Мари Бомонт
На път за дома (8)

Осма глава

Стотици шкафчета се затваряха и трещяха като изстрели на фона на врявата от почти три хиляди ученика, които се придвижваха от един кабинет в друг. Шумът нарастваше след всеки учебен час и сега, между шестия и седмия, беше почти непоносим.

Бренди се спря при шкафчето си, само да си вземе якето и тръшна силно вратичката. Вече си беше взела учебниците, които щяха да й трябват вечерта, и след края на часовете не трябваше да се отбива тук. Така щеше да избегне и срещата с Кели Сандифър.

Притисна учебниците до гърдите си. Между английския и историята беше пъхната скицата на Лесли.

Наближаваше краят на януари и с него — крайният срок за записване в конкурса по рисуване. Беше се съгласила да участва. Защо — не можеше да отговори със сигурност.

Госпожица Фой я бе помолила да види някои от рисунките й, за да й помогне да реши с кои да участва в конкурса и като си спомни, че Камерън Скот бе харесал скицата на Лесли, Бренди я бе донесла. Всъщност се чувстваше малко странно относно цялата история — никога досега не бе сътрудничила доброволно на учител.

Постоя пред шкафчето си, като оглеждаше тълпата, сетне полека се сля с бавно движещата се бъбреща маса ученици, която се лееше по широките коридори на училището. Нямаше защо да бърза — кабинетът беше точно зад ъгъла.

Само дето Кели Сандифър винаги стоеше точно в този ъгъл.

Първият път, когато се бе приближила до Бренди с цигара марихуана, като я мислеше за лесна плячка, която безпрепятствено ще привлече към наркотиците, Бренди й бе казала да се маха на пределно ясен език. Оттогава Кели й имаше зъб. Всеки път, когато минеше покрай нея, Кели я дразнеше с обиди и зле прикрити заплахи. И макар че Бренди не й обръщаше внимание или й отвръщаше със същото, тя имаше лошото предчувствие, че накрая Кели ще я улови в мрежите си и то безвъзвратно.

Не че Бренди не знаеше как да се грижи за себе си. Въпросът беше, че никой от възрастните не подозираше с какво се занимава Кели. От доста време разпространяваше наркотици, без някой да подозира това, защото беше хитра и умееше да се пази. Не отсъстваше и притежаваше истински талант да се подмазва на учителите. Освен това баща й беше адвокат, майка й не работеше и караше страхотна кола. Държаха се като типично американско семейство. Кели беше спретната и се обличаше като ученичка, а не като пласьор на наркотици — според представите на възрастните.

Нищо не разбират, помисли си с огорчение Бренди. Кели беше не по-малко опасна от всеки уличен търговец на наркотици, които познаваше. Странното беше, че не го правеше заради парите, а за развлечение. Това я правеше истинска гаднярка в очите на Бренди. Но опасна, защото нямаше какво да губи. Сигурно си мислеше, че баща й ще плати гаранцията и ще я освободи, ако някога я хванат.

Бренди зави зад ъгъла. Естествено Кели беше там, облегната на стената, с няколко от зяпачките край нея. С почти бялата си руса коса, елегантни дрехи и тен на кожата дори през зимата, тя приличаше на девойка, която насърчава училищния отбор по време на състезания.

Щом видя Бренди, тя се подсмихна и в очите й блесна чиста злоба.

Бренди продължи да върви, но всеки мускул в тялото й се обтегна. Коридорът беше претъпкан с ученици и не можеше да мине от другата страна, без да предизвика суматоха. Но Кели не помръдна, докато Бренди се приближаваше към нея и тя за миг си помисли, че може би днес Кели няма да й обърне внимание.

Уви. Тъкмо когато вече отминаваше, Кели протегна крак между глезените на Бренди и с бързо движение я спъна. Бренди се търколи на пода.

Учебниците, папката и якето се разлетяха в различни посоки. Една минута Бренди лежа зашеметена, като смътно виждаше как учениците се блъскат, за да не паднат върху нея. После започна да идва на себе си и я обзе силен гняв. Стисна юмруци и се опита да го сподави. Успокой се, отчаяно си повтаряше тя. Не си струва.

За своя изненада успя да се овладее. Почувства как гневът й се охлажда.

Изправи се с усилие и като се пазеше от прииждащата тълпа, започна да събира разпилените си учебници и тетрадки. Първо видя учебника по английски — точно пред нея, заедно с няколко тетрадки. Учебникът по история лежеше на няколко крачки по-нататък, почти пред вратата на кабинета по рисуване.

Папката. Къде ли е? Бренди се огледа като обезумяла и накрая я видя на отсрещната страна на коридора. Беше отворена. Скицата лежеше до нея — смачкана и разкъсана от краката, които я бяха тъпкали.

Обърна се към Кели, която още стоеше облегната на стената и се смееше с приятелките си — на Бренди. Гневът й закипя, строши преградите и изби на повърхността като вряща лава.

Без да каже нищо, тя сви юмрук и я удари.

* * *

— Госпожице Мълвейни?

Отчетливият глас по телефона предвещаваше неприятности.

— Обажда се Елейн Лорънс, заместник-директорка на гимназията „Сам Хюстън“. Трябва да ви съобщя нещо неприятно.

Пет минути по-късно Мики и Кони Алън, която случайно беше в „Харбър Хаус“, защото пишеше характеристики, седяха в малкия очукан шевролет на Мики и се бореха с натовареното улично движение, задръстило улиците между „Харбър Хаус“ и училището на Бренди.

— Какво точно ти каза? — попита Кони.

— Само, че имало сбиване и че другото момиче — мисля, че се казва Кели — обвинило Бренди, че е започнала първа. Всъщност Бренди е нанесла единствения удар, който трябва да е бил съкрушителен.

Като по чудо в един миг улицата пред тях се разчисти. Мики се възползва от възможността и хвърли бърз поглед към светофара, който светна червено, точно преди да минат.

Кони реагира и се подпря с ръка на предното табло.

— Какво е казала Бренди?

— Очевидно много малко.

Но това не означаваше, че е виновна. Невинна или не, на Бренди явно се е наложило да се защитава, защото по инерция е предположила, че никой няма да й повярва.

Когато пристигнаха след петнайсет минути, училищният паркинг беше почти пуст и Мики спря колата на едно от служебните места близо до сградата. Двете с Кони излязоха от колата и забързаха по широката пешеходна алея към главния вход.

Мики потрепери, докато минаваха под сянката на масивната тухлена сграда. Уви плътно кадифеното яке около себе си и погледна към дългите редици от тъмни прозорци. Неприятни спомени нахлуха в нея. Знаеше, че ще стане така. Случваше се всеки път, когато влезеше в някое училище, а естеството на работата й често го налагаше. Понякога се оказваше напълно неподготвена. Може би този път заради Бренди… Мики стисна здраво устни и отвори тежката врата.

Навън беше хладно и вътре й се стори прекалено топло и задушно. Няколко ученички още се мотаеха край шкафчетата си, вземаха или слагаха вътре учебниците си, но гледката, миризмата и шумът й навяваха неприятни спомени от миналото. Неволно започна да изпитва нежелани чувства, които й причиняваха болка.

Като ученичка тя бе вървяла по същите коридори, бе виждала същите сцени, ненавиждала бе всеки миг от деня. Получаваше лоши оценки и нямаше странични занимания и приятели, които да облекчат непоносимото й съществуване. Още си спомняше чувството на непотребност, на отчуждение, убеждението, че в целия свят няма кой да застане на нейна страна и действително да държи на нея. Обидена и лишена от всякакво самочувствие, Мики бе потърсила утеха в белите — при това в голяма степен. Ако някой не се бе погрижил за нея достатъчно, за да я накара коренно да промени живота си, нямаше представа до къде щеше да стигне.

Но за нейно щастие намери се човек да я обича достатъчно, за да й покаже, че съществува и друг начин на живот. Бавно и мъчително тя бе поела живота си в свои ръце. Това й коства години усилия, отчаяние и болка, но накрая научи, че не е задължително неуспехът да бъде стил на живот и че може да направлява действията си в каквато насока избере. Невинаги ставаше лесно и бързо, но в крайна сметка се получаваше, а това беше най-важното. Влезе в правия път и разбра, че животът може да носи и удовлетворение. Само че винаги когато влезеше в учебно заведение, си спомняше за тези неща, макар и само за няколко секунди.

С крайчеца на окото си забеляза, че Кони я наблюдава. Понякога способностите на психоложката бяха направо свръхестествени. Мики й се усмихна насърчително и тръгна пред нея по покритото с плочки преддверие към вратата с надпис „Канцелария“. Секретарката ги въведе през още една врата, на която бе написано името на заместник-директорката.

Посрещна ги пълна тишина, но един бърз поглед наоколо разкри на Мики много неща. Госпожа Лорънс, сериозна възрастна жена с прошарена коса, седеше зад бюрото си и пишеше нещо. На един стол встрани от нея кротко седеше момиче на годините на Бренди, кръстосало ръце в скута си. Беше елегантно облечена, а пепеляворусата й коса бе завързана на дълга опашка. Цялостният й вид беше спретнат и чист, въпреки подпухналата синина на бузата и скъсаната фланелка.

В отсрещния край на стаята, свита в ъгъла, облечена в тъмнопурпурен пуловер и черни ластични джинси, седеше Бренди — или по-скоро се бе отпуснала — и излъчваше гневно възмущение и негодувание.

Госпожа Лорънс вдигна глава и остави писалката.

— Госпожица Мълвейни? Аз съм Елейн Лорънс.

Тя стана и подаде ръка на Мики, като й се усмихна студено. Госпожа Лорънс се славеше като строга, но справедлива, само че беше преуморена. Всички учители в „Сам Хюстън“ бяха преуморени — училището беше огромно. Понякога учениците минаваха между капките. Особено такива като Бренди, идващи от домове, подобни на „Харбър Хаус“…

Мики се стегна, представи Кони и веднага мина към деловата част.

— Благодаря, че ми се обадихте, госпожо Лорънс. А сега, ако може, да започнем от самото начало.

След пет минути научиха цялата история — госпожа Лорънс бе повторила версията на Кели, с известна помощ от страна на момичето. Според нея, тя си стояла в коридора, без да прави нищо, когато Бренди минала покрай нея, спънала се и решила, че Кели е виновна.

— Стана, нахвърли се върху мен и ме удари — разказваше спокойно и убедително Кели, като гледаше възрастните право в очите.

Бренди не каза нито дума, нито помръдна от мястото си. Седеше със скръстени ръце, вперила поглед в пода.

— Бренди, искаш ли да кажеш нещо? — попита госпожа Лорънс.

— Тя ме спъна — измънка Бренди, без да вдига глава.

Госпожа Лорънс я изгледа строго.

— Единствените свидетели потвърждават казаното от Кели, че ти си я ударила първа. Убедена съм, че знаете колко сме строги по отношение на сбиванията — обърна се тя към Мики.

— Да — отвърна Мики, като разсъждаваше трескаво. — Може ли момичетата да изчакат навън за минута? — попита тя заместник-директорката.

По-възрастната жена кимна. Кели стана веднага. Докато минаваше покрай надигащата се Бренди, Мики видя погледите, които си размениха — този на Бренди, изпълнен със студена убийствена омраза и на Кели — излъчващ чисто ликуване.

За Мики размяната на погледите беше по-красноречива от думите. Кели бе започнала първа, очевидно за да причини неприятности на Бренди. Веднъж и на Мики й се бе случило същото. Обстоятелствата бяха различни, но крайният резултат беше същият. Тогава Мики не можа да се оправдае. Само че на Бренди нямаше да се случи същото, ако съумееше да й помогне.

— Госпожо Лорънс — попита тя, след като момичетата излязоха, — както стоят нещата в момента, какво ще предприемете?

— Ще трябва да изключа Бренди. — В очите й се четеше съжаление. — Според единствените свидетели, с които разполагаме, тя е започнала първа.

— Свидетелите приятелки ли са на Кели?

Мики беше готова да заложи дипломата си, че е така.

Госпожа Лорънс сви рамене с леко раздразнение.

— Кой знае? Госпожице Мълвейни, в такова голямо училище не мога да познавам всички, да не говорим кой на кого е приятел. Мога да съдя само по показанията, които ми се предоставят…

— Госпожо Лорънс, някое от тези момичета причинявало ли ви е неприятности преди?

По-възрастната жена поклати глава.

— Не. Вече проверих.

Тя посочи към двете отворени папки на бюрото си.

— Бренди е сравнително отскоро тук. А Кели?

— Почакайте да видя. — Госпожа Лорънс отвори папката. — И тя е отскоро тук. Но тя произлиза от уважавано семейство и се учи много добре.

Намекът, естествено, беше, че след като Бренди е от „Харбър Хаус“, не отговаря на нито едно от двете изисквания.

Мики преглътна гневния отговор, който беше на устата й — само щеше да утежни положението. Помогни ми, Ем Си. Само че го нямаше тук, за да й демонстрира как по най-дипломатичния и убедителен начин може да се справи със ситуацията. Налагаше се да се оправя сама. Бренди се нуждаеше от помощта й.

— Госпожо Лорънс — започна Мики, — знам, че преди да дойде тук, Бренди няма с какво да се гордее в биографията си. Нито в поведението си, особено в сравнение с това на Кели. Но трябва да вземете под внимание другите фактори, като например какво все пак е постигнала до този момент. Виждате, че има напредък, особено в учението. И повярвайте ми — ние сме свидетели на огромна промяна, откакто е в „Харбър Хаус“. — Мики се наведе напред, като се опита да говори спокойно. — Госпожо Лорънс, току-що казахте, че за пръв път я викате в кабинета си. Допуснете, че казва истината.

— Погледнете на въпроса от гледна точка на Бренди — обади се Кони — гласът на разума — и това успокои Мики, че не е сама. — Тя мисли, че всички са настроени против нея. Чувства, че няма да й се отрази добре, ако се защитава. Тя вече се е определила като губеща страна. Ние се опитваме да разчупим именно този стереотип.

Най-сетне госпожа Лорънс бе започнала да ги слуша внимателно. Острите й черти омекнаха. Замисли се. Само да можеше да ги разбере, помисли си Мики. Вярно, че нямаше време за по-дълбок анализ на всеки отделен случай. Но ако само разбереше…

— Бренди върви добре засега, дори по-добре отколкото преди… да възникнат неприятностите й — продължи да настоява Мики, като отчаяно се опитваше да накара жената да я разбере. — Проявява истински интерес към часовете по рисуване, което може да я спаси. Ние точно сега се опитваме да я убедим, че може сама да направлява живота си, че може да го направи по-хубав. Ако и на това се попречи, боя се, че ще я загубим безвъзвратно.

— Значи според вас Бренди е невинна — каза госпожа Лорънс.

— Твърдо съм убедена, че Кели я е спънала — отговори Мики, като се постара да вложи в думите си цялата си убедителност.

Госпожа Лорънс повдигна вежда недоверчиво.

— Но независимо дали Бренди е започнала първа кавгата, или не, тя я е превърнала в бой. Не може да се измъкне ненаказана.

— Няма, ще бъде наказана и в „Харбър Хаус“, но поне се отнесете към двете момичета еднакво. Приемете, че и двете са виновни и ги накажете.

— Не знам — намръщи се госпожа Лорънс. — Бренди се държи така, сякаш изобщо не я интересува.

— Послушайте ме. — Мики ясно си спомни какво бе станало с нея. — Моля ви, повярвайте ми, госпожо Лорънс. Тя може би още не го съзнава, но я интересува.

Заместник-директорката се вгледа внимателно в Мики. Погледна и Кони, после наведе глава към книжата си. Последва мълчание, наситено с напрежение.

— Добре — рече накрая тя. — Склонна съм да направя компромис този път. Няма да изключа никого, но и двете ще трябва да идват при мен след часовете — една седмица Кели, две седмици Бренди. Съжалявам, госпожице Мълвейни. — Тя вдигна ръка. — Не забравяйте, че нямам доказателства, че Кели е спънала Бренди. А Бренди я е ударила. Ще уведомя родителите на Кели.

Тя преписа телефонния номер от едната папка, сетне затвори и двете и ги подреди прилежно на бюрото.

Можеше да бъде и по-лошо, помисли си Мики. Виеше й се свят от облекчение. Много по-лошо.

Двете с Кони се надигнаха да си вървят, а госпожа Лорънс свали очилата си и се облегна на стола.

— Госпожице Мълвейни.

— Да?

Гледаше Мики спокойно.

— Надявам се, че ще разговаряте с Бренди за случилото се. Не искам да я видя отново в кабинета си.

— Разбирам — отговори Мики. — Благодаря ви, госпожо Лорънс. Може би току-що спасихте едно дете.

* * *

Час по-късно Мики стоеше в алеята за колите пред „Харбър Хаус“ и разговаряше с Кони през отворения прозорец на колата. Бренди вече се беше прибрала в стаята си, откъдето нямаше да излиза следващата седмица. Току-що бяха говорили с нея и цялата история — скицата, случката в коридора и предишните срещи с Кели — бавно и мъчително бе излязла на повърхността. Макар че Бренди не бе обвинила пряко Кели за разпространяване на наркотици, тя бе казала достатъчно и Мики разбра каква е работата. Изпитваше дълбока благодарност. Бренди не само бе отказала отново да бъде въвлечена в наркоманство, но имаше достатъчно доверие в нея и Кони, за да им разкаже какво се е случило.

— Значи затова се е ядосала толкова много — размишляваше Мики на глас. — Кели я спънала и рисунките й били изпотъпкани.

Кони се облегна на волана.

— Вярваш й, че Кели е започнала първа, нали?

— Изобщо не се съмнявам.

— Аз също. Видях и лицето на Кели — ухили се Кони. — После отново, когато разбра, че я наказват наравно с Бренди. И нейното лице, когато разбра, че няма да си изпати само тя. Съзнавам, че постъпвам непрофесионално, но мед ми капна на сърцето.

Мики се подсмихна.

— И на мен.

После бързо стана отново сериозна.

— Сега Кели наистина ще започне да я тормози.

— Да. Можеш ли да направиш нещо?

— Не много. Няма никакви доказателства, само онова, което сподели или загатна Бренди, и личната ми убеденост. Но смятам пак да поговоря с госпожа Лорънс в близките дни. Ако се случи нещо друго, то поне ще сме подготвили почвата, както се изразява Ем Си. Между другото, благодаря, че ме подкрепи. Без Ем Си до мен, мислех, че ще изгубя самообладание.

— Аз или Ем Си не сме ти необходими — и сама се справяш чудесно.

Кони стрелна Мики с поглед.

— Много повече защити Бренди отколкото Джоуни, когато тя имаше неприятности — отбеляза тя.

— Знам — призна Мики, — но Джоуни не беше застрашена от изключване. Пък и тя…

— Не се колебае дали да тръгне по наклонената плоскост — довърши мисълта й Кони.

— Точно така — помъчи се да се усмихне Мики, но се получи само гримаса.

— Видях лицето ти, когато влезе в училището. Толкова ли лоши спомени имаш?

Мики се изсмя. Консултантът трябваше да се държи дипломатично, но понякога Кони не пестеше думи.

— Доста лоши.

Най-тъпото изявление на годината.

— Какво предизвика промяната у теб?

— Не какво, а кой. — Мики закопча палтото си, за да се предпази от студения нощен вятър. — Училищният психолог консултант. Тя твърдо вярваше в мен, докато накрая ме накара и аз да повярвам в себе си. Костваше ми много повече усилия, отколкото на Бренди, но се преборих.

— Никога не съм те виждала така обсебена от някое от момичетата. Толкова ли е различна Бренди от останалите?

— Не. Да. Всъщност не знам. — Мики сви нетърпеливо рамене. — Просто знам какво й е. Непрекъснато се виждам… — не можа да довърши тя.

— Не го взимай присърце — предупреди я Кони. — Да не искаш и ти да поемеш по наклонената плоскост.

Мики се вцепени. Дотолкова ли си бе позволила да се въвлече в историята на Бренди?

— Ще поговорим за това някой ден — обеща Кони. — Довиждане. У дома ме чака неотложна работа.

Тя започна да вдига прозореца на колата, сетне спря и отново подаде глава навън.

— Помисли си за това — подхвърли тя и подкара колата на задна скорост по алеята.

Мики остана загледана в нея, докато колата се скри зад ъгъла, после потрепери и тръгна към къщата. Днешният ден бе разтворил много стари рани, за които не искаше да си спомня. Изневиделица у нея се появи странното желание да види Камерън Скот — именно него — да поговори с него, макар и само за минута…

Смешно. Притеснена за себе си, Мики разтърси глава, за да проясни мислите си. Сигурно наистина е изморена.

Докато вървеше към къщата, погледна към спалнята на Бренди и се изненада, като я видя на прозореца. Успя да се усмихне и й махна. След кратко колебание Бренди също й махна и накрая боязливо се усмихна.