Мари Бомонт
На път за дома (7)

Седма глава

Пени Роудс работеше в съботния следобед преди Коледа.

Взе един изкуствен стрък ирис от масичката до себе си, клъцна малко от дръжката и го сложи в украсата, която правеше.

Оправи едно-две листчета, дръпна се настрана и критично огледа произведението си. Беше съвършено. Госпожа Линч щеше да го хареса.

Украсата от изкуствени цветя беше една от допълнителните поръчки, които Пени изпълняваше за клиентите си. Оказа се добър бизнес, но й доставяше и удоволствие, а и беше най-добрата терапия, която познаваше. Дори и след невъобразимо тежък ден, щом седнеше да изработва цветята, отчаянието й постепенно се стопяваше и животът възобновяваше нормалния си ритъм. Чувстваше се двойно по-щастлива, когато цветната украса отиваше на мястото си като последен щрих на създадената от нея подредба.

Отстъпи още няколко крачки назад и огледа критично живописното съчетание. Остана доволна. Сетне сложи останалите цветчета и зелени листа в отделни торбички с етикети и ги занесе в работната си стая — всъщност третата спалня в къщата. Втората служеше за гостна, но засега само родителите на Кийт я бяха използвали. Малко вероятно беше нейните да дойдат.

Погледна коледната елха, докато минаваше покрай дневната. Всяко украшение беше окачено на мястото си върху съвършено симетричните изкуствени клонки. Ежегодното коледно тържество у тях онази вечер бе минало добре и щеше да й доведе още клиенти. Още няколко дни и коледната бъркотия ще свърши.

Върна се в кухнята и взе ножиците, за да ги прибере. Тъкмо протягаше ръка към чекмеджето, когато изведнъж й хрумна да направи украса от истински, живи цветя — този път за себе си. Повечето от цветята в двора бяха клюмнали от първото застудяване, но в оранжерията сигурно имаше достатъчно, за да подреди великолепен букет за масата в дневната.

Тръгна по тунелчето към остъкленото помещение, долепено до къщата. Кийт също обичаше градинарството и двамата често идваха тук след работа или през почивните дни и подрязваха, поливаха и наторяваха растенията или само се наслаждаваха на буйната зеленина.

Утрото беше студено, но сега декемврийската слънчева светлина проникваше през стъклата и вътре беше доста топло. Пени отвори външната врата, за да пусне чист въздух на растенията. Стъпи на плота от червено дърво, вдъхна свежия въздух и критично огледа задния двор — прилежно подкастрените храсти покрай оградата, тревната площ в средата и малкия фонтан, бликащ водни струи в ъгъла.

Дори проницателното й око не откри несъвършенства. Тя остави вратата отворена и се върна в оранжерията, за да потърси цветя.

Откъсна три орхидеи, когато чу леко изскърцване. Погледна нагоре, но не видя нищо. Реши, че така й се е сторило.

Тъкмо когато отрязваше богородичен косъм, чу същия звук, точно пред вратата на оранжерията. Секунда по-късно топчица от черно-бяла козина се промъкна край вратата, влезе в помещението и се спря на няколко крачки от нея, като я загледа с кръглите си сини очи. Съвсем мъничко котенце, едва пораснало, за да се отдели от майка си.

Пени обаче не обичаше котки и други животни. Започна да го пъди.

Но в следващия миг допусна грешката да се вгледа в него. Козината му беше мека като коприна, на крачетата сякаш имаше четири бели чорапчета, а на кадифеното му носле — черна точица на самия връх. Пени протегна ръка към котенцето и то започна звучно да мърка.

— Върви си у дома — каза тя неуверено.

Мъркането му се усили. Тя махна с ръка да го пропъди, но то не мръдна, а кръглите му сини очета се стрелкаха по посока на движението на ръката й. Щом спря да маха, то се приближи още по-близо.

— Добре — каза му Пени. — Спечели. Стой тук, щом искаш, но аз си отивам.

Котенцето тръгна след нея.

— Не може да влезеш вътре — каза му строго тя. — Стига толкова. Върви си.

Котенцето седна на прага и я загледа с очакване. Пени се зачуди какво да направи, когато вратата се отвори и се появи Кийт.

— На кого говориш? — Той погледна надолу и видя котенцето. — О, здравей — засмя се той.

Усмивка на слабоумен, помисли си Пени с раздразнение. Той се наведе и погали с пръст нослето и главата му. То изви гръб и замърка като мъничка моторница.

— Не го насърчавай, Кийт, защото никога няма да си тръгне.

Но се наведе да го погледне.

Преди Кийт да й отговори, шумът откъм алеята за колите ги накара да вдигнат очи. Едно момиче с джинси и фланелка, и с коса, вързана на опашка, вървеше към тях. Носеше се с ленивата отпусната походка, характерна за момичетата в пубертета, но Пени видя, че е хубаво.

Щом се приближи, Пени я огледа по-внимателно. Класическо телосложение и бледа, почти прозрачна кожа. Но онова, което я порази, бяха очите на момичето — също като на котенцето, само че тъмнокафяви; широко отворени, нащрек, уязвими. Познат израз, който предизвика неприятни спомени в Пени. Дали не е…? Въпросът, който вечно си задаваше. Разбира се, че не. Няма начин. Но погледът в очите на момичето й беше познат — болка и очакване, че отново ще я наранят. Пени добре познаваше това състояние, защото и тя бе изпитвала същото.

Не беше необходимо да й казват — момичето беше от изправителния дом.

Стомахът й се сви. Погледна Кийт, който бе вперил очи в момичето.

— Ето те — посочи то към котенцето, което се търкаше в краката на Кийт. — Съжалявам — продължи момичето нежно и внимателно. — Мислех, че е твърде малко, за да ходи толкова надалече. Направи ли някоя беля?

Пени стоеше вцепенена и безмълвна.

— Не, напротив — чудесно е — рече Кийт и погледна с любопитство момичето, което коленичи и протегна ръка към котенцето.

То махна към нея с тънката си лапичка, не я уцели и падна по гръб, като оголи стегнатото си закръглено коремче. Момичето се засмя нежно, а Кийт й се усмихна.

— Радвам се, че нищо лошо не му се е случило — каза момичето. — Отне ми доста време, докато спечеля правото да го задържа. Сигурна съм, че няма да се изложи.

Тя взе котенцето и го доближи до лицето си, като нежно потърка буза в меката му козина. То се сгуши в шепите й. Пени не можеше да откъсне поглед от двете.

Изведнъж кафявите очи на момичето се разшириха и руменина заля нежната й кожа на скулите.

— Съжалявам — отново се извини тя. — Не исках да ви безпокоя. Аз съм Лайза Париджи. Съвсем скоро се преместихме в голямата къща на съседната улица.

— Знаем — успя да каже Пени с разтреперан и студен глас.

Кийт я стрелна с поглед.

— Искаш да кажеш… — Не беше сигурен как да се изрази.

— „Харбър Хаус“ — помогна му Лайза. — Тук сме от седмица. Новата къща е прекрасна. Имаме много повече място от преди.

Гласът й беше леко приглушен и изричаше думите на тласъци, сякаш беше нервна.

Определено обаче нейното присъствие изнервяше Пени. Искаше момичето да си отиде.

Лайза погледна към подредения двор.

— Колко е хубаво тук — рече тя. — Сигурно полагате доста усилия, за да го поддържате. Ем Си трябва да го види непременно — страшно ще му хареса.

— Кой е Ем Си? — попита Кийт.

— Консултант. Е, и нещо като човек за всичко. Всъщност е баща на Мики. — Тя сбърчи вежди. — Но и това не ви говори нищо, защото не знаете коя е Мики.

— Не, но се обзалагам, че ще ни кажеш — усмихна се Кийт.

Пени го погледна изкосо. Искаше да му каже да не я насърчава, защото никога нямаше да си тръгне. Но този път не можеше да изрече думите на глас.

— Мики е директорката — обясни Лайза. — Каза, че мога да задържа Хафпайнт, ако Руни я хареса, но ще трябва да се грижа за нея. Аз нямам нищо против — добави тя. — Не е като да работиш.

— Чакай малко — засмя се Кийт. — Карай едно по едно. Първо Хафпайнт.

Лайза се усмихна на дребното животинче, заспало на гърдите й.

— Тя се казва така.

В усмивката на Лайза имаше ужасяваща тъга, която разкъса сърцето на Пени.

— А сега — продължи Кийт. — Кой е Руни?

— Руни е котаракът на Мики — обясни Лайза. — Понякога го носи на работа. Той е стар и своенравен, и от време на време хапе хората. Но обича Хафпайнт.

— Харесва ли ти… „Харбър Хаус“, Лайза? — попита Кийт.

Дали й харесва ли? — помисли си Пени. Какъв глупав въпрос. Как може на някой да му харесва да бъде в подобен дом?

— Разбира се — отвърна без колебание Лайза. — Това е моят дом. Не знам къде щях да бъда, ако не беше „Харбър Хаус“. — Тя погледна евтиния си пластмасов часовник. — О! Трябва да се прибирам. Днес е мой ред да чистя дневната, а всичко е в пълен безпорядък след преместването. Благодаря, че бяхте толкова мили с Хафпайнт.

— Няма за какво, Лайза — отговори Кийт. — Радвам се, че я намери.

— Чудесен квартал — добави Лайза. — Опитваме се да се държим колкото можем по-добре, тъй като всъщност не сме много желани тук. — Очите й отново се разшириха, сякаш разбра, че може би е казала повече отколкото трябва. — Трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме — добави забързано тя, сетне се обърна и тръгна по алеята с котенцето, вкопчило се за закрила в гърдите й.

Обърна се точно, когато стигна до улицата.

— Може ли да дойда пак — само да погледам двора? — извика тя.

Пени си пое въздух да отговори, но Кийт я изпревари.

— Винаги си добре дошла, Лайза.

— Благодаря — викна в отговор момичето.

Когато се отдалечи достатъчно, Пени поклати глава.

— Знаех си.

Кийт гледаше след Лайза. После се обърна към Пени. Изглеждаше замислен.

— Какво си знаела? — попита той.

— Че непрекъснато ще идват тук.

— Може би — потвърди разсеяно Кийт. — Тя наистина е много мила — като всяко дете.

— Но тя не е като другите. Тя е от онзи дом.

Кийт я погледна строго.

— Това не е причина веднага да я осъждаш — възрази грубо той.

Сърцето й се сви. Момичето, онзи дом — те вече създаваха дрязги между нея и Кийт. Той я погледна изпитателно.

— Какво има, Пени?

Тя извърна поглед.

— Онези деца… Аз… Нищо.

— Държиш се като че ли са не знам какви — престъпници или нещо подобно. По лицето й се изписа озадачение. — Това е смешно. Независимо в какво са се забъркали по-рано, те не могат да ти сторят нищо лошо.

Отчасти имаш право, Кийт, помисли си тя. В душата й се надигна огорчение и тъга. Разбира се, че не са престъпници. Те са окаяни нещастни жертви на необмислените действия на възрастните. Но за другото грешиш — те могат да те наранят. И още как.

— Разбира се — съгласи се глуповато тя.

— Аз не мога да не обърна внимание на това момиче и мисля, че и ти не можеш. Пени… — Той я прегърна. — От какво се страхуваш?

Страхувам се, че ще престанеш да ме обичаш, ако узнаеш истината. Тя се облегна на него и разтърси глава.

— От нищо — отговори тя, като с цялото си сърце искаше да му каже какво я измъчва.

* * *

— „Харбър Хаус“ — каза бодро Мики, като притисна телефонната слушалка между рамото и брадичката си, докато нанасяше последните бележки в доклада по един от случаите.

— Мики? — Гладкият баритон я накара да спре да пише. — Камерън Скот е.

— Здравей, Камерън.

Усети как пулсът й се ускори и се прокле. Защо му позволяваше да й влияе по този начин?

— Прекъснах ли ти работата?

— Довършвам един доклад.

Противопостави се на подтика си да му каже, че трябва да излиза. Онази целувка — едничката, най-обикновена целувка — се бе явявала в сънищата й нощи наред.

— Защо работиш толкова до късно в седмицата преди Коледа?

— А защо не? Работата трябва да се свърши независимо дали е Коледа, или не.

— Не си ли даваш почивки?

— Разбира се.

— Кога?

Тя се замисли, но не можа да си спомни такъв случай. Почивката беше лукс, който си обещаваше от години, но още не бе осъществила. Зачуди се какво ли би правила през почивката.

— Не мога да си спомня, но няма значение — отговори тя, решена да не се задълбочава в темата. — Важното е да се върши работа.

— Разбирам.

Иронията в гласа му й подсказа, че този път е удържал победа.

— Обещах ти хамбургер, без да говорим за работа. Спомняш ли си?

— Да.

Мики със страх очакваше обаждането му и силно се надяваше да не го направи. Щеше да бъде много по-просто, ако не се занимаваше с нея. Най-после бе успяла да го махне от мислите си, но когато той се появи отново в „Харбър Хаус“, за сетен път обърка чувствата й. А целувката му направо я бе изплашила.

— Виж какво, Камерън, аз…

— Не приемам никакви извинения. Имаш ли други планове за довечера или не?

Толкова по-лесно щеше да бъде да излъже.

— Не — отговори тя, без да се замисля. — Нямам никакви планове.

— Добре.

Долови задоволството му дори по телефона.

— Ще те взема около седем. Вкъщи ли ще бъдеш?

— Да. Имам работа независимо какво мислят някои хора.

Нежният му заразителен смях я накара да осъзнае, че го е предизвикала нарочно, само за да го чуе.

— Ще бъда тук — продължи тя. — Ем Си ме докара сутринта на работа, затова съм без кола. После ще ме оставиш у дома.

— А къде е у дома, между другото?

Тя му обясни къде се намира апартаментът й.

— Ем Си с теб ли живее?

— Не. Той има собствен апартамент в същия жилищен комплекс.

— И се редувате с колите?

— Точно така. Една седмица ме кара той, другата — аз него. Така пестим бензин.

— Вижда ми се разумно. Ще се видим след няколко часа.

Мики затвори телефона, като си каза, че е по-голяма глупачка, отколкото си бе мислила.

* * *

Точно както си го бе представяла Мики, дървото стоеше, прегърнато сякаш от извивките на стълбището — съвършена елхичка, на чиито клони проблясваха бели светлинки и най-чудновати украшения. Под долните клонки вече бяха започнали да се трупат подаръци. Уханието й пречистваше и освежаваше въздуха в стаята. „Тиха нощ…“ Звуците на старата коледна песен се разнасяха от радиото в къщата.

— Красива е — отбеляза Камерън.

— Благодаря. — Стана й изключително приятно, че той хареса елхата. — Аз сложих светлинките, а момичетата наредиха останалото.

Винаги избираше сама елхата и не позволяваше на друг да сложи лампичките — това беше нещо като ритуал, задоволяване на съкровено желание.

— Откъде намери онзи ангел?

— Бренди го направи.

Тя докосна ангела, нарисуван в ренесансов стил на върха на елхата. Беше изработен от папиемаше, но Бренди бе сътворила чудеса от този обикновен материал. Вдъхнала бе живот на ангела, раздвиженост на обемистите гънки на робата му, размах на крилете и бе придала неземна ведрина на изящното лице.

— Истинско произведение на изкуството.

— Нали?

Мики отправи мълчалива молба дарбата на Бренди да й помогне да намери път към нея.

— А това? — Камерън докосна един пъстър клоун, нашарен със светли основни тонове, окачен близо до върха на елхата.

Мики се усмихна.

— Джоуни го направи. Довърши го едва днес следобед.

Камерън се ухили.

— Трябваше да се досетя.

Тя посочи старомоден стъклен Дядо Коледа, изработен в европейски стил.

— На Лайза е. Бил на дядо й. Може би единственото, което има от семейството си.

— А онова? — Той посочи с пръст едно дървено конче.

Мики изпита познатата тъга. Времето помагаше, но изглежда никога нямаше да я заличи изцяло. Поколеба се, преди да отговори.

— На едно момиче, което дойде първата година. Казваше се Мелиса. Стоя три месеца, после избяга. Почина година по-късно в болница в Далас от свръхдоза.

Тя докосна украшението.

— Не можахме да й помогнем.

— Съжалявам. — Съчувствието в гласа му я развълнува. Но не й беше необходимо.

— Това е част от работата ми — продължи Мики. — Извадих си поука от случая с Мелиса и се заклех никога да не се въвличам в проблемите на момичетата. Но понякога не можеш да устоиш. С Бренди…

За свой ужас тя неочаквано усети как в очите й бликват сълзи. Никога не плачеше. Бе разбрала от малка, че сълзите не помагат. Тя замига, за да ги прогони, преди Камерън да ги е видял. Какво й става?

— Момичетата винаги си тръгват — независимо дали сме им помогнали, или не — добави тя по-весело. — Не могат да стоят тук вечно.

— Но всяка година, когато украсяваш елхата, ти си спомняш за тях — отбеляза тихо той.

— Да.

Двамата мълчаливо загледаха елхата и останалите украшения, оставени от момичетата, били в „Харбър Хаус“. Спомени — някои весели, други тъжни — за всички, пребивавали тук и заминали — за добро или лошо.

— Обаждат ли ти се?

— Понякога — усмихна се отново тя. — Някои редовно поддържат връзка. Много малко са тези, които изобщо не се обаждат. За тях времето, прекарано тук, е неприятен спомен. За други чуваме по-късно — от втора, трета ръка. — Лицето й отново помръкна за миг. — Както вече казах, новините невинаги са хубави.

— Сигурно.

В гласа му прозвуча безкрайно състрадание.

— Понякога са хубави — побърза да добави Мики и лицето й се проясни. — Няколко дори правят кариера. В такива случаи разбираме какво добро правим.

Той я наблюдаваше, докато говори. На лицето й, осветено от слабата светлина от елховите украшения, се четеше сдържана гордост.

— Всеки път, когато идвам тук, разбирам колко добрини правите — каза нежно той.

Но на каква цена за нея? — зачуди се Камерън. Каза, че това било част от работата й. Видя тъгата на лицето й, щом заговори за момичето, което бяха изгубили. А когато спомена Бренди, в очите й бликнаха сълзи. Дали защото едно време не е била като нея? Не се ли опитваше да спаси света, като жертва себе си? Започна сериозно да се замисля върху това.

Не можа да се сдържи и докосна рамото й. Тя не се скова и той се зарадва, че прие жеста му точно какъвто беше — приятелски.

Мики замълча за миг.

— Научих се да бъда благодарна — рече най-сетне тя. — Всяко дете, на което сме помогнали, е дар.

Не можеше да откъсне очи от лицето й. Винаги я бе мислил за изумителна, но сега видя ново измерение, допълнителна вътрешна красота, от която му секна дъхът. Изпита и странна завист към всеки, запознат с доброто, което правят. Всичко това го развълнува дълбоко.

Свали ръка от рамото й. Ако я бе задържал още малко, щеше да вземе Мики в обятията си.

— Хайде — подкани я той. — Да вървим да хапнем хамбургери. Сложи си яке, защото навън е студено. Между другото — кимна той с глава към морскосините панталони и червения й пуловер, — харесваш ми с тези дрехи. Червеното ти отива.

Погледът му беше по-красноречив от думи.

— Благодаря.

Не знаеше как да реагира на комплимента, но се зарадва, че е облякла този пуловер. Беше се погрижила за косата си и си бе сложила от грима, който пазеше за изключителни случаи. Стори й се смешно, че е толкова доволна. Отиде да си вземе яке.

Избраното от Камерън заведение беше уютно, непретенциозно и препълнено, без да е шумно. Отправиха се към едно сепаре в края на ресторанта и си поръчаха хамбургери и бира.

— Имаш право — каза Мики след първата хапка. — Това наистина е най-вкусният хамбургер, който съм опитвала.

— Нали ти казах. А какво ще правиш на Коледа? — попита той и отхапа голямо парче от хамбургера си.

— Ще празнуваме в къщата с момичетата — отговори Мики, изненадана от въпроса. — Джоси — готвачката — ще приготви по-голямата част от празничната вечеря тази седмица и ще я замрази. Ще отворим подаръците на сутринта. После Ем Си, момичетата и аз ще приготвим набързо още нещо са хапване.

Тя спря да говори и отхапа от хамбургера.

— Старата маса е твърде малка за стаята, но поне сме в къщата.

— „Харбър Хаус“ е целият ти живот, нали?

— Така е. Защо да не е?

— Може да ме наречеш глупак, но другите хора имат семейства, любими занимания, различни интереси.

— Надявам се, че един ден ще имам време и за това.

Думите й бяха изпълнени с копнеж.

— Не съм имала време досега — първо училище, после специализация. Оттогава се занимавам с „Харбър Хаус“. Обичам да чета…

— И да се разхождаш по плажа — довърши той с усмивка. — А семейството ти?

— Остана ми само Ем Си.

Тя се помъчи да измисли друга тема за разговор. Трябваше да внимава. Този човек я сварваше неподготвена прекалено често. Или така й въздействаше?

— Майка ти?

— Почина преди пет години, точно когато завършвах специализацията си. Дълго боледува. Радвам се, че доживя да ме види дипломирана. Това означаваше много за нея — както и за мен.

— Къде си израснала?

— Родена съм тук, в Хюстън. После… — Тя спря точно навреме и продължи отново: — После живяхме на различни места.

— Каза, че Ем Си се заинтересувал от работата покрай теб. С какво се е занимавал преди това?

— Беше морж, когато бях дете. След това не знам — каза, без да се усети тя, но моментално се сепна. — По малко от всичко — добави бързо тя. — Нали го знаеш Ем Си — всичко може да прави.

— Така изглежда — потвърди безцеремонно той, но я наблюдаваше внимателно, изпитваше я. Но защо, за Бога, го интересуваше това? — Израснала си доста самостоятелна — отбеляза Камерън.

— Наложи се.

— Мислех, че Ем Си е бил край тебе.

— Той… Дълго време го нямаше.

— Но от време на време се е връщал, нали?

Тонът му стана по-настоятелен.

— Да — отвърна тя, като си прости за лъжата. Задаваше й прекалено лични въпроси. Несъзнателно вдигна ръка, за да загризе ноктите си, но се усети и я пусна. — А ти само в Хюстън ли си живял? — попита го нарочно тя.

Той отгатна мислите й и очите му се оживиха. По дяволите! Защо я привличаше толкова много?

— С други думи — каза внимателно той, — време е да престана да ти задавам лични въпроси. Добре. Отговорът е „да“. Израснах и ходих на училище тук, в Уест Вилидж. Щастливо детство — подсмихва се той. — Посредствена научна кариера. Най-буйният в училище. За щастие, проявяващи разбиране родители. Така горе-долу премина младостта ми.

— Бил си буен?

Изненадата й го накара да се усмихне.

— Да. Лошото е, че бях твърде дребен за възрастта си.

Мики си представи атлетичното му тяло.

— Явно си наваксал по-късно.

— Да. Но през това време голямата ми уста ми причини доста неприятности и по-големите ми приятели често трябваше да ме отървават.

Засмяха се едновременно.

— Научих се да се владея — продължи той, — но понякога и сега едва се сдържам.

Мики си спомни за кратките мигове, когато го бе видяла вбесен и си помисли, че не желае да изпита гнева му върху себе си.

— Трябва да разкажеш за това на Джоуни.

— Направих го вече — побърза да отговори той. — Онзи ден.

— Виждаш ли? — усмихна се Мики. — Казах ти, че трябва да те наемем за помощник консултант.

— Сбъркал съм си призванието. Както и да е, завърших гимназия тук, после учих в колеж. Не бях много по ученето, разбрах, че ако упорствам, ще успея. И оттогава само упорствам.

Умишлено подценяваше постиженията си. Това й хареса.

— Къде ще прекараш Коледа?

— С родителите си. В къщата, където израснах. Тя е само на две преки от тази, в която живея сега.

— Само тримата ли ще бъдете?

Жегна я завист.

— Не. Сестра ми, съпругът й и трите им деца също ще дойдат.

Завистта нарасна.

— Момчета или момичета?

— Две момчета и едно момиче.

— Често ли ги виждаш?

Лицето му засия от удоволствие.

— Винаги, когато мога. Нямам свои деца и много им се радвам.

Той се разсмя при вида й.

— Бях женен, но се разведох преди няколко години — обясни той, като още се подсмиваше. — Нямам деца.

— Съжалявам. — Не знаеше какво друго да каже.

— Не е необходимо. Не съм нещастен. Така стана по-добре. — Той махна безгрижно с ръка. — Както и да е, момчетата вече са достатъчно големи, за да се шегуват с мене, когато играем бейзбол, а племенницата ми има специален номер за чичо Кам.

— Чичо Кам ли? — повдигна вежди Мики.

— Да. — Изглежда я леко озадачен. — Тя е само на три години, а Камерън е прекалено дълго име за такова малко дете.

— Разбирам.

От него щеше да стане чудесен баща. Мисълта се появи изневиделица и я сепна.

— Бейзбол ли си играл? — побърза да попита тя.

— Да, в гимназията — призна той. — Спечелих стипендия за университета, но зрението ми не беше достатъчно силно за професионалист.

Пръстите му попипаха очилата в джоба.

— Непрекъснато ли ги носиш?

— Не…

— Само когато искам да видя нещо — довършиха със смях двамата едновременно.

— Не са ми необходими през цялото време — добави той, — само за четене или когато очите ми се преуморят. Но за голф например не ми трябват; както и за бейзбол на плажа.

— Джоуни и Лесли също спортуват — отбеляза Мики. — Лесли играе баскетбол и софтбол.

— Щом се затопли, ще дойда да изиграем една игра на двора — каза той. — Достатъчно е голям.

Довършиха хамбургерите, като разговаряха приятелски и успешно избягваха докачливите теми за разговор. След като излязоха от ресторанта, Мики му обясни къде се намира малкият й едностаен апартамент.

Когато Камерън настоя да я изпрати до вратата, нервите й започнаха да се обтягат. Рядко излизаше с мъже и почти не се бе сблъсквала с проблема дали да ги покани да влязат.

Оказа се, че не е необходимо да се притеснява как да постъпи. Той просто бързо я последва и не й остана време да му поблагодари учтиво и да затвори вратата.

— Само да се уверя, че няма някой сериен убиец наоколо — обясни той. — Или по-скоро аз трябва да се пазя от котката ти.

Тя се засмя.

— Руни вероятно си е легнал. Той е стар и своенравен, и се нуждае от сън. В края на краищата всяка вечер се прибирам по това време, дори по-късно.

— Тогава тази вечер да не се безпокоя за теб.

— Да се безпокоиш за мен ли? — Тя го погледна в очите. — Никой не бива да се безпокои за мен. Отдавна се грижа сама за себе си.

— Много ли отдавна, Мики? — попита нежно той, улови я за ръката и я притегли към себе си.

Тя се опита да се дръпне, но не можа. Опита се да се съпротивлява на нежния натиск на пръстите му върху нейните, но те бяха топли и силни. Вгледа се в устните й. Тя усети как остава без дъх и отново лудешко, неконтролируемо чувство започна да се просмуква във вените й — страшно, но невероятно приятно. Опита се да му се възпротиви, да се овладее, но не успя. Вътрешният глас й напомни, че е знаела, че ще стане така.

— Не. — Искаше думата да прозвучи твърдо, но излезе само шепот. Сетне усети устните му върху своите и нерешителността й се изпари от прилива на неочаквано желание. Някъде дълбоко в нея започна да се надига огромна, непозната досега, страст.

Той задържа устните си върху нейните. В нея пламна желание и премахна съпротивата на разсъдъка й.

Той изстена и я целуна по-пламенно. Кръвта започна да пулсира в слепоочията й. Усети как устните й омекват и се разтварят. Той я прегърна и я притегли още по-близо до себе си и тя почувства необузданата му сила. Загризаха я страх и чувство за вина, но тя смътно съзнаваше за тях. Изгуби се в един нов за нея свят от усещания, за чието съществуване не бе и сънувала. Вдигна ръце да го отблъсне, но вместо това разпери неволно пръсти върху широките му гърди. Той започна да я гали по гърба и я притисна към тялото си. Тя чу лек неволен стон и разбра, че той идва от нея. Стонът й я върна към действителността.

— Не. — Този път в гласа й прозвуча паника. Страхът я надари със сила и чувството за вина я накара да го отблъсне.

Той не каза нищо, но не помръдна. Тя се вгледа в строгите очертания на лицето му, в сивите му очи. За пръв път откакто го познаваше я гледаше със замъглен поглед, който излъчваше желание. Протегна ръка към нея.

— Мики?

— Не. — Тя отстъпи крачка назад. Паниката изостри гласа й. — Не мога.

— Защо? Нали сме сами?

— Да. — Тя се олюля.

— Кажи ми защо тогава.

Тя отмести поглед от него.

— Не… искам.

— Не е вярно — нежно възрази той. — И ако си откровена със себе си, ще го признаеш.

Тя дълго мълча, без да може да го погледне в очите.

— Весела Коледа, Мики — промълви накрая той.

Без да го гледа, тя усети как той се обърна и си тръгна. Тихо затвори вратата след себе си.

Облекчението, което изпита, беше почти толкова голямо колкото съжалението.

* * *

Камерън подкара колата, като се мъчеше да сподави вика на изгарящото си от болка тяло. Излизал бе и с други жени, но не помнеше да е желал някоя по-силно от Мики Мълвейни.

Бе доловил паниката в гласа й, видял я бе в очите й, когато тя се дръпна от него. Може би не всичко на този свят му беше ясно, но не беше глупак. Някой я бе изнасилил. Отдавна се бе уверил, че не е Ем Си, защото тя явно го обичаше и се държеше непринудено с него. И все пак някой го бе сторил. Но кой? И къде е бил Ем Си през това време?

Докато се движеше из добре осветените улици на Уест Вилидж, Камерън се опитваше да свърже нещата — неясните догадки, фактът, че Мики наричаше баща си на малко име. „Предполагам, че често си го правила“ бе казал Ем Си, когато Мики настоя сама да избере коледната елха. Въпреки уклончивия отговор на Мики, явно Ем Си не е бил с нея, докато е растяла.

Камерън свърна в алеята за коли пред дома си и усети как у него се надига истински гняв. По всичко личеше, че Ем Си я е изоставил навремето. Излезе от колата и тръшна вратата след себе си с всичка сила.

После се облегна на нея, преброи до десет и дълбоко пое дъх. Какво го интересуваше? Тези неща не бяха негова работа. И все пак искаше да разбере истината с настоятелност, която го уплаши.

След като не можа да заспи и гледа два часа тавана на спалнята, установи, че е дълбоко съпричастен към Мики и проблемите й. Неусетно бе започнал да я харесва много. Непрекъснато мислеше за нея.

Страхотно. Присмя се над себе си. Падаше си по своеволна независима жена с неизвестно минало, стотици проблеми и професия, за която като че ли бе омъжена. Жена, която очевидно не го желаеше.

Не, не беше точно така. Когато я целуна тази вечер, тя отговори на целувката му. Втора изненада — Мики Мълвейни беше съвършено непосветена в любовта — поне в целувките. Абсолютна неумелост — само чувства. Но те определено бяха налице. Тялото му отново се напрегна при спомена.

Мики беше толкова силна духом — умееше да оцелява, нещо повече, да печели. Впуснала се бе стремглаво в живота и превръщаше лошото в добро. Но у нея се таеше обич и нежност. Беше и силно уязвима, но успяваше да го прикрие. От време на време Камерън съзираше тази уязвимост — както тази вечер. Лежеше и си спомняше лицето й, докато очите й се спираха на всяко коледно украшение. А когато бе заговорила за Бренди… Сама си причиняваше ужасна болка и той искаше да я закриля.

Отново почувства сляпа убийствена ярост към онзи, който я бе наранил. Както и към Ем Си, защото бе допуснал това да се случи.

Животът беше толкова лесен, преди да срещне Мики Мълвейни.

Прокле се, че е глупак, заблъска яростно възглавницата си и се обърна на другата страна, за да се опита да заспи.