Мари Бомонт
На път за дома (16)

Шестнадесета глава

Мики беше в кухнята. Тази събота бе отишла рано в „Харбър Хаус“, за да пооправи това-онова, пък и да се занимава с нещо, за да не мисли, и тъкмо си наливаше още кафе, когато на външната врата се позвъни. Вече три седмици нямаше никаква вест от Бренди. Нито от Камерън. Но пък защо да й се обажда? Казала му беше съвсем ясно — и нагло — че не иска нито него, нито неговия свят.

Помисли си, че часът е необичаен за посетители, остави кафеника и се отправи към външната врата.

За нейна почуда на прага стояха Кийт и Пени Роудс. Какво правеха тук, за Бога? След неприятностите с Бренди, тя предположи, че едва ли ще се появят отново.

— Здравейте — ръкува се тя с тях. — Няма ли да влезете?

— Здравей, Мики — каза Кийт Роудс. — Разполагаш ли с минутка свободно време?

— Разбира се.

Мики ги покани в дневната. Може би идваха да се оплачат от Бренди. Или от Лайза. Тя ги погледна с любопитство, докато се настаняваха. Изглеждаха малко нервни, но не и недоброжелателни.

— Съжалявам, че Лайза не е тук — рече Мики, като се чудеше какво да каже. — Отиде да играе тенис с Лесли.

— Искаме да говорим с теб — каза Кийт. — Виждам, че идваш тук и през почивните дни. Да не прекъснахме работата ти?

Мики едва не се изсмя. Напоследък беше почти непрекъснато тук, главно защото се чувстваше самотна в апартамента си.

— Съвсем не. Преглеждахме менюто за почивните дни с възпитателката, но току-що свършихме.

Пени и Кийт си размениха бегъл поглед. Сякаш си предаваха смелост един на друг. Изумена, Мики зачака.

Накрая заговори Пени.

— Става дума за Лайза.

— Да?

Сега ще разбере всичко — каквото и да е то. Мики се стегна.

Пени се изкашля и завъртя един масивен пръстен около пръста си.

— Както разбираме, тя всъщност няма семейство.

— Така е. — Не беше онова, което Мики очакваше. — Само далечни роднини, но те изобщо не се интересуват от нея. Никой не си е направил труда да провери как живее тук.

— Какво ще стане с нея, след като напусне „Харбър Хаус“? — попита Кийт със съсредоточени черни очи.

— Започнах да уреждам да я настанят в дом за изоставени деца, но това е временно решение.

— Да, така е — съгласи се Пени. — Тя се нуждае от истински дом.

Мики реши, че нещо в Пени се е променило. Отчаянието, което бе доловила, бе изчезнало. Каквито и демони да я бяха измъчвали, тя явно се бе преборила с тях.

— Разбира се, че Лайза се нуждае от истински дом — потвърди Мики. — За съжаление, на момичетата, които идват тук, рядко им се открива такава възможност.

— Именно затова сме тук — каза Кийт.

Мики затаи дъх. Страхуваше се дори да помисли?

— Да.

Пени погледна съпруга си.

— Искаме да я осиновим.

Вълшебните думи. Онези, които все се надяваш, но много рядко чуваш. Мики сподави изблика си на радост и си напомни, че би било изключително непрофесионално, ако покаже вълнението си. Но не успя да скрие усмивката си.

— Това е чудесно — можа само да каже тя. — Направо чудесно.

— Как да постъпим? — попита Кийт.

Мики слезе отново на земята.

— Има много бюрокрация — предупреди ги тя. — Процедурата по осиновяването е отегчителна и отнема много време и търпение.

— Аз съм адвокат.

— Може би трябва да попитаме Лайза какво мисли по въпроса — отбеляза Пени. — Възможно е да не ни иска.

Мики се вгледа в очите й и видя копнежа в тях.

— Имаш право, разбира се — съгласи се тя, — но мисля, че не трябва да се притеснявате за това.

След няколко минути влезе Лайза, зачервена и задъхана от играта на тенис. Щом видя семейство Роудс, радостта й се смеси с изписаното на лицето й безпокойство.

— Здрасти — рече колебливо тя.

— Лайза — каза Мики. — Господин и госпожа Роудс искат да те питат нещо.

— Престоят ти в „Харбър Хаус“ вече изтича — подхвана Кийт. — Чудехме се… — Той млъкна и погледна Пени.

Да, помисли си Мики, тя трябва да го каже.

— Дали искаш да живееш с нас.

Пени произнесе думите толкова тихо, че отначало Лайза не можа да ги осмисли. После пребледня, а очите й се уголемиха и станаха още по-черни. Не можеше да пророни нито дума и само местеше поглед ту към Пени, ту към Кийт.

Най-сетне попита с разтреперан глас:

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Пени. — От все сърце.

Лайза остана неподвижна. Най-сетне бе осъзнала за какво става дума, защото Мики никога не бе виждала лицето й така преобразено от радост. Лайза се втурна да прегърне Пени, после Кийт, сетне пак Пени. Накрая и тримата се прегърнаха, разплакани от щастие. Лайза още не можеше да каже нищо, може би защото й беше трудно да говори широко усмихната.

Всред всеобщото вълнение Мики отправи кратка благодарствена молитва.

* * *

Този път не се позвъни, а се почука на задния вход. Толкова тихо, че Мики почти не чу. Днес явно щяха постоянно да прекъсват работата й. И по-добре, защото и без това не можеше да се съсредоточи. Освен това, посещения като предишното бяха добре дошли. Остави писалката и отиде да отвори.

Озова се пред Бренди Уилифорд.

За миг и двете останаха неподвижни.

— Бренди.

На Мики й се стори, че извика името й, но всъщност излезе само шепот. Помъчи се да преглътне сълзите, които внезапно бликнаха в очите й.

— Влизай.

Бренди се размърда неспокойно.

— Може ли? Искам да кажа…

Мики протегна ръка и я дръпна.

— Не е необходимо да питаш.

Зад вратата се появи още една фигура. Този път Мики остана безмълвна.

— Здравей, Мики.

Около очите на Камерън Скот имаше сенки от умора и не беше бръснат. Косата му беше леко разрешена, а и ризата — омачкана. Изглеждаше чудесно.

— Ти си я довел — отбеляза глуповато Мики, като не можа да измисли какво друго да каже.

— И да — отговори той, — и не. Попаднах на дирите й снощи, но докато я намеря, тя вече си беше събрала багажа, готова да се върне тук. Аз само я докарах.

— Вече бях решила да се върна — побърза да потвърди Бренди. — Щях да тръгна на автостоп сутринта.

Мики потръпна.

— Къде беше?

— В Далас. Мислех, че никой няма да ме намери там.

— Всички те търсехме, включително Ем Си.

Мики вдигна очи към Камерън.

— Не знаех, че и ти я търсиш.

— Наложи се — отговори лаконично той.

Вдигна ръка, но сетне я отпусна.

— Вие с Бренди имате доста да си говорите. Аз се прибирам да се изкъпя. После имам малко работа. Искам да обсъдя нещо с теб, Мики, но сега не е моментът. Бренди — обърна се той към момичето и сложи ръка на рамото й. — Радвам се, че се върна у дома.

— Благодаря, Камерън.

— Да, Камерън, благодаря.

Мики го погледна в очите. За пръв път, откакто го познаваше, изразът им беше неразгадаем.

Той се поклони леко и излезе.

Не, искаше да извика Мики след него. Върни се. Имам нужда от теб… Но не можеше да го каже. Знаеше, че бе разрушила всичко помежду им. Е, той каза, че иска да обсъди нещо с нея, но сигурно се отнасяше до Бренди.

С по-силна воля, отколкото подозираше, че притежава, тя го изби от главата си. Бренди се бе върнала у дома. Тя сложи ръка върху раменете на момичето.

— Влизай, миличка.

След няколко минути двете вече седяха в кухнята. Мики пиеше кафе, а Бренди — кока-кола. По устните на Мики напираха хиляди въпроси, но знаеше, че не бива да ги задава. Бренди сама щеше да отговори на тях — ако изобщо пожелаеше. Засега най-важното беше, че е у дома.

Бренди погледна към стола, където Руни хъркаше толкова силно, че се бе изтегнал по гръб, а четирите му лапи стърчаха нагоре.

— Здрасти, Руни — рече Бренди. — Липсвах ли ти?

Котаракът отвори здравото си око, прозя се и сетне пак заспа по гръб, като провеси зъб над долната си устна.

— На седмото небе е от щастие — каза Мики. — Не виждаш ли?

— Да — усмихна се Бренди за пръв път. — Как е Ем Си?

Умореният, прекалено вещ израз изчезна от очите й и в следващия миг тя отново се превърна в дете, което пита за приятелите си.

— Добре е. Но ще се почувства още по-добре, когато разбере, че си се прибрала.

— А Лесли как е? Още ли ходи с оня тъпанар?

— Още държи на него — усмихна се Мики.

— А Джоуни?

— Зле, както обикновено.

— А новите момичета? Миси?

Бренди винаги бе проявявала интерес към Миси.

— Добре е — нежно отговори Мики. — Липсваше й. На всички ни липсваше.

Бренди изпи и последната капка кола.

— Не бях сигурна дали отново ще ме приемеш.

Мики се засмя.

— А какво мислеше, че ще направя? Ще тръшна вратата под носа ти ли? Бренди… — Мики остави кафеника на масата. — Казах ти още като дойде, че ние сме тук, да ти помагаме. Нищо не се е променило оттогава.

— Здравата загазих — каза Бренди и наведе очи към леда в чашата си. — Откраднах пари.

— Знам. Има някои проблеми, с които трябва да се оправим.

Като например със закона като начало. Мики се облегна назад и погледна Бренди. Сякаш бе спала с дрехите си няколко нощи. Беше бледа, поотслабнала, а в очите й се четеше отчаяние. Мики го бе виждала много пъти в очите на децата от улицата. Физически Бренди изглеждаше непроменена. Емоционално — това щеше да проличи.

— Ще се справим с всичко — добави на глас Мики.

— Исках да се махна оттук — продължи Бренди. — Мислех, че ти и Кони ме излъгахте, като ми казахте, че всичко ще бъде наред, ако спазвам правилата. — Тя погледна Мики в очите. — Ти ми каза, че ми вярваш за Кели и за марихуаната, но аз мислех, че не си съвсем искрена.

— Искрени бяхме — рече тихо Мики. — Между другото, госпожа Лорънс се обади миналата седмица. Една от приятелките на Кели — вероятно онази, която те е бутнала пред шкафчето — се скарала с нея и я издала. Приключили с разследването и разбрали всичко за Кели — за наркотиците и търговията с тях.

— Значи са я хванали — усмихна се Бренди доволно.

— Да. Изключена е, а ти си чиста.

Бренди осмисли новината за миг, като че ли щастливият край беше повече, отколкото можеше да възприеме.

— Отначало се радвах, че съм се измъкнала оттук — продължи бавно тя. — После, когато отидох в Далас, не можах да си намеря свястна работа. Онази, която си намерих, не беше много хубава. — Изразът на преследвано животно отново се появи в очите й. — Ти и Кони ми казвахте, че бягството не решава нищо. Може и да не ме искате повече тук, но аз се върнах въпреки всичко. — Думите започнаха да се леят бързо от устата й. — Ако загазя… — Тя сви рамене. — Така и предполагам — ще си понеса наказанието.

Тя бръкна под ризата си и извади смачкан плик.

— Връщам парите. Това е най-доброто скривалище — довери тя.

— Парите на госпожица Кънингам?

Мики затаи дъх. Това беше много повече, отколкото се бе надявала.

— Да, всичките са тук. Скъсах чековете. Знаех, че ако се опитам да ги осребря, непременно ще ме хванат. Похарчих известна част от тях в началото, защото се налагаше, но работих, за да ги възстановя.

Тя подаде плика на Мики.

— Нека да останат в тебе, Бренди — каза внимателно Мики. — Ще отидем да поговорим с госпожица Кънингам след няколко минути и ще можеш да й ги дадеш сама.

Бренди кимна.

— Мики? — попита тя и бавно се изправи.

— Да?

— Сгреших, че взех пари от възрастната дама. От госпожица Кънингам. Непрекъснато беше пред очите ми, как седи и ми показва картините…

Очите й се насълзиха.

Мики въздъхна дълбоко. Не си спомняше кога е станала на крака, но в следващия миг Бренди се озова в обятията й и притисна глава към рамото й. По бузите на Мики също започнаха да се стичат сълзи на благодарност. Големите успехи в професията й бяха изключителна рядкост.

Тя държа Бренди в прегръдките си, докато първите ридания разтърсиха тялото на момичето.

* * *

— Госпожице Кънингам, толкова съжалявам, че взех парите — измънка Бренди, вперила поглед в килима под стола си.

— Би трябвало, млада госпожице — рече строго старата дама. — Сгреши, като ги открадна и избяга. Причини болка на много хора, които ти вярваха.

— Да, госпожице Кънингам — съгласи се окаяно Бренди.

— Надявам се, че си си извадила поука. А сега трябва да понесеш последствията.

— Да, госпожице Кънингам.

Бренди навеждаше глава все по-надолу.

Мики се опитваше да си държи езика зад зъбите. Госпожица Кънингам имаше пълното право да се възмущава. Гневът често прикриваше болката, а Камерън бе казал, че и тя е наскърбена от измяната на Бренди. Камерън… Не можеше да мисли сега за него.

— Ето парите — обади се изведнъж Бренди и подаде смачкания плик. — Двеста и деветнайсет долара и трийсет и седем цента — добави съвестно тя.

Госпожица Кънингам остана като закована.

— Моля?

— Парите — повтори Бренди, стана и внимателно сложи плика в скута на старата учителка. — Връщам ви ги.

Друга на мястото на госпожица Кънингам би зяпнала в почуда, а тя само гледаше смаяна толкова смешно, че Мики би се изхилила, ако в гърлото й не бяха заседнали сълзи.

— Мило дете… — започна госпожица Кънингам, но млъкна, защото в очите й блеснаха сълзи.

— Мики все ми повтаряше, че няма смисъл да бягам — добави Бренди. — Казваше ми, че ако постоянствам и се изправям с открито чело пред трудностите, всичко ще бъде наред. Е, въпреки това аз избягах, но сега се върнах и ще наваксам за пропуснатото пред всички, колкото е възможно повече.

На устните на госпожица Кънингам се появи една от редките й усмивки.

— Мила моя, според мен ти току-що направи точно това.

* * *

Същия следобед Ем Си спря Мики в коридора на „Харбър Хаус“.

— Как мина?

— Страхотно. Бренди върна парите и госпожица Кънингам оттегли жалбата си от полицията. Дори й подари книга за живописта, за да започне да си прави библиотека.

— Да не е случайно за Моне?

— Ами да. Откъде знаеш?

— Отгатнах — отговори той, доволен от себе си. — Видях Бренди. Добре, че се върна.

— Цяло чудо, искаш да кажеш — Мики.

— Несъмнено.

После стана сериозен.

— Младият Скот извърши чудото за всички ни. Много съм му благодарен.

— И аз.

Мики се постара в гласа й да прозвучи единствено благодарност.

— Мики?

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Какво?

— А, нищо. — Тя го гледаше подозрително. Лицето му остана непроницаемо. — Само си мислех, че не го виждам тук напоследък.

— Нали доведе Бренди тази сутрин — възрази Мики.

— Нямам предвид това и ти го знаеш много добре.

— За какво да идва тук.

— Точно както си и мислех — отбеляза веднага Ем Си.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми хвърляй прах в очите — ухили се той и прокара пръсти през побелялата си коса. — Мислех, че между вас двамата има нещо — това е всичко.

— Не. Ние… Приятно ни беше да сме заедно за известно време. Нищо повече.

Зачуди се дали няма да бъде поразена на място за такава опашата лъжа.

— Разбирам — сви рамене той. — Честно казано, идеята не е била лоша.

Мики погледна надолу към купчината листа в ръцете си, за да не види очите й.

— Той е свестен човек. Само дето не е като нас.

— Не е като нас ли?

— Не е — сопна му се тя, като изгуби търпение, макар и да не го искаше. — Вече разговаряхме за това с Кони.

— С Кони ли?

Изражението на Ем Си не се промени, но тя усети, че се съсредоточава. Внимавай, Мики, предупреди се тя. На Ем Си не трябва да се напомня колко прави две и две.

— Няма да разказвам всичко отново.

Погледът й го предупреди да не разпитва повече.

— Добре, добре — вдигна ръце той. — Само любопитствах, това е всичко.

— Чудесно. Запомни, че няма за какво да любопитстваш.

Изгледа го строго още миг, за да се увери, че е разбрал какво иска да каже. Сетне се обърна и тръгна към кабинета си.

Но не и преди да види проблясъка в лукавите му очи.

* * *

Камерън отвори една леденостудена бира. Изпи я и реши да си ляга. Не беше мигнал през последните трийсет и шест часа. Пътят на връщане от Далас му се видя безкраен и през целия ден трябваше да се бори със съня.

Утре, когато разсъдъкът му се проясни, ще се заеме с проблема Мики Мълвейни. Видя я преди няколко часа и срещата им само потвърди онова, което вече му беше известно — обичаше я прекалено много, за да се раздели с нея.

Изруга, когато на вратата се позвъни. Не му се говореше с никого, особено с търговски пътници. Остави с нежелание бирата, отиде до вратата и я отвори.

— Здравей, синко.

На прага стоеше Ем Си Мълвейни и изглеждаше така сякаш се отбиваше всеки следобед.

Камерън зяпна в почуда. И самият дявол да беше видял, нямаше толкова да се изненада. Какво правиш тук, по дяволите — едва не попита, но се сдържа навреме.

— Влизай, Ем Си — покани го накрая той, като установи, че се държи достатъчно учтиво. Но не се радваше, че го вижда. Съвсем не.

— Благодаря — бързо отговори Ем Си и влезе.

— Бира? — предложи Камерън.

— Не, благодаря — махна с ръка Ем Си. — Не се докосвам до такива неща. — Седна на кожения стол до дивана. — Знам, знам — ухили се с пиратската си усмивка той. — Искаш да попиташ: „Какво, по дяволите, правиш тук?“

Думите му бяха толкова точни, че Камерън прихна.

— Добре, Ем Си — съгласи се той. — Предавам се. Какво, по дяволите, правиш тук?

Ем Си се усмихна още по-лукаво.

— Толкова се радвам, че ме попита.

— Имам чувството, че така или иначе ще ми кажеш.

— Имаш право — потвърди Ем Си, без да му мигне окото. — Първо, искам да ти благодаря, че намери Бренди. Самият аз не бих се справил по-добре — махна с ръка той. — Разбира се, имах една-две улики. Накрая щях да я намеря. Но ти ме изпревари. Добра работа.

— Благодаря — усмихна с пряко волята си Камерън.

Не можеше да не се възхити на безочливостта на този човек. Освен това, в последните му думи долови неподправена благодарност.

— Между другото — благоволи да каже той, — може би те интересува, че казах на инвеститорите си, че що се отнася до мен, „Харбър Хаус“ остава във „Вилидж Уок“. Казах им също така да ме оставят на мира — както и Мики. — Той се усмихна при спомена за нея. — Понесоха го учудващо добре.

Ем Си се изкикоти.

— Естествено — нали им трябваш за проекта. Това е добра новина, Камерън. Побъркай ги.

— Предполагам, че след като Бренди се върна, те ще се успокоят, а двамата с теб ще се погрижим за съседите — добави Камерън.

— Несъмнено. А сега, за Мики — каза Ем Си без заобиколки.

Името нажежи въздуха помежду им. Камерън застина, заловен абсолютно неподготвен. Нямаше желание да разговаря за Мики с никого, особено с баща й.

Ем Си забеляза вцепенението му и впери вездесъщ поглед в него.

— Ти изобщо не ме харесваш, синко, и мисля, че се досещам защо. Време е да си поговорим. — Очите му охладняха и станаха необичайно сурови. — Първо, искам да ти кажа в очите, че нямаш право да съдиш нито мен, нито положението, за което не знаеш нищо.

Камерън усети как у него отново се разпалва гняв. Запази спокойствие и погледна Ем Си право в очите.

— Може и да е така, но е явно, че някога с Мики са се отнесли зле. Не казвам, че ти си й сторил нещо лошо, защото тя е много привързана към теб. Но нещо се е случило и доколкото се досещам, ти не си бил там, за да го предотвратиш.

Видя, че по лицето на Ем Си пробягна сянка на болка, но суровото му изражение остана.

— Точно така. Радвай се, че когато сутрин се погледнеш в огледалото, не виждаш баща, който е изоставил детето си. — Ем Си заби пръст в гърдите си. — Всеки ден живея с мисълта, че ако бях там, щях да го предотвратя.

В гласа му прозвуча горчивина и тъга.

Гневът на Камерън започна да намалява и той с изненада видя, че в очите на възрастния човек има сълзи.

— Какво се е случило? — попита, без да усети той.

Ем Си си пое дълбоко въздух.

— Трябва да знаеш.

И му разказа всичко. Цялата тъжна и грозна история, с всички неприятни подробности. Камерън седеше като закован на стола, а ужасът му бързо нарастваше. Онова, което бе подозирал, беше нищо в сравнение с истината. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне заради Мики. Мики, неговата любов…

— Не мога да си го простя — завърши Ем Си.

— Но както може би си забелязал, опитвам се да улесня живота й. Това е най-малкото, което мога да направя за нея сега. — Лицето му се проясни и той изправи гръб. — Ти обичаш дъщеря ми, така ли?

— Аз… Да — призна Камерън, тъй като беше прекалено стъписан, за да излъже.

— Така и предполагах. Искаш ли да се ожениш за нея?

Камерън вдигна безпомощно рамене. Обикновено би казал на всеки, който му задава подобни въпроси да върви по дяволите.

— Разбира се, че искам — сопна се той на Ем Си. — Но тя категорично ми отказа.

Ем Си се наведе напред.

— Позволи ми да ти кажа нещо, синко — каза заговорнически той. — Тя те обича. Може да си мисли, че ти е сърдита, но истинската причина да не иска да се омъжи за теб е, че дълбоко в душата си тя мисли, че не е достойна за теб.

— Какво? — избухна Камерън и впери поглед в Ем Си. — Това е най-нелепото нещо, което съм чувал.

Но мислено отново чу нейните думи: „Върни се в твоя свят. Ние не сме като теб.“ Тогава не бе разбрал за какво говори, но сега…

— Действително е нелепо — съгласи се Ем Си, — но дълбоко в себе си тя мисли точно така. Не съм психолог, но бих казал, че е заради онова, което е преживяла като дете.

Камерън се облегна на стола.

— И през ум не ми е минавало — поклати глава той. — Никога.

— Разбира се. Едва ли би ти казала нещо, с което и тя самата не е наясно. Ето защо, аз ти го казвам — добави великодушно Ем Си. — Но най-важното е какво ти мислиш да направиш.

Камерън уморено потърка брадичка.

— Още не съм решил.

— Нека да ти подскажа малко, синко — рече Ем Си. — Ако намериш правилния подход към нея…

* * *

Мики погледна часовника на масата. Късно беше и се чувстваше изморена. Но Бренди се бе върнала — това беше най-важното.

Погледна в хладилника. В целия апартамент нямаше нищо за ядене. Ще слезе до магазинчето и ще си вземе хамбургер. Сетне ще се прибере, ще си легне и на сутринта ще реши какво да прави.

Взе портмонето си.

— Веднага се връщам — каза тя на Руни, който дремеше на дивана в дневната. Отвори вратата и излезе.

Едва не се сблъска с Камерън.

Тъкмо бе вдигнал ръка да натисне звънеца, но вместо това задържа Мики да не падне. Тя имаше нужда от подкрепа, защото й се виеше свят от стъписване. Загледа го с широко отворени очи, онемяла от изненадата.

— Какво правиш тук? — успя да попита накрая тя.

Челюстите му бяха здраво стиснати, стоеше като закован и само булдозер би го отместил.

— Трябва да говоря с теб, Мики.

В ясните му сиви очи имаше изражение, което накара сърцето й да затупти силно в гърдите.

— Късно е.

Мики откъсна очи от лицето му и погледна многозначително часовника си. Изведнъж се изплаши — от него ли, от себе си ли — не знаеше. Знаеше само, че разговорът с него може да е много опасен.

— Утре може би?

— Сега — настоя той. — Моля те.

Като кажеше така…

Тя отстъпи безмълвно и го пусна да влезе.

Той затвори вратата след себе си и си помисли, че Мики има вид на смъртник. Около очите й имаше виолетови сенки и беше пребледняла от изтощение. Изглеждаше отслабнала. Не можеше да й се нагледа. Едва се сдържаше да не я грабне в обятията си.

— Трябва да ти благодаря, че намери Бренди — каза Мики, като не смееше да го погледне в очите. — Не искам и да си помисля какво би станало, ако не я беше намерил толкова бързо.

— И аз все за това мислех — призна той.

Нощите му бяха изпълнени с кошмари.

— Как я намери?

— С помощта на едно предположение напосоки, добър частен детектив и страхотен късмет.

Какъв ти късмет, помисли си той. Направо като по чудо. Още не му се вярваше.

— Предположих, че ще отиде в друг голям град, защото там е по-лесно да се скрие. Наех частни детективи в Сан Антонио и в Далас. Оказа се, че тя е в Далас, но можеше да бъде и в Сан Антонио. Или в Остин, или в десетки други градове.

— Наел си частен детектив?

— Да. Съзнавах, че не съм такъв професионалист, за да я намеря сам. Провървя ми невероятно с детектива от Далас. Много умен тип — усмихна се леко Камерън. — Между другото, аз не бях единственият, който търсеше Бренди. Моят човек веднага се натъкнал на друг детектив.

— На друг ли?

— Да, и познай кой го е наел.

Ем Си? Предположи зашеметена Мики. Не, разбира се. Той нямаше средства да си го позволи, така както и тя самата. Някой от членовете на комитета?

— Нямам представа — предаде се тя.

— Джесамин Кънингам.

— Шегуваш се.

Най-сетне Мики успя да затвори уста. Изглежда госпожица Кънингам е държала на момичето повече, отколкото предполагаха.

— Не, но така се случи, че моят частен детектив откри пръв Бренди. Казах му съвсем между другото, че тя умее да рисува и той проверил в някакво заведение, където украсяват телата на стриптийзьорките. — Той направи физиономия. — И Бренди се оказа там — рисувала картини върху телата на момичетата.

Мики затвори очи.

— О, Боже.

— Детективът я проследил до апартамента й и ме уведоми — продължи Камерън. — Там я намерих. Останалото знаеш. Щях да продължа да я търся, Мики — добави той. — Докато я намеря.

Той я погледна в очите и видя, че му вярва.

— Не знам как да ти се отблагодаря — повтори неубедително Мики.

— Като начало, можеш да ме изслушаш.

Той потърка очи и се опита да се съсредоточи. Не можеше да си позволи да сгреши втори път.

— Преди седмица уведомих другите инвеститори в проекта „Вилидж Уок“, че що се отнася до мен, домът „Харбър Хаус“ остава в Уест Вилидж, където му е мястото и че отсега нататък, аз ще го поддържам най-активно.

Мики мълчеше. Продължаваше да го гледа в очите. Сетне промълви:

— Защо?

— Защото онова, което вършите тук, е адски важно. Повече от съседите и сделките, от всичко останало. Не съзнавах това, преди да го разбера от теб. Предполагам, че съм бил класически пример на кон с капаци. — Той разпери ръце. — Както и да е, мислех, че това ще те заинтересува.

Имал е причина да го направи. Мики отправи мълчалива благодарствена молитва.

— Радвам се — каза само тя.

Той й се поклони шеговито.

— Така, а сега — дължа ти едно извинение.

Тя го погледна учудено.

— За какво, за Бога?

— За онази нощ.

Мики се обърна за миг, за да остави бележника си на масата. Не искаше да види изражението й.

— Не — поклати глава тя. Вече се владееше и се обърна към него. — Нищо не ми дължиш.

Нещо проблесна в погледа му.

— По дяволите, Мики, не става дума, че ти дължа нещо. Трябва да ти кажа нещо.

— Имаш това право — отговори тя и зачака, като се боеше от себе си.

Той се поколеба, докато търсеше най-подходящите думи.

— Наговорих ти много глупости.

Той замълча, сетне започна отново:

— Казах ти онова, което мисля, но не се изразих добре.

Сърцето й се сви и надеждите й рухнаха. За миг си помисли…

— Онова, което каза тогава, само доказва колко сме различни — каза Мики. — Аз не те разбирам и ти не ме разбираш. — Тя вдигна рамене в знак на безизходица. — Все пак благодаря за извинението.

Камерън изгуби търпение.

— Нищо не разбираш — сопна й се той. — Помниш ли изобщо какво ти казах?

Дали помнеше? Идваше й да се изсмее, но по-скоро й се плачеше. Казал бе, че я обича. Хиляди пъти си бе повтаряла наум тези думи.

— Изслушай ме и поне веднъж ме разбери — каза през зъби Камерън. — Между нас има нещо безценно. Ако се замислиш поне за миг за него, ще ме разбереш.

Искаше й се да повярва. Господи, колко искаше!

— Камерън — каза тя, като се опитваше да държи на своето, — на теб ти трябва някоя, която…

Мики млъкна. Отново щеше да се изпусне. Представи си Кони, която поклаща заканително пръст и казва: „Тц, тц.“ Потисна желанието си да се изкикоти.

— Която какво? — повиши тон Камерън.

— Някоя, която да ходи с теб по благотворителни балове и да умее да поддържа разговор по време на коктейли — отвърна Мики, като се опитваше да не мисли колко смешно звучат думите й. — Някоя, която ще впечатлява клиентите ти.

Камерън изруга грубо.

— Вече бях женен за такава. Тя действително умееше да впечатлява клиентите ми. След като ме напусна, тя се омъжи за милионер и сега вероятно впечатлява неговите клиенти. — Той махна с ръка. — Надявам се, че това й доставя удоволствие. — Сетне започна почти да крещи. — Такава не ми трябва. Поне откакто срещнах теб.

Той млъкна и двамата останаха загледани един в друг, докато слушаха как думите му отекват в настъпилата тишина.

— Мики, ти си единствената жена на този свят, която искам. Ти вършиш повече добрини от всеки друг, когото познавам. Никога няма да престанеш да ми поднасяш изненади. А аз никога няма да престана да те обичам. Това е единственото, което не обърках онази вечер.

Отново захарен памук… Винаги я бе изкушавал. Не, това не е захарен памук. Тя знаеше, че Камерън Скот е нещо трайно и с висока стойност. Само че си бе внушила, че не го заслужава. Важното е коя си ти — бе й казала Кони. Да не искаш да кажеш, че не вярваш в това?

Все още несигурна, Мики се опита да го разубеди още веднъж.

— Ти не ме познаваш, Камерън. Не знаеш какъв е бил животът ми. Изтърпяла съм такъв тормоз, какъвто изобщо не можеш да си представиш.

— Това няма значение — възрази бързо той.

— Трябва да знаеш — продължи Мики, — че нямах хубаво детство. Случиха ми се разни неща… Оставиха белези. Бях поругана. По много начини…

Докато го гледаше в очите и виждаше промяната в изражението им, тя реши да му каже направо. Разказа му и откри, че болката изчезна. Разкри онова последно тъмно ъгълче от душата си и се пречисти. Може би, в края на краищата, Кони е имала право. Може би има шанс…

Съсредоточи се върху лицето му. Изражението му не се беше променило, а само отразяваше собствената й болка.

— Мики, изслушай ме и ми повярвай — заговори той тихо и уверено. — Знам всичко за теб. — Той замълча и пак продължи. — Всичко.

Тя се усмихна бегло.

— Аз съм ужасна готвачка.

— Ще се храним в ресторант всяка вечер.

— Голяма съм мърла — усмихна се по-широко тя. — И си гриза ноктите.

Камерън отново повиши тон.

— По дяволите, ще наема прислужница, а ноктите си можеш да гризеш, колкото искаш.

— А Руни?

Камерън въздъхна.

— Непрекъснато усложняваш нещата.

Той хвърли недоброжелателен поглед на хъркащия котарак.

— И него ще взема.

Мики стана сериозна.

— Моята работа…?

— Е толкова важна за мен колкото и за теб — довърши той вместо нея. — Толкова се изложих онази вечер. Мислех единствено как да те предпазя от разочарованията. Продължавам да искам да правя това, но без да забравям коя си ти, така както и ти не бива да забравяш кой съм аз. Мики, ако не мога да облекча болката ти, то нека поне да я споделям. Искам да бъда свидетел и на хубавите мигове. Чрез запознанството си с теб и хлапетата от „Харбър Хаус“ за шест месеца научих много повече отколкото през целия си живот.

Мики не можеше да откъсне очи от него. Толкова се изкушаваше…

Той я улови за раменете.

— Позволи ми да цитирам безсмъртните ти думи, Мики — „Слушай внимателно какво ще ти кажа.“

Той заговори бавно, като натъртваше на всяка дума.

— Обичам те. Ще ми кажеш ли, че не ме обичаш?

Мики мълчеше. Не можеше да излъже тези сиви очи, които проникваха в душата й.

— Мики?

Той я улови за ръцете и ги стисна здраво.

— Обичам те — прошепна дрезгаво тя и се стресна от думите си.

Странно, никога не бе мислила, че ще ги каже някому, а през последните два дни ги бе казала на двамата най-важни хора в живота си.

Крайно време е, реши тя, и се отпусна в обятията на Камерън.