Мари Бомонт
На път за дома (6)

Шеста глава

— Остави ги в кабинета ми, ако обичаш, Лесли — каза Мики.

— Добре, Мики.

С папки в ръцете, Лесли тръгна към стаята в задната част на къщата на Брок, която скоро щеше да се превърне в кабинет на Мики.

Мики намери свободно стъпало, сложи папките върху него и спря да си поеме дъх. В деня на преместването цареше истински хаос. Носачите бяха дошли сутринта и пренесоха по-тежките мебели. Тази вечер, след шестседмично делово организиране от страна на Ем Си, след усиления труд и изтощителното лудешко пренасяне на всичко едно по едно — от тестери до възглавнички — момичетата щяха да спят под нов покрив. Сега вече — десет дни преди Коледа — „Харбър Хаус“ щеше официално да започне живота си на „Шепърд Драйв“.

Мики избърса потта от челото си, отметна коса и се погледна. Не знаеше кое е по-мръсно — избелелите й дънки, скъсаната фланелка или лицето й.

Но не даваше пет пари. Отправи мълчалива благодарствена молитва за просторната уютна къща, която излъчваше благотворната атмосфера на голямото щастливо семейство, живяло тук. Къщата беше идеална за нея и за момичетата. За пръв път се почувства съвсем близо до мечтата си.

Вдъхна миризмата на прясна боя, която проникваше във всяко кътче на къщата — ухаеше по-хубаво от парфюм. Не промениха нищо, дори разпределението на стаите — споразумението им с Брок не им позволяваше — но и без това не можеха да си го позволят. А и не беше необходимо — къщата беше напълно подходяща и в този си вид.

Само че имаше много работа по укрепването на основите и ремонта — боядисаха всичко и смениха тапетите — и през изминалите шест седмици Ем Си бе направил чудеса с къщата. С помощта на Мики, момичетата, щатния персонал и допълнителните помощници, които той успя да намери срещу символично заплащане или безплатно, Ем Си превърна старомодната разпадаща се постройка в нещо великолепно. Сега стените грееха в свежи цветове, подновените подове блестяха, а просторните стаи с високи тавани направо ги подканваха да превърнат сградата отново в дом. Сега вече тя беше тяхна — нейна и на момичетата.

Мики застана на вратата и започна да съзерцава владението си. Просторно. Тук можеха да приютят осем момичета — два пъти повече. Е, не можеше да прибере всички, но сега поне щеше да мисли за по-малко изоставени деца. А когато Ем Си завършеше тавана, щеше да настани още четири.

Не бяха готови с всичко, разбира се. И вероятно нямаше да свършат скоро. От втория етаж се разнасяха удари с чук — Ем Си още оправяше по нещо тук-там. Но поне успяха да се нанесат. Бяха у дома. Едуард Брок бе дошъл вчера да види с очите си какво са направили с къщата му. Каза с навлажнени очи, че е доволен. За Мики думите му прозвучаха като благословия. Надяваше се и се молеше и останалите хора в квартала да изпитат същите чувства.

Проследи с поглед изящните извивки на стълбите във входното антре. Те сякаш докоснаха една тънка романтична струна в душата й, за чието съществуване не бе подозирала. Представи си коледната елха до тях. Трябва да побързат да я купят. Ще вземе елха тази седмица. Дано да намерят кутията с украшенията навреме. Коледната елха беше задължителна в „Харбър Хаус“. Понякога тя беше единственото светло нещо в сивотата, която ги обграждаше.

Ем Си мина край нея и тръгна към стълбището с дълга дъска на рамо. Джоуни го следваше по петите, а след нея вървеше Лесли. Той свали дъската от рамото си, извади кърпа и избърса лицето си.

— Остават перваза на дюшемето и корниза, и стаята на Лесли и Бренди ще бъде готова за боядисване — каза той. — По всяка вероятност утре. Тази вечер обаче се налага да спят с Джоуни и Лайза.

— Няма проблеми. Имат завивки и дюшеците им са вече горе. Утре е събота и ще започнем да боядисваме рано. Вече избрах цвета.

Мики си помисли, че няма да е лошо и момичетата да помогнат. Така ще се почувстват пълноценни и като у дома си. Пък и се нуждаеха от помощта им.

— Купи ли онази, синята, за нашата стая? — обади се Джоуни.

— Същата — отговори Мики, — която избрахте с Лайза.

Размениха си весели погледи с Ем Си. Джоуни бе избрала особен син цвят като на метличина. Отначало Лайза искаше жълто, но Джоуни успя да я убеди да вземат синьото. Мики успокои съвестта си, като позволи на Лайза да избере пердета и одеяла на светложълти, сини и зелени карета.

Ем Си щракна с пръсти.

— Забравих нещо. Джоуни, помагай — усмихна й се той. — Моля те, донеси кутията с пирони от предната седалка на колата.

Джоуни, готова на всичко за идола си, се врътна и хукна по коридора.

— Радваш ли се, че си тук? — Мики погали нежно Лайза по косата.

— Да, Мики.

Сладката усмивка на Лайза можеше да разтопи дори ледено сърце. Джоуни винаги стоеше здраво стъпила на краката си. Светът поглъщаше хлапета като Лайза. Ако само някой я обичаше, така както тя се нуждаеше…

— Харесват ли ти пердетата и одеялата? — попита Мики.

— Мисля, че са прекрасни — каза тихо Лайза.

— Добре. Ще ми направиш ли една услуга? Моля те, започни да разопаковаш кутиите с кухненските неща. — Мики я погали за последен път. — Все някога ще трябва отново да започнем да готвим.

Когато Лайза изчезна в кухнята, се появи Бренди с наведена както обикновено глава.

— Бренди.

Мики продължаваше да се безпокои най-много за нея. Момичето беше постигнало известен напредък що се отнася до обноските, дрехите и държанието си, но Мики и Кони Алън знаеха, че непробиваемата стена около нея още не е рухнала. Понякога на Мики й се струваше, че Бренди е като огледало, в което вижда себе си на нейните години. Трябваше да проникнат през стената. Налагаше се.

— Да?

Бренди вдигна глава, но не погледна Мики в очите.

— Много ми харесват цветовете, които си избрала за стаята си.

Бренди имаше вкус и се бе спряла на един нежен светъл нюанс между праскова и керемида; сетне бе успяла да намери пердета и одеяла в подходящ тон от местния магазин. Лесли, погълната от сложните чувства на влюбения човек, остана много доволна, че Бренди се е погрижила за тези неща.

— Благодаря.

Бренди отново наведе глава и отмина, но на Мики й се стори, че долови нотка на истинска благодарност в гласа й. Леко смаяна, тя установи, че Бренди действително изглежда по-различна. Гримът й не беше така крещящ и стоеше по-добре на цвета на лицето й, като позволяваше на естествената й хубост да изпъкне. Фланелката й беше зелена и подчертаваше очите й с цвят на лешник. Може и да беше случайно, но джинсите й определено не бяха толкова впити като онези, с които дойде в „Харбър Хаус“. Освен това бе казала на Ем Си, че ще участва в конкурса по рисуване. Може би наистина се променяше.

Ем Си погледна Мики с всезнаещия си поглед.

— Съжаляваш ли?

— Не. — Никога не бе искала нищо по-силно в живота си. — Никак.

— Добре — кимна доволен той.

— А съседите? Запозна ли се вече с някои от тях?

— Да. Запознах се с онези точно зад нас и семейството до тях. Отначало бяха малко враждебно настроени, но мисля, че вече се поуспокоиха. Надявам се госпожица Кънингам да намине. Тя хареса рисунките на Бренди.

— Това е добър знак.

— Ще заведа Бренди у тях.

Благодаря ти, Господи, за Ем Си, пошепна си Мики. Хрумна й, при това не за пръв път, че освен на Бога, трябва да благодари и на самия Ем Си. Мисълта й отлетя. Ще го направи някой ден.

Ем Си пъхна носната си кърпа в джоба на панталона.

— Щом свършим с ремонта, ще направя още няколко посещения. Ако мога да опозная семействата едно по едно… — Той й намигна. — Разделяй и владей, както е казал някой.

Изглеждаше доволен от себе си.

— Ще организираме тържество през февруари — каза Мики, — и ще ги поканим. Може би дотогава ще са разбрали, че не сме отровни. Някои от жителите на Уест Вилидж вероятно познават членовете на нашия консултативен съвет. Това също ще помогне.

— Не се притеснявай, мила. — Ем Си вдигна отново дъската на рамо. Силата на този дребен жилав човек винаги я смайваше. — Ще направя така, че ще се отбиват при нас от ранни зори.

Той тръгна към стълбището, като си подсвиркваше.

Мики не се съмняваше, че ще го направи. Чувстваше се добре, че се преместиха, но удовлетворението щеше да е пълно, ако съседите ги приемеха.

Особено един от тях.

Мики събра няколко полупразни кутии от боя пред входната врата и ги нареди до стената. Откакто бе казала на Камерън Скот, че ще се преместят въпреки възраженията му, тя не го беше нито виждала, нито чувала цели шест седмици. Искаше й се да го мрази.

От друга страна… Той всъщност нямаше причина да поддържа връзка с нея. Не я бе излъгал. Беше прям и откровен от самото начало и открито бе изразил възраженията си. В края на краищата, с преместването си тя се бе противопоставила открито на ясно изразените му желания. И все пак не го мразеше. Вътре в себе си съзнаваше, че проблемът си бе лично неин — аха-аха да свали гарда. Когато я бе докоснал, тя усети как губи трудно постигнатото си самообладание…

Момичетата непрекъснато питаха за него. Това й причиняваше болка. Те се нуждаеха преди всичко от редовен живот, трайност, постоянни прояви на внимание и обич.

Стига толкова за Камерън Скот — избий си го от главата. Опита се да отхвърли спотайващата се надежда. Когато не го виждаше, тя се бе опитала изобщо да не мисли за него и бе успяла — с малки изключения. Като сега.

За да се разсее, тя започна да оглежда изящните извивки на стълбището. Радваше им се всеки път, когато ги погледнеше.

— Как вървят нещата? — чу зад гърба си бодър безгрижен глас.

Мики подскочи. Не можа да се сдържи. Без да се обръща, знаеше чий е гласът.

Опита се да укроти лудешки тупкащото си сърце и да се успокои, но не можа да превъзмогне радостното си вълнение.

За малко не го попита къде е бил, но веднага осъзна колко смешно би прозвучал въпросът й. Камерън Скот не й дължеше нищо — ни най-малко обяснение.

Обърна се, като се надяваше, че лицето й няма да я издаде.

— Здравей.

Опита се да го изрече така, сякаш не се бяха виждали от вчера, но когато срещна погледа му, не можа да направи нищо друго, освен да остане като закована на място.

— Не бях в града — обясни той. — Рекох да намина и да видя как върви преместването.

Мики се съвзе с голямо усилие.

— Чудесно — рече тя. — Влез.

Изглеждаше отпочинал. Може наистина да го е нямало.

Престани, заповяда си тя. Не биваше да го оправдава. Това не би трябвало да има значение за нея.

Той влезе и се огледа, като че ли действително му беше интересно. Тя го погледна крадешком. Носеше джинси, които прилепваха по дългите му мускулести крака като втора кожа, а изтърканото джинсово яке подчертаваше синкавосивите му очи. Мики още повече усети колко е мръсна.

Камерън пъхна ръце в джобовете си, изви тяло назад и започна да разглежда къщата с любопитство.

— Наистина сте сторили чудеса тук.

Тя долови отчетливо изненадата в гласа му.

Изведнъж нещо в тона му я подразни. Какво прави тук? Цели шест седмици не се появи, а сега идва и небрежно подхвърля комплименти.

— Няма никакви чудеса — сряза го тя. — Само усилен труд.

Той я стрелна с поглед и тя се изчерви.

— Разбира се — съгласи се той. — Но какво толкова казах, за Бога, че се ядоса?

— Нищо — измънка тя и усети как по лицето й избиват червени петна.

— Не е вярно. — Той не повиши тон, но тя долови промяната в него. Неизвестно защо, той я накара да потрепери, макар че усещането не беше неприятно. — Кажи ми и ще се извиня. — Той замълча, сякаш премисляше, а сетне се ухили. — Освен ако, разбира се, не ти дължа някакво обяснение.

Думите му предизвикаха неволна усмивка.

— Нищо не ми дължиш — предположих, че си загубил интерес към нас — подхвана непохватно тя. — Липсваше на момичетата… — Тя се запъна и млъкна.

Идваше й да изкрещи от безизходност. Съвсем се изложи.

— И на мен ми липсваха. Кое те кара да мислиш, че съм загубил интерес?

Изглеждаше искрено изненадан.

— А какво друго да мисля? Последният път, когато те видях, ти каза, че не одобряваш преместването ни в Уест Вилидж, но въпреки това ние се преместихме. И шест седмици не се появи.

— Но нали ти казах, че ме нямаше тук? А сега, след като сме съседи, ще се интересувам повече от всякога — усмихна се леко той. — Хайде да започнем отначало. — Той протегна ръка. — Добър ден, госпожице Мълвейни — поздрави я той пресилено официално. — Какво прави през изминалите шест седмици?

Тя усети мимолетен прилив на безпокойство, че не може да му се сърди, но той отмина бързо. Не се сдържа и се разсмя.

Камерън протегна ръка и тя не можа да устои и му подаде своята. Той я задържа, а в очите му още грееше заразителен смях. Тя си спомни за последния път, когато бяха заедно. Докосването му я накара да забрави да дръпне ръка и много пъти сънува този миг. Никой мъж не я беше докосвал така.

Докато се смееха, съзря желание в очите му.

— Искаш ли да те разведа из къщата? — попита бързо тя и дръпна ръката си.

— Разбира се. Нали затова дойдох.

Наистина ли дойде затова, Камерън Скот?

— Хайде тогава да видиш колко хубава сме я направили.

— Камерън! — проехтя темпераментният глас на Джоуни от коридора. — Ти се върна! Къде беше?

Тя заподскача към него с весела усмивка.

— Извън града. — Той я хвана за раменете и я разтърси игриво. Поне обяснението му беше същото. — Как си? — попита той.

— Чудесно. Преместихме се без теб. — В гласа й прозвуча лек укор.

— Знам — ухили се той. — Много работа има по едно преместване. Защо мислиш, че изчезнах — да не съм глупав? Здравей, Лайза.

— Здравей, Камерън.

Тя не подскачаше като Джоуни, но по усмивката й Мики разбра, че също се радва да го види. Не знаеше дали да се радва заради момичетата, че се е върнал, или да го ненавижда задето се е намесил в живота им и съживил надеждите им. Но какви ти надежди? Напомни си, че самата тя няма такива — нито измамни, нито други.

Тази обиколка из къщата беше по-различна от първата. Сега имаше чувството, че го развежда из собствения си дом. Той задаваше от време на време по някой въпрос, но всички бяха проницателни и точни. Усещаше, че я гледа и беше сигурна, че я слуша внимателно.

Щом свършиха с първия етаж, те се качиха по широкото виещо се стълбище. Мики вървеше най-отпред. Без да се замисля, тя прокара ръка по перилата, доволна от гладките им извивки.

— Красиво е, нали? — попита той.

Тя се обърна и видя, че я наблюдава.

— Да — отговори тя и смутено пусна ръка.

Тръгнаха по посока на ударите с чук към стаята на Лесли и Бренди, където Ем Си и работниците поставяха последните первази на дюшемето. Ем Си се изправи.

— Здравей, Камерън — поздрави го сърдечно той. — Доста време те нямаше. Как мина пътуването?

Мики погледна стъписана Камерън. Значи наистина го е нямало. Ем Си знаеше всичко.

— Откъде знаеш? — ръкува се той с Ем Си.

— Обадих се в кабинета ти, за да те поканя да видиш докъде сме стигнали — обясни Ем Си, — и секретарката ти каза, че си заминал на почивка.

Мики почервеня до корените на косата, когато Камерън я погледна с насмешка, сякаш искаше да й каже: „Нали ти казах?“

— Бях при приятели в Далас — каза той. — После отидохме в Сан Франциско. Не ги бях виждал отдавна. Прекарахме чудесно.

Имало ли е жена с него? Какво я интересуваше? Това не беше нейна работа.

— Радвам се — насили се да каже любезно тя.

— Между другото, Мики — прекъсна я Ем Си, — днес е вече шестнайсети. Продават елхи няколко пресечки по-нататък. Ще купя утре.

— Аз ще купя — каза Мики. — Винаги съм я избирала сама.

— Знам, че е така. — В гласа на Ем Си прозвуча неподправена болка. Той сложи ръка на рамото й.

Тя не се дръпна, но се скова въпреки усилията си. Ем Си бързо махна ръката си.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Не, ти си имаш достатъчно работа, а на мен наистина ми доставя удоволствие да избирам елхата. Благодаря, все пак — добави тя, тъй като отчаяно искаше да прогони болката в очите му. — Между другото, да знаеш къде е кутията с украшенията?

— Нямам представа. Но ще я потърся.

Както обикновено той се постара да забрави случилото се, но тя видя какви усилия му коства това. Знаеше също, че Камерън Скот чу целия им разговор.

С усещането за нещо вече преживяно, Мики го изпрати до външната врата, за да му каже довиждане. Само дето къщата беше друга, вратата — два пъти по-голяма и бе минало доста време. А Камерън? Той продължаваше да бъде загадка за нея. Разумът й нашепваше, че интересът му е чисто професионален. Инстинктът — че е личен. Знаеше, че я желае — виждаше го в очите му. Е, много мъже я бяха пожелавали, но винаги стигаха до задънена улица. Отдавна го бе разбрала.

Декемврийската нощ беше ясна и хладна, но не и мразовита. От прозорец на горния етаж се разнасяше гласът на Нат Кинг Кол: „… от сега нататък ще забравим неприятностите си…“ В нощ като тази, когато къщата беше почти готова, и с мъжа, който стоеше до нея, Мики почти вярваше на тези думи.

— Тук ли ще останете тази вечер? — попита Камерън.

— Да. Ем Си ще свърши утре със стаята, а ние всички ще започнем да боядисваме рано сутринта.

— А кога ще дойдат новите момичета?

— Ем Си каза, че ще свърши със спалните на втория етаж в средата на януари. Тогава ще вземем още четири момичета. Таванът ще бъде готов след около шест месеца, защото ще трябва да работи през свободното си време.

— Много ти помага, а?

— Не знам какво бих правила без него — каза само тя.

— Двамата изглеждате много близки. Защо му викаш Ем Си?

Въпросът беше внезапен и пряк. Тя го изгледа остро.

— Аз… Така се получи.

Накъсваше думите. Нямаше намерение да обсъжда Ем Си с никого. Не го бе правила досега, дори със самия него и нямаше да започне точно сега. Особено с Камерън Скот.

— А сега, ако ме извиниш, по-добре да ти пожелая „лека нощ“. Трябва да им кажа къде да сложат нещата в кухнята.

Той протегна ръка.

— Могат да почакат още няколко минути. Навън е толкова приятно. — Гласът му я зовеше неудържимо. — Ела и погледай звездите.

Мики се поколеба, опита се да си наложи да се върне в къщата, но вече бе изпуснала момента. Отстъпи, излезе с него навън и погледна нагоре.

Звездите бяха като милион мънички диаманти, пръснати от небесна ръка по черния небосвод.

— Не се виждат често толкова ясно в града — каза Камерън. — Прилича на нощното небе над плажовете през лятото.

Той се облегна на вратата, загледан в небето. Профилът му смътно се очертаваше в мрака — стисната квадратна челюст, правилен нос с леко вдлъбване, вероятно от счупване. Профилът му не беше съвършен, но излъчваше силна воля, характер и неотстъпчивост.

— Понякога ходехме в Галвстон, когато бях малка — каза Мики. — Спомням си звездите там.

Погледна към небето. Онези пътувания бяха един от малкото й щастливи детски спомени и тя ги съхраняваше в паметта си като диаманти. Забрави за миг за присъствието на Камерън и потъна в спомените си. Слънце, жега, пясък, вода — солена и пречистваща, измиваща вината, болката и гнева — и тя отново се превръщаше в щастливо, безгрижно момиченце.

— Родителите ми имат къща на полуостров Боливар, точно срещу остров Галвстон — рече той. — Ще те заведа там. Само за един ден — побърза да добави той, като видя изражението й. — Ще отидем първо до Галвстон, ще пазаруваме на „Странд“, а после — на полуострова, където е тихо и спокойно. На плажа няма много хора, когато не е сезонът, и можем да намерим много раковини. Как ти се струва?

— Звучи… забавно.

Искаше да отиде. О, колко много искаше да отиде с него.

— Добре — каза той, сякаш въпросът беше уреден. — Ще го заплануваме след Коледа. А дотогава, какво ще кажеш да вечеряме заедно следващата седмица?

— Аз… — Отново я свари неподготвена. — Не, нали виждаш колко съм заета.

— Хайде — придума я той. — Знам едно местенце недалече оттук, където правят най-хубавите хамбургери в града. Изобщо няма да споменавам „Харбър Хаус“ или проекта „Вилидж Уок“.

По дяволите притегателната сила на този човек.

— Ще видим.

— Приемам го определено като „може би“.

Той се приближи една крачка по-близо до нея.

Мики не можеше да помръдне от мястото си. Чувстваше се откъсната от нормалното си състояние, потънала в свят, в който делничните правила не важат. Почти като на плажа като малка…

— Лицето ти е изцапано.

Гласът му беше неясен, разсеян. Протегна ръка толкова небрежно и непринудено, че и през ум не й мина да се дръпне, и изтри мръсотията от бузата й. Палецът му беше топъл.

После пак така небрежно и непринудено сложи ръка под брадичката й, вдигна лицето й и я целуна толкова леко и бързо, че тя почти помисли, че си го е въобразила.

Усети как у нея се надига горещо и приятно желание и прелива във вените й. Зави й се свят от настойчивостта на порива. Веднага след това дойде чувството за вина. Хайде, миличка, чу глас от безрадостното си детство. Дай целувчица на скъпия си стар татко.

Реагира с единствената отбрана, която знаеше — чувството.

— Това не ме интересува, Камерън — каза тя с леден глас.

Дори в мрака видя как гневът блесна в очите му като възпламенен барут. Изчезна също така бързо, но погледът му стана строг и суров.

— Не си ли въобразяваш твърде много? — хапливо попита той. — Една целувка не означава предложение за женитба, нито дори каквото и да е предложение. Последният път, когато проверих в речника, пишеше, че е израз на привързаност между двама души, които се харесват. Съжалявам, че я прие за нещо по-различно.

Мики изведнъж дойде на себе си.

— Моля… за извинение — заекна тя.

Как да му обясни, че сама не разбира реакцията си? По-точно — че онова, което той я караше да чувства, я плашеше.

Той въздъхна бавно и продължително.

— Мики. — Протегна ръце и стисна нейните. — Не знам какво те притеснява, но няма причина да се съмняваш в мен. Знам, че между нас има професионални различия, но твоето присъствие ми е приятно и мисля, че макар да се съпротивляваш понякога, и ти се радваш на моето. Така ли е?

Мики мълчеше окаяно. Не можеше да каже „не“, защото щеше да излъже. Но не можеше да намери сили да признае истината. Накрая кимна леко.

Той преплете пръсти с нейните.

— Виж какво — продължи той. — Никакви ангажименти, никакви обещания. Искам само да ти е приятно. Ще ти се обадя следващата седмица.

Той изчезна, преди да му откаже. Видя само как сянката му се отдалечи от нея и тръгна към колата.

Мики не се прибра веднага. Чувстваше се изобличена, уязвима. Необходимо й беше време да събере мислите си.

Не знаеше как да постъпи с Камерън Скот. Помисли, че въпросът ще се реши от само себе си, когато бе преместила „Харбър Хаус“ в Уест Вилидж против волята му. Но сега той се бе върнал с нови обещания.

Изкушаваше се дали да не постъпи както й бе казал — поне веднъж в живота си да остави нещата да се развиват сами, без обвързаност, угризения, страх и отговорност. Но не можеше да го направи. Знаеше колко би я съсипала една безперспективна връзка.

Освен това вярваше повече от всичко на света, че Камерън Скот не се интересуваше от друг вид връзка с нея.