация, която можеше да се окаже голям проблем. Кийт Роудс беше чудесен млад мъж — приятен, интелигентен, преуспяващ — последният човек на света, който би представлявал опасност за едно дете. Инстинктът й подсказваше, че може да му има доверие. Постигнатото с усилен труд познание обаче й казваше, че външният вид често лъже. А от съпругата на Кийт Роудс се излъчваше страх и безпокойство, които едва ли бяха препоръчителни. Не, реши Мики, не трябва да излага на риск доброто на Лайза поради каквато и да е причина, дори и картинката да изглеждаше розова. При това съвсем не беше сигурна в случая.

Тъкмо отвори уста да откаже учтиво, когато на външната врата се почука.

Лесли, която вечно дебнеше за своя приятел, се втурна да отвори, преди някой друг да е помръднал.

— Мики, Камерън е — извести тя с ненужно висок глас.

Мики изтръпна. Типично за него — идва, вместо да й се обади по телефона. Но все пак се зарадва, като го видя.

Той влезе така, сякаш къщата беше негова.

— Здравейте. Надявам се, че не ви попречих.

После съзря Пени и Кийт.

— Вие двамата какво правите тук?

— И аз мога да ти задам същия въпрос, приятелю.

В очите на Кийт се четеше разбиране.

— Харесва ми тукашната компания — отговори Камерън, без да му мигне окото. — Как си, Пени?

— Много добре, Камерън. Радвам се да те видя.

Мики забеляза, че цветът се възвърна в лицето на Пени. Но въпреки това Камерън я гледаше изкосо.

— Ще показвате на Пени къщата ли? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Кийт, — макар че искам да я разгледа, преди да си тръгнем. Дойдохме да искаме разрешение да заведем Лайза в Астроуърлд.

— Моля те, Мики — повтори Лайза.

Молбата й причиняваше на Мики почти физическа болка. Щеше да й бъде трудно, но трябваше да й откаже. Камерън явно отгатна мислите й, защото я погледна право в очите.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Аз… Не мисля така — възрази с нежелание Мики. — Тук имаме правила…

С крайчеца на окото си видя как лицето на Лайза помръкна.

— Позволи ми да гарантирам за Кийт и Пени — каза Камерън. — Те са двама от най-близките ми приятели. Познаваме се отдавна. Бих им поверил всичко, което имам и обичам.

— Благодаря, Камерън — рече Пени, а на лицето й бе изписано искрено задоволство.

Мики се усмихна леко.

— Препоръката си я бива, но да не избързваме. Може би, след като се опознаем по-добре…

Камерън, Кийт и Лайза заговориха в един глас — мъжете се опитваха да я убедят, а Лайза се молеше.

Накрая Пени Роудс, която бе казала само една-две думи през цялото време, уреди въпроса.

— Госпожице Мълвейни. — Всички млъкнаха и отправиха поглед към нея. — Моля ви, разрешете й да дойде с нас. Ще се грижим добре за нея. Обещаваме.

Погледите на двете жени се срещнаха и се случи нещо странно. Дълбоко в забулените черни очи Мики видя нещо познато. Като че ли някога много отдавна и двете бяха имали обща съдба. Настъпи мълчание, докато очите им си говореха — същата борба, същите душевни терзания… Сякаш прозря в душата на Пени. С внезапна увереност Мики осъзна, че каквито и да са проблемите на Пени Роудс, тя ще се грижи за Лайза.

— Добре — съгласи се Мики накрая, като наруши напрегнатото мълчание. — Може да дойде с вас.

Последните й думи бяха почти заглушени от радостния вик на Лайза. Мики отхвърли и последните си съмнения и си каза, че постъпва правилно.

— Ще те вземем в девет часа в събота сутринта, Лайза.

Усмивката на Кийт отразяваше като огледало вълнението на Лайза.

— Благодаря ви, госпожице Мълвейни — каза тихо Пени, а върху лицето й се изписа необичайно спокойствие.

След като семейство Роудс си тръгнаха и въодушевената Лайза отиде да върши работата си, Мики се обърна към Камерън.

— Това е в противоречие с обичайната ми практика — каза тя. — Обикновено не разрешаваме на момичетата да отидат някъде с хора, които не познаваме добре. Разкажи ми за тях.

— Кийт и Пени са изключително сериозни — започна Камерън. — Кийт ми е приятел от колежа, а с Пени се познавам, откакто се ожениха. Тя е от много богато семейство от Далас. Кийт е добър адвокат, работи усилено. Пени е малко затворена, но е доста талантлив дизайнер.

Камерън се засмя малко накриво.

— Аз бях този, който ги уговори да се преместят в Уест Вилидж. Трябва да призная, че не бяха много доволни, когато вие се преместихте, особено Пени. Затова се изненадах да я видя тук.

— Лайза явно е свършила предварителната подготовка сама — усмихна се Мики. — Може ли човек да не я обича?

— Знам ли — усмихна й се в отговор той, а бръчките около очите му се сгъстиха.

А може ли някой да устои на теб? — запита се Мики. Но трябваше да го направи, докато все още беше в състояние.

— Камерън — наведе глава тя. — Относно този петък. Не мога…

Колко несправедливо от негова страна да дойде лично — ще трябва да му го каже в очите.

— Изобщо не си мисли да се отмяташ — прекъсна я той, като още се усмихваше.

Тя го погледна виновно.

— Затрупана съм с работа — каза Мики. — Петък е работен ден. Ще има съвещание, на което трябва да присъствам…

— Ще минат и без теб, а работата ще почака, докато се върнеш.

Тя стоеше и си спомняше колко силно го бе желала… Първите стъпки надолу по дългия ужасяващ път. Отидеше ли с него, щеше да стигне прекалено далеч, за да се върне ненаранена.

— Съжалявам — скръсти ръце той. — Идваш с мен. Край на спора.

Още се усмихваше, но изглеждаше неумолим, което подсказа на Мики, че си губи времето. А може би така й се искаше.

— Добре — въздъхна тя. — Ще дойда.