Мари Бомонт
На път за дома (15)

Петнадесета глава

— Не — отговори Мики с глас, който сякаш идваше от голяма дълбочина.

— Заменила си лошите взаимоотношения с никакви — размишляваше на глас Кони. — Вършиш си работата отлично, но доверието и самочувствието ти са увредени отдавна и никога няма да се възстановят изцяло.

Говореше без заобиколки, но в гласа й звучеше безкрайно съчувствие.

— Една мъничка частица от теб още мисли, че не си достатъчно добра, за да имаш връзка с почтен мъж. Точно както току-що ми каза — и двете се сблъскваме с тези проблеми всеки ден.

Мики си играеше с чашата. Остатъкът от кафето вече беше леденостуден.

— Мислех, че съм се оправила напълно.

Тя накланяше чашата и гледаше как кафеникавата течност се движи насам-натам.

— Необходимо е време — каза тихо Кони. — Обмисли всичко отново и ще намериш нужния ти отговор. Междувременно, направи ми една услуга.

— Каква? — учуди се Мики.

— Започни отначало.

— Какво искаш да кажеш?

— Говори с Ем Си.

Мики се ужаси от паниката, която я проряза.

— Не съм… сигурна дали ще мога.

— Не можеш да излекуваш дълбока рана с лейкопласт. Знаеш това. Трябва да говориш с него. Заради себе си и заради него.

Кони се надигна да си тръгва, сетне се обърна.

— И заради всички останали — добави тя. — Камерън Скот е прекрасен човек, Мики. Не го зарязвай, без да има основателна причина.

— Ще помисля, Кони.

— Хм-м?

— Благодаря.

— Няма защо. Нали си ми приятелка.

Кони се усмихна бързо и излезе. Мики остана загледана във вратата.

* * *

— Камерън, на първа линия — каза Вики по вътрешния телефон.

Той се опита да сподави надеждата си.

— Господин Джейкъбс е — довърши Вики.

Камерън вдигна рязко слушалката и яростно натисна бутона за първа линия.

— Здравей, Морт.

Опита се да говори спокойно. Вече две седмици наетите от него частни детективи търсеха Бренди Уилифорд в Сан Антонио и Далас. Сутринта им се обади — нищо. Разбира се, още беше рано и може би не бяха попаднали на следа. Но отчаянието и чувството за безпомощност го съсипваха.

Вече две седмици непрекъснато му се обаждаха инвеститорите на „Вилидж Уок“, оплакваха се от случилото се и искаха Камерън да предприеме нещо — но какво — и те не знаеха. Разговаряше с Морт Джейкъбс по въпроса най-малко по два пъти на ден.

Седеше и кипеше от гняв, докато слушаше оплакванията на Джейкъбс. Все едно и също. Бедата беше, че Морт изобщо не се опитваше да види нещата от другата им страна.

— Ще направя каквото мога, Морт — обеща Камерън, веднага щом можа да вземе думата.

Свърши с разговора и позвъни на Вики.

— Вики? — обърна се рязко той към нея. — Не ме свързвай с никого.

— Добре, Камерън.

Той затвори телефона, но преди това я чу да казва: „Леле, колко сме кисели.“

Да, по дяволите, кисели сме. Камерън тръшна папката върху бюрото си. Никога през живота си не бе изпадал в по-голяма безизходица. Знаеше, без да му казват, колко е отчаяна Мики заради Бренди. Първата седмица той не можа да надвие болката и гнева си, но сетне по десетина пъти на ден вдигаше слушалката, за да се обади на Мики, да й вдъхне увереност, само да поговори с нея. Но после я оставяше. Съвсем не беше сигурен дали тя дори ще разговаря с него. Не знаеше как да постъпи.

Проклина се поне един час, след като се бяха видели последния път. Опита се да не мисли за нея, да забрави за всичко и да започне живота си отначало. Не се получаваше. Тя беше станала неразделна част от него, така както собственото му име.

Призна пред себе си, че не я разбира. Тя беше едно от най-сложните човешки същества и една от най-независимите натури, които бе срещал. При това изцяло отдадена на работата си. Ако някога я убедеше да се омъжи за него, той трябваше да се ожени и за работата й.

Установи с изненада, че няма нищо против.

Изсмя се полугласно, като си помисли на колко много неща го бе научила. Тя бе разкрила цял един нов свят пред него и го бе накарала да гледа на нещата с нови очи. Преди да я срещне, той се смяташе за състрадателен човек. По някакъв абстрактен начин винаги бе изпитвал съжаление към бедните и бе правил щедри дарения. Изразявал бе съчувствието си подобно на много от познатите си — онези, които не виждаха по-надалеч от беемветата си и скарата за печене на месо в задния двор.

Хора като Морт Джейкъбс. Морт не беше лош човек. Всъщност беше наистина свестен. И той правеше щедри дарения. Но никога не се бе смял на лудориите на Джоуни, не бе наблюдавал как Лесли преследва Вечната Любов, нито пък познаваше Лайза с нейните очи, които направо ти разкъсваха душата. Не се беше радвал на малките стъпки в напредъка на Бренди. Не се бе натъжил, когато тя избяга.

Също като него самия, преди да срещне Мики… По дяволите, той дори не знаеше какво е състрадание. Разбра го от нея, с нейната грижовност, с готовността да се гмурка в най-неприятните дълбини на живота и да изважда по нещо — или някого — красиво. Каквото и да се случеше, тя бе променила живота му безвъзвратно.

Въздъхна дълбоко и прокара пръсти през косата си. Каква бъркотия!

Внезапно му хрумна такава идея, че се зачуди как не се е сетил досега. Дори и ако Мики не му проговори повече, дори и ако не намери Бренди, имаше нещо, което можеше да направи. Наистина дребно, но…

Усети, че устните му се разтягат в усмивка. Посегна към бележника на бюрото си, намери телефонния номер на Морт и го набра. Имаше чувството, че ще се позабавлява.

— Морт? — попита той, след като мина през телефонистката и няколко секретарки. — Пак се обажда Камерън Скот. Да, знам, че току-що говорихме, но взех решение относно дома за момичета и помислих, че няма да е зле да го чуеш. — Пое си дълбоко въздух. — Ще ги оставя на мира, Морт. „Харбър Хаус“ няма да се мести никъде — каза Камерън. — Там вършат доста добра работа, за която никой не знае, и мисля, че е важно за тяхната дейност да останат в Уест Вилидж.

Този път се наложи да отдалечи слушалката от ухото си. Морт го засипа с думи като картечница.

— Така ще бъде, Морт — повтори накратко Камерън, като едва сподавяше смеха си. — Няма да променя решението си. „Вилидж Уок“ и съседите ще трябва да се примирят. Знаеш и без да ти казвам, че ще бъда на разположение да ти помагам с каквото мога, но отсега нататък ще помагам и на „Харбър Хаус“.

Морт ще трябва да свикне с този факт. Той и останалите инвеститори се нуждаеха от Камерън за проекта. Те го знаеха и той го знаеше. Щеше да се погрижи лично всичко да бъде както трябва.

— Не забравяй, че пропадат и деца от нормални семейства — добави Камерън. — Няма гаранции, че на тях не може да им се случи. И ако стане така, това не означава, че кварталът ще се поквари или търговският център ще фалира.

Едва когато затвори телефона установи, че бе цитирал почти дословно Мики Мълвейни.

Отпусна се на стола, като продължаваше да се усмихва. По дяволите, кой знае? Може би един ден ще стане председател на изпълнителния съвет на „Харбър Хаус“. Тогава поне Мики няма как да не разговаря с него. Отсега нататък ще работи за „Харбър Хаус“. Но не заради Мики, а заради себе си.

* * *

— Мики!

Тя видя радостта и изненадата, изписани на лицето на Ем Си. Рядко посещаваше апартамента му, макар че той живееше на горния етаж.

— Влизай, миличка.

Той отвори широко вратата.

— Благодаря.

Мики потисна желанието си да избяга и влезе.

— Какво има?

Той затвори вратата след нея.

— Ем Си…

Мики се опита да успокои нервите си и учестеното си дишане. Не се боеше от много неща в живота, но предстоящият откровен разговор я плашеше повече от всичко друго, откакто се помнеше.

— Имаш ли минутка свободно време? — попита тя.

Видя как нещо в очите му се промени.

— Имам колкото време искаш — отговори той. — Искаш ли кафе?

— С удоволствие.

Тя седна на дивана в дневната с ръце, събрани в скута, а той се отправи към кухнята. Мики се огледа и за пореден път си помисли, че Ем Си има душа на артист и дух на пират. За разлика от спартанската непретенциозност на нейното жилище, в неговото имаше купища най-различни сувенири от пътешествията му и предмети, които са му харесали. Пушка за слонове и дървено полинезийско копие бяха окачени едно под друго над вратата. Сари от Шри Ланка — несъмнено подарък от някоя приятелка — висеше надиплено над кушетката, купена вероятно от пазар за употребявани вещи.

Върху чамовата масичка стоеше нейна снимка.

Вгледа се в нея. Спомни си кога е снимана — по време на пътуване до Астроуърлд с момичетата преди няколко години. Не обичаше да я снимат, но Ем Си й бе подвикнал, изненада я и щракна с фотоапарата.

От снимката я гледаха сините очи на момиче. Усмихваше се, а брадичката й беше вирната самоуверено. Коя ли беше? Вече не знаеше. Дошла бе тук, за да разбере.

Ем Си се върна с две чаши кафе.

— Без мляко, нали?

— Да.

Мики изтри влажните си длани в панталона и протегна ръка към кафето. Предпочиташе да разговаря с дузина непокорни девойки. Но знаеше, че Кони има право — трябваше да намери липсващата част от себе си.

Ем Си седна срещу нея.

— Какво си намислила, мила?

— Трябва да… те попитам нещо.

Тя хвана с две ръце чашата с горещо кафе, сякаш искаше да поеме от топлината му.

Той я погледна изпод вежди, сетне застана неподвижно.

— Слушам.

— Къде беше? — Измъченият, изтерзан въпрос се появи изневиделица. Изобщо нямаше намерение да го задава. После, сякаш някой отвори коркова тапа, запушвала дълго време съдържанието на бутилката, и тя започна да говори, като едва сварваше да изрича думите. — Знам, че бяхте разведени с мама, но поне можеше да се вясваш от време на време. — Тръшна чашата на масата толкова силно, че няколко капки кафе се разплискаха. — Когато се появи най-после, дори не си спомнях как изглеждаш. — Гласът й потрепери, но очите й останаха сухи. — Защо ме изостави?

Ето го големият въпрос, който я бе вълнувал цял живот — поставен на масата — както обичаше да се изразява Ем Си.

Видя как очите му пламват от горест, но след секунда той изви устни в усмивка.

— Справедлив въпрос.

После наведе поглед към чашата в ръцете си. По-лесно му беше Мики да не вижда очите му.

— Кажи ми.

Освен яда си, тя долови молба в собствения си глас, подобно на плачещо в нощта дете. Ем Си се облегна на стола с въздишка.

— Валери и аз бяхме много млади, когато се оженихме. Разказвала ли ти е нещо за нас?

— Никога не споменаваше името ти — отговори Мики. — Винаги казваше „баща ти“ това, „баща ти“ онова. „Баща ти беше непоправим пияница“, повтаряше често. „Никога не ни е помагал, нищо не ни е дал“.

— Това не е съвсем вярно — възрази Ем Си. — Аз печелех добри пари като моряк и преди да замина ви ги дадох на вас двете. Но за пиенето е имала право. Колкото повече се влошаваха нещата помежду ни, толкова повече пиех.

— Защо не се върна, след като се разделихте?

Мики повтаряше едно и също като развален грамофон, само и само да получи отговор.

Ем Си направи физиономия.

— Преди да замина, тя ми каза, че колкото зависи от нея, никога няма да те видя отново. И направи всичко възможно.

Доста нескопосно обяснение. Ем Си беше един от най-находчивите хора, които Мики познаваше. Ако бе искал да я види, щеше да намери начин. Загледа го с каменно изражение и зачака.

— Тя имаше справедливи основания да ме държи настрана от теб.

Той направи лек жест на самоподигравка.

— Аз бях безотговорен млад глупак, а когато плавах, пиех прекалено много. Върнех ли се, отначало идвах да те видя, но Валери започна да ми вдига скандали всеки път, когато исках да те взема поне за малко. Тя имаше пълни права над тебе — не се борих за тях. Тогава реших, че след като прекарвам толкова дълго време по море, по-добре да си само с нея. Може би се надявах, че така ще е по-добре. Както и да е, след известно време… — Той започна да се колебае и да изрича думите бавно и мъчително. — … просто престанах да правя опити да те видя.

Престанал да прави опити. Изведнъж гневът, с който бе живяла толкова дълго, че дори бе забравила, че е стаен у нея, бликна и се разрази в разгорещен поток от думи.

— Избра лесния начин, нали? — Гласът й звучеше грубо, неузнаваем за самата нея. — Остави всичко на майка, въпреки че знаеше колко е безсилна и изобщо не помисли за мен. Ако наистина се интересуваше какво става с мен, щеше да дойдеш по-рано. Когато най-сетне реши да се появиш, аз вече бях преживяла най-лошото.

Тя млъкна, като дишаше учестено, дълбоко в себе си ужасена от изреченото. Но гневът още я държеше във владенията си и блокираше гласа на разума.

Ем Си не помръдваше, само я наблюдаваше и тя видя как болката сякаш жив го одираше.

— Изплюй камъчето, мила — каза само той. — Отдавна се каниш да го сториш.

— През всичките онези години аз се нуждаех от теб, но тебе те нямаше — продължи Мики, защото не можеше да спре. — Оправих живота си, но съвсем сама. Разбрах, че всъщност не ми трябва никой и че независимо какво ми причиняват…

Тя млъкна, защото дори заслепена от болезнена ярост разбра, че е на път да каже прекалено много.

Последва минута мъртва тишина. Гневът й се изпари така бързо, както бе изригнат, и я остави без сили. Загледа се в ръцете си.

— Мики.

Една особена нотка в гласа на Ем Си я накара да вдигне очи. Изумена, тя видя, че сините очи са станали леденостудени. На лицето му бе изписан потресаващ гняв. Мина й през ума, че за пръв път го вижда ядосан. Колкото и нещастна да се чувстваше, Мики не искаше да го вижда такъв.

— Ако имах представа какво ще ти стори онзи мръсник — каза той, — кълна се в себе си, че щях да разбия вратата и да те измъкна оттам.

Мики замръзна на мястото си. Той не бе повишил тон, но косата й се изправи от начина, по който го каза.

— Откъде знаеш? — прошепна дрезгаво тя.

— Разбрах, чак една година преди да те видя отново. — Гневът му поспадна и той сякаш изведнъж се състари. — Получих писмо от майка ти.

Мики мълчеше поразена и го гледаше. Мислила бе, че миналото няма да й предложи повече изненади, но явно бе грешила. За пореден път.

— Валери ми писа, около шест месеца преди да почине — продължи той. — Мисля, че вече усещаше, че няма да я бъде. Отидох да я видя един ден, когато ти беше на работа.

Мики сигурно би се смаяла по-малко, ако й беше съобщил, че ще се кандидатира за президент.

— Изобщо нямах представа — рече неубедително тя.

Той отново наведе глава.

— Странно — каза Ем Си, — но разговорът с нея тогава беше единственият разумен разговор, който някога сме водили. Ако се бяхме разбирали така поне наполовина… — натъжено добави той. — Е, стореното — сторено. Няма смисъл да разсъждаваме колко по-различно би могло да бъде. Както и да е, тя ми се извини.

— Извинила ти се е? Мама?

— Да. Задето ме е мразила толкова силно, че да допусне тази голяма грешка. Задето се е опитала да те защити от едно посегателство, а те изложила на друго, много по-страшно.

Той внимателно остави чашата на масата.

— Но най-много съжаляваше, че не ти е повярвала на време.

— Казах й едва след няколко седмици — рече неубедително Мики. — Вината не е нейна.

В очите на Ем Си отново блесна вледеняващ гняв.

— Онзи мръсник направи услуга и на двама ни, като пукна. Спести ми затвор за убийство.

— Не си е струвало да го правиш — рече разпалено Мики.

Ядосва се заради мен, помисли си със страхопочитание Мики. Баща ми е ядосан заради мене.

— Както и да е — продължи той, — когато получих писмото на Валери, вече бях зарязал пиенето и се опитвах да оправя живота си. Съвсем навреме и за трима ни.

Той замълча.

— Едно време обичах майка ти, Мики. Разделихме се като приятели.

— Заслужавало си е.

— Тогава вече бях решил да те намеря — добави той.

— Преди още да си говорил с мама ли?

Неизвестно защо, това имаше значение за нея.

— Да. Винаги съм те обичал, миличка. Дори и през всичките онези години, когато ме нямаше. Само че мислех, че няма да съм ти от полза. Докато не поех живота си в свои ръце.

Обичам те. Искаше да му го каже, но още не можеше.

— Мама все ми повтаряше, че съм като теб — добави Мики. — Че във вените ми течала твоята кръв. — Смехът й прозвуча по-скоро като ридание. — Имаше предвид, че за нищо не ме бива. И аз мислех така, дори когато пораснах и трябваше нещата да са ми по-ясни. — Като вчера например. — Разговарях с Кони онзи ден и открих, че продължавам да мисля, че не ме бива.

Ем Си присви очи.

— За какво?

— Ей така… Не ставам за нищо.

Ем Си беше адски проницателен. Изгледа я изкосо, отвори уста да каже нещо, сетне явно промени решението си.

— Ти си хубава, умна, вършиш добрини в този свят — рече накрая той. — Какво повече искаш?

Мики успя да се засмее.

— И Кони каза същото.

Изведнъж установи нещо и изпита необходимост да го каже.

— Знаеш ли какво, Ем Си? Гордея се, че във вените ми тече твоята кръв. — Тя стана. — Това е най-хубавото у мен.

Видя как най-различни чувства се изписват по изразителното му лице — гордост, болка, любов. Той се изправи бавно.

— Провалих се с теб, Мики. Всеки ден от живота си съм живял с тази мисъл. Не знам отговорите на всички въпроси и никога не съм твърдял противното. Но може би отговорих на някои от твоите въпроси. Единственото, в което съм сигурен, е, че те обичам откакто се роди, до тази минута.

Обичаше я. През всичките онези години, когато си бе мислила, че не го интересува. И майка й я бе обичала. Сега вече го знаеше със сигурност. Странно, но днес баща й я бе уверил в обичта и на двамата.

— Майка ти се гордееше с теб, миличка. Каза ми го. — Бегла сянка от обичайната му усмивка мина по лицето на Ем Си. — Почти колкото и аз се гордея с теб. — Сетне като че ли се опомни. — Да ти претопля ли кафето?

— Не, благодаря. По-добре да тръгвам.

Изведнъж изпита свян. И все пак оставаше още един въпрос.

— Защо не си ми го казвал досега?

— Нямаше да ми повярваш, миличка — отговори той. — Трябваше да ти го покажа на практика. Ти си най-важното нещо на света за мен, Мики. Не мога да променя онова, което се е случило, но до края на живота си ще се опитвам да наваксам загубеното. Ще се опиташ ли да ми простиш?

— Аз…

Неочаквано в гърлото й заседнаха ридания. Не си спомняше кога бе плакала за последен път. Изкашля се и се започна отново.

— Само ако ти ми простиш — успя да изрече Мики.

Видя сълзите си, отразени в очите, които толкова много приличаха на нейните и усети как в нея нещо се пречупи и започна да се разтапя.

— Ем Си?

— Какво, миличка?

Гласът му беше удебелен.

— Обичам те.

Тя бързо измина разстоянието помежду им и той я взе в обятията си. Сълзите му се смесиха с нейните.

Едва когато отключваше вратата на апартамента си, Мики си спомни кой я беше повдигнал на ферибота като дете, за да види чайките.

Баща й.

* * *

Камерън огледа чудатата канцелария на Лутър Смит, частен детектив. Дори не беше сигурен защо е тук, освен че днес е по работа в Далас. В Сан Антонио бяха стигнали до задънена улица — както и бе предполагал. Ала той нямаше да се откаже. Непрекъснато си напомняше, че не е минало чак толкова много време. Глупаво беше да мисли, че могат да я намерят за три седмици. Виж за три месеца. Или за три години. Или никога… Мисълта се прокрадна коварно в главата му.

Негов познат в Далас му бе препоръчал именно този частен детектив.

— Малко е особен — беше му казал. — Използва доста причудливи методи, но е находчив. Умен е. Стига до правилните решения, но по своеобразен начин.

И така, Камерън нае Лутър Смит, каза му няколкото неща, които знаеше за Бренди и му даде годишника на училище „Сам Хюстън“, където имаше снимка на момичето. Нямаше какво друго да му каже. Не можеше да поиска повече информация за Бренди от „Харбър Хаус“. Освен това, искаше сам да се занимава със случая.

Смит си бе записал оскъдните данни.

— Нещо друго, господин Скот? — попита го той. — Каквото и да е, независимо колко маловажно ви се струва.

— Няма.

Изведнъж се сети за изобразителното изкуство и за невероятната дарба на Бренди…

— Всъщност, да — добави той. — Тя рисува много добре.

Не знаеше защо точно го спомена.

— Боя се, че не мога да ви дам големи надежди, господин Скот — поне засега — отговори Смит. — Това са трудни случаи, а вие не ми предоставяте много информация. Но ще направя всичко, което е по силите ми.

Камерън се приближи до секретарката и каза името си, изпълнен с надежда.

— Влизайте, господин Скот — отговори секретарката. — Господин Смит ви очаква.

— Седнете, господин Скот.

Смит — добродушен на вид оплешивяващ човек, с кръгли очила с метални рамки, които не скриваха хладнокръвния разум в погледа му — го покани с ръка да седне.

Камерън се облегна на стола в очакване да чуе докъде е стигнал детективът.

Изненада се, когато Смит се наведе напред.

— Попаднах на следа, господин Скот — рече той. — На много обнадеждаваща следа.

Ироничното му чудато лице не промени изражението си, но очите му бяха проницателни и съсредоточени.

— Понякога се разхождам по улиците, където се мотаят такива хлапета и си мисля какво знам за тях и какво биха могли да правят. Свързвам нещата, така да се каже. Тази сутрин правих точно това. Добре, че се сетихте да споменете за дарбата на момичето…

* * *

Бренди изми четките за рисуване и прибра кутията с бои. Наистина беше доволна от себе си по някакъв странен начин. Прииска й се да твори и нарисува наистина добра картина на капитан Хук върху гърба на Мики. Куката му стигаше до… Сподави отвращението си, което се надигна като жлъчен сок в гърлото й. Можеше и да мие чинии в онова гадно заведение, но ще рисува през свободното си време и поне няма да прави като момичетата на сцената. Повечето от тях се държаха добре с нея — с изключение на Пърл и още няколко. Но щеше да се справи с тях.

Намери собственика — нисък дебел тип, с бретон от мазна сива коса. Метеше бетонния под. Спря работата си и я загледа, без да говори.

Бренди застана пред него.

— Вече работя от десет дни.

Мъжът се облегна на метлата, а на лицето му се изписа противна усмивчица. Бренди не отстъпи и след минута той бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Отброи три десетачки и ги размаха между двата си пръста.

— Повече от свършената работа — ухили се той, като оголи жълти зъби с кафяви петна. — Длъжница си ми.

Бренди преглътна надигналия се у нея гняв и отвращение.

— Съмнявам се. Това не е дори минималната надница.

Тя грабна банкнотите и се обърна да си върви.

— Така ли? Да не би да ме издадеш на данъчните власти? — Засмя се, когато не получи отговор. — Мога да ти покажа как да изкарваш повече пари. Много повече — извика той след нея.

Чу го, че отново се изсмя, след като затвори вратата след себе си. Звукът я накара да се почувства омърсена. Понякога й се струваше, че е чувала този смях през целия си живот. По-рано я плашеше. Сега я вбесяваше. Проклета да бъде, ако му позволи да я докосне. По-добре да умре от глад, отколкото да изкарва пари по този начин.

Трябваше обаче да внимава как му отказва. След като няколко дни обикаля улиците на Далас и пита на всяка врата, тя бе получила работа в това заведение за стриптийз да мие чинии и да украсява телата на стриптийзьорките, само защото умееше да рисува.

Собственикът я бе наел веднага. Дори не й поиска документи за самоличност. Вероятно се досещаше, че е избягала отнякъде. Сигурна беше, че търси точно такава като нея. Можеше да й плаща в брой, толкова колкото той прецени и тя нямаше да може да му причинява неприятности, каквото и да се опиташе да направи.

Измина няколкото пресечки до стаята, където се бе настанила, доволна, че не бе отишъл по-надалеч. По улиците нямаше хора, но това не я успокояваше. Хората тук обикновено се криеха и действаха светкавично. Случи ли й се нещо, никой нямаше да разбере. Или да му пука. Бренди потрепери и закрачи по-бързо.

Прибра се в стаята си, заключи, съблече се и седна върху коравото легло по бельо. Въздухът в стаята беше хладен и влажен. Изгаси лампата и се мушна под завивките. Но колкото и да беше уморена, не можеше да заспи. Чувстваше се самотна и потисната.

Лежеше по гръб, вперила поглед в отблясъците от неоновите светлини по тавана. Чудеше се какво ли правят сега в „Харбър Хаус“. Толкова много бе искала да се махне оттам. Последното нещо, което очакваше, беше, че домът ще й липсва.

Колко ще е забавно да види Лесли отново. Или Джоуни, или дори Лайза. Различаваха се една от друга, но имаше чувството, че са като едно семейство. Зачуди се дали липсва на някого.

Скоро всички щяха да напуснат „Харбър Хаус“. Никога вече нямаше да ги види. Нито Ем Си, нито Мики, нито Кони.

Обърна се на една страна и се сви на кълбо. Бе направила своя избор. Мразеше ги всичките, когато избяга от „Харбър Хаус“. Особено Мики. Но сега лицето й беше непрекъснато пред очите й. Мики беше адски ядосана. Бренди мислеше, че й се сърди заради марихуаната, но може би не е било така. В края на краищата каза, че й вярва. Бренди все забравяше за това. Сега за пръв път й мина през ума, че Мики е била ядосана заради нея.

Спомни си когато Мики и Кони я бяха защитили в училище; деня, в който скъсаха скицата на Лесли. И как Мики винаги я насърчаваше в рисуването. Седна в леглото. Ами ако се върне? Дали ще я приемат? Струва си да опита. Навсякъде другаде беше по-добре от тази дяволска дупка. Може би ще успее да убеди Мики, че този път ще спазва правилата. И ще го направи, колкото и да са тъпи. Но сама тук не издържаше повече, а в „Харбър Хаус“ се намираха единствените приятели, които някога бе имала.

Сети се за парите стъписана. Сложи ръка върху сутиена си и ги напипа. Откраднала ги беше. Значи е крадла. Ако полицията я търсеше, нямаше значение дали Мики е склонна да й прости, или не.

Отпусна се върху коравия дюшек. Не можеше да се върне. Не можеше да отиде никъде. Налагаше се да продължи да живее в тази мръсна дупка, да остане на тази скапана работа или някоя подобна. Този път наистина сгафи. Ако беше останала в „Харбър Хаус“, поне щеше да живее на свястно място. Сега вече конкурсът по рисуване не й се струваше толкова важен. Наведе глава и потъна в отчаяние.

Спомни си, че първа Мики й бе казала, че животът е несправедлив, но и че бягството не е изход, че трябва да се справя с проблемите си сама. Бренди винаги бе предпочитала бягството, когато нещата загрубееха. Сега обаче като че ли бе стигнала до дъното. Нямаше къде по-нататък да ходи.

Вдигна глава и се опита да помисли през мъглата от отчаяние. Ако се върнеше и предадеше парите, може би щяха да се споразумеят с полицията. Ако не стане, ще си понесе наказанието. Дори ще се извини на госпожица Кънингам. Никога не бе правила такова нещо, но имаше желание да опита. Освен това, въпреки че възрастната дама говореше като типична учителка, тя се бе държала добре с нея. Отнесе се с нея като с истински човек, а не като с тъпа хлапачка.

Бренди измъкна парите от сутиена си и внимателно ги преброи. Не беше похарчила много и можеше да добави парите, които получи от шефа си тази вечер. Веднага щом получи работа, плати за стаята и храната от личните си средства. Каза си, че ще пази парите, докато действително й потрябват. Е, сега този момент дойде. Трябва да ги върне. Вероятно едва след това можеше да се прибере.

Стана от леглото и на оскъдната светлина от единствената крушка, окачена на мръсния таван, прибра малкото си неща в раничката. Утре сутринта ще тръгне на автостоп за Хюстън.

Тъкмо се вмъкна отново под завивките, когато на вратата се почука. Едва не подскочи до тавана. Който и да беше отвън, не идваше с добри намерения. Притихна и затаи дъх.

Отново се почука — този път по-силно. Бренди започна да трепери и дъхът й секна.

— Бренди? — Мъжки глас. — Знам, че си вътре. Отвори вратата.

Прозореца. Дали ще стигне до него? Можеше да опита. Стаята й беше на втория етаж, но вероятно ще съумее да слезе долу по някакъв начин.

Тъкмо се канеше да се втурне към прозореца, когато й хрумна, че гласът й е познат. Измъкна се от леглото и допълзя до вратата, приведена като диво животно, готово да побегне.

— Кой е?

Сигурно си въобразява. Гласът беше също като на…

— Камерън Скот.

Коленете на Бренди така се разтрепериха, че едва отвори вратата.