Мари Бомонт
На път за дома (3)

Трета глава

— Какво ти става, момиче? — попита Ем Си Мълвейни. — За пет минути стана и седна три пъти. Стой мирна.

— Съжалявам.

Мики се отдалечи от прозореца на дневната и се отпусна на най-близкия стол, като продължи да поглежда часовника си. Два без пет. Камерън Скот щеше да дойде в два — говорил бе с Ем Си сутринта.

— Отпусни се — каза Ем Си. — Има още няколко минути. — Погледна я изпитателно. — Хайде, какво толкова те притеснява този човек?

— Не ми е симпатичен.

Само дето не беше съвсем вярно. Усети как бузите й пламнаха и се помоли Ем Си да не прочете така лесно мислите й, както обикновено. Харесваше Камерън Скот. Всъщност дори непрекъснато трябваше да си повтаря, че той е от противниковия лагер.

— Защо? — настоя Ем Си. — Руни го хареса. Нали го ухапа — ухили се той, като се опита да изтръгне усмивка от Мики. — Както и да е — продължи той, — разговаряла си с него само двайсет минути. Стори ми се разумен по телефона.

— И на мен ми се видя такъв — потвърди Мики и с бързо движение пъхна буйната си черна коса зад ухото. — Но не мисля, че проявява разбиране или се интересува от онова, което вършим тук. Той живее в друг свят.

— Нали ти е казал, че иска да намери решение на въпроса, което да удовлетвори всички?

— Да. Това влиза в задълженията му. Но първата му грижа е да извлече печалба. Нали е бизнесмен. — Знаеше, че е така, макар че нещо в нея не искаше да повярва на собствените й думи.

— Вярно е, но нека да ни накара да се усъмним. В края на краищата иска да разговаря с нас. Повечето дори и това не правят. Хайде, мила — рече леко натъжен Ем Си. — Не можеш да живееш, като подозираш всеки.

Мики кимна малко засрамена. Баща й, разбира се, имаше право, но понякога й беше трудно да го запомни.

Щом се потропа, тя скочи на крака, но Ем Си отиде да отвори вратата. Чу плътния глас на Камерън Скот. После той като че ли изведнъж изпълни цялата стая, а Ем Си й се видя още по-нисък и жилав, отколкото всъщност беше.

Мислеше, че е претръпнала спрямо притегателната сила на този човек, но се оказа, че е сгрешила. Този път беше облечен в тъмен раиран костюм. Вратовръзката му беше яркочервена с нежни сиви шарки. Ала скъпите му дрехи и сега не прикриваха широките рамене и атлетичното тяло. Също както спокойната външност не прикриваше грубата сила под нея.

— Как сте, госпожице Мълвейни? — Той протегна ръка и тя я пое, като се надяваше той да не усети, че дланта й е влажна.

— Благодаря, добре, господин Скот. — Пусна ръката му толкова бързо, колкото й позволяваше вежливостта.

— Седнете, Камерън. — Ем Си посочи канапето и Мики изненадана забеляза лекотата, с която баща й произнесе малкото му име.

— Благодаря.

Той седна съвсем спокойно и се огледа.

— Къде е котаракът човекоядец?

Мики неволно се усмихна.

— В безопасност сте. Спи в кабинета ми, в кутията.

— Умен котарак — отбеляза Камерън. — Би могъл да дава уроци на много от изпълнителните директори, които познавам. Как е Лайза? — попита ненадейно той, като свари Мики неподготвена.

Тя го погледна в очите. Отново предишната загриженост. Би се заклела, че е неподправена. Не й се бе сторило така онзи ден.

— Добре е.

— Предайте й поздрави от мен. — Усмихна й се бързо, закачливо, с подканваща топлота.

— Непременно — отвърна Мики, без да иска трогната. — Благодаря, че попитахте за нея.

— А сега, Камерън — намеси се делово Ем Си, — да поговорим.

После се ухили лукаво и въпреки че нервите й бяха изопнати, Мики също се засмя. Камерън не остана по-назад.

— Тъкмо затова съм дошъл, господин Мълвейни.

— Наричайте ме Ем Си — махна нетърпеливо с ръка той.

— Ем Си, тогава. Благодаря.

Камерън започна да говори.

Мики седеше мълчаливо, слушаше и долавяше истинска хармония между двамата. Чудеше се дали Ем Си не се заблуждава. По време на краткия им съвместен живот не го беше виждала да остава измамен, но Камерън Скот беше изключително убедителен. Улови се, че разглежда ръцете му. Макар и големи, те бяха удивително подвижни, жестовете им подчертаваха думите му и рисуваха картини във въздуха, за да онагледят твърденията му.

— Прецених цялостната картина и ми се струва, че не е в интерес на всички да се преместите във „Вилидж Уок“ — завърши той.

— Както ви казах и преди, господин Скот, не вярвам, че това отговаря на истината — не можа да се сдържи Мики.

Той я погледна и почувства как въздухът помежду им се наелектризира. Този човек беше от стомана и имаше характер. Наблюдаваше го как се овладява.

— Въпреки увереността ви, госпожице Мълвейни — въздъхна той, — аз не съм безразличен към дейността ви и бях изумен от онова, което видях онзи ден. Но трябва да бъда откровен относно действителното положение.

— Разбирам. Само че не съм убедена, че гледищата ни относно действителното положение съвпадат.

Какво толкова имаше у него, че я караше винаги да бъде нащрек. Не погледна Ем Си, защото не искаше да види изписаната на лицето му тъга, след като всичките му усилия бяха отишли на вятъра след нейната намеса, но трябваше да говори без заобиколки.

— И аз ще бъда откровена. Не съществуват териториални закони, които да ни попречат да се преместим. Щом господин Брок иска да ни даде къщата под наем, няма законни средства, с които да не ни допуснете там.

— Вярно е — призна той, — но не мога да повярвам, че искате да се преместите там, където не сте желани.

Тя се изсмя сухо.

— Господин Скот, кажете ми едно място в Хюстън, където ще сме желани.

— И двамата имате право — намеси се Ем Си. — Но ако успеем да се споразумеем, това ще спести много бъдещи неприятности.

Ем Си — дипломатът — помисли си Мики. Опитва се да си възвърне изгубената благодарение на мен територия.

Камерън кимна.

— Именно затова съм тук — отбеляза той. — Длъжен съм да защитавам интересите си, но мога да преценя безпристрастно. Справял съм се с някои доста трудни положения. Можете да проверите.

— Вече го направих — каза Ем Си.

Камерън се усмихна.

— Някак предчувствах, че ще го сторите.

— Камерън — продължи сериозно Ем Си. — Мога да ви обещая, че почти няма да имате неприятности с „Харбър Хаус“. Мики държи здраво. — В очите му блесна гордост. — Тук вършим добра работа.

Мики се изчерви от удоволствие и неудобство. Въпреки че държеше много на независимостта си, тя се нуждаеше от одобрението на Ем Си така, както цветето се нуждае от вода. Но Камерън Скот отново прикова поглед в нея, сякаш се опитваше да проникне в тайните й.

— Вие какво мислите, госпожице Мълвейни? — попита той.

— Ем Си има право — призна тя. Не обичаше да се хвали, но фактите говореха сами. — Постигнахме големи успехи с момичетата за тези две години, откакто работим в „Харбър Хаус“. Докато са с нас, те обикновено не се забъркват в неприятности. Естествено, няма гаранция, че всичко ще свърши благополучно. Имат повече шанс, ако се върнат в една здрава семейна среда — добави тя, — но на много от тях за съжаление им липсва такава.

— Като Лайза — отбеляза тихо той.

— Да. Ние представляваме един вид мост към действителността — обясни тя, като внесе емоционалност в разговора. — Момичетата вече са се пооправили, когато ги поемаме, но ние се опитваме да ги подготвим по-добре за живота навън. Най-доброто, което предлагаме, според мен, е грижата. Искаме поне за известно време да знаят, че някой е загрижен къде са, какво правят и какво става с тях. И това им действа положително.

Както винаги, щом заговореше за работата си, тя забравяше за всичко останало. Изобщо не съзнаваше, че Камерън я слуша съсредоточено, вторачил поглед в лицето й.

— Явно обичате много работата си — замислено отбеляза той.

— Такива домове спасяват деца, господин Скот.

Мики вече беше стигнала до любимата си тема и съвсем забрави за първоначалния спор.

— Докато растях…

Тя се осъзна, спря изведнъж и погледна виновно Ем Си.

— Няма нищо, мила. — Каза го нежно, но тя съзря болка в очите му. Не искаше да го нарани, но понякога го правеше, без да иска. Вездесъщите очи на Камерън Скот шареха ту към единия, ту към другия. Явно размишляваше. Но това не беше негова работа.

— Рядко имаме затруднения с дисциплината — продължи Мики. — Всъщност сме като едно семейство. Никога не съществува гаранция, че няма да възникне проблем. Но същият риск поемате и с всеки друг съсед, не само с домовете за момичета.

— Несъмнено — отговори Камерън, — но независимо дали има проблем, или не, хората в квартала ще мислят, че има. Сега Уест Вилидж е на кръстопът — или ще западне, или ще започне нов живот. Аз съм тук, за да се погрижа той да продължи да съществува.

— Как можете да говорите от името на жителите на Уест Вилидж?

— Аз съм жител на Уест Вилидж.

Тя зяпна в почуда.

— Тук ли живеете?

— Да. Израснал съм в квартала. Родителите ми още живеят във фамилната къща на три преки от „Шепърд“, а преди няколко години си купих къща до тяхната и я ремонтирах.

— Разбирам.

Това променяше всичко.

— В такъв случай имате две причини да не ни искате, господин Скот. — Стараеше се да говори спокойно, но го стрелна предизвикателно с поглед. — Едната финансова, другата — лична.

— Мики — предупреди я Ем Си, но тя не му обърна внимание.

Камерън не отговори веднага. Мики можеше да се закълне, че погледът му не криеше нищо. Съзря само искрицата гняв, която бе разпалила.

— Вярно е, госпожице Мълвейни — рече най-сетне той. — Длъжен съм да защитавам интересите на инвеститорите и съседите си. Но обичам Уест Вилидж, защото съм израснал тук. Да ви кажа право, няма да спечеля толкова пари от този проект, колкото ако се занимавах с други, но щом се запазва кварталът, друго не ме интересува. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Само затова си струва.

— Надявам се да е така — каза сериозно Мики, като се опитваше, макар и неуспешно, да подхранва недоверието си. По дяволите този мъж! Продължи да се опитва да го притиска, но той не се даваше.

— Стига толкова приказки — усмихна се обезоръжаващо той. — Както вече казах, не се опитвам да проваля начинанието ви. Всъщност ще ви помогна да си намерите друга къща.

Мики почувства силен пристъп на гняв, но го сподави. Както често й бе казвал Ем Си, това нямаше да я доведе до никъде.

— Много любезно от ваша страна — рече тя, като се опитваше да говори спокойно, — но Ем Си вече търси и къщата на Брок е единствената, която отговаря на нашите потребности.

— Чуйте какво ще ви кажа — намеси се Ем Си, седна на края на стола и сключи пръсти. — Ще се договорим така — бихме приели други варианти, ако направите нещо за нас, Камерън.

Мики зяпна в почуда, но баща й я погледна невинно. С крайчеца на окото си зърна как нещо голямо и жълто се промъкна в стаята и започна лениво да се разхожда, но мислеше за друго и не му обърна внимание.

— Какво? — попита Камерън.

— Искам да идвате колкото можете по-често през следващите две седмици, за да се разберем как да действаме. Без ангажименти. След това ще информирате инвеститорите и Асоциацията на собствениците. Мисля, че ще останете приятно изненадан.

Камерън замълча за миг.

— Добре — съгласи се накрая той. — Не знам много за онова, което вършите тук, затова бих желал да науча повече. — Той погледна към Мики. — Всъщност мисля, че ще ми бъде приятно.

Ем Си се ухили дяволито.

— Уредихме въпроса. Отлагаме разговора за след две седмици и се надяваме да ви видим скоро — като гост.

Мики слушаше безпомощно. Този път Ем Си наистина бе откачил. Необходимо беше да действат бързо, да изпреварят събитията и да подпишат договора за наемането на къщата и да се преместят. Правили го бяха и преди. Защо да си губи времето с разни игрички?

Камерън Скот надигна едрото си тяло от канапето. Тя също се изправи и той взе ръката й. Вдигна очи към лицето му и съзря там интерес към нея като жена. Изтръпна. Ще трябва да си търси други обекти. Тези неща не я интересуваха — особено след като знаеше, че скоро ще поведат борба на живот и смърт. Но той й се усмихваше — съвсем искрено — и в очите му прочете постоянство, трайност, реалност… Внезапно изпита странен копнеж.

— След като ще ви посещавам често — каза той, — може ли да се обръщаме един към друг на малко име и да си говорим на „ти“?

— Разбира се — заекна тя, отново неподготвена.

Той кимна.

— Довиждане тогава. — Погледът му отново се задържа на нея. — Ще очаквам с нетърпение… — Той млъкна по средата на изречението и наведе глава, а сетне отстъпи встрани със скоростта и грациозността на олимпийски кънкьор.

Точно в този миг Мики видя как Руни щракна с челюсти и захапа въздуха.

— А, днес няма да стане, приятелю — каза му гальовно Камерън.

Руни присви уши и измяука разочаровано. Мики едва се сдържаше да не прихне.

— Добър ход, Камерън — ухили се с възхищение Ем Си.

Камерън се засмя с облекчение и се наведе да почеше Руни по главата. Старият котарак притвори очи и замърка силно.

— Няма да му позволя да ме ухапе отново — рече Камерън. — Има прекалено много зъби.

— Номерът е да не го изпускаш от поглед — предупреди го Мики, като едва сподавяше смеха си.

Камерън ловко махна ръка от котарака. Руни като че ли се канеше да атакува, сетне, очевидно разбрал, че е пропуснал момента, бавно излезе с вирната опашка.

— Ще се видим по-късно, старче — викна подире му Камерън. — Та, исках да кажа, че ще очаквам с нетърпение да те видя скоро, Мики.

Очите му още бяха засмени. Нейните също, но веселието й се изпари, докато наблюдаваше как Ем Си го съпровожда до вратата. Извика наум „Внимавай“, но чувствата й подсказваха друго.

Обърна се рязко и се отправи към кабинета си.

* * *

— Какво правиш, Ем Си? — разнесе се гласът на Джоуни Джеферсън зад гърба му.

— Здравей, Джоуни — каза той, без да вдига глава от двигателя на шевролета модел 1978 г., който им служеше за допълнително превозно средство. — Опитвам се да накарам това нещо да върви още една година.

Знаеше, че автомобилът няма да е вечен, но трябваше да им върши работа, докато можеха да си позволят нов.

— Дай да видя.

Джоуни завря глава под капака на колата.

— Добре, Любопитке. Виждаш ли онова там? Казва се карбуратор. Опитвам се да го оправя.

Джоуни погледна, но бързо загуби интерес.

— Ем Си?

— Какво, мила?

— Ще ни заведеш ли да ядем сладолед по-късно? — Тя го погледна косо с черните кадифени очи. — Моля те. Ако го направиш, ще оплевя градината пред къщата утре.

Ем Си се ухили. Джоуни беше родена актриса. Беше се изучила при същите учители и в същото училище като него — на улицата. Вчера наркотици, днес — сладолед. Точно това не биваше да забравя относно тези деца — те бяха съвсем обикновени момичета, само че прекалено рано се бяха запознали с неприятната страна на живота.

— Не се мъчи да продаваш краставици на краставичаря, Джоуни — отговори той. — Ще видим. Първо трябва да се отбия на някои места.

— Може ли да дойда с теб?

— Не. Този път не.

Ем Си извади парцал и избърса ръце.

— Джоуни?

— Какво, господине?

— Написа ли си домашното?

— Да, господине.

— Добре тогава. Обади се на Мики. Мисля, че тя иска да й свършиш някаква работа.

Джоуни си тръгна с нежелание. Ем Си влезе в къщата, изми се и измъкна нова риза от скрина. Искаше да изглежда малко по-представителен.

После седна в колата и включи мотора. Той се задави няколко пъти, преди да запали. Ем Си се вслуша за миг в бръмченето му, сетне изсумтя доволно и включи на скорост.

Първо щеше да огледа още веднъж къщата на Брок. А ако той беше там, щеше да поговори с него.

Истинско буре с барут, размишляваше той. Лоша работа. И друг път се бяха сблъсквали с този проблем. А Мики несъмнено умееше да се бори. Понякога съжаляваше за това нейно качество. Той не действаше по този начин. От рано бе научил, че може да се справя с проблемите, без да се бори. С всякакви проблеми. Положи основите, придържай се към тях и работата ще стане. Само да можеше да научи Мики на това. Ако се върнеха онези пропуснати години… Бързо отхвърли тази мисъл. Отдавна знаеше, че няма смисъл от „ако“. Но се бе заклел, че или ще навакса изгубеното време, или ще умре.

Ах, какви искри само прелитаха между Мики и Камерън Скот! Но тя не го харесваше. Знаеше, че не я бива да прикрива чувствата си, но рядко я бе виждал да проявява такава неприязън още от първия миг. Странно, защото доколкото засега познаваше Камерън, той му се бе видял разумен човек. Ем Си го харесваше, а инстинктите му спрямо хората бяха безпогрешни. Иначе не би изкарал детството си. Добре че не беше станал престъпник. Изпита гордост от себе си. А какъв престъпник би станало от него!

Взе последния завой на „Шепърд Драйв“. Естествено, Мики може би реагира така, защото Скот беше млад и хубав. Тя обикновено държеше мъжете на разстояние. Ем Си стисна волана. Сетне отпусна пръсти. Припомни си девиза си в живота: Стореното — сторено. Не мисли за миналото, а за бъдещето. Само за бъдещето.

Спря поглед на къщата на Брок. Вероятно беше строена през трийсетте години на века. Двуетажна, с тъмночервени тухли. Голяма. Разнебитена тук-там, но можеше да се ремонтира. Голям двор с огромни дъбове и сенчести уединени кътчета. Всичко изглеждаше солидно, уютно. Според информацията, с която разполагаше, тук бе живяло десетчленно семейство. Идеална ще бъде за целите на Мики. А точно сега нейното щастие беше най-важното нещо на света за него.

Погледна към дългата алея около къщата. Нямаше коли — Брок явно не беше вкъщи. Мислеше да направи първата крачка към него, да му каже колко много искат къщата, да го увери лично, че ще се грижат за нея.

Зави, като наруши правилника, и пое по една странична улица. Всъщност — само заради шегата — мислеше да направи и една друга крачка. Никому нямаше да навреди, дори можеше да стане по-добре. Имаше успех сред жените.

След пет минути пристигна. Преди да натисне звънеца на безупречно боядисаната бежова врата, той хвърли критичен поглед наоколо. Всичко беше на мястото си. Боята не се лющеше никъде; нито едно петънце мръсотия. Въпреки резливия късен октомврийски вятър, слабоногите в градината цъфтяха великолепни. Тревата беше съвършено подравнена.

Както обикновено, Ем Си беше свършил предварително някои неща. Научил бе всичко за Джесамин Кънингам — стара мома, учителка, с доста наследени пари, тартор на квартала. Костелив орех. Но ако съумееше да я спечели на своя страна, щяха да преодолеят едно от най-трудните препятствия. А той твърдо вярваше в способностите си. Натисна звънеца.

Дамата, която отвори вратата, изглеждаше точно така, както си я представяше. Висока, слаба, с изправен гръб. Посивялата й коса беше прибрана в голям кок. Бледозелени очи, които можеха да разсекат диамант на две. Ем Си познаваше този тип жени. Вероятно от време на време още дърпаше ушите на възрастните хора, само за да не губи тренинг.

Без да иска, изпита нервно притеснение. За последен път се бе почувствал така, когато застана пред порасналата си дъщеря и я помоли да го приеме отново в живота си. Сега му предстоеше подобно изпитание, но верен на себе си, той обичаше предизвикателствата.

Прочисти гърло и запита:

— Госпожица Кънингам?

— Да? — Тонът й беше почти леден. Зелените й очи го прострелваха безпощадно от глава до пети. Не си спомняше да са го оглеждали така проницателно, дори по време на похабената му младост.

Размърда се неспокойно, но бързо се овладя. Изправи рамене и събра целия си ирландски чар, защото знаеше, че ще му бъде необходим. Тази жена можеше и да го изгони, но все пак трябваше да й даде възможност да го прецени.

— Госпожице Кънингам, казвам се Ем Си Мълвейни — представи се спокойно той. — Разбрах, че сте председател на Сдружението на собствениците в Уест Вилидж.

— Точно така. — Тонът й не се промени и не му подаде ръка. Само изправи гръб още повече.

— Бих искал да поговорим. Аз съм от „Харбър Хаус“.

— А, да. Чувала съм за този дом.

Хладният глас изведнъж стана съвършено студен. Започна се, помисли си Ем Си.

— Госпожице Кънингам — започна той, — разбирам, че има известна съпротива в квартала срещу преместването на „Харбър Хаус“ в Уест Вилидж. — Внимаваше да не обърка нещо с граматиката — беше овладял основите, наред с много други неща, по време на многобройните си изключвания и приемания в училище. — Естествено е за хората да изпитват такива чувства — добави той. — И повечето са настроени по същия начин, докато не научат повече за нас. Ето защо бих искал да ви обясня какво правим и да отговоря на въпросите ви, ако имате такива.

Тя нарочно погледна към часовника си.

— Съжалявам, млади човече, но се боя, че точно сега нямам време да разговарям с вас. Може би друг път.

С жест, който дъщеря му моментално би разпознала, Ем Си сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря, мадам — рече той с тон, изразяващ нежна искреност.

Госпожица Кънингам изглеждаше леко озадачена.

— Моля?

— Отдавна не са ме наричали „млади човече“ — поясни той, като задържа ръката на сърцето си. Усмихна й се с най-подкупващата си усмивка.

Възнаградиха го с лека искра на шеговитост в твърдия като кремък поглед и лека извивка на стиснатата уста. Първият пробив. Малък, но изключително необходим. Поздрави се.

— Млади човече — повтори натъртено госпожица Кънингам, — когато станете на моите години, всички други ще ви се виждат млади.

Отново се появи нещо като усмивка.

— Между другото — отбеляза Ем Си, — слабоногите ви са прекрасни. Как ги отглеждате така равни? Моите винаги са различни на височина.

Сигурно ги заплашва, че ще ги ощипе, ако не слушат, помисли си той.

— Благодаря. — Изражението на старата дама стана малко по-сърдечно. — Редовно им слагам растителни торове. А ако станат неуправляеми, просто ги защипвам. Трябва да опитате — добави любезно тя.

Настъпи пълно мълчание. Изсмееше ли се, щеше да развали и малкото, което бе успял да постигне. Помъчи се да се овладее. Трудно му беше, но се получи.

— Благодаря, мадам — отговори той, когато беше в състояние да каже нещо. — Ще го направя. Съзнавам, че нямате време сега, но бихте ли ми отделила няколко минути в близко бъдеще? От опит сме се научили, че колкото по-скоро седнем и поговорим, толкова по-добре ще бъде за всички ни.

— Много добре, господин… Мълвейни, нали?

Госпожица Кънингам отново се превърна в типична учителка.

— Да, мадам.

— Смятам за справедливо да ви предупредя обаче, че съм непреклонно против съществуването на подобен дом в квартала. Но — тя го прикова с поглед, — няма да позволя да се говори, че не съм искала да изслушам противното гледище.

— Не, мадам.

— Бъдете тук утре в три следобед. Ще обсъдим въпроса за половин час, не повече. Имам друга среща в четири и половина и ми трябва час, за да се приготвя. Бъдете точен.

— Добре, мадам — отговори смирено Ем Си. — Благодаря, мадам.

Този път не излъга — наистина беше благодарен.

* * *

През масивните стени между спалните и кабинета на Мики се разнасяха звуците на мелодията „Групата на Брейди“. Лесли гледаше телевизия и беше усилила звука, но Мики не я накара да го намали. Както всяка седмица, тя разговаряше с Кони Алън — психолога консултант и шумът услужливо заглушаваше поверителния им разговор.

— Няма нужда да шепнем — каза тя на Кони. — Дори можеш да викаш.

През двете години съвместна работа те бяха станали добри приятелки. Кони се усмихна.

— Много ми се иска, но нали именно аз контролирам положението.

Тя измъкна измачкана тетрадка, натъпкана с хвърчащи листчета и я разтвори в скута си.

— Значи на Лесли й се гледа телевизия днес. Оправя се, в такъв случай.

Мики кимна.

— Да, благодаря на Бога за дребните добрини. Преди няколко седмици Лесли се бе влюбила и напълно провали обичайно доброто си поведение. Престана да изпълнява задълженията си, забрави да пише домашните си, дори наруши вечерния час, като единственият резултат от всичко това беше, че й наложиха ограничения и стоя далеч от обекта на мечтите си. Едва миналата седмица започна да разбира какво е пропуснала и защо и взе да се съвзема.

— Понякога любовта е прекрасно нещо — размишляваше Кони. — В такива случаи е опасна. Лесли се държи по майчински, милее за всички. Толкова много й се иска да има собствен дом и семейство, че чак ме плаши.

Мики направи физиономия.

— Още една тревога. Ранна бременност.

Кони я стрелна с поглед.

— Дори не го споменавай.

— Вземам си думите обратно.

Мики намери празно място върху бюрото и чукна на дърво.

— А Бренди? Започна ли да разговаря с теб?

— Казва ми онова, което смята, че искам да чуя.

Кони намести прекалено големите си очила.

— Изобщо не го мисли, но се е научила много добре да се преструва.

Мики въздъхна.

— И това е крачка напред. Поне не е съкрушителна.

— Сега грижата е да разберем какво всъщност мисли — усмихна се мрачно Кони. — Или замисля.

Тя прелисти тетрадката си и си записа нещо. Единственият човек, който можеше да разчупи равнодушието на Бренди, беше Кони. Тя я слушаше по време на разговорите им, намесваше се, когато беше необходимо, насочваше я умно и не пропускаше нищо. Късата й руса коса, големите, привидно простодушни сини очи зад очилата с огромни рамки, луничките и младежкото й лице правеха Кони да изглежда млада като момичетата, с които работеше и те обикновено й вярваха и й се доверяваха, сякаш беше тяхна приятелка. Проблемът беше, че Бренди не вярваше никому, особено на човек с някаква власт над нея. За времето, с което разполагаха, на Кони щеше да й бъде доста трудно да проникне през защитното покритие на Бренди.

С Бренди предстоеше много работа, а времето беше малко. А останалите момичета в „Харбър Хаус“? Онези, на които Мики дори не се бе опитала да помогне? Трябваше да направи нещо на всяка цена.

— Нужно ни е повече място — каза тя, като удари с разтворена длан по бюрото.

Последствията се оказаха по-тежки, отколкото бе мислила. Чашата с моливите се преобърна и преди да я хване, съдържанието й се изсипа върху бюрото и пода. Почувства се пълна глупачка, докато гледаше как моливите се разпиляват.

Кони вдигна очи.

— Така, така — рече с бърз и професионален тон тя. — Искаш ли да поговорим?

Мики се ухили.

— Не пробвай психологическите си номера върху мен. Точно сега няма за какво да разговаряме. Изпълнителният управителен съвет се събира утре, за да одобри предложението за къщата на Брок и Ем Си се е заел с подробностите. Има обаче една пречка — обединените граждани на Уест Вилидж.

Тя се наведе и започна да събира моливите и писалките.

— Някакви други новини?

Мики долови раздразнението в гласа на Кони, дори докато търсеше жълтия маркер под бюрото. Макар да се опитваше да не го показва, Кони се ядосваше колкото Мики за препятствията, които пречеха на работата им.

— Кой се противопоставя най-силно? Или с други думи, с кого трябва да се справи Ем Си?

Мики се изправи, преди да отговори.

— Един предприемач и търговец на недвижими имоти, човек от Уест Вилидж.

Самата мисъл за Камерън я накара да изпита познатите трудно определими чувства, като се надяваше гласът й да е прозвучал безпристрастно. Само че Кони беше прекалено добра в професията си и разбираше онова, което хората не искаха да кажат.

— Казва се Камерън Скот. Явява се като техен неофициален говорител. Освен това иска да купи къщата на Брок, за да я използва за собствените си планове.

— Е, и? Ем Си може да поговори с него.

— За зла участ, Ем Си изглежда го харесва. Руни също — ухапа го.

— Сериозно?

— Да. Знаеш, че Руни хапе само хората, които харесва. Да беше видяла каква физиономия направи онзи — избухна в смях Мики.

— А как реагира иначе? — попита Кони.

— Всъщност, много добре — отговори Мики, като избърса очи. — Като оставим настрана желанието му да удуши Руни. Следващия път се дръпна доста ловко.

От вратата на кабинета се дочу едва доловимо почукване. Кони погледна въпросително Мики, но тя само вдигна рамене и затвори тетрадката си. Момичетата в „Харбър Хаус“ знаеха, че не трябва да прекъсват разговорите между Мики и Кони.

— Влез — извика Мики.

Вратата предпазливо се открехна и Лесли показа глава.

— Търси те някакъв човек, Мики. Казва се Камерън.