Интериорът на Руската чайна си е все същият. Кристалните полилеи са окичени със златисти гирлянди, от тавана висят червени и зелени топки, а мигащите светлинки обрамчват картините, рисувани с маслени бои, които висят по стените на големия салон. Тези декорации никога не са били свързани с определени празници; те са си постоянно в ресторанта, както и Винсънт, главният сервитьор, който като че ли винаги може да бъде видян срещу големия потъмнял от времето сребърен самовар в другия край на бара.

— Маги, bella — грачи той с гърления си глас. — Доста дълго време те нямаше в живота ми.

Прегръщам го така, както сигурно бих прегръщала любимия си вуйчо, ако имах любим вуйчо, и отвръщам:

— Толкова се радвам да те видя!

Винсънт Рокатело или „Гущера“, както го наричат, е слаб и жилав мъж с гъста бяла грива, която непрекъснато пада пред очите му; и днес е облечен в обичайния си овехтял черен смокинг, с тясна черна хлабаво вързана вратовръзка и бяла риза с оръфана яка.

— Грейсън и Елиът са вече тук и не са на себе си от радост във връзка с номинацията ти за наградата „Еми“ за бейрутския репортаж — прошепва той, а езикът му нервно се стрелна между устните му, навик, на който дължи прякора си.

Изумена съм.

— Каква номинация?

— Ти си предложена за награда заради репортажа за смъртта на Джоуи — не знаеш ли? Утре ще я обявят.

Безсмислено е да го питам откъде има информация — Винсънт Гущера знае всичко, което става на масите във владението му.

Смущава ме само, че съм предложена за наградата „Еми“ като награда за това, че през онази нощ стоях цялата опръскана с кръв и подгизнала от дъжда някъде край лагера Сабра и плачех пред двайсет милиона зрители. Като че ли предварително бях планирала реакциите си. Куинси винаги е отричала правилото, според което в телевизията е от значение само образът, не и чувствата, и ще бъде много доволна да има още един аргумент в своя полза, когато след малко започне договарянето.

— Къде са те? — питам аз и обхождам с поглед залата, за да зърна двамата шефове на Ей Би Ен, които имат едно общо нещо помежду си — всеки от тях беше прекарал интимни мигове с мен в различни периоди от живота ми, но поради различни причини.

— Обърни се към маса номер пет, първата редица вляво — казва Винсънт, като в същото време бързо надрасква инициалите си върху чека, представен му от един от сервитьорите.

— Да се надяваме, че няма да ме забележат. Не съм в настроение да оставам насаме с тях.

Винсънт ме потупва по бузата.

— Аз ще те пазя, малката ми.

Бях виждала това милиони пъти: по време на безкрайните делови вечери Винсънт стои дискретно зад стола на Грейсън, Куинси разчепква всяка една точка от поредния проектодоговор, а аз нещастно бода с вилицата си блините, които неизменно остават недокоснати в чинията ми. И въпреки репутацията си на италиански любовник, към мен Винсънт винаги се отнася покровителствено, почти бащински. Намига ми дискретно, докато аз се въртя на стола си от неудобство, а Куинси изрича с бебешкия си глас поредната тирада, вследствие на която Грейсън почервенява, разтреперва се и забравя пилето по киевски с много яркочервен сос. Именно Винсънт е този, който окуражително стиска ръката ми, докато издърпва стола ми, когато Куинси ме погледне по онзи особен начин в знак, че трябва да стана и да си тръгна. И пак Винсънт е този, който ми говори с мек успокоителен тон, докато чакам Куинси да се появи с жетоните за палтата ни, уверявайки ме, че в крайна сметка всичко ще се уреди, което, сякаш по чудо, винаги се случва.

Сега Винсънт ме побутва с лакът, насочвайки вниманието ми към редицата маси покрай стената, където Грейсън се е изправил и ми маха, а от колана му стърчи ленена салфетка. Нямам друг избор, освен да изоставя Винсънт, който вече се целува с друг клиент, вече не така бащински, и да се запътя към маса номер пет.

— Тъй, тъй — възкликва Грейсън, без да забележи, че чистата ленена салфетка все още е напъхана в кафявия му колан от крокодилска кожа. — Ето я нашата бейрутска бомба.

Определено съм станала по-мъдра. Вече не изпитвам онзи неконтролируем импулс, който всеки път когато видя този глупав и безчувствен човек, ме подтиква да му разкажа това, което знам за мекия му неизползваем орган.

— Здравей, Грейсън — казвам учтиво аз, като гледам право в безжизнените му очи.

— Маги — възкликва Елиът и става. — По-хубава си от всякога.

— По-хубава дори, отколкото на екрана, ако въобще това е възможно — казва Грейсън и ме пощипва по бузата.

Елиът Джеймс е мъж с очарователен момчешки вид и очилато лице, оградено от преждевременно посивяла буйна коса. Целуваме се. След няколко приятни секунди отстъпвам крачка назад, но едната ми ръка остава в неговата, а другата инстинктивно оправя папионката му на сини и червени райета.

— Всички говорят само за теб и за репортажа ти от Бейрут — казва той и притиска ръката ми към устните си.

— Елиът — прекъсва го Грейсън и го поглежда предупредително, — няма ли да поръчаме на Маги нещо за пиене?

— Чувствам се раздвоена относно тази репортаж — отговарям аз и сядам.

— Скоч, Маги? — пита Грейсън и прави знак на сервитьора.

Кимвам.

— Трябваше да ти дадат чадър; цялата ти коса беше мокра. Един скоч и още една водка с мартини за мен. Елиът?

Елиът поклаща глава в отказ.

— Накара всички да почувстват колко страшно е било — казва той и хваща ръката ми.

— Изобщо не ни беше до чадъри, Грейсън — отговарям спокойно аз.

— Как, по дяволите, успя да заплачеш по този начин, Маги? Получи се наистина страхотна сцена: стоиш мокра до кости и цялата в кръв. Дявол да го вземе, добре е станало — казва Грейсън, докосвайки дясната ми гръд с лакът.

Отдръпвам се към Елиът.

— Това са чувства — намесва се последният. — Тя не е плакала нарочно, а наистина.

Грейсън нервно се смее. Несъмнено този човек плаща висока цена за огромната власт, с която разполага; а не е неспособен да усеща истинска радост или мъка. Но вероятно точно това го прави така пробивен, пресметлив и безсърдечен професионалист — шефът на дирекция „Новини“ на Америкън Броудкаст Нетуърк.

— Куинси закъснява — казва той, притискайки левия си крак в моя.

Отдръпвам се още малко.

— Всеки момент трябва да дойде.

— С нетърпение очаквам да работя отново с теб — казва топло Елиът. — Направиха ме продуцент на въпросния телевизионен журнал, защото той всъщност беше моя идея.

— Не знаех това, Елиът — възкликвам аз, приятно изненадана. — Моите поздравления.

— Да, идеята ми хрумна една нощ, когато нямаше какво да правя.

Той ми намига.

Грейсън се впуска в обстойни и скучни обяснения за тежките бюджетни проблеми в дирекция „Новини“ в Ей Би Ен през този сезон.

— Как е Франсис? — питам, без да обръщам внимание на бъбренето му.

— Добре е; печели много пари — отвръща Елиът, но определено добива мрачен вид.

— Много хубаво, радвам се за нея — казвам аз, но това е стопроцентова лъжа, защото Франсис Джеймс е най-неспособният агент в телевизионната индустрия и единственото, което може да стори, за да достави удоволствие на всички ни, е просто да изчезне.

Грейсън се намесва:

— Тя хойка на воля, но държи изкъсо нашето момче.

Елиът почервенява като рак и взима чашата си с водка от натрошения лед в поръбената със сребро компотена купичка. Гледам го тъжно и ми се ще да направя нещо, за да се почувства по-добре. Но вече съм станала по-мъдра. Когато срещна чувствителен, прекрасен, притеснен и женен мъж, вече не изпитвам непреодолимото желание да поправям злото, причинено от съпругата му в продължение на години, защото в крайна сметка никога нищо не се получава.

— И това още не е всичко — продължава Грейсън със смях. — Когато пътували по магистралата към Лос Анжелис, Франсис забелязала един куп празни кутии от газирана вода край пътя.

Млъква, за да избърше сълзите си.

— Накарала стария Ел да спре и да ги вземе, за да ги върне за преработка и да спечели нещо, нали така, Ел, стари приятелю?

И той потупва бедния Елиът по гърба.

Елиът обаче няма вид на човек, който се забавлява, изглежда толкова нещастен, забил поглед в ръцете си. А на мен ми е точно толкова мъчително да си спомням как именно заради празните кутии край магистралата и ужасните обиди, крещяни по негов адрес в присъствие на смаяните гости на вечерните партита, аз си помислих, че съм в безопасност, когато една вечер подирих утеха при него.

По това време, от три години работех при Елиът като репортер вече за криминалната хроника. Той беше главен продуцент на нощните новини на Ей Би Ен. Всяка сутрин с удоволствие го гледах как влиза с бавни крачки в репортерската стая, как размахва в едната си ръка ракета за скуош, а с другата ми маха за поздрав. Елиът никога не забравяше да ме поощри, ако бях направила особено добър репортаж, или да ме поучи, ако нещо е можело да бъде направено още по-добре.

Но независимо от качеството на моята работа той всяка сутрин ми даваше по една жълта роза, тъй като обикновено предишната вечер бяхме работили до късно, за да довършим работата си, след като всички останали вече се бяха разотишли по домовете си.

Това просто трябваше да се случи с някого; бях в такъв период от живота си. Наскоро се бях преместила в собствен апартамент в Грийнуич Вилидж след раздялата си с Ерик Орнщайн и скъсването с Брайън Флейърти някак си все не успявах да се преборя с болката дълбоко в себе си. Разбира се, не липсваха многобройните безименни и безлични мъже, които обикновено се появяват, когато една жена е самотна; в барове, ресторанти и театри установявах, че като че ли всеки следващ е по-скучен от предишния. А Елиът ми беше близък, познаваше напрежението на професията ми и с него се виждахме всеки ден. Всичко започна със сутрешните ни приятелски разговори: той качваше крака върху разхвърляното си бюро и започвахме да обсъждаме новите си идеи около развитието на телевизията или просто да клюкарстваме за наши общи познати. Именно на една от тези утринни срещи предшестващи трескавото ни всекидневие, той ми разказа за злополуката. Разбърка замислено кафето си и започна с това как една зима пътували към някакъв ски курорт във Върмонт, а колата излетяла от пътя надолу през деветметровия насип. Погледна ме над ръба на чашата си и описа изживяния от него ужас, когато дошъл в съзнание и видял само разбитото предно стъкло и празната седалка до себе си. В началото не забелязал нищо, но когато се измъкнал от колата, видял Франсис, която лежала в локва кръв върху замръзналата земя и цялото й лице било накълцано. Почувствал се страшно виновен, искал той да лежи там вместо нея. Плакал, викал я и пожелал да умре, защото той бил причината за тази злополука.

С ръце зад главата, Елиът се облегна на стола и започна да си припомня как лекарите го уверявали, че счупеният му на три места крак щял в крайна сметка да се оправи, но че Франсис щяла да има нужда от много пластични операции, които да й създадат ново лице.

През следващите две години екип от най-добрите пластични хирурзи в страната направили шест операции, в резултат на които белезите на Франсис вече почти не се забелязвали: носът й бил абсолютно прав, само едното й око леко се кривяло вляво, което било същинско чудо, тъй като имало опасност да го загуби напълно. Тук Елиът млъкна, закри очи с длани и известно време остана безмълвен.

— Иронията беше в това — продължи най-после той, — че само минути преди злополуката тя ми каза, че иска да се разведем. Бях шокиран и пропуснах завоя — мисля, че му викаха „Завоя на смъртта“. Колата просто излетя от пътя и прехвърли деветметровия насип.

След казаното дотук нямаше нужда от повече обяснения — вече ми беше ясно защо той продължава да живее с Франсис и да търпи безобразията й. Цял ден мислех за това и вечерта стигнах до извода, че неговата жертва е още по-голяма от моята, вследствие на което той започна да ме привлича още повече. И когато репортажът за този ден стана готов, беше нещо за бездомните, аз вече бях взела решението си. Така че, когато Елиът хвана ръката ми и ме попита нерешително: „Какво ще кажеш да отидем да хапнем някъде?“ — аз не се поколебах и за миг, а му отвърнах:

— С удоволствие.

Нещата не спряха дотук. В ресторанта той ме попита срамежливо дали ще е възможно, след като свършим с лучената си супа и пържени топки от сирене „Моцарела“, да имаме полов контакт. И именно защото се беше изразил по този начин, аз се озовах в леглото с него.

Елиът беше болезнено срамежлив и невероятно наивен. Той постла върху чаршафите чиста хавлия, изгаси светлината, съблече се под одеялото и използваше думата „вагина“ всеки път когато се опитваше да достигне там, където се предполагаше, че е тя. Невъзможно беше да не изпиташ топли чувства към него. Елиът ме докосваше ту тук ту, там; като дете, което старателно облизва и най-дребните трошички захарна глазура от голямата торта. Но той неизменно ме възпираше да го докосвам, защото нямаше кой знае какво за пипане — Франсис се беше погрижила за това. През цялата вечер усилено се опитвах да го възбудя, но накрая стана много късно и той трябваше да си тръгне. Когато отново си легнах, след като бях избърсала кухненския под и лъснала медния чайник, разбрах, че все пак явно нещо беше се получило, макар и набързо и неусетно, защото хавлиената кърпа беше влажна.

Лежах будна почти през цялата останала нощ и си мислех за думите, които беше използвал Елиът: „полов контакт“ и „вагина“. Стигнах до извода, че това беше в основата на неговия проблем. Явно никой никога не му беше обяснявал, че думата „вагина“ се използва предимно с едно „лен“ на края, последвана от съществителното „канал“, и то само когато трябва да се обозначи точното местонахождение на бебето малко преди раждането му. Елиът явно не разбираше, че въпросната дума в никакъв случай не трябва да се използва от двамата участници в това, което никога не трябва да се нарича „полов контакт“. Размишлявах в продължение на няколко часа, но в крайна сметка се събудих с още един готов извод. Въпреки че думата „путка“ определено звучи грозно и обидно, ако бъде извикана от някой непознат, вбесен от уличното задръстване, несъмнено тя беше единствената подходяща да се употребява в онези мигове, когато половият контакт се нарича „чукане“ и когато неговата продължителност се измерва с времето, нужно да се съблечеш. По ирония на съдбата именно Ави Херцог доказа, че съм била права, тъй като за него никога не беше проблем да използва подходящата дума в подходящия момент, въпреки че английският не беше родният му език.

В крайна сметка проблемът на Елиът в основата си нямаше особено голяма връзка с лексиката му, точно както и причината да го допусна до тялото си нямаше нищо общо с желанието. Това беше нещо, от което се нуждаех в момента, и когато всичко приключи, реших, че ние двамата просто можем да забравим за случилото се и да продължим да вървим всеки по своя път. Но ролите някак си се размениха и Елиът си оставаше все така привързан, сантиментален, верен. И в страстта си той реши, че се съпротивлявам само защото беше женен, а истината е, че ако той не беше женен, никога нямаше да има подобна нощ помежду ни.

— Влюбен съм в теб, Маги, и не знам какво да правя.

— Защо трябва да правиш нещо, Елиът?

— Защото никога не ще напусна Франсис.

— Не искам да я напускаш заради мен, Елиът, но ти трябва сериозно да помислиш самия себе си — тя се отнася ужасно с теб.

— Никога; не и след това, което се случи с окото й. Никога не бих могъл да я изоставя.

Опитвах се да му помогна; спокойно му обяснявах, че максимата „око за око“ изглежда доста логична, но не и живот за едно око. Просто не беше справедливо. Елиът обаче не можеше да разбере мотивите ми. Няколко седмици след това в една късна вечер аз разчиствах бюрото си, тъй като бях назначена да работя в Близкия изток. Той влезе в репортерската стая.

— Извинявай — каза тихо и ми подаде една жълта роза. — Съжалявам, че ти причиних всичко това.

— Аз също съжалявам — отговорих сдържано — за цялата работа.

И наистина си беше така, но вече беше късно.

— Така и така стана дума за пари — Грейсън продължава да се хили след историята с празните кутии от газирана вода, — корпорацията ли трябва да поеме разходите по пренасяне на тялото от Ливан дотук или само твоят отдел?

Гърлото ми се свива и аз просто не мога да си поема дъх.

— Не съм мислил за това — отговаря му Елиът, забелязал реакцията ми.

— Дявол да го вземе — възкликва Грейсън. — Формално твоят отдел наистина носи отговорността: вие изпратихте бедния човек там, това е ваше задължение.

Елиът потръпва.

— Боже мой, Грейсън.

Струва ми се невероятно, че е толкова безчувствен, особено когато става дума за мъртвец.

— Още един скоч, Маги? — пита Елиът и поглежда с отвращение към Грейсън. — Мисля, че няма да е зле ние двамата да си поръчаме по още едно.

След като даваме поръчката на Педро, чието име е написано на табелка върху червения му казашки жакет, питам едва чуто:

— Колко точно може да струва превозът на едно тяло от Ливан дотук?

— Е, Маги, това си е проблем на корпорацията — казва Грейсън, като обръща с ръка раменете ми. — Недей да се тревожиш за това, макар че и ти ще бъдеш засегната, защото всички допълнителни разходи ще се осъществяват с рязане от заплатите ви.

— О, за Бога, Грейсън — провиква се Елиът. — Направо си непоносим.

— Чакай малко, Елиът — прекъсвам го, давайки си сметка, че гласът ми е станал по-писклив. — Искам да знам размера на разходите.

Шефът вдига рамене и вади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и химикалка. Безмълвно започва да прави някакви изчисления върху нова страница, сетне не заявява:

— Около три хиляди долара.

Педро донася напитките, за щастие прекъсва разговора ни. Изкушавам се да атакувам Грейсън, да му покажа колко е безчувствен и загрубял, което вероятно обясняваше и факта, че тялото му вече не функционира както трябва. Това обаче би било истинска катастрофа, защото ако направех това, никога вече нямаше да правя репортажи от Близкия изток, нито пък да работя в новия телевизионен журнал, нито дори да пиша на машина в Ей Би Ен.

— Имаме и друга възможност — казвам аз, като поглеждам многозначително към Елиът.

— Каква е тя, мис Рошава глава? — пита Грейсън в опит да се пошегува.

Не мога да се спра, въпреки ме явно е по-безопасно да стоиш срещу куршумите в Бейрут, отколкото да си играеш на военни игрички с безчувствения телевизионен шеф, който в момента се занимава с въпроса за неприятното, но необходимо орязване на бюджета.

— Добре, Грейсън — казвам, като се усмихвам изкусително, — защо не опиташ да поискаш разходите да бъдат изплатени от клона на Организацията за освобождение на Палестина „Ал Фатах“, тъй като снарядът, който уби Джо, беше изстрелян от негов член. Или ако не е много удобно Ей Би Ен да се договаря с терористична организация като „Ал Фатах“, можеш да се обърнеш директно към сирийците или либийците, тъй като те доставят оръжието, и просто да ги помолиш да поемат разходите по превоза на тялото на Джо от Ливан до САЩ. В крайна сметка техен снаряд откъсна главата му.

Разплаквам се, от което Грейсън така се смущава, че събаря чашата си с вода, в резултат на което дотичва Педро да попие водата от мократа покривка и да смени мокрото панерче с хляба.

Раул, чието име също е написано на табелка върху червения му казашки жакет, подава на Грейсън нова суха салфетка, след което отстъпва назад, за да даде път на Куинси Рейнолдс. Тя изглежда блестящо в коженото палто от норка, въпреки че лицето й наподобява буреносен облак.

Насочва се право към мен и пита:

— Какво става, Маги?

— Проблемът не е в Маги. Грейсън така и не можа да научи смисъла на думата „такт“ — казва Елиът и става, за да я целуне по бузата.

— Няма нищо, Куинс — отговарям и внимателно избърсвам очите си с кърпичка.

— Неприятности — казва шефът, който също се изправя. — Застраховката на момчето е била от минималните и точно обсъждахме какво бихме могли да направим, за да спестим орязването на заплатите на хората в отдела, това е.

— Прихвани си трите хиляди долара от моята заплата, Грейсън — казвам през сълзи. — Аз поемам разноските.

— Е — казва Куинси, докато се настанява до Елиът, — така поне ще бъдем спокойни, че Грейсън няма да получи сърдечен удар, защото няма сърце.

— Затова пък мога да получа мозъчен тумор, за разлика от някои хора, които познавам — отвръща Грейсън гледайки право в Елиът.

— Лично аз съм избрал гръдна жаба, Грейсън — казва Елиът. — Чувствам, ме имам големи шансове да хвана избраната от мен болест, докато работя за теб.

— Добре казано, Елиът — изхилва се Грейсън. — Само че нека не даваме лош старт на това празненство.

— Празненство ли? — питам невинно аз.

— Предложена си за наградата „Еми“, скъпа — казва Куинси. — Точно исках да ти го съобщя.

— Откъде знаеш? — Грейсън видимо помръква.

— Имам си източници — отвръща тя и ми намига. Моментално се досещам — научила го е от Винсънт.

— Какво ще пиеш, Куинси?

— Водка — отговаря тя и вади цигарите от чантата си.

— Е, какво ново? — пита Грейсън, като потрива ръце.

Куинси се обляга на стола си.

— Нищо особено, с изключение на това, че номинацията за наградата „Еми“ идва точно навреме — преди да сме започнали договарянето за новия договор на Маги.

В този момент Елиът се надвесва към мен и прошепва:

— Непрекъснато мисля за теб.

— Ще има страшни съкращения в бюджета — заявява шефът. — Договарянето започва в много лош момент.

— Съкращения или не — казва Куинси и издухва тънка струйка дим, — Маги е предложена за наградата „Еми“, и то за втори път, а това означава по-голяма заплата в една програма, която, както научих случайно, получава по шестстотин хиляди долара на предаване.

— Говориш за бюджет, който включва абсолютно всички разходи. Дори ще трябва да извадим двама души от вечерните новини и да ги включим в друго предаване, така че да не ни се налага да вземаме нови хора.

Потупвам ръката на Елиът и казвам тихо:

— Радвам се да те видя. Изглеждаш чудесно.

Той стиска в отговор ръката ми.

— А аз се радвам, че се върна в Ню Йорк, защото наистина много ми липсваше. Ще можем ли да прекараме малко време заедно?

— Знаеш ли, Грейсън — казва Куинси и разчиства място за водката, която пристига в този момент, — всъщност си мисля, че може би ще е по-добре Маги да напусне Ей Би Ен. Тук тя като че ли е в застой.

— Ще бъде смешно да остави Ей Би Ен, и ти го знаеш много добре — избухва Грейсън. — Това е нейният дом и никъде няма да й предложат по-изгоден договор.

— Не съм сигурна, Грейсън — казва Куинси, като си играе с бъркалката. — Няма да се разберем, ако говорим за съкращения в бюджета, които ще засегнат Маги.

— Виж, Куинси, ние дори не знаем дали Маги ще спечели тази награда. Има сериозни конкуренти.

— Елиът — шепна аз, — имам връзка с един мъж в Израел, така че колкото по-бързо се върна, толкова по-щастлива ще…

— Влюбена ли си в него?

— Да, Елиът, влюбена съм.

— Ще я спечели, Грейсън — отвръща убедено Куинси, — и ти го знаеш много добре.

— Изобщо не съм сигурен — казва бавно Грейсън. — Репортажът на Ен Ти Си за сакатия бедняк, дето не можел да си позволи да си купи дори инвалидна количка… Милосърдието на съседите му помогнала да се избави от градинарската количка, в която го бутала жена му, и му дала възможност да си купи истинска моторизирана инвалидна количка. Цялата история е много трогателна…

— Вярно, репортажът е добър — съгласява се Куинси, — но не може да се сравни с ужаса на хората, когато един от колегите им бива убит на бойното поле.

Тя смачква цигарата си.

— Безкрайно съм нещастен — тъжно шепне Елиът. — Нещата с Франсис непрекъснато се влошават. Не мога да се боря с пристъпите на депресия.

Докосвам бузата му.

— Не ми е приятно да ти го казвам, Елиът, но може би единственият правилен начин е да я оставиш и да намериш друга жена, с която да бъдеш щастлив.

— Навремето я бях намерил, но тогава не можех да изоставя Франсис. Мислех, че постъпвам правилно.

— Работата е там — обяснява Грейсън, — че дори не е заснет моментът, в който е улучена главата му.

— Ти си един безсърдечен грубиян — възкликва Куинси.

— Има ли смисъл да се обиждаме! — казва Грейсън.

— Понякога забравям, че ти оценяваш репортажа само по качеството на образа му — отговаря с отвращение Куинси.

— О, Елиът, прекалено голям въпрос правиш от нашата история — казвам тихо аз.

— Но, ние можем да започнем отначало, — продължава да настоява той, — стига да ми дадеш още една възможност.

— Изпитвам най-добри чувства към теб, но с това вече е приключено окончателно. Съжалявам.

— Откровено казано, Куинси, щях да бъда много по-спокоен за тази награда, ако беше хванат моментът с улучването на главата на Джо. Ето това е добра телевизия.

— Грейсън! — задъхва се от възмущение Куинси.

— Боже мой, Даниелс! — избухва Елиът.

— Не мога да повярвам, че това става наистина — казвам аз, като оглеждам последователно всички присъстващи.

Куинси е ужасена, Елиът — шокиран, а аз съм чисто и просто вбесена.

— Първо се опитваш да намериш начин да не платиш разходите по връщането на тялото на Джо — казвам, като гледам Грейсън право в очите. — А след това се оплакваш, че снимките не били достатъчно кървави за вкуса ти.

Спирам за момент.

— Нека да ти разкажа какво стана този ден, Грейсън, в случай че не си чул; защото камерата наистина не беше включена, но изобщо не ни беше до снимки, пък за повторение не можеше да става дума, тъй като Джо вече нямаше глава и не можеше да ни бъде от полза.

Спирам отново и поемам дълбоко дъх. Елиът слага ръката си върху моята.

— Недей, Маги. Не си заслужава.

— Не — отсича решително Куинси. — Остави я да се доизкаже.

Благодаря й с поглед и продължавам:

— Беше просто един обикновен ден във военната зона кран лагерите; току-що се бях разделила с едно палестинче, на което се опитвах да намеря чифт обувки; домът му беше разрушен, а то трябваше да отиде в болницата в Газа, където се намираше сестра му с отрязани крака.

На Грейсън като че ли му прилошава, но на мен изобщо не ми пука.

— В това време Ринглър беше с трима израелци. Спомняш ли си Ринглър, Грейсън — нашия оператор, дето беше ранен преди десет дни, но въпреки това продължи да работи? Та той беше с тези три израелски войничета; двама от тях бяха ранени, единият доста тежко, кръвта изтичаше от главата му, а другият беше със счупен крак. Разбираш ли, Грейсън, през това време лекарите се опитваха да спасят друго войниче, което беше в кома.

Сълзите се стичаха по лицето ми.

— Екипът на ирландската телевизия също имаше проблеми; техният репортер беше изпаднал в истерия и никой не може да го вини за това. Все още беше новак и току-що беше видял за първи път оня булдозер, който всеки ден разчиства района от мъртвите тела, като струпва поредната грамада от човешки останки — само за този ден убитите бяха сто, за да могат по-късно оцелелите да ги идентифицират.

Куинси хваща ръката ми, челюстите й са здраво стиснати, очите й блестят.

— Положението беше започнало да се нормализира. Седях до Джо и се опитвах да си внуша, че денят вече е почти приключил, когато изведнъж настана суматоха, чуха се писъци и викове. Предполагам, за момент съм изпаднала в шок или нещо подобно, защото единственото, което видях, беше едно обезглавено и окървавено тяло точно до мен. Но всъщност именно това привлича зрителите, така че май не трябваше да се шокирам чак толкова.

— Маги — казва Елиът, — достатъчно.

— За кого? — пита Куинси. — За теб или за нея? Тя има нужда да го каже, остави я.

Грейсън мълчи, скрил лице в шепите си.

— Работата е там, Грейсън — казвам и докосвам ръката му, — че дори не съм сигурна дали да приема наградата, ако ми я присъдят, защото все още много ме боли, пък и, честно казано, този репортаж не беше на Ей Би Ен, той беше заради Джо, заради Ринглър, заради мен, защото исках всички там — и ти знаеш много добре къде е това там, Грейсън, там, откъдето получаваш твоите рейтинги — да видят колко безсмислен и смахнат е този свят и как се случи така, че бедният Джо попадна в центъра на това безумие, и как стана така, че бях там точно тогава, с микрофон в ръка и с насочена към мен камера, но, кълна ти се, Грейсън — вече едва говоря, задушават ме ридания, — не съм го направила заради теб или за Ей Би Ен.

Куинси ме прегръща, а Елиът изважда носна кърпа и се изсеква шумно. Появяват се Раул и Педро и с абсолютно безизразни лица почистват масата и сменят мокрото панерче за хляб секунди след като Грейсън е съборил отново чашата си. Елиът отпива голяма глътка водка и чака Грейсън да каже нещо, каквото и да е, за да разсее напрежението. Куинси пали друга цигара и ми намига. Шефът взима мократа салфетка от скута си, хвърля я върху масата и ме поглежда право в очите.

— Ето защо те харесвам, Маги; точно това те прави така дяволски добра. Безпогрешно избираш най-подходящия момент.

— Това е твой патент — засича го незабавно Куинси. — Ти започна всичко това, с твоите разходи по превоза на тялото; не беше особено тактично.

— Знаеш ли, Грейсън — започва да обяснява Елиът, — тя е права. Би трябвало да помислиш за човещи…

— Я млъквай! — срязва го шефът.

— Според мен — не се отказва Елиът, — Джо заслужава нещо повече от едно надгробно слово.

— Някой да те е питал? — отвръща ядосано Грейсън.

— Не е нужно да ме питат. Аз съм този, който го изпрати. Нали помниш — отговорен е моят отдел.

— Е, може би е трябвало да помислиш, преди да командироваш екипа в толкова опасна зона.

Елиът изглежда засегнат.

— Дълго мислих по този въпрос, но нямах избор; и поне не се оплаквам, че камерата не е снимала в момента на нещастието.

— Слушай, Елиът — казва Грейсън, повишавайки тон, — аз работя в телевизия. Не съм болногледачка, психиатър или възпитателка в забавачката, нито пък съм шеф на някаква неизвестна телевизионна станция. Трябва непрекъснато да мисля за най-доброто предаване и за най-високия рейтинг, и за най-големия брой награди „Еми“, защото иначе няма да имаме печалба, а ако това се случи, тогава и ти, и Маги, и всички други ще останат без работа, включително и аз.

Той впива поглед в Елиът. Ответната реакция на Елиът е да отпие отново голяма глътка водка, да изтрие с опакото на ръката устата си и да забие поглед в масата, докато говори.

— Ако всичко е само заради това — казва бавно той — и ти не даваш пукнат грош за чувствата на другите, можеш да ме уволниш, да си вземеш печалбите и да се разкараш.

— Дали ще говориш така, когато отново вземеш да търсиш работа на жена си, а, Елиът?

— Слушайте, аз не искам нищо — намесвам се, като поставям длан върху ръката на Елиът, за да го успокоя и да му попреча да извърши някоя глупост, така че да загуби работата си и да стане напълно зависим от злата си жена.

— Маги, миличка — казва Грейсън и отмества ръката ми от тази на Елиът, — очевидно всички сме разстроени.

— Тогава защо просто не престанем да говорим за това? — предлага Куинси. — Какво ще кажеш, Грейсън? Да поговорим по въпроса някой друг път, когато всички ще сме по-спокойни.

— Много разумно, Куинси, само че аз искам Маги да знае, че държа на нея като на член от семейството си, пък и тя всъщност е такава, както и всички останали в Ей Би Ен, те са моето малко любимо семейство. Повярвай ми, Маги — не съм спал по цели нощи, докато ти беше в Ливан; а когато се случи тази ужасна трагедия и аз не можех да сторя нищо, за да оправя нещата, започнах да обмислям кое е най-доброто за нас — за нашето малко семейство в Ей Би Ен — и същевременно за твоята кариера. Тогава реших, че бих могъл да сторя нещо за бедния Джо, да направя нещо в негова памет. Не сме безсърдечни, но исках моята Маги да направи възможно най-добрия репортаж, за да спечели тази награда за своето семейство.

— Всичко това вече сме го чували — казва Куинси.

Елиът проговаря:

— Грейсън…

— Не, почакай — прекъсвам го, — да се върнем към думите на Грейсън, към обещанието му да направи нещо в памет на Джо.

Шефът се обърква за момент. Съвзема се почти веднага, усмихва се и ме потупва по ръката.

— Умница — не престава да мисли, докато слуша. Е, може би ще открием фонд за създаване на стипендия на негово име в аудио-визуалния факултет на Нюйоркския университет.

— Ей, вие, виждате ли — казвам с усмивка аз. — Все пак Грейсън имал сърце.

— За мозъка обаче все още нямаме доказателства — промърморва Елиът.

— Ще приемеш ли наградата, ако я спечелиш? — пита Грейсън.

— Не съм сигурна.

— Слушай, Грейсън, разбирам как се чувства Маги — намесва се Куинси. — Защо просто не прекараме една приятна вечер и не отложим всякакви обсъждания на контракти, награди и други подобни, докато ние с нея си поговорим!

— Глупости — отвръща шефът и почервенява. — Искам най-после да приключа с този телевизионен журнал, а за него е нужна Маги — тя е най-подходяща.

— Успокой се, Грейсън — изрича хладнокръвно Куинси. — Проблемът не е чак толкова спешен, и без това сега не можеш да си позволиш сумата, която ще поискам.

Както на всяка делова вечеря, беше дошъл моментът, в който се разменят любезности, уговарят се основни правила, всеки играч стои твърдо на позициите си и всяка дума се взема на сериозно. Седя вдървено на стола си, представям си с ужас предстоящите събития, чупя кибритени клечки и правя с тях миниатюрни къщички по покривката. Винсънт е застанал зад Грейсън. Намига ми и се навежда, за да сложи чиста ленена салфетка на скута му.

— Слушай, Куинси — започва Грейсън, като в същото време се обръща да погледне Винсънт, — нека не прибързваме. Сигурно ще успея да отделя известна сума.

— Аз ще взема пиле по киевски — казва Куинси, без да му обръща внимание.

— А пък аз — блини — добавям, като знам предварително, че няма да докосна нито хапка.

— Аз пък ще взема теб — шепне Елиът.

— Аз също искам пиле по киевски, но с много сос — обажда се Грейсън. — И престани да висиш над главата ми, Винсънт, изнервяш ме.

Елиът решава да вземе „Бьоф Строганов“, когато Куинси се впуска в една от своите тиради, изречени с детинско гласче:

— Не бих искала да те поставям в неудобно положение пред дирекционния съвет, който сигурно ти е наредил да правиш икономии.

Тя се усмихва лъчезарно и зелените и очи проблясват.

— Остави на мене тези тревоги — отвръща недоволно Грейсън.

Куинси ме поглежда многозначително и продължава:

— Пък и не съм сигурна дали Маги ще иска този телевизионен журнал, ако това ще рече да се връща отново в Близкия изток. В крайна сметка тя вече прекара две години в Ливан. Може би сега й е време да се върне и да се установи на постоянно място.

Елиът върти учудено очи и аз изговарям само с устни едно „благодаря“ за неоценимото му мълчание.

— Няма значение дали ще е в Ню Йорк или в Тел Авив — казва Грейсън, — важното е, тя вече няма да прави репортажите си от бойното поле, така че сега говорим за съвсем други възможности. Досега тя беше все по местата, където е най-напечено. С това е свършено. Сега ще прави предавания от по-общ, по-човешки интерес — най-важните политически събития, малко клюки. В това ще се състоят репортажите й. Естествено е да искам тя да бъде в Израел, тъй като е най-добрият ни кореспондент в тази част на света. Зрителите й вярват.

Куинси поклаща глава.

— Там е работата, Грейсън, че тя най-вероятно ще се захване с тази работа само ако има възможността да си бъде в Ню Йорк.

Обръща се към мен и ме пита:

— Имаш ли желание да се върнеш отново в Близкия изток?

— Не съм сигурна — отвръщам точно както се очаква от мен, като се старая да избягвам погледа на Елиът.

— Очевидно — продължава Куинси, — щом Маги още не е сигурна дали би искала да се върне там, няма защо да обсъждаме възможността тя да вземе този журнал. Мисля, че ще е по-разумно да изчакаме, сега просто няма никакъв смисъл да продължаваме разговора.

— Маги — казва шефът, като се привежда напред, — работата е там, че си ми по-необходима в Близкия изток, отколкото в Ню Йорк, в новините. Мога да сложа всекиго на това място. Първоначално бях решил да орежа поголовно всички заплати, но сега за теб съм готов да размисля, ако се съгласиш да се върнеш там и да правиш нашия телевизионен журнал директно от Израел. Какво ще кажеш, Маги?

— Не съм съвсем съгласна — отговаря Куинси.

— Маги — продължава Грейсън, без да й обръща абсолютно никакво внимание, — а заради мен?

Повдигам рамене.

— Окей — разсмива се Грейсън. — Ти печелиш. Максимално заплащане, без орязване.

На свой ред Елиът се разсмива и поглежда към него.

— Не мисля, че си разбрал нещо от целия разговор.

Пазарлъкът, който се разиграваше около тази маса, беше наистина срамен. За щастие все пак главният манипулатор беше на моя страна, защото безсъмнено това беше Куинси Рейнолдс.

— Тебе пък кой те пита? — озъбва му се Грейсън.

— Никой не ме пита — отвръща уморено Елиът, — аз съм продуцентът на този телевизионен журнал и има нещо, което Куинси Рейнолдс не спомена.

— Ще приемеш ли наградата „Еми“? — пита Грейсън, без да схване смисъла на казаното от Елиът.

— Това няма нищо общо с договора — казва Куинси и слага ръката си върху моята, преди да е изречено каквото и да било друго.

Винсънт отново се приближава към нашата маса.

— „Бьоф Строганов“ е свършил, господин Джеймс, но мога да ви предложа превъзходни пържоли с подправки — казва на Елиът той. А към мен изговаря само с устни:

— Вземи „Еми“.

— Защо? — питам го по същия начин аз.

— Не съм и помислил да го включвам към договора, просто исках да знам дали вече е решила, това е всичко — отговаря Грейсън и поглежда недоволно към Винсънт.

— Бъди по-конкретна, Куинси — казва Елиът. — Добре, ще взема пържола с подправки.

— Защото той би искал да я приемеш — казва внезапно на глас Винсънт.

— За какво, по дяволите, говориш, Винсънт? — избухва Грейсън.

Куинси проговаря толкова тихо, че Елиът трябва да се наведе към нея.

— Искам двайсет и пет процента увеличение на заплатата плюс премия от петдесет хиляди долара в края на първите шест месеца, ако журналът все още върви, и тогава още едно двайсет и пет процентно увеличение на заплатата след края на първия сезон; разбира се, ако подновим договора; само при това положение тя се връща в Близкия изток.

— Невъзможно! — провиква се Грейсън.

— Откъде знаеш, че той би искал да я приема? — питам Винсънт аз.

— Нали ти казах да отложим този разговор — казва Куинси и се усмихва на Педро, който й поднася пилето по киевски, от което се вдига пара.

— Защото беше италианец — отговаря тихо Винсънт.

— За какво, по дяволите, говорите? — крещи Грейсън. — Кой е бил италианец?

Куинси забожда вилица в пилето по киевски и казва:

— „Мммм“ — а в това време маслото се стича по ориза.

Раул отваря бутилка бяло вино и налива малко в чашата на Елиът. Той я разклаща няколко пъти.

— Отлично е, но трябва да се изстуди още малко.

Раул връща бутилката в кофичката с лед.

— Валъри — отвръща Винсънт. — Джо Валъри беше италианец.

— Какво общо има с всичко това фактът, че Валъри е бил италианец? И, честно казано, Винсънт, омръзна ми да се месиш, когато се опитвам да си върша работата. Така е от години.

Появява се отново Педро и сервира моите блини и пилето по киевски с много сос за Грейсън. Застава отстрани и чака, докато Раул поднася пържолата с подправки на Елиът.

Куинси попива леко устни със салфетката си.

— Достатъчно крехка ли е пържолата ти, Елиът?

Той отвръща, докато отрязва хапка:

— Без грешка.

Грейсън бърка разсеяно соса си, потънал в мисли, а аз унило буча с вилицата блините.

— Окей, Куинси — казва внезапно Грейсън, като изпуска вилицата в червения сос и изпръсква синята си риза. — Съгласен съм за десетпроцентно увеличение на заплатата плюс премия от двайсет и пет хиляди долара в края на първата година и ново десетпроцентно увеличение за следващата година, стига Маги да остане в Израел.

— Няма да стане — отговаря Куинси и преглъща хапка пиле. — Я виж какво си направи ризата.

Елиът прави физиономия и прошепва:

— Ама и тя е една…

— Какво ще кажеш по въпроса за стипендията на името на Джо? — питам аз, все едно че не съм чула коментара на Елиът.

Грейсън топи салфетката си в чашата с вода и се опитва да изчисти ризата си.

— Да, да, да — отвръща нетърпеливо той, — стипендия на името на Джо Валари.

— Валъри — поправя го спокойно Винсънт и ми намига.

— Защо не ядеш блините си, Маги? — пита Елиът.

— Ще приема наградата, ако ми я присъдят — казвам аз, като гледам Винсънт право в очите, — и ще се върна в Близкия изток, щом настояваш.

Винсънт се оттегля с усмивка.

— Голяма работа си — прошепва Елиът и поклаща учудено глава.

— Е — пита Куинси, — ще приемеш ли условията ми?

Грейсън почти не мърда устни, докато говори.

— Ами ако не ги приема?

— Отивам на друго място.

Тя го заслепява с друга очарователна усмивка.

— Още утре сутринта.

Шефът удря с ръка но масата.

— Дадено — казва с нещастен вид той. — И се надявам да сте се насладили на вечерята си, защото аз наистина не можах.

Става от масата, а Елиът подвиква след него:

— Ей сега идвам, Грейсън…

Остава при нас колкото да опита още веднъж късмета си.

— Изпитвам най-противоречиви чувства от факта, че ще работя с теб, скъпа. Съжалявам, че няма да живееш тук, но пък съм спокоен, че журналът ще потръгне, щом като ти си от другата страна, в Близкия изток.

Целува ме по челото.

— Промени решението си, Маги; поне поразмисли още малко по въпроса.

— О, Елиът — казвам му тихо, — искам да си щастлив, наистина го искам, но не мога да ти помогна. Просто от това няма да излезе нищо.

— Елиът! — изревава Грейсън.

— Идвам, Грей — вика Елиът и забързва след него.

Най-после сме сами. Куинси поръчва кафе.

— Уф! — въздъхва тя. — Не беше лесно, нали? А ти казваш, че не завися от никого.

И се разсмива.

— Невероятна си. И сега какво?

— Сега ще имаме друга среща, за да подпишем и оформим всичко, след това можем да режем лентата. Първият журнал трябва да се излъчи през март.

— Очаквам го с нетърпение.

Куинси изглежда угрижена.

— Дали не сбърках, когато уговарях връщането ти в Израел, дали то е най-доброто за теб?

— Защо говориш така?

— Главно заради неопределеното ти отношение към твоя генерал.

— То е съвсем ясно, Куинси. Нервна съм, защото той не се побира в никое от познатите определения.

— Какво искаш да кажеш?

— Не прилича на никой, когото познавам, и се страхувам да не ме изостави. Странно, но преди да дойда, споделих това и с мама.

— Говорила си с майка си за това, че те е страх да не те изостави Ави?

— Не. Говорихме за друго — че ако татко я изостави, тя няма да го преживее. Ядосах се, че е толкова слаба, толкова сантиментална. Щеше ми се да я разтърся, да й помогна да разбере, че макар и пренебрегната, е все още цялостна личност.

— Но тя не е, Маги. Дали с него или без него, тя не е цялостна личност.

— Съзнавам го и ми е мъчно. Освен това не съм сигурна дали и аз съм цялостна личност. На моменти ми се струва, че съм загубена без Ави.

— Ти можеш без него и го знаеш много добре. Вярно е, боли много, но човешките същества издържат и на най-ужасна болка.

Тя спира за малко.

— И аз издържах.

Пресягам се и докосвам ръката й.

— Извинявай, Куинси, бях забравила…

Тя се покашля.

— Слава Богу, че и аз забравям понякога.

След няколко секунди мълчание пита:

— Между другото, откъде ти хрумна, че той ще те изостави, Маги?

— Нали знаеш, че има безчет причини, поради които мъжете изоставят любовниците си — например след пристъп на чувство за вина към съпругата или просто след събуждане някоя сутрин решава, че вече му е омръзнало. И аз не знам откъде ми хрумна. Въобще трябва ли да търсим някакъв смисъл в това?

Куинси се усмихва.

— Знаеш ли, в началото, когато се чувствах така уязвима и несигурна с Дан, просто съсредоточавах вниманието си върху някой негов навик, който ме подлудяваше.

— Вече опитах това със смешните му къси бежови чорапи.

Куинси се разсмива.

— Звучи страхотно. Наистина ли ги носи?

— О, да, това му е в кръвта. Всички израелци мислят, че чорапите им трябва да си отиват с ризите, а пък ризите им съвсем не са първа хубост. Във всеки случай аз опитах да съсредоточа вниманието си върху бежовите му чорапи.

— Не съм сигурна, че точно те трябва да бъдат твоят обект на внимание, защото обикновено мъжете с най-хубавите чорапи са най-ужасните съпрузи.

— И кой е направил това изследване?

— То е из „Записките на Рейнолдс“ — казва с усмивка тя, — основани върху личния ми опит. Първият ми съпруг носеше черни вълнени три четвърти чорапи — и виж какъв мръсник излезе.

— Е, в случая с Ави това не можа да ми помогне, защото точно когато се опитах да поохладя чувствата си с помощта на чорапите му, той се показа прекалено умен за мен.

Куинси изглежда озадачена.

— И кога се опита?

— На Мъртво море — отвърнах напълно сериозно.

Куинси поклаща глава.

— Грейсън е прав, като казва, че от тебе ще излезе отличен режисьор.

— Трябва да се прибирам, Куинси. Хайде да тръгваме, а?

Малко по-късно вървим по Петдесет и седма улица хванати под ръка и чакаме да мине свободно такси.

— Имаш достатъчно време да се прибереш вкъщи. Твоят генерал се обажда в полунощ.

Едно такси спира на няколко крачки от нас.

— Качи се ти, Куинси — казвам ненадейно аз. — Иска ми се да походя малко, да поразмисля.

— И за какво точно? — пита Куинси с ръка на вратата на таксито.

Сбърчвам нос и отговарям:

— О, не знам. Може би за бежовите чорапи.

Ридаещите звуци на арабската музика от близкия ресторант почти напълно заглушаваха блеенето на овцата, която се разхождаше по мръсния тротоар. Ави спря колата няколко преки преди сградата, в която се помещаваше редакцията на вестника на ООП „Ал хок“, тъй като не беше особено препоръчително една западна журналистка да бъде видяна с израелски държавен служител.

— Нека да тръгнем към Мъртво море колкото е възможно по-рано, малко след шест, преди да е започнало да се смрачава.

— Как да те целуна за довиждане?

— Чакай да отмине овцата и ще помисля — каза Ави, като свали очилата си със златни рамки и ги сложи на таблото.

Посочих отличителните знаци с кръстосания меч и маслиновата клонка на раменете му и казах:

— Не ме е грижа толкова за овцата.

— А — отвърна той, — ето това е първата ти грешка — нямаш нужните навици. Изобщо не се сещаш, че това може да е ООП, дегизирана като овца, или овца, дегизирана като МОСАД. Ние сме много умни, скъпа.

Той се пресегна зад седалката, измъкна от чантата си зелен пуловер и го навлече върху униформената риза.

— Наистина си подготвен за всякакви ситуации.

— Първото вземане на решения в екстремни ситуации е характерно за израелската армия — отвърна той полушеговито-полусериозно. — Затова печелим войните. А сега ме целуни.

Бузата ми се отърка в грубата вълна на пуловера и миг след това устните ми бяха върху неговите. В началото той ме целуваше нежно, след това все по-страстно, накрая ме притискаше силно към себе си.

Усетих познатото прималяване.

— Целуването по този начин също ли е характерно за израелската армия?

Той разроши косите ми.

— Обичам те и искам да се оженя за теб — това е характерното за мен.

Очакваше да се сепна, да се отдръпна, да се оттегля в обичайната си несигурност.

— Всичко е наред — казах аз. — Започвам да свиквам.

Ави сложи отново авиаторските си очила.

— Защо отиваш в редакцията на „Ал хок“, щом ще взимаш интервю от затвора в Йерусалим?

— А — отвърнах аз, — ето че и твоите навици за сигурност не са толкова развити, колкото си мислиш, скъпи. Палестинците поискаха да говоря с Ахмед, редактора на вестника, за да уредим среща и с брата на затворника.

— А, да — усмихна се той. — Винаги ма някакъв брат някъде на втори план.

— Обичам те — промълвих ненадейно.

Той отново ме придърпа към себе си, като ме целуваше нежно.

— Ти си една непредсказуема и щура жена и аз също те обичам. Бъди внимателна днес.

— Ти също — казах и излязох от колата.

Тясна уличка водеше към входа на „Ал хок“, където ме очакваше Ахмед. Той беше моята връзка с така наречения борец за свобода в източния сектор на този древен град, пропит с религия, политика и история и със сериозни разногласия. Няколко жени, облечени в дълги широки черни бори, с тежки кошници, пълни с хляб и плодове, полюляващи се върху забулените им глави, клечаха наблизо и шумно разговаряха. Някакъв старец припкаше след стадото си овце, като с едната си ръка повдигаше полите на робата си, а с другата размахваше грубо издялана пръчка и издаваше познатия звук „ррр“.

Отворих тежката врата от ковано желязо със сложни орнаменти и влязох в мръсния вестибюл. Стените бяха украсени със снимки на Ясер Арафат, лъчезарно усмихнат, вдигнал победоносно два пръста над главата си, с увит около главата кафих на черни и бели карета. Някакъв мъж с плътно прилепнали дънки и яркорозова тениска с надпис: „Добре дошли в Маями Бийч“ под две нарисувани палми седеше на едно от бюрата и четеше списание „Пийпъл“. А други няколко мъже с изключително тесни панталони и жестоки пламъчета в очите започнаха да издават при влизането ми особени звуци, нещо средно между кудкудякане и съскане.

— Здравей — казах аз. — Харесва ми тениската ти.

Той ме озари с широка усмивка, която откри два златни предни зъба.

— Вие сте мис Маги от Ей Би Ен, а аз съм Башер.

— Приятно ми е да се запознаем, Башер — усмихнах се в отговор аз.

— Благодаря, добре съм — отговори той, — а Ахмед ви очаква.

Башер ми направи знак да го последвам зад завесата от кафяви мъниста. Тъй като вече имах опит от безброй подобни срещи, аз бях подготвена да чакам два-три часа, докато Ахмед благоволи да се появи с невинен вид, като че идва точно навреме за срещата ни. Докато се провирах през завесата, съпроводена от съскащо-кудкудякащите звуци, успях да закача платнената си чанта на няколко от мънистата, косата ми се оплете в една от златните ми обеци, в резултат на което едва не разкъсах меката част на ухото си; тъкмо когато освободих обецата, ударих силно дясното си коляно в мивката, поставена точно на входа към задушната стаичка.

— По дяволите — измърморих под носа си.

Крис Ринглър, операторът ми, вече се беше настанил на един от напуканите пластмасови столове с протегнати напред дълги крака и кръстосани пред гърдите загорели мускулести ръце. Широкополата шапка тип „Индиана Джоунс“ беше надвиснала над очите му. Носеше същата яркорозова тениска с надпис „Добре дошли в Маями Бийч“, заобиколен от две палми.

— Здравей, красавице — каза той и бутна шапката към тила си. — Май те заболя.

Кимнах и погледнах първо към неговата тениска, а след това към тази на Башер. Той се разсмя.

— Донесох няколко за момчетата тук; надявах се, че ще ни помогнат да минем по-бързо.

Кимнах отново и седнах на захабен жълт пластмасов стол.

— Сигурно ще успея да прочета „Възходът и крахът на Третия райх“, докато чакаме — каза Крис и посочи към дебелата книга, която лежеше върху гравиран меден поднос.

Хвърлих на пода платнената си чанта и подпрях ударения крак до книгата.

— Долу крак — каза рязко Башер. — Ние не показваме подметки на обувки.

Погледнах го невярващо.

— Башер, в случай че не си забелязал, току-що ударих коляното си в мивката, чието място съвсем не е на входа.

— Подметки на обувки показва неуважение в арабски свят.

Свалих крака си от масата и отговорих:

— А съскане и кудкудякане след жените показва неуважение в западния свят.

— Вие сега в окупирани територии.

— Странно — казах аз, — мислех, че сме в Маями Бийч.

Крис скокна и обгърна с ръка тесните рамене на Башер.

— Ей, приятел, другия път ще ти донеса тениска с алигатор отпред. Става ли?

Башер отклони поглед от мен.

— Става — отвърна той. — Искате ли зелен чай и фурми?

— Не мисля, че ще има време за това — казах аз, опитвайки се да ускоря нещата. — Не бихме искали да караме Ахмед да ни чака.

Башер отново се втренчи в мен.

— Ахмед много зает сега. Ще пиете зелен чай с фурми — нареди той и изчезна зад завесата от кафяви мъниста, без да удари коляното си в мивката.

— Направо съм вбесена — възкликнах възмутено аз.

— Така само влошаваш положението — каза Крис, като се отпусна отново на стола си — и ако продължаваш в този дух, ще прочета не само „Възходът и крахът“, а и Корана, и събраните съчинения на Уилям Шекспир и може би ще видя тригодишния си син отново чак когато стане гимназист.

— Извинявай, Крис. Мислех си, че може би е приятно, ако човек има възможност поне понякога да интервюира възрастни хора в нормални райони на света.

— Хайде, Маги — отговори с внезапна горчивина той. — Нима не знаеш, че тази територия е от първостепенно значение? Войната е секси.

Той се изпъна напред, повдигна тениската си до пъпа и аз видях дебелия червен белег, който пресичаше целия му корем. Докоснах го предпазливо.

— Ти си жив, Ринглър; раната ти вече заздравя напълно.

Той смъкна тениската и се облегна назад. Очите му бяха насълзени.

— Да, един нищо и никакъв шрапнел. Защо и Валъри нямаше този късмет!

Башер се появи отново с поднос, върху който се полюшваха две чаши зелен чай и чиния с лепкави от сладост фурми.

— Ахмед каза, че сте добре дошли и че ще дойде много, много скоро.

Не си дадох труда да го погледна, като се престорих, че съм погълната от бележките си за интервюто. Башер остави подноса и излезе.

Появи се три часа и половина по-късно, точно в дванайсет часа, когато всеки от нас беше погълнал по четири чаши зелен чай и по десетина фурми, беше се разходил неколкократно до банята и неведнъж беше извършил дълги обиколки, ходейки напред-назад из задушната стаичка.

— Ахмед не зает вече. Хайде, хайде бързо. Той ще ви види.

Изкушението да се прозея беше почти непреодолимо — щеше ми се да се протегна добре и да измърморя нещо от рода на това, че не искам повече да чувам за интервюта. Крис скочи веднага от мястото си, преметна раницата си на гръб и подпря на рамо миникамерата. Аз също станах (червената ми тениска беше залепнала за облегалката на пластмасовия стол) и последвах Крис и Башер. Вратата към кабинета на Ахмед беше отворена и той тръгна към нас.

— Госпожице Маги — каза той, — днес правя почти невъзможното за вас само защото хората от западната преса са мои добри приятели.

Ръкувахме се и забелязах, че обичайно бледото му лице беше добило сивкав оттенък, а гласът му хриптеше повече, отколкото на последната ни среща, по време на която той не беше спрял да кашля и да пуши цигара след цигара.

Покани ни в опушения си кабинет.

— Заповядайте, влезте.

Крис остави раницата и миникамерата на пода. Той видимо се смути при вида на една от снимките по стените; на нея бяха заснети дванайсет-тринайсет годишни момчета, които позираха с автомат „Калашников“ АК-47 и ръчни гранати. Но снимката с най-кошмарно въздействие висеше вдясно от бюрото на Ахмед: на голям формат в близък план се виждаха осакатени тела, захвърлени направо на земята около някакъв изгорял автобус край пътя. Това се считаше за едно от най-славните дела на борците от Организацията за освобождение на Палестина. То беше извършено в една нощ с някакъв случайно минаващ през Хайфа към Тел Авив автобус.

— Ще се срещнете с него — каза Ахмед, като ме гледаше настойчиво.

Обърнах се изненадана.

— С кого?

Той посочи към снимката.

— С човека, който е извършил тази военна акция — именно той е в затвора.

Крис присви очи и промърмори:

— Света Дево.

Ахмед се усмихна.

— Неговият брат ви очаква.

— Къде? — попита Крис, като все още не откъсваше поглед от снимката.

— Чака ви в коктейлния бар в „Американ Колъни Хотел“.

— По какво ще го познаем? — попитах.

— Той е дребен и мургав и отговаря на името Рашид — отвърна Ахмед.

Погледнах към Крис.

— Страхотно.

Ринглър се усмихна, като непрестанно въртеше из ръцете си филмова лента.

— Мечта — измърмори той.

С видимо усилие Ахмед се изправи, за да ни изпрати до вратата. Тъкмо тогава го налегна силен пристъп на кашлица, в резултат на което цялото му тяло се разтресе. Очевидно се задушаваше. Най-после успя да се изправи, подпирайки се на стената.

— Изпратете ми, ако обичате, копне от лентата с интервюто — изхриптя той.

— Аз ще се погрижа за това, Ахмед — отвърнах аз. — И много ви благодаря.

— Дребен и мургав и отговаря на името Рашид — повтарях под носа си аз.

Крис ме последва към коридора, където същите млади грубияни с необикновено тесни панталони все още се размотаваха, а в очите им проблясваха същите злобни пламъчета. Отново започнаха да издават същите кудкудякащо-съскащи звуци по мой адрес. Внезапно спрях и вдигнах единия си крак така, че подметката да застане точно пред физиономиите им. Крис трябваше да се подпре на стената.

— Прекаляваш — изрева той. — Не снимаме филм за Дракула.

Тръгнахме уморено по тясната уличка към „Америкън Колъни Хотел“, интересна сграда в мавритански стил, главна квартира на Британското военно командване по време на Войната за независимост от 1948 година, а отскоро — място за срещи на видни палестински и арабски личности, посещаващи Източен Йерусалим. Във фоайето имаше марокански кожени столове и тежки дъбови маси с дърворезба, а стените бяха облицовани с бяло-сини керамични плочки. След като минахме под няколко гипсови арки, стигнахме до рецепцията, откъдето ни казаха да слезем три стъпала, за да стигнем до коктейл-бара. Крис се движеше плътно зад мен, когато влязохме в слабо осветеното помещение. Едва успяхме да различим физиономията на някакъв дребен мургав мъж, който явно седеше сам. Направих знак на Крис да изчака и се приближих към него.

— Здравейте — казах аз и протегнах ръка. — Аз съм Маги Зомерс. Тук ли ще поговорим?

Той се изправи учтиво, като в същото време оглеждаше крадешком помещението.

— Не, не тук. Чакам един човек.

Може би причина за това беше туптенето в коляното ми. Може би причината бяха младежите в редакцията на вестника, които съскаха и кудкудякаха подире ми. Може би стана, защото нямах търпение и не можех повече да чакам тези четири щастливи дни с Ави на Мъртво море. Или може би изведнъж ми беше станало непоносимо да слушам все едни и същи ораторствания и декламации и да гледам все същите снимки на тела с откъснати крайници, овъглени бебета и обезглавени хора, и всички това — в името на свободата. Каквато и да беше причината — нямах оправдание за това — аз просто не успях да се сдържа.

— Чакай, не разбирам — казах аз. — Защо не тук и защо не сега?

— Защото — отвърна мъжът, а лявото му око нервно потрепваше — имам една друга уговорка; трябва да дойде някой друг.

Бях посиняла от гняв; Ей Би Ен беше обещала на зрителите си специално интервю не само със затворника, а и с брат му. Всичко беше уредено и потвърдено както от представители на израелското правителство, така и от палестинските лидери и по-специално от Ахмед. Решена да открия на всяка цена какво не беше наред пък сега, както и да направя това интервю, аз продължих да го разпитвам:

— Този другият говори ли английски?

Мъжът ме погледна озадачено.

— Какво значение има това за вас?

— Голямо значение — отвърнах нетърпеливо аз, — защото искам да бъда първата американка, която го прави с вас двамата.

Той се усмихна едва забележимо.

— Това ви харесвам на вас американките — че сте толкова агресивни. Харесва ми.

— Слушай — отговорих аз, като хвърлих поглед към Крис, който се беше облегнал на бара, — освен това искам да го направим, докато е все още светло.

— А, и това ли? — възкликна той, сучейки мустак. — През нощта не може ли?

Бях наистина вбесена.

— Не, не може — казах аз и посочих към Ринглър, — защото на него му трябва светлина, за да може да ни снима.

Мъжът изглеждаше ужасен.

— Искате и да се снимаме? — изломоти той.

Прекарах пръсти през косата си, като се опитвах да запазя спокойствие.

— Слушай, имам да върша работа, която ми е не по-малко неприятна, отколкото на теб. Така че нека да не губим време. Да или не — започваме веднага или аз просто си тръгвам и разказвам на всички, че думата ви не струва пукната пара и че не удържате обещанията си.

— Не, не, в никакъв случай — само че аз не мога да го направя.

— Крис — извиках аз, — ела тук, ако обичаш.

Той се приближи.

— Какво има?

— Нашият приятел не държи на думите си; отказва да го снимаме. И сега какво?

— Моля ви — възкликна мъжът, който беше започнал да се поти обилно. — Не искам никакви неприятности. Наистина обещах, че ще го направим тази нощ, ето ви и пари, но моля ви, недейте да снимате.

Той бръкна в джоба си и извади куп смачкани банкноти. Крис хвана ръката ми, за да ме възпре.

— Маги, спри. Мисля, че…

— Не, Крис — изфучах аз. — Няма да спра.

Насочих пръст към лицето на разтреперания мъж и казах ядосано:

— Не ти ща парите и ти можеш да забравиш цялата тази история; но аз няма да я забравя, Рашид.

— Рашид ли? — повтори той. — Кой Рашид?

Точно в този момент една чернокоса жена се приближи с леко полюляваща се походка на тънки като шило токчета, хвана под ръка този дребен тъмнокос човек, които явно не отговаряше на името Рашид, и му каза дрезгаво:

— Мустафа, готов ли си да се позабавляваме?

— О, Крис — възкликнах аз и се отпуснах в един стол. — Наистина съм си изгубила ума.

Но той се задавяше от смях и не ми отговори. Така или иначе, нямах кой знае колко време, за да се окопитя, защото в този момент някакъв дребен тъмнокос човек ме потупа по рамото и каза:

— Аз съм Рашид.

Приличаше повече на Джордж Хамилтън, отколкото на Рашид — със син блейзер, широки сиви панталони и пепелявосиня риза със скрити копчета, отворена на врата. Едрата му глава с гъста черна вълниста коса и безупречно белите зъби биха могли да му носят годишен доход от порядъка на сто хиляди долара, ако вместо да работи за ООП, беше избрал да направи кариера в Холивуд, като рекламира паста за зъби.

— Това значи ли, че няма да те видя тази вечер? — прошепна ми Мустафа веднага след като компаньонката му излезе наперено от бара.

Погледнах го уморено и отвърнах:

— Само ако взривиш някой автобус, Мустафа.

Рашид изглеждаше точно като онези терористи — звездите на масмедиите, — които като че ли специално са обучавани да въздействат върху най-нежните струни в сърцата на зрителките от цял свят. Той извади цигара от тънка сребърна табакера и я запали с тежка златна запалка, като не сваляше от мен сините си очи. Най-важното беше да разбере точно какво очаква от него Ей Би Ен.

— Слушай, Рашид — заобяснявах аз, — Ей Би Ен иска да заснемем един истински борец за свобода, а не човек, който само философства по тези въпроси в някой университет на Западния бряг.

Той се усмихна ослепително, издавайки увереността си, че поради красивото си облекло, великолепния си вид и страхотните си зъби няма да му се наложи да слуша обичайното „трябва да заснемем нещо по-сензационно за зажаднелите си за кръв зрители, така че, ако обичате, придайте си малко по-порочен вид“ — думи, с които западните журналисти вече се бяха прочули.

— И така, вие интервюирате брат ми — отвърна той на неправилен английски, — а той съгласи заради мен — аз му позволих да говори с вас. Сега, ако не искате да ме интервюирате като, както казвате вие, втори план, всичко наред. Само ми кажете.

— Не става дума за това, Рашид. Искам да кажа следното — започвам да обяснявам аз, като хващам едната му ръка. — Трябва ми някой с изцапани от кръв ръце — някой, който прави нещо за революцията, а не само да говори за нея.

Рашид мълчеше.

— С други думи, трябва ми някой, който е убивал в името на своята кауза — като брат ти; така че, честно казано, мисля, че няма смисъл да те интервюирам днес. Съжалявам.

— Престани да го усукваш, Зомерс — каза саркастично Крис и смъкна по-ниско широкополата си шапка, — бъди по-пряма.

Излязохме бавно навън, на прекрасната слънчева светлина, и тръгнахме към Стария град, докато Рашид разказваше за живота си:

— Бях вербуван в Ашбал, младежка палестинска организация, когато бях на четиринайсет години. Те ме научиха как да използвам гранатомет и аз се превърнах в едно от децата гранатомети.

Крис ме погледна многозначително. Беше чувал за подобни неща, за деца, изпращани на фронтовата линия, за да изстрелват тези гранати, които можеха да убият всекиго в радиус от една миля — като Джо Валъри. Но и аз бях чувала за тези неща.

— Как се чувстват родителите, чиито деца се занимават с това?

— Те са готови да жертват дори чедата си за родината.

Намерихме празна пейка край Дънг Гейт, недалеч от Стената на плача, в близост до някакви френски туристи, излегнали се върху тревата.

— С какво се занимаваш сега, Рашид? — попитах аз.

— Преподавам химия в Рамалах на Западния бряг — отговори ми той, изложил лице на слънчевите лъчи.

— Каква химия? — попитах с чувството, че започва да ми се повдига.

Той се усмихна.

— Уча децата, че ако се смесят натрий и азотна киселина, се получава натриева основа.

— А това какво означава?

Сърцето ми биеше така, че щеше да изскочи от гърдите ми.

— С един детонатор — обясни търпеливо той — моите ученици могат да взривят сграда или няколко коли, или дори военно съоръжение.

— Или дори граждански автобус, пътуващ от Хайфа до Тел Авив — допълни тихо Крис. — Така ли е, Рашид?

В отговор той само сви рамене и отново вдигна лице към слънцето.

— Вярно ли е? — настоявах. — Ти ли осигури експлозивите?

Без да помръдва, Рашид заговори, като едва движеше устните си:

— Стоя си тук на слънце. Не съм осъждан за никакви престъпления, така че вие в какво ме обвинявате?

— Не те обвинявам, Рашид, само се питах дали си…

— Дали аз съм осигурил експлозивите за оня автобус — довърши мисълта ми той.

Не сваляше поглед от мен, сините му очи не мигаха, устните му не трепваха. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Е, ти ли беше? — попитах го едва чуто.

Отговори ми само с усмивка, сетне се изправи.

— Предайте много поздрави на брат ми.

Тръгна по пътя с бавни крачки и сякаш безцелно. Изведнъж се обърна и вдигна нагоре юмрук.

— За революцията — извика той. — До смърт.

Затворът в Йерусалим представляваше няколко едноетажни каменни постройки, заобиколили доста просторен двор. Това беше централното полицейско управление, където се намираха задържаните и по граждански, и по политически престъпления до получаването на присъдите.

Мауд, братът на Рашид, седеше в една от стаичките за разпит, ръцете му бяха хванати в белезниците по такъв начин, че той можеше да пали цигара от цигара по време на цялото интервю. Крис снимаше, а Мауд рецитираше различни революционни лозунги, като почти не обръщаше внимание на въпросите ми.

— Израелците убиват нашите бебета.

— Брат ти ли достави експлозивите, с които взривихте автобуса?

— Няма да спрем да се борим, докато не освободим Палестина.

— Според теб не е ли несправедливо ти да лежиш в затвора, докато вашите лидери живеят във вили на Ривиерата?

— Учението на нашите лидери е марксизмът.

— Има ли някакъв шанс за мирно разрешаване на този проблем?

— Всички ще умрем за родната си земя — военните действия ще продължават, докато има окупация.

— Има ли някаква надежда да бъдеш освободен?

И тогава за първи път Мауд престана да скандира лозунгите на своята кауза и погледна в камерата.

— Да — отговори той, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Израелците казват, че мога да бъда освободен при сделка, при размяна на затворници.

Когато Мауд беше отведен обратно в килията си, двамата с Крис се чувствахме някак потиснати.

— Той ме ужасява — промълвих най-после.

Крис прибираше апаратурата си.

— Не е по-лош от брат си, който свободно се разхожда из улиците.

Върнахме се в студиото и прекарахме остатъка от деня в отсяване на заснетия материал, така ме в крайна сметка да се получи, по думите на Ринглър, „седем минути истински терор от седем часа истински ад“. Беше почти шест и трийсет, когато най-после пристигнах на верандата на хотел „Цар Давид“ и отдалече видях Ави, седнал на една ъглова маса под чадъра на жълти и черни линии.

Беше пълно с туристи. Жените носеха широкополи сламени шапки и еспадрили в ярки цветове, които се подаваха изпод дългите им едноцветни памучни поли; те много внимаваха да не се спънат, тъй като не сваляха поглед от красиво оформените градини наоколо. Мъжете или носеха пакет с покупки, или покорно правеха снимки на челядта си, лудуваща около прочутия хотел. Усмихнах се на цигуларите в центъра на верандата и направо се хвърлих в обятията на Ави.

— Какво има? — попита той. — Изглеждаш ужасно.

Седнах, отметнах мокрите коси от врата си и опитах да се усмихна.

— Да ти разкажа ли как прекарах деня?

Той кимна.

— Добре. Първо си ударих коляното в една глупава мивка в редакцията на „А, хак“, където група млади грубияни подсвиркваха и цъкаха подире ми. После, след като чакахме три часа, за да се видим с Ахмед, двамата с Ринглър посетихме „Америкън Колъни“, за да се срещнем с дребния мургав мъж, наречен Рашид, брата на терориста, само че аз помислих Мустафа за Рашид, а Мустафа ме помисли за проститутка. След това отидохме в центъра на града, в затвора за подследствените, където въпросният терорист в продължение на два часа ни обясняваше защо искал да ви убие; и най-накрая, разбира се, след всичко това успяхме да монтираме репортажа така, че той стана с продължителност седем минути и четирийсет и три секунди, тоест само с тринайсет секунди повече от необходимото.

Кафявите очи на Ави проблеснаха, когато хвана ръката ми.

— По едно време направо изпитах нужда от преводач, за да разбера какво казваш. Но ме смущава как все пак разбрах точно какво ти се е случило днес.

— Да се махаме оттук — предложих ненадейно. — Нека да се махнем веднага и да забравим всичко друго.

Ави ме последва, обгърнал с ръка кръста ми.

— Само един въпрос — прошепна той. — Колко ти предложи Мустафа?

Беше почти тъмно, когато колата потегли по осеяния със завои път през обширни сухи терени, прашни и безплодни, а от двете му страни се извисяваха скали и голи хълмове; вдясно остана Масада, пред нас се виждаше Содом. Въздухът беше изпълнен с неприятната миризма на сяра, идваща от Мъртво море; с изключение на камъчетата, които от време на време се удряха в бронята на колата, друго не нарушаваше абсолютната тишина.

— Нищо не помръдва тук — каза Ави. — Всичко е толкова спокойно.

— Ще ти доскучае ли?

Той ме погледна и взе завоя край някаква израелска военна база, чиито единствен отличителен знак беше изцапаното светлосиньо и бяло знаме, безжизнено увиснало на ръждясал прът. Отмина оградата от бодлива тел и намали скорост, за да изкачи алеята към хотела.

— Искрено се надявам да ни доскучае — отвърна той и целуна върха на носа ми. — И двамата имаме нужда от това.

Малко по-късно тази вечер вече седяхме на терасата в стаята ни, от която се виждаше Мъртво море и трепкащите светлинки на Аман, които се отразяваха в парчетата сол, полюляващи се по повърхността на водата. Бях подпряла краката си на перилата и отпуснала глава на рамото на Ави.

— Разкажи ми още нещо за Рут — промълвих. — Мъчно ли ти е, че всичко между вас е свършило?

Ави погледна право напред, усмихна се леко и отвърна:

— Невероятно е колко предсказуема можеш да бъдеш в някои отношения, въпреки че си най-загадъчната жена, която съм срещал. Бях сигурен, че ще ме попиташ.

— Неприятно ли ти е, че се интересувам от това? — попитах и вдигнах глава.

— Не — отвърна ми предпазливо Ави, — защото аз самият бих искал да знам всичко за всеки, който някога е бил в живота ти.

Усмихна се и продължи:

— Но аз не съм американец и следователно не съм така директен като теб.

— Сега е по-различно от другите ми връзки.

Изправих се и лекият ветрей изду белия ми копринен кафтан.

— По-различно е само защото вече си сигурна за чувствата си към мен, но все още не си изяснила моите чувства към теб.

Пренебрегнах факта, че ме познава толкова добре.

— Мъчно ли ти е, че всичко между вас е свършено? — повторих аз.

Той ме погледна нежно.

— Маги, никога не съм обичал жена както теб и никога няма да обичам. Ще прекараме остатъка от живота си заедно, защото най-вероятно съм единственият мъж, който може да те направи щастлива. Поне аз съм убеден в това.

Слушах го много внимателно, като не смеех да си поема дъх в очакване да чуя „но“ или „от друга страна обаче“ — думи, които много често следват след някое твърдение, привидно лишено от отрицание.

— Не гледай толкова уплашено — промълви нежно той. — Няма никакви уловки; само това, което казах, нищо повече.

— Говори ми за нея. Искам да знам всичко.

— Гушни се пак при мен и ще ти разкажа; само че няма нищо Бог знае колко интересно.

Седнах отново до него с крака на парапета и глава на рамото му и няколко пъти си поех дълбоко въздух.

— За няколко часа с теб изживявам цяла седмица — каза той, галейки лицето ми, — за няколко дни — месец, а за няколко седмици — цял един живот. Чувствам те и усещам цялата енергия, която притежаваш, защото между двама ни сякаш припламва искра.

Той млъкна за миг.

— А между нас с Рут никога нищо не се случи.

— Сигурен ли си?

— Бяхме семейство цели петнайсет години, така че бих излъгал, ако кажа, че не изпитвам чувства към нея.

— Какви? — едва се удържах на мястото си.

— Никога не съм я обичал както теб, но въпреки това изпитвам усещането за загуба на нещо близко, макар и тази близост никога да не е била достатъчна.

— Щастлив ли си, че тя си има друг?

— Не бих употребил точно думата „щастлив“.

— Ревнуваш ли? — попитах със затаен дъх.

Ави внезапно сви устни и очите му се присвиха, докато той като че ли подбираше много внимателно думите си.

— Чувствам се предаден — промълви най-после той.

Бях смаяна и възмутена от факта, че мъжът когото обичах и който ме обичаше повече от всичко на света, е такъв лицемер.

— Как можеш да говориш така? — извиках и скочих от мястото си. — Откъде накъде се чувстваш предаден?

— Как можеш да бъдеш толкова глупава? — отвърна ми много спокойно Ави.

— Глупава?! — извиках аз. — Казваш, че съм глупава, след като ти току-що направи най-глупавото и нерационално съждение на света!

Спокойствието му ме вбеси.

— Изглежда, си забравила, че си влюбена в израелец, не в американец.

В това, което каза, имаше известна доза истина. Той не живееше този псевдоцивилизован свят, където бивши съпруги и съпрузи си разменят формални целувки, когато се срещат на партия бридж или на тенис. Не би могъл да бъде от съпрузите, които се опитват да изглеждат спокойни и естествени на някое парти при общи приятели, когато неприятните процедури около развода вече са само далечен спомен, децата — разумно разпределени, а новият брачен обет — вече даден по време на скромна, но организирана с вкус брачна церемония в градините на „Хемптън“.

— Какво те кара да мислиш, че американците са по-различни? — изсъсках аз. — Може би просто сме по-цивилизовани от теб.

— Защото — каза Ави и се протегна да хване ръката ми — в любовта и страстта няма нищо цивилизовано.

— Възможно е, но ти не можеш да търпиш мисълта, че Рут има някаква връзка с този човек.

— Мога да го понеса — отговори предпазливо Ави. — Но не виждам нищо цивилизовано в това съпругата ми да спи с някакъв непознат, ако въобще го прави, в което съвсем не съм сигурен.

— Но нали спиш с мен — извиках и се отскубнах от прегръдката му.

— По-различно е — отвърна простичко той. — Никога не съм спал с теб; аз те обичам. Освен това при нас стандартът е двоен.

Бях вбесена, идваше ми да опаковам багажа си и да се махна оттук или да удрям с юмруци Ави, докато разбере смисъла на думата „цивилизован“.

— Отпусни се — каза спокойно той и извади една от малките си пури в металната табакера, която беше в джоба на сините му панталони.

— Може би не разбирам какво всъщност искаш да кажеш — заявих аз, като скръстих ръце пред гърдите си и закрачих напред-назад из тясната тераса.

Ави запали пурата си.

— Израелецът има своите добри и лоши страни — започна да обяснява той с шеговит израз на лицето си. — Лошото е, че ние не мислим, че жените са като мъжете, а доброто е, че не мислим, че жените са като мъжете.

— И — прекъснах го аз като махнах с ръка, преструвайки се, че искам да отпратя дима от лицето си — несъмнено не би изпитал никакви угризения да сториш с мен същото, което стори с нея.

— Не — отговори той и притисна коляното ми между краката си. — Това, че съм израелец, не означава, че не мога да бъда верен на жената, която обичам истински.

— Ами — попитах, все още обидена — ако аз постъпя така с теб?

— Тогава — каза той и изтърси пепелта от пурата си през терасата — ще те убия.

Протегна се, хвана ме с една ръка и ме дръпна в скута си.

— Обичам те повече от всичко на света. Престани да се държиш така глупаво!

— Каква е разликата в чувствата ти към мен и към Рут, щом още я ревнуваш?

— Разликата е там, че не бих убил Рут от ревност — отвърна той и ме целуна по врата. — Тя е вече мъртва за мен.

Държеше ме здраво, устните му едва се докосваха до моите.

— Способен ли си на това? — попитах тихо аз.

— Да — отговори Ави, лекичко хапейки лявото ми ухо.

— Какво ще кажеш за приятелите и за кариерата ми?

— Какво общо имат те с любовта ми? Аз съм горд от всичко, което правиш, но все пак съм си прост израелец — каза той, като промуши ръка под кафтана ми и докосна дясната ми гърда. — Твоето тяло ми принадлежи.

— Ави, искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко. — Сложи ръката ми върху подутината на шортите си.

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да повториш това, което току-що каза за Рут и двойния стандарт, пред който и да е от приятелите ми. Ще си помислят, че си Отело, а аз — идиотка.

Дълбоко в себе си обаче въобще не се интересувах от това, защото цялото ми същество беше изпълнено единствено с него.

Ави кимна и вдигна дясната си ръка в клетвен знак:

— Нашата малка тайна е на сигурно място в мен.

Безмълвно минах през отворената врата на терасата и влязох в спалнята. Той постоя навън още малко, загледан в морето. Отпуснах се на леглото, белият ми кафтан се раздипли около мен, главата ми бе облегната на ръцете. И тогава Ави застана до мен. И промълви:

— Съблечи се.

Поклатих леко глава, без да откъсвам поглед от лицето му. Той повдигна вежда почти незабележимо и започна да разкопчава панталоните си. Седна на леглото, взе ме в обятията си и бавно съблече белия кафтан. После ме повдигна така, че да застана на колене, и обхвана лицето ми в дланите си.

— Обичам те, Маги! Обичам те.

Когато ме облада, двамата изстенахме, притиснахме се страстно един към друг и се предадохме във властта на това, което беше започнало още с първата целувка.

— Колко е спокойно! — прошепна след това Ави.

— Така е, защото понякога оставам без дъх — отвърнах му и отново го придърпах към себе си.

Заспах с мисълта, че когато този мъж не е до мен, все едно че целият свят е пуст, че не бих могла да живея без него. Когато обаче на другата сутрин слънцето заструи през отворената врата на терасата, разбрах, че миналата нощ си беше за миналата нощ, а тази сутрин си е за тази сутрин.

Измъкнах се тихо от леглото, като внимавах да не го събудя, и на пръсти отидох до гардероба, в който беше оставил дрехите си. Започнах да ровя из чекмеджето, като се опитвах да открия онези смешни къси бежови чорапи — противоотровата, която ползвах в случаите, когато ставах твърде уязвима. Но там имаше само три чифта бели хавлиени чорапи и два чифта черни три четвърти. В този момент той ме стресна, като ме взе в обятията си и прошепна в ухото ми:

— Изхвърлих ги.

— Какво? — попитах невинно аз.

— Онези смешни бежови чорапи — отвърна Ави и ме целуна по врата.

— Какви смешни бежови чорапи?

— Онези, които винаги използваш като повод, за да започнеш някакъв спор, когато нещата между нас вървят прекалено добре — каза той и ме прегърна.

Вече е почти полунощ, когато влизам в апартамента на Петдесет и седма улица след вечерната си разходка. Купът телени закачалки, които Вера беше натрупала край двойната дъбова тоалетка, все още си стои там. Точно когато се навеждам, за да ги събера, телефонът иззвънява рязко. В нетърпението си да вдигна слушалката го събарям на земята.

— Ало — казвам аз, след като чувам специфичния шум на презокеанския международен разговор.

— Липсваш ми — казва той дори без да каже „ало“.

Затварям очи и се облягам на стената.

— И ти ми липсваш.

— Струва ми се, че те няма от месеци.

— Минали са само два дни — отговарям аз, като че ли това има някакво значение.

— Е — казва той с познатия напевен акцент, — вече не остава много.

— Нима знаеш за журнала? — възкликвам аз, смаяна, че Ави вече е научил за деловата ни вечеря с Грейсън, Елиът и Куинси. Първата мисъл, която ми минава през ум, е, че израелското разузнаване безспорно е най-доброто и най-ефективното на света, тъй като не виждах начина, по който би могъл Ави да го разбере, освен ако Раул и Педро не работеха за МОСАД.

— Не знам нищо за никакъв журнал — отвръща той.

Като че ли е пред очите ми — виждам го ясно как е наклонил глава настрани и присвива очи, когато издухва струйка дим от някоя от малките си черни пури.

— Връщам се. Ще работя в Израел, откъдето ще водя нов телевизионен журнал.

— Не съм се съмнявал, че ще се върнеш, скъпа, със или без работа. Мястото ти е при мен.

Залива ме вълна на облекчение.

— Тогава откъде знаеш, че не остава много време докато се видим?

— Защото — започва той след кратка пауза — пристигам в Ню Йорк вдругиден и ще остана там една седмица.

Губя способността си да говоря.

— Щастлива ли си?

— Да, много — отговарям, като ми се иска вече да е пристигнал. — Но защо ще идваш?

— Официалната причина е, за да присъствам на срещите във Вашингтон във връзка с изтеглянето на нашите войски от Ливан. Неофициалната — за да бъда с теб.

— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — питам, като вече жадувам за всеки миг в повече, който бих могла да прекарам с него.

— Ще бъда там поне няколко дни, но аз имам намерение да се връщам всяка вечер в Ню Йорк, разбира се, ако ти нямаш нищо против.

След което добавя:

— Така че ако не си заета, бихме могли да посрещнем заедно вашата Нова година.

Отново съм вцепенена и онемяла от радост.

— Ави, Ави — е единственото, което успявам да произнеса.

— Номерът на полета от Тел Авив е три, три девет, три, пристига на двайсет и девети и те обичам повече, отколкото ме обичаш ти.

— Какво те кара да мислиш така? — питам аз, докато надрасквам номера на полет върху къс хартия.

— Защото, за разлика от теб, вече приех факта, че ще прекараме заедно остатъка от живота си — поради няколко напълно основателни причини.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Виктор Липса на болка (8)

Метаданни

Данни

Липса на болка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Барбара Виктор
Липса на болка (8)