Куинси усеща тревогата ми. Заравям пръсти в косите си, а кракът ми потропва в ритъма на някакъв въображаем валс. Мъчно й е да ме гледа в такова състояние. Непрекъснато отлага тръгването си, не й се ще да ме оставя сама. От време на време посяга към чантата си или прави друг жест в знак, че се готви да тръгне, като по този начин ми дава възможност да преценя дали искам да остана сама. При това има толкова много неща, които бих могла да свърша: да разопаковам багажа си, да изчистя апартамента, да го подредя, с една дума, да реша как ще прекарам остатъка от живота си. Но аз искам тя да остане с мен още известно време, поне докато някои от тези объркани и неприятни мисли спрат да се въртят из главата ми. Съвсем скоро ще бъда принудена да се върна в света на телевизионните договори и незаздравяващите семейни рани, и то със съзнанието, че в края на деня Ави няма да влезе у дома и да направи всичко да изглежда по-добро.

— Какво реши, ще се срещнеш ли с Грейсън тази вечер, или да се обадя и да отложа срещата? — пита Куинси, като за кой ли път посяга към вещите си, правейки поредния плах опит да тръгне.

— Не, не отлагай нищо. По-добре да свършим днес с договора, за да имам поне едно уредено нещо в живота си.

Тя прехапва замислено долната си устна.

— Спести ми самосъжалението си, Маги, то просто не ти подхожда.

Усмихвам се неволно, защото наистина е права — това въобще не ми подхожда. Но самата мисъл, че трябва да изглеждам радостна точно сега просто ме смазва.

— Хайде — казвам аз. — Виждам, че умираш от желание да изброиш всички чудесни неща, които имам в живота си и за които би трябвало да съм благодарна.

— Е, най-после се досети.

— Хайде, започвай де.

— Първо, имаш някой, наречен Ави Херцог, който ще се обади тази вечер в полунощ; второ, верни приятели, които те обичат, в това число и ние с Дан; освен това имаш страхотно тяло с умопомрачаващи крака, които, извинявам се, че го казвам, но има вероятност отново да впечатлят Грейсън, което може да ти е от полза.

Тя се усмихва.

— Пропуснах ли нещо? О, да, може би факта, ме твоят страх да не свършиш дните си в самота и нищета няма да се появи вече, тъй като още от миналата година си включена в страхотния план на Ей Би Ен за пенсионните осигуровки.

— Пропусна и самата мен, загрижена как да вместя тялото и краката си в този страхотен план за пенсиите. А, щях да пропусна новата политика на Ей Би Ен, отделяща специални грижи за военните журналисти…

— Искаш ли да ти кажа кой ще дойде тук тази вечер?

— Кой?

— Елиът Джеймс, шефът на директните предавания, който, а това е особено важно, е „пажът“ на Грейсън.

Куинси оправя прическата си пред огледалото и се обръща, за да види реакцията ми.

— Маги, имаш нужда от сън. Защо не изключиш телефона и не си починеш? Нямаш спешна работа.

— Мисля да се обадя на мама.

Куинси съблича палтото си и с драматичен жест то хвърля на стола.

— В такъв случай оставам, защото после ще ти трябва някой, който да те утешава.

— Недей, няма нужда — отвръщам неубедително.

— Хайде, нека да свършим и тази работа — казва тя и тръгва обратно към спалнята. — Сигурно се чувстваш прекалено добре и имаш нужда да ти развалят настроението.

Куинси сяда на един стол в спалнята, докато аз набирам телефонния номер. Усмихва ми се леко, но окуражително, докато чакам да вдигнат слушалката.

Вторник по обяд е, двайсет и осмият ден на декември 1982 г. Очевидно Ави Херцог все още ме желае; тази вечер с мен ще вечеря Грейсън Даниелс, за да обсъдим новия ми договор, така че очевидно съм все още търсена; освен това вече съм голяма жена. И въпреки всичко ръцете ми не престават да треперят.

— Ало.

Правя едва забележима пауза, преди да отвърна „Ало“ на свой ред на баща си, който вдига слушалката на второто позвъняване.

— Татко, Маги е, върнах се в Ню Йорк.

Куинси прави физиономия.

На другия край на жицата последва пауза, не само забележима, но и безкрайна.

— Браво, браво — най-после казва той. — Върнала се в Ню Йорк и не пратила дори една телеграма, за да ме предупредиш.

Чертая върху парче хартия малки квадратни кутийки, редица след редица свързани кутийки.

— Как си, татко? — питам аз, без да обръщам внимание на сарказма му.

— Чудесно, но разбрах, че тонтехникът ти не бил особено добре — главата му била отнесена от някаква арабска мина. Пада му се, щом е отишъл там.

Тази сентенция от двайсет и пет думи — защото аз ги броя, докато отекват в главата ми — дава представа за всичко, което не вървеше както трябва в семейство Зомерс по времето, когато Маги беше дете. Наистина нямам какво повече да му кажа, освен ако искам да обвинявам, или да се защитавам, но аз решавам да не правя такова, защото е вече твърде късно. Очите ми се пълнят със сълзи — обичайната реакция, когато разговарям с него.

— Майка ми там ли е?

Татко дори не си прави труда да отговори, защото е свършил работата си за днес; изпълнил е мисията си за този следобед.

В гласа на Вера Зомерс се усеща тревога, примесена с безнадеждност — съчетание, което ми звучи едновременно познато и смущаващо.

— Здравей, Маргарет — произнася апатично тя.

— Какво става, майко? Случило ли се е нещо?

Куинси клати глава и пали цигара.

— Нищо — отговаря мама. — Кога се върна?

— Вчера — лъжа аз.

— Кара не е тук, знаеш ли; замина за Аруба със семейството си за празниците.

— Знам, майко. Ще можеш ли да дойдеш при мен днес следобед да се видим?

Изумена съм, че Вера не само се съгласява да слезе до центъра — маршрут, който ненавижда, — ами и като че ли няма търпение да дойде.

— Вземам такси и пристигам след петнайсет минути — казва тя, преди да затвори телефона.

— Е? — пита Куинси.

— Все същата стара история — отвръщам аз, — само че този път в гласа й имаше безнадеждност, каквато не съм чувала от дете. Напомня ми за деня, в който татко направи кошмарната рисунка върху салфетка в ресторанта на хотел „Плаза“.

Куинси ме поглежда объркано.

— За какво говориш, Маги?

* * *

Въпросното лято на 1963 година беше сравнително приятно, защото бях успяла да убедя майка и татко да ме пуснат на детски лагер в „Чипева“ край Бангор, щата Мейн. За първи път нямаше да прекарам юли и август във вилата на семейство Зомерс в Лонг Айлънд.

Седях с кръстосани крака на пода в спалнята си в апартамента на Пето Авеню и чаках Джонъси да приключи с бродирането на монограмите ми върху дрехите, които щях да взема за лагера. Джонъси, с висящ от устата й дълъг бял конец, ми подаде красиво сгънати шорти и ризи, които щяха да влязат в голямата чанта на пода до прозореца. Джонъси трябваше да приготвя само моя багаж, тъй като Кара нямаше да дойде на лагера. Беше започнала работа в болницата „Ленъкс Хил“ като доброволка — от онези, които носят престилки на бели и червени линии и бутат колички със списания из болницата, така че пациентите да има какво да четат, независимо дали са там, за да оздравеят или да умрат.

Мама се беше сбогувала с нас преди няколко дни. Казаха ни, че отива да види родителите си в Милоуки, но няма да можем да се чуваме, тъй като те били отишли в някакъв отдалечен курорт на брега на едно езеро в Северен Уискънсин, където инфраструктурата била в зачатъчно състояние; така че тя щяла да живее в продължение на цял месец в неудобна барака, направена от неодялани трупи. А за нас с Кара идеята мама да живее в такава колиба звучеше по-невероятно дори от обясненията на татко защо не може да вечеря с нас.

— Скапвам се от работа, за да можете вие двечките да си живеете живота из разни частни училища, лагери и колежи. Няма да мога да се прибера по-рано от един-два през нощта.

Погледнах часовника си и с ужас установих, че вече е почти пет и трийсет. Татко ми беше определил среща в шест в ресторанта на хотел „Плаза“, където щяхме да вечеряме заедно.

— Трябва веднага да тръгвам, Джонъси — казах аз, — защото ще закъснея.

Тя кимна и пъргаво се изправи, като се подпираше с една ръка на огромното си бедро.

— Бързо се приготвяй тогава, Маги, за да изглеждаш добре на срещата.

Автобусът ме остави на ъгъла на Петдесет и девета улица и Пето Авеню, край Гранд Арми Плаза, където група брадати мъже и дългокоси жени пееха кънтри песни точно пред фонтана. Бях облечена с бяла плисирана пола, блуза на бели и сини цветя и елегантни бели обувки, предназначени за изискан прием, въпреки че бих предпочела да прекарам вечерта у дома.

Изкачих застланите със зелена пътека стъпала и влязох във фоайето, след което стигнах до други застлани със зелена пътека стълби, които водеха към Полинезийския ресторант.

Елегантна жена с копринено сари ме посрещна на входа и ме придружи до масата на Алън Зомерс. Когато се приближих, татко учтиво се изправи и ме изчака да седна, преди на свой ред да се отпусне на стола си и да поръча плодов пунш без ром за мен и още една водка за себе си.

— Как си, Маги — попита приглушено той.

— Отлично, благодаря, татко — отговорих възпитано.

— Всичко готово ли е за лагера?

— Почти, татко — отвърнах отбранително.

— Прекрасно — каза той машинално.

— Защо искаше да вечеряме заедно, татко? — попитах глупаво аз и от този момент нататък всичко тръгна наопаки.

Мълчахме до пристигането на напитките, които ни помогнаха да се съсредоточим върху нещо друго освен собствените ни реакции, породени от непростимата ми глупост. Преди да успея да взема сламката и да отпия от кокосовия сок, татко измъкна коктейлната подложка изпод чашата ми. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади химикалка, с която започна да рисува върху подложката някакъв образ, като защрихова областите около очите и брадичката и прекара дебели линии от носа до челото. Рисунката започна да добива очертания и да напомня за човек, претърпял тежка злополука и омотан в бинтове.

— Ето как изглежда майка ти сега — каза татко и ми подаде коктейлната подложка.

Разглеждах я в продължение на няколко секунди, чувствайки се неловко под тежкия му поглед, и най-после попитах:

— Какво се е случило с нея?

Изведнъж той като че ли вече не бързаше да ми обяснява. Отпи голяма глътка от водката си, отметна назад глава и без никакво вълнение се загледа в сълзите, които бликнаха от очите ми и се стекоха по лицето ми.

— Какво е станало с мама? — повторих аз, стараейки се да не се разридая.

— Майка ти изобщо не е ходила в Милоуки — обясни той и сви доволно устни. — Отиде в болницата да й оправят носа, така че като я видиш веднага след вечеря, постарай се да не плачеш, за да не я разстройваш допълнително.

Почувствах облекчение, че не й се е случило нещо по-лошо, но не можах да разбера защо трябваше да си оправя носа — съвсем нормален нос, който дори ми се струваше красив.

— Блъсна се в една стена, когато беше бременна с Кара — продължи татко — и през изминалите години костта се е калцирала. Но от изкривената преграда в носа нощем хърка толкова силно, че аз не мога да спя, така че тя реши да вземе нужните мерки.

Според мен извършването на пластична операция върху носа на мама само защото татко не можел да спи, беше почти толкова абсурдно, колкото ако татко си отрежеше едното ухо, за да може мама да диша.

Когато днес си припомням този случай, ще ми се тогава да бях пъхнала въпросната подложка с нарисуваното изранено и бинтовано лице в джоба си, така че сега да мога да разказвам тази история, без никой да се усъмни в думите ми.

— Гледайте всички — щях да кажа аз, — вижте добре тази рисунка. Ето защо Маги Зомерс има трудности в създаването на здрави връзки; всичко е заради проблемите с баща й. Виждате ли подложката? Маги не е виновна, че не може да ви обича, това съвсем не е нейна грешка.

Не ядох много тази вечер, оставих в чинията си и рулото, и скаридите, и свинските ребърца. Най-после татко свърши да се храни, поръча кафето и десерта и плати сметката. После подтичвах след него, докато той забързано излезе от ресторанта и спря такси. Пътувахме мълчаливо към болницата.

— Запомни какво ти казах — не трябва да плачеш — предупреди ме отново той, докато вървяхме по болничните коридори.

Завихме зад ъгъла и той делово влезе в стаята й, а аз страхливо се промъкнах след него и надникнах.

Видях я; лежеше омотана в бинтове точно както на рисунката на татко, а лицето и вратът й бяха покрити със синини. Приличаше на топка за боулинг — с две цепнатини за очите там, където би трябвало да бъдат дупките за пръстите. Въпреки предупрежденията на татко не успях да превъзмогна истеричната си реакция. Плаках, кашлях и подсмърчах, без да забелязвам другата драма, която се разиграваше в леглото й. Обърнах й внимание едва когато широкоплещестият санитар влетя в стаята и натисна мама към леглото. Тя спря да плаче и да се мята, а през това време една медицинска сестра заби игла в ръката й. Санитарят успокоително я милваше по челото. След като избухването на мама беше моментално потушено, тя седна изпъната като струна и погледна към татко.

— Как можа? — хълцаше тя. — Не ми се живее повече…

Сетне се отпусна върху възглавниците, задряма.

Кара ме изведе от стаята и ме поведе към чакалнята. Седнахме на избелял зелен диван и заговорихме шепнешком. Разбрах, че Кара е била заведена без никакви обяснения до стая №1212. Нямала представа кой е пациентът, докато влязла, и едва не припаднала от шока, когато видяла мама в това състояние. За нещастие на Кара, и на останалите вероятно, тя също пристигнала в много неподходящ момент. Въпреки че била натъпкана с лекарства и въпреки състоянието, в което се намирала, Вера не пропуснала да забележи петната от червило по яката и носната кърпа на Алън.

— Стоях до вратата — обясни Кара — и чух как татко дори не си направи труда да отрече. Просто й каза, че ще си прави това, което му е приятно, и че ако не й харесва, може да отиде до Уискънсин или по дяволите.

Забелязал Кара чак когато тръгнал да излиза.

— Каза ми, че ще вечеря с теб и че трябва да стоя при мама, докато се върне.

А когато се върнал, влачейки ме след себе си, широкоплещестият санитар бил повикан, за да даде на мама успокоително, иначе имало опасност тя да си разкъса някой шев. Когато Кара свърши разказа си, аз я прегърнах, благодарна, че имам сестра, но се чувствах съвсем объркана и безпомощна. Не можех да разбера защо татко беше постъпил така.

* * *

— В подобни случаи някои деца започват да заекват, вие двете поне сте го преживели без травми — казва тъжно Куинси.

— И аз така мисля — съгласявам се, докато я изпращам до вратата.

— Но в крайна сметка може би именно това те е направило толкова силна.

Прегръща ме.

— Трябва да тичам, Маги; нали ще се видим тази вечер в Руската чайна?

— Да. И, Куинси…

— Знам — кимва тя.

Прегръщам я отново.

— Благодаря ти. За всичко.

Куинси продължава да държи ръката ми.

— Направи ми една услуга — казва нежно тя. — Не допускай нищо да развали настроението ти днес. Тревогите ти досега бяха предостатъчно.

След като си тръгва, зареждам отново кафеварката и оправям апартамента преди пристигането на мама. На вратата се звъни точно когато подреждам чашки и чинийки на подноса. С пластична операция на носа и други две за опъване на кожата на лицето, със стройно тяло, резултат от дългогодишни упорити упражнения, Вера Зомерс изглежда много добре за шейсет и четирите си години. Много добре, но не и след по-внимателно вглеждане. Чертите на лицето й са изопнати, а устните й нервно потрепват, докато съблича дългото си кожено палто от пор. Прегръщам я, без да се засегна, че тя стои вдървено, с отпуснати до тялото ръце. След една-две секунди отстъпва крачка назад и прави опит да се усмихне.

— Изглеждаш сравнително добре, Маргарет; видът ти е малко уморен, но предполагам, че това се дължи на ненормалния ти начин на живот.

Влиза във всекидневната, оправя дългия си черен пуловер, пристегнат с колан над стесняващите се надолу черни панталони, и сяда.

— Окончателно ли се върна, или само в отпуск?

— В отпуск съм и не знам кога и дори къде ще замина след това. Тази вечер ще разбера нещо повече — имам среща с Грейсън.

Вера мълчаливо отпива от кафето си. Извръща поглед настрани и нервно поклаща крак.

— Какво те притеснява? — най-после я питам. — Знам, че има нещо; разбрах го още по телефона, а сега вече го виждам.

Мама въздъхва дълбоко.

— Просто ми е мъчно, че Кара е в Аруба.

— Вече знам това, майко — казвам уморено. — Но има и нещо друго.

— Добре, — отвръща тя и оставя чашката и чинийката си, — няма да се изненадаш, тъй като вие с Кара отдавна го знаете.

Можеше да си спести неудобството от обясненията, защото аз наистина го знаех; през изминалите години бях слушала тази история безброй пъти.

— Баща ти се е хванал с друга жена. Мисля, че досега трябваше да съм свикнала с това.

Въздъхва.

— Но мисля и че вече съм прекалено стара и уморена, за да продължа с преструвките, че не зная нищо, а и — тя въздъхва отново — не искам да свърша дните си в самота.

— Как разбра?

Вера ме поглежда, сякаш съм дори по-глупава, отколкото винаги ме е смятала.

— По какво мислиш? — отговаря с погнуса тя. — По нещата, по които винаги съм разбирала: почти никога не се прибира вечер, а ако случайно си е у дома, телефонът звъни веднъж — техния сигнал, — след което той се втурва към кабинета си, за да говори насаме.

Вече е почти три следобед, а мама все още не си е тръгнала. Способността й да се примирява с пълното безразличие на татко към нея видимо е намаляла. С всяка изминала година болката й става все по-остра, времето разяжда духа й и добавя по някоя нова променлива величина в уравнението, наречено страх. Тя все още седи на дивана и отчаяно се опитва да ми докаже, че страхът й да не бъде изоставена е по-голям от болката, причинена от недостойните постъпки на татко.

— Не мога да живея сама; ще бъда половин човек.

— Нямаше да е така, ако беше по-самоуверена.

— Но не съм, нали виждаш. През целия ни съвместен живот аз съм била почти безпомощна. Без баща ти чувствам празнота.

Как би могла да знае, че ако бе живяла различно, сега щеше да изпитва чувство на голяма загуба, не и на безкрайна празнота.

— А какво би бил той без теб? — питам аз.

— Ако питаш него — много по-щастлив.

— А може би същото се отнася и за теб?

Дори не иска да чуе за това.

— Между другото — казва тя, — мъжът ти има още едно дете, пак момче.

Ерик Орнщайн, повторно женен през последните шест години и вече баща не на едно, а на две деца, завинаги ще си остане мъжът на Маги Зомерс. Наистина би било прекалено да очаквам от майка си да спре да говори за него като за мой съпруг.

— Откъде знаеш? — питам учтиво.

— Изпрати ни съобщение за раждането.

Колко прозрачно! И колко просташко от страна на Ерик да включи и Вера и Алън Зомерс в списъка на хората, на които изпраща съобщения за раждането на децата си. Винаги беше изпитвал потребност от доказателство, че провалянето на брака ни е единствено по моя вина. Трябваше да покаже на всички, свързани с мен, че е искал само нормален живот и деца.

— Маги — беше казал веднъж, — ти си патологичен случай; липсата на майчински инстинкт — това е проблемът ти и той ще провали нашата връзка.

— Знаеш ли, ти не му даде никакъв шанс — казва мама и налива отново кафе в чашите.

Беше намерила друга тема за разговор, която й даваше възможност да отклони мисълта си от собствените си неприятности.

— С поведението си ти го накара да поиска развод.

— Защо трябва да отговарям и за действията на Ерик?

— Твоята изневяра — мама произнася думата с такова отвращение, че не мога да не се усмихна — беше напълно неуместна. Пък и мъжът не си заслужаваше.

— Ами ако общественото му положение беше приемливо, това щеше ли да ти помогне да се чувстваш по-добре?

— Щеше да е по-добре за теб.

— Никога ли не ти е хрумвало, че Ерик ме подтикна към това?

— Невъзможно — казва мама. — Намеренията на Ерик бяха почтени; той се опитваше да изгради с теб съвместен живот и когато разбра, че е невъзможно, просто отиде при друга, която желае същото като него.

Няма подходящ отговор, който да обори тази логика, защото във всеки любовен триъгълник мама преценява вината в зависимост от общественото и материалното положение на мъжа, докато вината на жената се определя от това, дали е направила добър или лош избор.

— А Рона — и нея ли обвиняваш, както обвиняваш мен?

Мама ме поглежда, невярващо.

— Разбира се, че не. Ерик е почтен човек.

— Но тя поддържаше връзка с него, докато ние все още бяхме женени. Нима това е без значение?

— Не, Маргарет — отговаря търпеливо тя, като че съм бавноразвиваща се. — Той се ожени за нея; и освен това, който поддържа връзки с униформен, значи сам си е виновен.

— Брайън не носеше униформа, мамо; той беше детектив — отвръщам уморено може би за стотен път.

— Още по-лошо — казва тя и се намръщва.

Но аз разбирам логиката й — правилата и устава на играта на надлъгване. Изневярата, която е породена само от страст, е осъдителна, докато изневярата, чиято крайна цел е създаването на благословена и законна връзка, може да бъде извинена, стига само някоя от засегнатите страни да не носи униформа. Определено сега не е моментът да говорим за Ави Херцог.

— Не ми беше особено приятно, когато научих за нея.

— Предполагам — отвръща тя. — Но това стана по твоя вина.

Търпението ми почти се изчерпва. Махвам с ръка грациозно като балерина, се измъквам от полезрението на мама и поемам дълбоко дъх.

— И как така по моя вина?

— Изобщо не трябваше да ходиш на празненството по случай деня на свети Валентин. Трябваше да проявиш повече здрав разум, не да отидеш там и да го хванеш на местопрестъплението. Не постъпи никак умно, Маргарет.

Не успявам да запазя самообладание.

— Как по дяволите…

Отново поемам дълбоко дъх и започвам отначало:

— Как бих могла да знам, че той…

— Жените притежават инстинкт, за тези неща — прекъсва ме мама. — Но тогава ти беше твърде заета със собствената си игричка…

— Бях заета с работата си. И вярвай ми, това беше последното, от което се нуждаех след един ужасен работен ден.

Всичко започна с обичайното лудешко бързане; трябваше да напиша текста към репортажа, който току-що бях направила, за ужасните битови условия в един апартамент в Харлем. Бях облечена официално, защото после щях да ходя до офиса на Ерик на празненството по случай деня на свети Валентин. Ник също имаше причини да иска да свършим по-бързо — днес се навършваха четиринайсет години от сватбата му. Беше се опрял на стената до бюрото ми и ме подканяше да приключвам. На мен обаче ми беше особено трудно да опиша този случай. Въпреки че вече две години работех като репортер в криминалната хроника и бях свикнала с притеснението от бързо топящите се минути до излъчването на поредните вечерни новини, все още не можех да се примиря с някои от трагедиите, които описвахме. А репортажът, който трябваше да се излъчи на въпросния ден на Свети Валентин, беше особено трагичен.

— Да кажа ли името на собственика на жилищната сграда? — опитах се аз да надвикам шума на пишещите машини.

— Защо не? Ако си проверила и си сигурна, че този коптор е негова собственост.

— Да, но няма да го държа отговорен само за лошото й поддържане; всъщност ще го обвиня в човекоубийство.

Ник ме изгледа, като че ли бях загубила ума си.

— За какво, по дяволите, говориш?

Спрях да пиша, подпрях ръцете си върху бюрото и казах:

— Значи даже не си прегледал репортажа ми, така ли?

— Имам ти доверие, Маги — отговори той и запали цигара. — Чак толкова лошо ли беше?

Изразът на лицето ми сигурно му подсказа, че наистина ме е боляло много, дори ужасно.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Ще видиш — отвърнах аз и му обърнах гръб, за да довърша заключението към текста си.

— Опита ли да му телефонираш или да се срещнеш с него? — попита Ник, като надникна иззад рамото ми.

— Да, звъних му три пъти, но той отказваше да говорим, тогава отидох до офиса му със снимачен екип, но те тръшнаха вратата под носа ни.

— Чудесно — каза Ник и потри ръце. — Ще го пуснем в шест.

„По-добро е, отколкото мислиш.“ — рекох си аз наум в мига, в който звънна телефонът.

Ник вдигна слушалката.

— Здравей, скъпа — каза нежно той. — Аз също.

Спрях да пиша на машината и зареях поглед в пространството; интимните нотки в гласа на Ник ме разсейваха. Те бяха запазени само за неговата Вивиан.

— Разбира се. Веднага щом свърша — отвърна той и целуна два пъти слушалката, преди да затвори.

Хвърлих му унищожителен поглед, преди да натракам на машината последното изречение и да извадя листа.

— Ако не си много зает — казах аз, докато подреждах страниците, — може би ще искаш да чуеш текста ми.

— Позволи ми миг отдих, Маги. Двайсет секунди за личния ми живот няма да убият никого.

— Значи искаш да пусна репортажа за излъчване, без дори да си разбрал за какво точно става дума, така ли? Чудесно.

Хвърлих листата на бюрото — и понечих да стана.

— Чакай, Маги — отвърна нетърпеливо той. — Хайде, прочети ми проклетия текст.

Изгледах го втренчено, след което се изкашлях и започнах:

— „Шелдън Шварц притежава жилищна сграда в Харлем, където живеят социално слаби семейства. За всяко от тях градската управа му дава по хиляда и двеста долара. За тази сума семейството на Ема Ролин и четирите й деца живее в две стаи с развалена канализация, с появяващо се от време на време електричество, без топла вода и парно отопление. В кухнята (камерата показва кухнята) таванът е пропаднал от едната страна и открива електрически жици и силно ръждясали метални тръби, поддържани единствено от изгнили подпори. По стените са зейнали широки дупки, през които спокойно преминават плъхове…“

— Почакай, Маги — прекъсва ме Ник. — Това си е все същата стара мръсотия. Кое я прави толкова потресаваща?

И той се вторачва в мен.

Отвърнах на погледа му.

— Искаш да кажеш, коя е частта, която прави репортажа достоен да заеме главното място в местните новини ли?

— Маги…

Гласът му прозвуча предупредително.

Аз престанах.

— Окей, най-потресаващо е онова, което се случва с детето.

— Прочети — каза уморено той.

— „Няколко часа по-късно екипът на Ей Би Ен се втурна отново в апартамента на Ема. Едно от децата й беше паднало през прозореца на шестия етаж и се беше пребило.“ (Камерата се приближава до някакво тяло на тротоара.)

— О, по дяволите — възкликна Ник и разтърка очи. — Как?

— Нямало стъкло на прозореца.

— На колко години е било?

— На две.

— Извинявай, Маги. Какво каза по този повод Шварц?

— Да го прочета ли? Написано е.

— Давай.

— „Екипът на Ей Би Ен няколко пъти потърси Шелдън Шварц по телефона, но той все нямаше възможност да се обади. Когато отидохме в офиса му, вратата беше тръшната под носа ни (кадър, показващ как някой изблъсква навън камерата). А малко преди това екипът ни бе информиран, че в офиса очакват Шелдън Шварц да пристигне всеки момент и че той се е съгласил да говори с нас. Току-що се бил обадил от телефона в колата си.“

Ник мълчеше.

— Е, какво ще кажеш?

— Ще кажа — бавно произнесе той, — че искам да завра телефона в гърлото на това копеле.

Потръпнах и хванах ръката му. Тръгнахме към студиото.

— Кошмарна история — продължи Ник, поклащайки глава.

Джак Рошански, редакторът, който ме беше научил кое от един материал трябва да се запази и кое да отиде в кошчето за боклук след монтажа, ни чакаше. Големият му корем се разля над украсения с тюркоазчета индийски колан, когато се отпусна тежко на стола си пред телевизионния монитор. Мълчанието се нарушаваше единствено от звука на движещата се лента. Джак дърпаше разни ръчки и натискаше бутони, превъртайки напред-назад фрагменти от репортажа, така че да синхронизира гласа ми и пробягващите на екрана картини.

— Готово, Маги — каза той. — Можем да започваме.

Прочетох текста, като на всеки няколко секунди поглеждах към монитора, за да бъда сигурна, че все още съм в синхрон с кадрите, или спирах при подаден от Джак знак. Беше едва пет и половина и по изключение материалът не надвишаваше разрешените седем минути. Заключителната част, в която ставаше дума, че Шелдън Шварц позвънил в офиса от колата си, беше онагледена с кадри от Парк Авеню, задръстено от пъплещи броня до броня коли по времето на вечерния час пик.

Въпреки че Джак Рошански беше прекарал двайсет години от живота си в новинарския бизнес и беше видял какви ли не ужасии от всекидневието на Ню Йорк, той явно беше потресен при вида на обезобразеното телце — трогателна безформена купчинка на улицата. Изключи апаратурата и измърмори „Копеле“, преди да стане.

Ник също се изправи, от устата му стърчеше цигара.

— Трябва да подведат под съдебна отговорност този мръсник.

— Животът е несправедлив — обобщи Джак. — Богатите стават все по-богати, а бедните — още по-бедни.

Понякога в новинарския бизнес, всъщност в повечето случаи, репортерът няма заслуга за въздействието, което неговото съобщение оказва върху зрителите, и това беше един от тези случаи. Прибрах листата си и докоснах ръката на Джак.

— Благодаря ти за поредната блестящо свършена работа.

— Няма защо да ми благодариш, дете — отвърна пресипнало той. — Благодари на онова копеле Шварц.

Джак Рошански също знаеше, че понякога, в повечето случаи, опитният тонтехник няма абсолютно никаква заслуга за въздействието на новината или за реакциите на зрителите. Това определено беше един от тези случаи, защото кадрите бяха толкова ужасяващи, че думите бяха излишни.

— Тръгваш ли, Маги? — попита Ник.

— Да. Имам среща с Ерик в офиса му. Организират парти за служещите по случай деня на свети Валентин.

— Ако искаш, мога да те закарам — предложи той и се втурна към стаята си. — На път ми е.

— Само секунда — отговорих и хукнах към кабинката за палтото си.

Ник влезе точно когато си слагах червило и оправях косата си.

— Къде е Брайън тази вечер? — попита той, докато вървяхме към стълбите.

Връзката ми с Брайън Флейърти отдавна не беше тайна за него. Често след работа водехме продължителни спорове и тогава Ник ме съветваше да оставя Ерик и да започна нов живот. След безкрайни разговори и безчет кафета в барчето на Ей Би Ен той се опита да ме убеди, че само ако започна всичко отново, и то съвсем сама, бих могла да срещна човека, който ще ме направи щастлива. А по време на пътуванията ни с микробусчето на Ей Би Ен към поредния репортаж, твърдеше, че Брайън Флейърти съвсем не е този човек.

— Брайън е на работа тази нощ — отговорих аз. — Чухме се преди два маса.

Пътя до паркинга, изминахме в мълчание. След като отключи вратата на автомобила, той се пресегна към предната седалка и ми подаде обемист пакет, увит в бялорозова хартия — подаръкът за Вивиан за празника; после ми помогна да се настаня.

— Дали тя може да те оцени? — попитах, когато той седна зад волана.

— Разбира се — усмихна се Ник и завъртя ключа. — Ние се уважаваме.

Моментално съжалих за въпроса си, защото той само щеше да предизвика обичайната му лекция за предимствата на добрия, солиден брак.

— Няма да повтарям, че би могла да имаш същото — рече той, насочвайки колата към магистрала Уест Сайд.

— За пръв път го чувам… — отвърнах иронично, облегнах глава назад и притворих очи.

— Добре де, тогава ще ти го кажа.

— В ръцете ти съм, Ник — отвърнах с усмивка. — Цялата съм слух.

— Трябва да напуснеш Ерик и да приключиш тази смехотворна връзка с Брайън, защото и двамата не са за теб.

— Все още не мога да гледам на живота си като на нещо истинско.

Ник се изкикоти.

— Чудесно, миличка, но някой ден и това ще стане; и тогава ти ще ми звъннеш и ще ми кажеш, че през цялото време съм бил прав.

— Какво искаш да кажеш с това да ти звънна? Няма ли да продължим да работим заедно?

— Вероятно не. Сигурно ще започнеш да водиш свое собствено предаване. Няма вечно да стоиш в местните новини, я.

— Значи ще ми е нужно доста време, за да осмисля истината — пошегувах се аз.

Той ме потупа по ръката.

— Съвсем не. Ти си амбициозна; понякога действаш с толкова бясно темпо, че човек изпада в ужас, като те гледа. Чувствам го, когато работим заедно. Сякаш нарочно се претоварваш — за да забравиш, че нямаш нищо друго, с което да запълваш живота си, нищо, което да те прави щастлива.

Все същата стара история; неизбежният край на еволюиращия процес, започнал някога с: „Знам от какво се нуждае тя“, който сега звучеше по-различно, обогатен с наблюденията на колегата: „Ако имаше това, от което се нуждае, тя нямаше да работи така неистово.“

— Мисля, че не бих могла да имам и двете.

Ник излезе от околовръстния път и спря на ъгъла на една тясна улица, която излизаше на Уолстрийт.

— Не започвай пак, Маги. Нямам предвид това. Обичам работата си точно, колкото тебе, но въпреки това ми е необходимо да знам, че всяка вечер Вивиан ме чака вкъщи.

За мен беше невероятно, че мъжете също имат нужда от тази сигурност, и то дори повече от жените, въпреки, че за тях е много по-допустимо например да отидат сами на бар или на ресторант. Въпросът е не толкова в страха от самотата, колкото в необходимостта да има някой, чийто глас да слушат или който да ги посрещне у дома. За мен единствената привлекателна страна на самотата беше прелестната тишина в началото и в края на всеки ден.

— О, ясно — казах аз. — Това, от което всъщност се нуждая, е една съпруга, защото само съпругата би се съгласила да ме чака, докато се прибера; вечерята ми ще бъде готова, а децата — чисти и спретнати. Кой съпруг би го направил?

Ник отметна кичур коса от очите ми и ме погледна нежно.

— Не знам, Маги; знам само, че те обичам и че колкото и големи да са професионалните ти успехи, някой ден те вече няма да те задоволяват, ако нямаш с кого да ги споделиш.

— О, Ник — отвърнах уморено. — Просто не ми останаха сили да се боря за всичко.

Той се надигна и ме целуна по бузата.

— Зомерс, наистина много те обичам.

— Аз също, въпреки че невинаги се държиш прилично.

Усмихнах се и добавих:

— А Вивиан е една щастливка.

— Тя пък мисли, че щастливката си ти — каза той и се ухили. — Защото прекарваш повече време с мен, отколкото тя.

— Знам, знам — отвърнах през смях. — И няма нужда да го казваш: дано си намеря мъж като Вивиан — нали?

Прегърнах го отново и слязох от колата. Останах на ъгъла, докато изчезна от погледа ми на следващия завой, като натисна клаксона за довиждане. Партито по случай деня на свети Валентин в службата на Ерик беше нещо, което ме притесняваше още откакто той ми беше съобщил за него преди две седмици. Вдъхнах си смелост и влязох във фоайето на Уолстрийт № 63, цялото в мрамор и стъкло, твърдо решена да премина през това изпитание с възможно най-малко напрежение.

Асансьорът спря на шестнайсетия етаж и аз се озовах във фоайе, украсено с бели и червени балони и с дълги розови ленти, изпъстрени с бели и червени сърчица. В един ъгъл висеше голям надпис със златни букви: „Честит празник — ден на Свети Валентин“, заобиколен с розови купидончета, седнали върху пухкави бели облачета. Минах покрай плъзгащите се врати с матови стъкла и влязох в централното помещение за борсови операции. Мебелите бяха струпани в един ъгъл и прикрити с метнато отгоре им бежово платнище. От тавана висеше огромна мрежа, пълна с още бели и червени балони.

Беше пълно с народ; всички се опитваха да надвикат дискомузиката, която гърмеше от колоните по стените. Най-много хора се бяха скупчили около дългата маса, превърната в бар.

Стоях съвсем сама сред цялата тази тълпа, оглеждах се, за да открия познато лице, и в този момент си дадох сметка, че всеки от нас двамата с Ерик си има свой собствен живот. Сред цялото това множество нямах нито едно познато лице и това беше напълно логично, тъй като за седем години брачен живот бях ходила само два пъти в офиса на мъжа си, и то за сравнително кратко време. Първия път — бяхме младоженци — отидох да взема Ерик, за да вечеряме в един ресторант в Китайския квартал; а втория, пак наскоро след сватбата, двете с Милдрид взехме Ерик и Хари, за да отидем да вечеряме също в Китайския квартал.

Едва когато най-после реших да се насоча към бара, за да си взема нещо за пиене, я забелязах. Беше седнала много близо до Ерик, гледаше го с обожание и сякаш поглъщаше всяка негова дума. Съзерцавах ги безмълвно няколко минути и тогава изведнъж ме озари мисълта, че това несъмнено ще бъде следващата мисис Ерик Орнщайн.

Беше висока почти колкото Ерик, и много слаба, с буйна руса коса, която се спускаше в добре премерен безпорядък по кокалестите й рамене. Зелената й пола беше много тясна и много къса, но изпод нея не се подаваха бедра, а някакви клечки; нямаше и следа от гърди под бялата й копринена туника, пристегната с колан от боядисани в зелено морски раковинки, които подрънкваха при всяко нейно движение. Едната й ръка с дълги като на хищна птица червени нокти небрежно стоеше върху ръката на Ерик, а с другата нервно тръскаше пепелта от бледозелената си цигара. Нещо в нея ми се стори познато. Разбрах за кого ми напомня едва когато усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах, заставайки лице в лице с мисис Пиърс.

— Е, мис Зомерс — каза ледено тя, — какво ви води насам?

Ако бях сигурна, че не съм направила нищо нередно и ако съвестта ми не беше гузна, щях да й отвърна възмутено, че всъщност съм мисис Ерик Орнщайн и следователно имам пълното право да бъда тук; пък и как смее изобщо да ми задава такъв въпрос? Нечистата ми съвест обаче, съчетана с усещането, че именно аз съм причината съпругът ми да отиде в обятията на друга жена, ми попречи да изразя справедливото си негодувание от въпроса й. Несъмнено някой се опитваше да ограби от мен нещо, което не беше особено благоприятно за душевното ми здраве — по-точно брака ми с Ерик; и също така несъмнено всичко беше за добро. Аз обаче не смятах, че 14 февруари 1975 година е най-подходящият момент за това. Все още не бях готова.

— Обещах на Ерик да дойда — отговорих смирено, като в същото време я мразех, задето ми задаваше този въпрос, мразех Ерик, че ме беше поставил в такова положение, и мразех себе си, заради лицемерието си.

— Дъщеря ми Рона — изрече гордо тя, сочейки към валмата буйна коса и хищните нокти, които сега потупваха лявата буза на мъжа ми.

— Хм — отвърнах аз, като се чудех защо ли се чувствам така, сякаш някой ме е ритнал в слънчевия сплит. Все пак това трябваше да се очаква…

— Защо не се запознаете с нея? — продължи да ме предизвиква мисис Пиърс.

— Хм — казах отново аз, замръзнала в позата на наранена съпруга.

Въпреки че не можех да откъсна очи от тях двамата, успях да се усмихна кисело на мисис Пиърс, преди да се отдалеча. Потупах леко Ерик по рамото, чувствайки се като натрапница. Ерик се обърна с изненадан вид, а черните очички на Рона се впиха в мен. Видимо смутен, той избута ръката й и се изчерви.

— Здравей, Маги.

Усмихнах се. Рона ме разглеждаше съвсем явно, очите й се плъзгаха по цялото ми тяло от главата до петите, сякаш правеше преценка на единствената пречка, деляща я от апартамента на Ийст Енд Авеню, от членството в някой клуб в Уестчестър и от едно съвсем ново фамилно име. Въпреки че беше напълно възможно наистина да го обича и следователно аз да съм страшно несправедлива, моментално прогоних тази мисъл от главата си, защото бях убедена, че няма нищо справедливо в постъпката на Рона Пиърс — да ограби Маги Зомерс от правата й.

Ерик пристъпваше неловко от крак на крак и се изчерви дори още повече, когато посегнах да оправя вратовръзката му. Не се притеснявай, Ерик, помислих си аз. Тази тук няма да те остави само защото жена ти е посегнала собственически към вратовръзката ти. Прекалено са силни аспирациите й към банковата ти сметка. Ерик кашляше нервно, докато аз почиствах невидими прашинки от ревера му. Недей да се чувстваш неудобно, Ерик. Скоро тя ще започне да чисти мъхчетата от дрехите ти и дори ще пере бельото ти и никога няма да хукне да пише разни репортажи, без преди това да се сети да ти каже къде е квитанцията за праните ти ризи. Всъщност, Ерик, тя никога няма да хукне да прави каквото и да било, защото единствената й професия ще е да бъде твоя съпруга. След като го хванах под ръка, Ерик извади носна кърпа и избърса челото си. Горкият той… беше толкова объркан, че дори не можа да ни запознае както трябва; пък и Рона явно не беше съвсем наясно с протокола по запознанството на съпругата с любовницата.

— Здравейте — казах аз и подадох ръка, която, както забелязах точно в този момент, беше изцапана с мастило.

Рона я пое предпазливо и се ръкува почти без да ме докосне, защото сигурно се страхуваше да не счупи някой от импозантните си нокти или пък не искаше да се допре до не съвсем чистите ми ръце.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза тя със силен нюйоркски акцент.

Даже си очарована, няма съмнение.

— Ерик — казах аз с усещането, че ми се повдига, — донеси ми нещо за пиене, ако обичаш.

— Добре — отвърна с готовност той. — Какво искаш?

Отвара от бучиниш, няма защо да губим време.

— Скоч.

Бяхме само двете — тази, която скоро щеше да се превърне в бившата мисис Орнщайн, и тази, която скоро щеше да стане новата мисис Орнщайн. За момент ми се прииска да кажа на Рона, че знам всичко и че е напълно безсмислено да се преструваме, че нищо не се е случило, когато всъщност би било толкова по-цивилизовано да седнем и да решим как най-безболезнено да се справим с дребния си проблем. Разбира се, нямаше да пропусна да спомена колко много се радвам за тях двамата, което щеше да е абсолютна лъжа, тъй като в действителност едвам се сдържах да не изскубя изкуствените й мигли. Тя обаче се бореше за богат съпруг, а аз правех всичко възможно, за да запазя спокойствие.

— Изглеждате съвсем различно по телевизията.

Не бях сигурна дали да го възприема като комплимент или като предизвикателство.

— Благодаря. А вие с какво се занимавате?

Наистина бях горда със себе си, че не добавих: „Освен че спите със съпруга ми.“

— Декоратор съм — отвърна тя, а очичките й нервно оглеждаха помещението. — Изненадана съм, че не знаете. Ерик ме нае да се занимая с подредбата на апартамента ви.

Това вече беше прекалено — чаршафите още не бяха изстинали, а аз вече бях елиминирана.

— О! — възкликнах аз. — Страхотно.

— Наистина изгарям от нетърпение да започна — каза тя, като си играеше със светлозелените раковинки на колана си.

Внезапно коригираният й нос предизвика у мен безкрайно съжаление към още неродените деца на Ерик, тъй като не можех да си представя какъв ли ужас ще да е бил, преди да се подложи на пластична операция. Но скоро забравих за генетичните проблеми на тази връзка, тъй като гневът ме обземаше все по-силно.

— Какъв късмет, че е намерил някой, който да се заеме с това — казах със замръзнала на лицето професионална усмивка, като за пред камерата, — защото не можем да решим какъв цвят да бъде детската стая.

Тя позеленя почти колкото колана си и започна ядно да чупи пръсти.

— Разбира се — добавих, — най-вероятно ще изчакаме да се роди бебето или пък ще боядисаме детската стая в жълто и така ще решим проблема.

Тънките устни на Рона се гърчеха в усилията й да оформи някакви думи.

С вдигнати вежди и полуотворена уста, аз стоях безсрамно срещу нея и не правех нищо, за да разсея страховете й.

— Вие с Ерик — успя най-после да продума тя, — вие да не би… искам да кажа, той дали… вие бебе ли ще имате?

Отметнах назад глава и се разсмях с онова „Остави ги да се позабавляват“ хихикане типично за дамите по време на големите коктейли във Вашингтон, когато на власт са републиканците.

— Е, ще имате ли? — повтори тя кресливо и отчаяно.

Стана ми мъчно за нея, защото беше толкова несигурна, толкова уплашена да не загуби това, което смяташе за своя мечта. Можех да излъжа и да й причиня огромна тревога. Можех да разруша надеждите й само с една дума, да я ядосам, да я направя нещастна. Или да продължа да й съчувствам и да се измъкна от обърканата ситуация, като я оставя да свърже живота си с мъжа ми. Но ако направя това, ако капитулирам, без да съм излъгала за нещо дребно, тогава щях да бъда принудена да заживея сама, а това ме ужасяваше. Отговорът, разсъждавах аз, беше някъде по средата между тези две решения: Рона Пиърс трябваше да страда малко, за да плати поне нищожна част от щастието, което вероятно щеше да намери, докато Маги Зомерс щеше да живее сама.

— Още не съм бременна — отвърнах срамежливо аз, — но Ерик страшно много иска да си имаме дете.

Това определено не беше лъжа — въпросът беше коя от нас ще да му даде първа онова, което той така силно желае.

Лицето на Рона от зелено стана тебеширенобяло.

— Бях сигурна, че не искате деца — изпусна се тя.

— Какво ви накара да мислите така? — попитах тихо. Искаше ми се да съм все още в редакторската стая.

— Искам да кажа — заекна тя, — вие имате кариерата си. Мислех, че жена като вас… сигурно сте заета и така нататък.

Докоснах ръката й.

— Права сте, Рона, много е сложно.

Тя се отдръпна, очите й се разшириха, след което се закашля неудържимо.

Без да обръщам внимание на пристъпа на кашлица, попитах лицемерно:

— Омъжена ли сте?

— Не, още не — отговори неохотно тя.

— О, значи имате връзка с някого?

Кашлицата й упорстваше, но Рона успя да отвърне с леден тон:

— Може да се каже.

Сестрински, искрено, заинтересовано — въплъщавах всички тези чувства.

— От колко време ходите с него?

— Не е ваша работа — засече ме тя.

Трепнах. Беше доста груба.

— Извинявайте, нямах намерение да се бъркам.

— Просто се старая да разделям професионалния от личния си живот — каза високомерно тя. — И щом ще правя вашия апартамент, по-добре е да не се сближаваме прекалено много.

Наистина не беше за вярване.

— Кога трябва да започнете?

— Да започна?

— Апартамента.

— О, веднага когато мога, но все пак Ерик каза, че иска всичко да бъде готово до лятото.

Думите сякаш сами излизаха от устата ми.

— Ще ми се да хвърлите един поглед на апартамента на една моя позната. Наскоро тя преживя ужасна трагедия, но домът й е много красив — казах аз.

— Защо?

— Защо ли? Защото мъжът, с когото се срещаше, внезапно се върна при съпругата си. Разбира се, той й купи този прекрасен апартамент и го обзаведе, но тя е нещастна. Много ми харесва всекидневната й.

— Предпочитам да си върша работата сама, без чуждо влияние. Обикновено така имам по-добри резултати. Колко дълго са били заедно?

— Кои?

— Вашата позната и нейният женен приятел.

— О, около шест месеца, но това няма знамение, тъй като женените мъже много рядко оставят съпругите си.

Внезапно тя се ядоса и се впусна да защитава каузата си, забравяйки, че никога не смесва личното с професионалното.

— Е, да, освен ако съпругите са студени като риби, а приятелките са с гореща кръв.

Добре щеше да бъде, ако водехме този разговор в самолет — тогава поне щеше да има торбички за повръщане. Ерик се появи с напитките, преди да успея да отговоря: скоч за отиващата си студена риба и „Блъди Мери“ за влизащия горещ бифтек, което наистина беше много мило от негова страна, тъй като той дори не беше попитал Рона какво ще пие. Точно тази негова постъпка ми подсказа, че тук май наистина има нещо истинско, има любов — защото съпругът ми не беше обигран в изкуството да мами, нито пък беше известен с разумното си тактично поведение.

— Ерик — рече рязко Рона, — осветли незнанието ми. Съпругата ти ми каза, че все още се опитвате да имате бебе.

Боже мой! Тази жена искаше не само мъжа ми и апартамента с големите кедрови вградени гардероби. Тя също така искаше „незнанието й да бъде осветлено“.

Ерик хвърли див поглед из стаята, като че ли се надяваше някаква невидима ръка да го грабне и да го изтръгне от ужасната ситуация. Но вместо да се спаси, той успя дори да усложни положението. Неволно направи рязко движение с ръка, вследствие на което чашата с уискито падна на пода, а златистата течност се разплиска по зелената пола на Рона. Тя извика, отскочи назад и започна с безумен поглед да се опитва да избърше уискито. Ерик ме погледна умолително, но аз само вдигнах рамене в знак на безпомощно примирение.

— Ето, Рона — успя да изрече той и й подаде платнена салфетка. — Вземи това.

Тя отблъсна ръката му и се втурна към дамската тоалетна, за да почисти дрехите си.

Останахме сами.

— Много е хубава — отбелязах.

— Кой? — попита Ерик с неестествено тънък глас.

— Рона.

И двамата замълчахме, след което заговорихме едновременно.

— Ти си пръв — казах през смях аз.

— Не, нямах нищо предвид. Какво искаше да кажеш? — Дори не се престори, че се усмихва.

— Как се запознахте?

— Рона е дъщеря на мисис Пиърс и я заместваше, докато беше болна от грип. Това стана преди около два месеца; точно тогава тя май е пристигнала от Флорида. Мисля, че е разведена или нещо такова.

— Разведена или нещо такова.

Сигурно знаеше цялата й биография, да не говорим за кожата от вътрешната страна на бедрата й. Но в крайна сметка тя му го позволяваше. А аз му бях забранила всичко.

— Прилича на мисис Пиърс.

— Не — защити я Ерик. — Изглежда много по-добре.

Всичко бе толкова тъжно и безсмислено; всъщност той заслужаваше нещо по-добро. Аз бях лоша съпруга, която не желаеше да му даде онова, което той искаше, а Рона така добре му подхождаше. Но тези благосклонни мисли не траяха дълго, защото Ерик не би ми позволил дори това.

— Не ти се сърдя, Ерик — промълвих.

— За какво? — попита този лъжец и лицемер.

— Заради Рона — рекох все така меко.

— Защо да се ядосваш заради нея? Аз съм този, който трябва да ти е сърдит задето разправяш на хората, че се опитваме да имаме бебе.

— Добре де, не е ли така? Не ми ли говориш непрекъснато, че искаш дете? Нали точно заради това продължаваш всяка сутрин да ми мериш температурата?

— Шт — прошепна Ерик. — Млъкни.

Беше ясно: първата, която забременее, ще го има. Кажи вълшебната думичка и щъркелът ще долети и ще ти донесе Ерик.

— Защо да мълча? Истина е, нали?

— Слушай, Маги, да говориш за нещо и да го правиш, са две напълно различни неща, а пък и напоследък ние не направихме кой знае какво по този въпрос.

— И аз така мисля.

Обхвана ме отчаяние, поглъщащо всякакви други чувства; всичко се разпадаше и вървеше към своя край и въпреки това ми беше много тъжно.

— И още нещо — добави той. — Не съм щастлив.

— Хм, вярно е, че къщата ни се оглася от смях.

— Слушай — внезапно рече той и сграбчи ръката ми, — ако се опиташ да забременееш, ще се помъча да бъде по-весел. Какво ще кажеш?

Не беше справедливо: бебе за смях, зародиш за хихикане.

— Ерик — отвърнах тъжно, — трябва да се прибирам. Имам да довърша малко работа. Друг път ще поговорим за това.

Той кимна, хвана ме за ръка и ме поведе през тълпата, покрай плъзгащите се врати с матови стъкла, до фоайето, украсено с розови купидончета и бели пухкави облачета. Чакахме асансьора, когато се появи Рона с голямо мокро петно отпред на зелената си пола.

Протегнах ръка.

— Довиждане, Рона. Радвам се, че се запознахме.

Тя се престори, че не забелязва ръката ми, вторачи се в Ерик и след това в мен и накрая повдигна рамене. На напрегнатото й лице се появи самодоволна усмивка.

— Така или иначе, скоро щяхте да разберете за нас. Беше само въпрос на време.

— За Бога — избухна Ерик. — Аз ще трябва да плащам за това.

Асансьорът дойде и потегли отново, а аз все още стоях на шестнайсетия етаж, буквално притисната между двамата.

Погледнах към Рона, която извика:

— Е, просто исках тя да знае, че ако някой ти роди бебе, това ще бъда аз!

Извърнах очи към Ерик.

— Казах ти, че това е моя работа — процеди през зъби той.

Погледнах към Рона.

— О, да, ясно, само че ти май не вършиш кой знае каква работа.

И тя заби пръст в гърдите на Ерик. Той хвана ръката й и я заизвива, докато тя изпищя:

Погледнах към Ерик.

— Слушай — извика той. — Думата ми е напълно достатъчна. От теб се иска само да си гледаш декорирането, а останалото остави на мен.

— Да оставя на теб? Как не! След като тя ми разправя, че ти все още се опитваш да я убедиш да имате бебе.

— Тя все още ми е жена — изхленчи Ерик.

— Така значи, сега пък я защитаваш!

— Не я защитавам — повиши тон той. — Но ще направиш така, че после да живееш като просякиня.

— Във всеки случай ще има да й плащаш издръжката с години — повиши също тона си тя. — Кой ще се ожени за нея с тия мастилени петна по ръцете?

— Извини ме, моля те — казах аз и потупах Ерик по рамото.

Двамата спряха да си крещят и ме погледнаха така, сякаш сега ме виждат за пръв път, което сигурно беше вярно, защото явно бяха решили, че съм слязла с асансьора.

— Какво искаш още? — попита Рона и присви очи. — Не ми ли причини вече достатъчно неприятности?

— Рона — каза рязко Ерик — млъкни.

Тогава тя се разплака и това накара Ерик да простене:

— О, не, няма ли да престанеш най-после!

— Не мога — подсмръкна тя. — Обичам те.

В този момент всичко се промени. Тя беше уязвената страна, защото фактът, че го обича, й даваше друг статус, който аз не можех да се надявам да получа никога. Тя беше представител на изчезващ вид, рядка книга, някой, който се нуждаеше от защита, уважение, благодарност. Тя го обичаше.

— Маги — каза студено Ерик. — Мислех, че вече си си тръгнала. Имаш ли нужда от пари за автобуса?

В тези кръгове преминаването от положение, в което заслужаваш пари за такси, до положение, в което заслужаваш нари за автобус може да бъде доста брутално.

— Не, Ерик, благодаря. Имам пари.

Но той вече беше извадил точната сума от джоба си.

— Ето, вземи това, в случай че ти потрябват дребни.

Не обърнах внимание на дребните пари, но изведнъж се притесних за по-едрите банкноти; по точно за частта от заплатата ми, внасяна редовно всяка седмина в банковата му сметка през последните няколко години. Но сега не беше моментът за подобни размисли.

— Ерик, може ли да поговорим насаме за момент?

Той се обърна към Рона.

— Нали ще изчакаш?

— Аха — проплака тя.

— Какво има, Маги? — попита нетърпеливо той, като ме поведе към другия край на фоайето.

Но Рона вече беше точно зад нас.

— Ерик, съжалявам, че всичко стана по този начин. Чувствам се ужасно.

— Какво по-точно мислиш, че е станало? — попита той строго.

В първия момент не разбрах какво иска да каже, но след това изведнъж ми просветна.

— Аз не мисля, Ерик. Знам.

— Какво точно знаеш, госпожице репортер, водеща разпитите?

Поклатих глава.

— Добре де, не стой така. Кажи ми какво знаеш.

— Ерик — започнах аз, — защо правиш нещата по-трудни, отколкото са всъщност?

— Нищо не правя — отвърна със саркастичен смях той. — Аз съм само един невинен наблюдател.

— Добре, Ерик — казах аз и се обърнах да си тръгна. — Нека да забравим това.

Той хвана ръката ми.

— Къде мислиш да ходиш?

Издърпах ръката си.

— Вкъщи. В крайна сметка това все още е моят дом, поне докато тя не е започнала да го декорира.

Ерик се изсмя пресилено.

— Нищо не се е случило, Маги, и няма причина да се чувстваш зле. Рона просто е пренапрегната и не се владее.

Рона се приближи още повече.

— Какво означава това?

— Да, какво означава това, Ерик? — добавих аз.

Той ни изгледа последователно.

— Аз съм привлекателен мъж, добра партия и много жени мечтаят за мен. Вашето поведение е безсмислено.

— Каква е цялата тази дяволска каша? — извика Рона.

— Рона — каза строго той и се извърна към нея, — ще ни оставиш за минута сами?

— Няма смисъл, Ерик. Ето, асансьорът дойде и този път ще вляза в него.

Вратата на асансьора ме раздели с Ерик Орнщайн и Рона Пиърс. Той се беше навел да вземе парите за автобуса, които вероятно бяха паднали, когато Рона го блъсна, а тя потропваше нервно с дясната си обувка с остро като шип токче в опасна близост до главата му. Маги Зомерс, която беше на сигурно място в асансьора, чувстваше облекчение, защото най-после беше разбрала, че Ерик също има извънбрачна връзка и по ирония на съдбата именно Рона беше „осветлила незнанието й“.

Мама вдига рамене, обръща се и отваря големия стенен гардероб в спалнята ми. Въздъхва дълбоко няколко пъти и започва да разделя полите от роклите и блузите от панталоните. Въпреки че на няколко пъти се опитвам да я отклоня от тази дейност, тя атакува отмъстително редицата от дрехи, висящи на телени закачалки, като в същото време непрекъснато цъка с език в знак на неодобрение. Седя върху решетката на радиатора под прозореца и се чудя как да убедя мама, че ми е абсолютно безразлично дали дрехите ми са на закачалки с монограм и дали са разпределени според вида на облеклата като тези на Кара в големия й стенен гардероб в Шорт Хилс, Ню Джърси.

— Тези телени закачалки са друг пример за това защо се провали като съпруга. Защо не приличаш на Кара? Животът с нея е истинско удоволствие, защото тя се придържа към общоприетото.

— Мамо, моля те.

— Не ми се моли — отвръща тя. — Това са отделни части на едно цяло, които обясняват защо напълно порядъчен човек като Ерик сега прави бебета на друга жена. Причината се крие дори в закачалките.

Малко се учудвам, че успявам да разбера разсъжденията на мама, в които тя свързва неспособността ми да родя дете на Ерик с телените закачалки.

След като донася цял куп от тях и ги слага на пода до нещастната ми дъбова тоалетка, тя поглежда към мен, явно в очакване да попитам какво общо имат телените закачалки с нежеланието ми да си създам нормален живот. Питам я. Тя въздъхва, предполагам, от облекчение, и се обръща към мен:

— Някои навици се оформят у жената още докато е съвсем млада — казва тя и издърпва горното чекмедже, при което отново започва да цъка с неодобрение. — Опитвах се да възпитам тези навици у теб още от петнайсетгодишната ти възраст. Именно те дават възможност на порядъчните мъже като Ерик да се чувстват добре в семейството си, знаейки, че са се оженили за съпруга с нормални желания.

Млъква и изсипва сутиените и бикините ми направо върху леглото.

— Тези жени си поръчват закачалки с монограми, което показва на приятелите и роднините им, че са част от нашето общество. Това е като естественото раждане, което ти няма да изпиташ.

Обръщам глава и я поглеждам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвръща мама по странната си логика, — че жените като нас не познават естественото раждане, при което мъжете им са с тях в родилната зала и ги гледат как се разширяват до размерите на чиния за ордьовър.

— Защо не? Та това е съвсем нормално.

— Нима? Това показва колко си наясно с тези неща. Няма мъж, който би искал да докосне една жена, след като я види така.

Опитвам се с всички сили да „смеля“ току-що получената информация. Тя като че ли има доста голяма връзка с отношенията между Вера и Алън, а може би даже и с моите отношения с тях двамата.

— Татко бил ли е с теб в родилната зала?

— Разбира се, че не — възкликва тя. — Това пък откъде ти хрумна?

— Не знам, просто си помислих. Може би затова… Искам да кажа, ти и татко…

Мама издърпва второто чекмедже от шкафа ми и продължава да говори, без да обръща внимание на обясненията ми:

— Непременно трябва да направиш списък на нещата, от които имаш нужда. Така може би ще заживееш нормален живот, ако вече не е станало прекалено късно.

Сгъва прилежно пуловерите ми и говори сякаш на себе си, поклащайки глава:

— Сама се погубваш, Маги. Съмнявам се, че ще намериш подходящ мъж, който да поиска да се ожени за една трийсет и четири годишна жена, която очевидно няма ни най-малкото желание да се приспособи.

Но аз вече не я слушах, защото не можех да се откъсна от мисълта за Ави, който държи ръката ми в родилната зала, докато раждам нашето дете. Той никога няма да гледа на мен като на чиния за ордьовър, нито пък да ме сметне за самоунищожаваща се личност, само защото закачалките ми за дрехи нямат монограми. Беше ми невъзможно да обясня на мама причината, поради която не бях избрала мъж като Ави Херцог още от самото начало и по този начин да избегна развода: на мен винаги ми е било по-лесно да се проваля и по-трудно — да успея. Вместо това реших да я предизвикам.

— Ти си от този тип жени, които описваш, нали така?

— Поне се опитвам.

— Тогава как ще обясниш проваления си брак въпреки закачалките с монограм, педикюра и целия този привидно нормален живот, за който говориш?

— Предполагам — казва тя и прехапва устна, — че понякога дори и това е недостатъчно.

Не последва никакво предупреждение, дори и най-малък намек за това, което ще се случи, освен някакво приглушено хълцане. Вера се отпуска върху леглото и започва да излива порой от сълзи по сиво-черната кувертюра. Ще излъжа ако кажа, че не се чувствах отговорна за сълзите й. Очевидно беше обаче, че те не се дължат само на отказа ми да се придържам към нейните разбирания.

Преди да успея да кажа нещо, тя сяда в леглото и заявява:

— Нямаш дори синьобяла дреха тип „моряшка“, Маргарет.

— Мразя моряшките костюми — отвръщам съвсем объркана.

— Морскозелено, морскочервено, морскожълто, морскобяло — хълца тя. — О, Маргарет, просто не мога повече.

— Майко — казвам успокояващо, — моля те, спри да плачеш. Ей сега ще направя списък на всичко, от което се нуждая, за да стана нормална, и дори ще си купя моряшки костюм, обещавам ти, и никога няма да се разширявам до размерите на чиния за ордьовър.

— О, разбира се, че ще го направиш — изхлипва тя. — Ще видиш.

— Майко, ако знаех, че тези прости неща толкова ще те разстроят, повярвай ми, никога не бих споменала и думичка за закачалки или моряшки костюми. Кълна ти се, майко, аз…

— О, Маргарет — възкликва мама и изважда бяла дантелена кърпичка от левия ръкав на черния си пуловер, — колко си глупава.

Издухва шумно носа си и продължава да подсмърча:

— Ако той ме остави, ще се самоубия.

Прегръщам я и я притискам до гърдите си, усещам сълзите й по бузата си, а тя повтаря отново и отново, че не може да живее без него. Жената, която съм прегърнала, е моята майка, която е успяла да се приспособи към системата и да поддържа в продължение на трийсет и осем години един външно съвсем нормален брак. Иронията е в това, че тази нормална жена с нормални желания трябва да бъде утешавана от друга жена, която не прави друго, освен да се самоунищожава. Макар да съм позабравила част от подробностите и някои от дребните разлики, които бяха създали огромна пропаст помежду ни, аз мога да разбера защо страда толкова.

Агонията й е причинена от мъжа, когото обича и който непрекъснато я беше наранявал през всичките тези години. По една случайност този мъж беше мой баща и беше наранявал също така и мен.

Вера се измъква от прегръдката ми и започва да събира пръснатите по кувертюрата фиби, изпаднали от кока й. Изглежда толкова уязвима с дългата си черна коса, разпиляна свободно по гърба й, с почти незабележимите бръчици около зачервените си очи и със следите от червило, размазало се леко около горната й устна. Мога да си представя колко красива е била преди години, по времето, когато Алън се е оженил за нея. И се чувствам щастлива заради мен самата, но и тъжна заради нея, че това неволно излияние на чувства се случи точно с мен, а не с Кара, която е на Аруба с верния си съпруг и трите продукта на любовта им.

— Спомняш ли си, когато беше на седем години — пита внезапно мама, — аз ви заведох двете с Кара в „Плаза“ на великденско тържество?

Поклащам отрицателно глава. Бяхме ходили на толкова много великденски тържества в хотел „Плаза“; мама обличаше Кара и Маргарет със синьобели моряшки костюмчета и бели сламени шапки със сини панделки, които падаха по малките им гръбчета. Много бяха великденските тържества, когато Кара и Маргарет седяха с едва сдържано вълнение на ъгловата маса в Палмовата зала на хотел „Плаза“, като се стараеха да не сочат с пръст множеството тържествено преминаващи и безупречно изглеждащи хора.

— Внимавайте с жестовете си, милички — ни казваше мама. — Не посочвайте с пръст.

И Кара и Маргарет се смееха с глас, докато имитираха изисканите жестове на майка си всеки път когато някоя изключителна особа прелетяваше край нас към друга приказно изглеждаща група хора. Кара и Маргарет се подритваха възбудено под масата, като по този начин си даваха знак, така че никоя от тях да не изпусне нито миг от изключителните картини, сменящи се пред очите им през тези великденски тържества. Спомням си как мама тържествено ни учеше да дъвчем яйцата бавно със затворена уста и „без вулгарни звуци, ако обичате, госпожици“.

— Дишай тихо през носа си, Маргарет — съветваше мама, когато Маргарет започваше да подсмърча вследствие на болните си сливици.

Спомням си също как мама избърсваше с деликатни потупвания на салфетката ъгълчетата на устата си и се мръщеше, когато Кара и Маргарет грубо триеха цялата си уста. Спомням си всички тези великденски тържества от времето, когато Кара беше на седем години, а Маргарет — на пет.

Спомените от присъствието на Алън Зомерс на всички семенни тържества са останали в мен по-скоро като неясни впечатления, отколкото като действителни факти, въпреки че много добре си го представям винаги да пристига със закъснение и да напуска пръв, ако въобще се появи. От всички великденски празненства обаче едно сее запечатало по-отчетливо в паметта ми. Тогава татко въобще не се появи да сподели с нас радостната ни възбуда от вида на шоколадовите великденски яйца в ярки опаковки, поставени върху тревата от зелена хартия по дъната на жълтите кошнички, които получавахме в края на всяко великденско празненство.

— Спомням си, че веднъж татко не дойде. Тогава ли съм била на седем години?

— Тогава той въобще не се появи — каза Вера, потънала в спомени. — Седяхме и чакахме, и чакахме, докато аз най-сетне поръчах омлет за вас с Кара и яйца по бенедиктински за себе си.

— Сега си спомням — отвръщам аз. — Този ден Кара хапна малко от яйцата и след това повърна върху хубавата розова покривка.

Мама смръщва нос при образното ми описание на неразположението на горката Кара през този нещастен Великден.

— Ти се разплака — продължи Вера, — защото великденското зайче забрави да дойде на нашата маса и да ти даде кошничка с шоколадови яйца.

Всичко е сякаш пред очите ми. Колко засегната се почувствах, когато великденското зайче ме забрави и отиде да раздава на другите деца в Палмовата зала красивите си кошнички с ярко опаковани шоколадови яйца. До този момент не ми беше минавало през ум, че всъщност зайчето не ме беше забравило, а просто не искаше да дойде на масата, където едно дете току-що беше повърнало.

— Опитвах се да изглеждам весела и щастлива, да ви помогна да забравите неприятната случка с бедната Кара — обяснява Вера, потупвайки мястото около очите си с бялата дантелена кърпичка. — Затова вързах една чиста салфетка около изцапаната рокля на Кара, а на теб обещах шоколадови яйца веднага след като се приберем у дома. Спомняш ли си какво стана тогава?

Затварям очи и усилено се опитвам да възстановя в паметта си събитията, които последваха след като Вера поведе навън Кара с ленената кърпа около врата, и Маргарет без нейната кошничка с великденски яйца.

— Да, — казвам предпазливо аз. — Прибрахме се и ти сложи Кара да легне. Спомням си, че седях на големия стол в нейната стая. Остави ни да погледаме заедно телевизия.

Мама въздъхва дълбоко. И в този момент си припомням всичко. Мама премери температурата на Кара, направи й хиляди компреси с вода и оцет на челото, изнамери за мен пет шоколадови яйца в ярки обвивки, настани Кара в леглото, след като й сложи чисти чаршафи, намести ме върху един стол, нагласи телевизора на едно чудесно детско куклено шоу, целуна и двете ни нежно по челата… едва тогава, когато всичките й задължения бяха съвестно изпълнени, Вера Зомерс спокойно влезе в спалнята си, заключи вратата и…

— Погълнах осемнайсет капсули „Секонал“ — казва тихо тя.

Чувствам се смазана, въпреки че този спомен никога не е напускал паметта ми. Но сега, след като го чух от нея, всичко това ми се струва още по-страшно, защото ми отнема надеждата, че може би е било плод на фантазията ми или че действителността е била преувеличена.

— Баща ти прекара деня с друга жена, с която се виждаха от няколко месеца.

— Защо тогава опита да се самоубиеш точно този ден?

— Защото — отговаря тихо тя — точно тази сутрин той поиска да се разведем.

— Тогава защо чака цял ден? Не разбирам.

Като че ли беше по-важно да разбера хаотичните и несвързани подробности за време и място, отколкото да успея да се съсредоточа върху основните и скучни реалности.

— Защото му казах, че ако не дойде в „Плаза“, аз ще знам, че е говорел напълно сериозно. И той така и не се появи.

— Боже мой, майко — възкликвам аз, — представи си, че беше попаднал в задръстване или беше претърпял злополука, или куп други възможности и че съвсем не е имал сериозно намерение да се развежда — тогава какво? Можеше да извършиш нещо ужасно без причина.

— Не — отвръща непоколебимо тя, — просто знаех. Не бих могла да се справя сама с живота, с две малки деца. Мислех, че ще бъдете по-добре без мен.

— О, двете с Кара щяхме да си прекараме направо чудесно заедно с татко и някоя идиотка — казвам ядосано.

— Не беше идиотка — отвръща тихо мама. — Беше медицинска сестра.

Потресена съм от факта, че го защитава — че защитава слабостта му към някаква идиотка, която можеше да ни стане мащеха.

В крайна сметка оная нощ татко се прибрал и открил, че не може да влезе в спалнята. Блъскал по вратата и викал мама, докато Джонъси дотърчала от стаята си в другия край на апартамента и двамата с татко разбили вратата.

— Вече съм била в безсъзнание — обяснява мама. — По-късно Джонъси ми разказа какво се е случило — как слагала студени компреси на челото ми.

Мама се разсмива.

— Като че ли това можело да помогне. Горката Джонъси. Тогава баща ти извикал линейка и следващото, което си спомням, е как се събудих в приятна бяло-зелена стая в болницата след стомашната промивка. От прозореца ми се откриваше прекрасна гледка към Ийст Ривър, цялата осеяна с лодки, и към малкия парк край сградата на кметството.

Тя явно е извратена, може би дори е малко луда. Не е съвсем ясно кое от двете, защото странното й поведение се дължи на особени причини.

— Когато се събудих — продължава Вера, — баща ти беше седнал до мен на леглото ми.

— Нима това оправи нещата? След като те е докарал до това положение?

— Каза ми, че нищо не струвам като съпруга и че аз съм виновна за поведението му, и че сега съм го разочаровала още повече с опита си да избягам от отговорност.

Позеленяла съм от яд.

— И ти му повярва?

Вера навежда глава и продължава да навива бялата дантелена кърпичка около пръстите си. В яда си отивам до прозореца и се обръщам, за да я виждам.

— Слушай, мамо, причината не е в това, че си разочаровала татко. Просто той е едно себично, егоцентрично животно.

— Не смей да говориш така за него — казва тя и долната й устна потреперва.

— О, Боже мой — отвръщам примирено. — Защо все още го защитаваш?

— А какво да направя — да си стегна багажа и да го напусна? На моята възраст?

Не отговарям.

— Виждаш ли — казва победоносно тя, — не е лесно, когато нямаш нищо друго. За мен професията беше бракът ми.

— Наистина тогава не ти е било лесно — казвам аз и сядам до нея, — била си с две малки деца. Но сега вече е друго. Нямаш никакви задължения, освен към самата себе си, пък и финансово не си зле. Защо продължаваш да страдаш, след като без него ще бъдеш толкова по-добре?

Но тя като че ли не ме чува; погледът й се рее нейде в пространството.

— Беше ти любовник, нали? — пита внезапно тя.

— Кой, мамо?

— Мъжът, който беше убит в Бейрут, беше твой любовник, нали?

Учудващо е, че разговорът ни така внезапно се прехвърли към Джо — знак, че преминава от безумието на всекидневния живот към безумието на всекидневната смърт.

— Не, майко, не ми беше любовник. Бяхме просто приятели.

Защо ли казах това „просто“ пред „приятел“, а оставих „любовник“ без определение; нима да имаш любовник е по-добре, отколкото да имаш любещ приятел? И как бих могла да изключа възможността да спя с приятел, освен ако не съм добила навика да се любя с враговете си?

— Джо беше обратен, мамо; любовник му беше един балетист от „Америкън Балет Тиътър“.

Тя замълчава и ме следи с поглед, докато ровя из купа чорапогащници, пръснати по леглото; търся някой сив, подходящ за сивата ми мохерна рокля с поло-яка, която възнамерявам да облека за вечерята с Грейсън, Елиът и Куинси.

— Предполагам, че израелският генерал също е обратен — казва саркастично тя.

— Не, майко — отговарям спокойно. — Той ми е любовник.

Спирам за момент.

— И също така ми е приятел.

Тя кимва. Май че е настъпило временно примирие. Което продължава точно толкова, колкото да си обуя сивия чорапогащник и да взема роклята от гардероба.

— Защо всички мъже в Израел носят тези ужасни ризи с къс ръкав и не слагат вратовръзки дори когато се събират в техния Кнесет?

Явно беше гледала доста телевизионни репортажи с израелски официални лица пред израелския парламент, облечени в ризи с къси ръкави и без вратовръзки, за да й направи впечатление обичайният им начин на обличане.

— Израел е страна на изненадите; за тях практичното е по-важно от формалното. А както знаеш, там през по-голямата част от годината е топло.

— Бях смаяна, Маргарет — продължава тя, — когато посетих Израел и видях, че всички танцуват пасо добле, да не говорим пък колко възмутена бях от факта, че след ядене мъжете веднага пъхат в устите си клечки за зъби. Той танцува ли пасо добле?

— Само ако има клечка за зъби в устата си — отговарям с насмешка, като същевременно тършувам по пода на гардероба за сивите си ботуши.

Второто й попадение ме улучва право в стомаха точно когато се опитвам да издърпам въпросните ботуши изпод куп кутии.

— Предполагам, че на всичкото отгоре е и женен.

Бавно събирам сили, приближавам се до леглото, сядам до нея и вземам ръката й.

— Няма да разрушиш и това; този път е по-различно.

— Нямам намерение да разрушавам нищо — протестира тя. — Просто питах дали е женен, и явно е така, ако се съди по твоята реакция.

— Знам, че звучи банално, но бракът му не е действителен от години. Той е почтено човешко същество, мамо, човек, който…

— Който е толкова зает да танцува пасо добле с клечка за зъби в устата си, че няма време да се разведе — прекъсва ме тя.

— Няма да можеш да разрушиш и това — повтарям тихо аз. — Така че просто престани.

И тя действително престава да говори и започва да ме гледа как реша косата си.

— Маги — казва внезапно, — обичаш ли този мъж, искам да кажа, обичаш ли го истински? Изпитваш ли необясними усещания, когато докосва ръката ти, пълнят ли се със сълзи очите ти, когато го наблюдаваш отстрани да върши всекидневни дребни работи? Отпускаш ли се с радост в обятията му всяка нощ, забравяш ли всичко останало на света, когато си до него?

Обръщам се бавно и я поглеждам невярващо. Внезапно ми се приисква да я прегърна силно, да притисна бузата си към нейната. Тя е моята майка — някой, когото познавам от първия ден на живота си и към когото изпитвам много и различни чувства. Оказва се, че все още има нещо, което не съм познавала до този момент; току-що направеното откритие за тази неизвестна досега част от нея ме потресе. Аз съм й дъщеря не само защото имам нейните зелени очи, черни коси и високи скули. Това, което ни свързва сега, може да се сравни само със страстта. Изведнъж разбирам защо се е опитала да сложи край на живота си през оня Великден; това не е имало нищо общо със страха да остане сама с две малки деца. Алън Зомерс, който ми се струва толкова жесток, надут и непривлекателен, е обект на страстта на Вера. Обаче чувствата, които тя току-що ми описа, нямат нищо общо нито с благородния характер, нито с приятната външност или с хуманността. То е въпрос на вътрешно усещане. Трагедията е в това, че нестабилни хора като мама не би трябвало да познават този вид страст. Тя може да бъде смъртоносна.

— Така ли го обичаш, Маргарет? — пита тихо тя.

— Да. Но никога не бих посегнала на живота си, ако той ме изостави — отговарям решително.

— Кога се влюби в него?

— Не съм сигурна — отвръщам замислено, — вероятно и смъртта на Джо ми оказа силно въздействие. Тя беше толкова нелепа, толкова трагична, че след това животът ми изглеждаше напълно безсмислен. Не можех да се отърся от тази смазваща тъга; оказа се, че всеки човек може да свърши във всеки момент — съвсем внезапно.

— Значи ти го обикна в деня, когато беше убит тонтехникът ти?

Усмихвам се.

— Не съвсем. Влюбих се в него още щом го видях, но не позволих никой да разбере за това, дори не го осъзнавах; до деня, в който се случи нещастието с Джо. Тогава внезапно се ужасих, че животът ми не представлява нищо друго освен поредната възложена задача. Уплаших се и от Ави и побягнах.

— Защо?

— Разкъсвах се между любовта си към него, липсата на интерес към кариерата си и възможността да я изгубя, защото го обичам.

— А сега?

— Сега мога само да кажа, че без Ави се чувствам празна, че искам само него и не се интересувам от нищо друго. Но аз съм тук, а той — там.

Вера взема четката от ръката ми и започва да я прокарва през косите ми.

— Когато се запознах с баща ти — казва тихо тя, — той вече беше имал много жени. Аз обаче, бях доста независима, без значение дали го вярваш, или не; преподавах в едно училище и всъщност въобще не ме вълнуваше перспективата да се омъжа.

Тя се усмихва.

— Мисля, че той ме пожела толкова силно, защото бях първата жена, която го отхвърляше.

Татко я преследвал с месеци, докато тя се съгласила поне да излязат заедно. И когато най-после приела да отидат на ресторант, той й се сторил неотразим — този нахакан, амбициозен адвокат евреин, който искал да прави възможно най-добре всичко, с което се захване, и да притежава най-хубавото, което види. Което обяснява и защо е желаел Вера…

— На втората ни среща той ми предложи брак и аз приех — казва тя и ми подава четката.

— Трябва наистина да си го обичала — отвръщам.

— Знаеш ли, Маргарет — казва стеснително тя, — мисля, че все още има какво да научите за страстта — и ти, и Ави.

Това изказване ми звучи толкова познато, като че ли съм го чувала преди.

Ави стоеше пред мивката в банята на малкия ми хотелски апартамент в Тел Авив; около тънкия му кръст бе завързана бяла хавлия, а лицето му бе покрито с пяна за бръснене. Стоях зад него, навлякла халат на кафяви и сини линии; обгръщах с ръце гърдите му, а главата ми бе подпряна на широкия му гръб. Слушах обясненията му за ситуацията в Ливан, за това как позициите на Сирия се засилвали след убийството на Башир Гемайел и погромите в Сабра и Шатила. Все още се надявах, че днес няма да му се наложи да ходи на север към израелско-ливанската граница, макар че палестинските терористи отново бяха започнали да обстрелват с ракети „Катюша“ малкия израелски град Рош Ханикра.

— Милиони мъже сутрин могат да се бръснат спокойно, без жените им да стоят зад тях и да скубят космите по гърдите им усмихна се той.

— Милиони жени сутрин изпращат мъжете си на работа — отвърнах аз, потупвайки го по мускулестия корем, — но сигурно аз съм единствената, която изпраща мъжа си там, където се водят бойни действия.

— Не и тук, скъпа моя, не и тук.

Страхът ми сигурно беше глупав, но беше едва шести декември — точно две седмици от деня на сивия метален ковчег — и затова с мъка удържах уплахата си. Опитах се да не мисля за това, докато го целувах по гърба и заравях лице в кожата му. Той привърши бръсненето си, плисна вода на лицето си и я попи с хавлиена кърпа.

Обърна се, взе ме в обятията си и промълви, като целуна косите ми:

— Мисли си за четирите дни, които ще прекараме заедно.

— Кажи ми го пак — прошепнах аз с притиснати до ухото ми устни.

— Ще се върна около шест и ще те взема от верандата на хотел „Цар Давид“. После колата ще ни откара до Мъртво море, където ще прекараме заедно четири дни, съвсем сами.

— Ще бъде ли хубаво? — попитах аз и сгуших лице във врата му.

Повдигна брадичката ми с ръка и ме целуна нежно по устните.

— Ти как мислиш? — отвърна дрезгаво тон.

— Кажи ми го пак — искам пак да го чуя.

И двамата знаехме, че това е само една игра, номер, тактика, която използвах, докато дойде да го вземе шофьорът му, за да го отведе на север.

— Да — отвърна той търпеливо. — Ще бъде хубаво.

— Я ми кажи — упорствах аз — и за врага на хубавото.

Ави се разсмя.

— Сега пък се подиграваш с моя английски.

— Не с английския, а с това, което се губи от смисъла при превода.

Без да каже дума, той хвана ръката ми, изведе ме от банята и ме поведе към спалнята, където нежно ме накара да седна на един голям стол до прозореца. След това коленичи пред мен и ме обхвана с ръце през кръста.

— Хайде — казах аз, като прокарах пръсти през гъстата му коса, — кажи го.

Той притвори очи и се усмихна.

— Окей. Врагът на хубавото е още по-хубавото.

Така добре разбирах какво искаше да каже; смисълът на тази фраза обясняваше всичко, за което той се бори.

По времето, когато нацистите опустошавали градове и села в Полша, една майка поучавала дъщеря си: „Бъди благодарна, че все още не са ни открили, че все още имаме хляб и покрив над главата си. Нещата не са чак толкова лоши.“

И тогава се чули изстрели, къщите били изравнени със земята, а хората откарани на групи, за да умрат.

Тази майка успяла някак да се добере до Израел с дъщеря си. По време на една от войните тя пак поучавала дъщеря си:

„Покрив над главата и хляб в стомаха не са достатъчни, за да се чувстваме хубаво. Ако трябва, ще умрем да защитим страната си, защото врагът на хубавото е още по-хубавото. А още по-хубавото е да няма повече войни.“

Беше понеделник, шест и половина сутринта, а той трябваше да тръгне в седем. В осем маса аз трябваше да бъда в йерусалимския затвор, за да интервюирам един истински терорист. Този път от Ей Би Ен изрично бяха настояли интервюираният да не бъде отново някой от онези типични за медиите терористи — завършили университет, гладко говорещи, предварително подучени какво да кажат убийци, звезди, специално подготвени за западната преса. Израелските власти бяха обещали, че задържаният наистина ще бъде с изцапани с кръв ръце и няма да съжалява за престъпленията, които е извършил в името на своята революция.

Просто един обикновен ден от живота на двама души, помислих си аз, докато наблюдавах Ави, който се обличаше. Просълзих се, когато видях как търси чорапи в чекмеджето, без да си дава сметка, че го гледам; кое можеше да изглежда по-всекидневно от заниманията му в момента.

— Някой ден — каза той, разхвърляйки дрехи по пода, — когато животът отново се нормализира, ще ми определиш две чекмеджета и тогава вече ще знам, че се отнасяш сериозно към мен, да не говорим, че сутрин ще мога да си намирам дрехите.

Изтрих сълзите си и не отговорих.

Той се усмихна победоносно и ми показа намерените два чорапа от един и същи чифт. Тогава видя сълзите ми, но реши да не реагира, защото и без друго нямаше какво да каже или да направи, за да ми олекне. Щеше да тръгне към северната част на Израел или южната част на Ливан — сред падащите „Катюши“ и смъртоносните гранати, като онази, която уби Джо Валъри точно преди две седмици. Погледнах през прозореца към сините води на Средиземно море и гладкия бял пясък, където обичайната група жители на Тел Авив вече си подхвърляха плажни топки. Всичко това изглеждаше на километри разстояние от битките, които все още се водеха в Бейрут. След шест размирни години, въпреки червените линии, маркиращи зоните за сигурност, Сирия и Израел отново бяха в конфронтация, което означаваше без никакво съмнение, че войната все още не е приключила. Ави непрекъснато беше изложен на риск.

Вече беше в бойна униформа — широк панталон в цвят каки, тежки черни боти и зелена риза с отличителните знаци на тат алуф — меч, кръстосан с маслиново клонче. Беше толкова внушителен в тези дрехи — призван да убива или, още по-лошо, призван да умре.

В този момент телефонът остро иззвъня и временно ме откъсна от мрачните мисли. По това време нямаше кои друг да бъде, освен шофьора на Ави, за да съобщи, че вече го чака долу.

— За тебе е — каза Ави и ми подаде слушалката.

Погледнах го озадачено. Обаждаше се Джила да пита дали е удобно да изпрати някого в апартамента, за да смени матрака.

— Чудесно — отвърнах аз, — няма проблеми по всяко време, защото след малко и двамата тръгваме.

Едва оставих слушалката и телефонът звънна отново — този път наистина беше шофьорът на Ави, Моше Морад.

Тръгнахме заедно по коридора към асансьора със сплетени ръце. Той спря и няколко секунди ме държа здраво в прегръдките си. Така увита в хавлиения халат сигурно не бях в най-добрия си вид, докато изпращах мъжа, когото обичах, към фронтовата линия. Колко типично за моя драматичен стил беше да го забележа точно в този момент, въпреки че, за нещастие, то си беше самата истина. Хванах ръката на Ави и я притиснах до устните си. Той се усмихна, пресегна се с другата ръка през рамото ми и натиска бутона.

— Ако се поболяваш така всеки път, когато отивам да си върша работата, ще станеш толкова грозна — каза той и целуна носа ми, — че вече никой освен мен няма да те пожелае.

— Във всеки случай никой досега не ме е желал по начина, по който го правиш ти.

Защо ли сега не изглеждах като онези съвсем млади момичета, които махаха с ръка и изпращаха въздушни целувки към моряците по време на Втората световна война, докато огромните им параходи набираха скорост, за да се впуснат към далечни морета. Представях си как стоя на някой от тези кейове, с обувки на висок ток и жълта рокля с плътно прилепнал корсаж, с жълто цвете зад ухото и с яркочервено червило на устните. Тази картина беше доста далеч от действителността — стоях в един хотелски коридор, облечена в стар халат, без никакъв грим и без шноли, които да придържат разчорлените ми коси. Това обаче като че ли не притесняваше Ави Херцог.

— Всички те желаят — каза с усмивка той — и всички непрекъснато ме питат как съм успял да те привлека.

— И ти какво им отговаряш? — попитах аз, леко изненадана.

Ави ме погледна дяволито и преди да успея да го спра, сграбчи слабините си.

— С това — отвърна той. — Ето как им казвам, че съм те привлякъл.

В мига, в който Ави Херцог се хвана за гениталните, а аз се правех на възмутена, вратата на асансьора се отвори и двама души се вторачиха в нас — някакъв мъж, стегнат в пепелявосив костюм и жена в рокля на розови и червени цветя; на реверите им бяха закачени значки с надпис „Бог е най-добрият ми приятел“, а в очите им се четеше ужас и недоверие.

Подпрях се на вратата на асансьора и захихиках нервно.

— Вие сте груб и отвратителен, генерал Херцог — казах възмутено, — и ще ви бъда благодарна, ако не правите повече това.

Той се разсмя, притегли ме към себе си и ме зацелува по устата, а през това време вратата на асансьора се отваряше и затваряше край рамото ми.

— За това ли дойдохме до Светата земя — изпъшка жената.

— Затвори очи, Герта — нареди мъжът. — Просто не гледай.

— Кажи дали не е вярно? — каза Ави, влизайки в асансьора. — Кажи ми, че не е заради това.

Не можех да го отрека.

Когато се върнах обратно в апартамента, открих, че вратата се е затворила от течението; нямаше как да си вляза, тъй като бях без ключ. Спуснах се из коридорите с надеждата да намеря домакина, но безрезултатно. Най-накрая минах през аварийния изход и се втурнах по стълбите към фоайето, за да взема резервния ключ. Трябваше да се приготвя за срещата в Източен Йерусалим, до която оставаше по-малко от час. Когато стигнах до партера, излязох на бегом от аварийния изход, завих с пълна скорост към рецепцията и боса, с диво развята около лицето ми коса, рязко забих спирачки под носа на тат алуф Ави Херцог, алуф михне Гидон Леви и Моше Морад — шофьора на Ави. Престорих се, че не ги забелязвам, с надеждата, че и те няма да ме забележат.

С цялото си достойнство, на което бях способна, като се имаше предвид видът ми, аз учтиво помолих момичето на рецепцията да ми даде резервния ключ на апартамент 608. Херцог, Леви и Морад бяха само на няколко крачки от мен, но вече бяха прекъснали напрегнатия си разговор за, както предполагах, пътуването си на север. Забелязах с крайчеца на окото си как Леви и Морад ме разглеждат с любопитство. От своя страна Херцог май не намираше за любопитна появата ми във фоайето. Той се приближи и прошепна:

— Какво има, скъпа? Нима тичаш след мен, за да ми кажеш, че съм бил прав?

— О, моля те!

Преди обаче да успея да взема ключа и да изчезна дискретно, господин Пепелявосиво и госпожа Червени и розови цветя с техния „Бог е най-добрият ми приятел“ се присъединиха към други членове от групата си и им зашушукаха. Съвсем не беше трудно да отгатна, че разказваха за слабините на Ави и неестествената ми привързаност към тях.

— Заключих се отвън — прошепнах. — Махай се.

— Приемливо извинение — каза Ави и се пресегна за ключа над главата ми.

— Между другото — попитах аз, опитвайки се да грабна ключа от ръката му, — защо още не си тръгнал?

— Защото планът се е променил — отвърна той, като вдигна ключа така, че да не мога да го стигна. — Трябва да занеса рапорта си в канцеларията на министър-председателя в Йерусалим. А ти ела да кажеш „здравей“ на Гидон и Моше, преди да отидеш да се облечеш.

— В този вид? Ами аз на нищо не приличам.

— Може да не си забелязала, скъпа, но ние вече те видяхме.

Хвана ме за ръка и ме поведе към тях; очевидно се притесняваше много по-малко от мен, че жената, с която живее открито в Тел Авив, беше полугола и предизвикваше нещо като сензация.

— Здравей, Гидон — поздравих го аз; наистина ми беше приятно да видя човека, който беше вярна опора на Ави на бойното поле и един от най-близките му приятели в цивилния живот.

Външният вид на Гидон определено беше в противоречие с лошата му репутация сред чуждестранната преса; като говорител на Израелските въоръжени сили той беше несговорчив и отхвърляше всякакво сътрудничество. Дребен и слаб, с момчешко лице и тъмни къдрици, падащи по челото му, той събуждаше майчински чувства у повечето журналистки и безсрамно се възползваше от това. Отнасяше се с приятелите си благо, нежно, с любов.

— Не те виждам напоследък — каза топло той. — Не искаш никакви сведения от мен, откакто се захвана с този тук.

— Не е заради него — отвърнах аз и усетих как господин Пепелявосиво и госпожа Червено и розово се насочиха към нас. — Просто ме изтеглиха от Ливан. Сега предавам от Йерусалим.

— Шалом, Маги — поздрави срамежливо Моше.

— Как си, Моше? — попитах аз и почувствах как някой ме потупва по ръката.

— Стана ми много мъчно, когато научих какво се е случило с твоя тонтехник — каза искрено Моше. — Беше симпатично момче.

Кимнах в знак на съгласие, без да обръщам внимание на този, който вече дърпаше ръкава ми. В крайна сметка въпреки нежеланието ми Гидон ме принуди да отговоря на натрапника.

— Искате да ни кажете нещо ли? — попита учтиво той.

Трепнах.

— Вие ли сте Маги Зомерс? — запита ме госпожа Цветна шапка.

Ави се приближи към нас и се усмихна. Обърнах се и го изгледах убийствено.

— Да, аз съм.

— Е, ние ви гледаме в Берген — каза тя — и наистина ми е много приятно, че имам възможността да поговоря с вас.

Кой точно беше осигурил възможност на тази жена да говори с мен, така и си остана загадка. Явно беше останала с впечатлението, че с мен е лесно да се запознаеш — и как можех да й се сърдя след страхотната сценка пред асансьора. Красивото лице на Херцог издаваше, че се забавлява от тази ситуация и скръстил ръце на гърдите, той наблюдаваше нейното развитие.

— Мога да ви помогна да се промените, така че сладострастието да не ръководи повече живота ви.

— Амин — възкликна господин Пепелявосиво. — Долу развратът!

Гидон нямаше представа какво точно става, но при споменаването на думата „разврат“ видимо се развесели. Въпреки че бях зяпнала от учудване, че всичко това се случва в действителност аз все пак успях да отклоня любезното им предложение с думите:

— Много мило от ваша страна, че искате да ми помогнете, но аз наистина нямам проблеми със сладострастието; поне аз не го чувствам като такова.

Като че ли бяхме на сцена и играехме някаква пиеса, защото точно в най-подходящия момент най-добрата ми приятелка в Тел Авив и управителка на хотела, Джила Енав, се втурна към нас.

— Маги — каза на всеослушание тя, без да си дава сметка за това, което ставаше във фоайето, — ей сега ще изпратя горе някой, за да смени матрака — страшно е износен.

Тя млъкна и ме погледна объркано.

— Така ли ще отидеш на работа тази сутрин?

Вече беше твърде късно.

— Дано Господ ви прости — избъбря господин Пепелявосиво, а госпожа Червено и розово бутна някаква брошурка в ръцете ми, от тези, на чиято първа страница с големи букви пише: „Избавление от греха“.

Джила хвана под ръка Ави, като се опитваше да не се разсмее, защото вече бяхме заобиколени от всички поклонници от графство Берген, окичени със значките „Бог е най-добрият ми приятел“.

Гидон се приближи към Джила и огледа с възхищение бюста й, след което се представи.

— Аз съм Гидон Леви — каза той с една от божествените си усмивки — и съм официалният дегустатор на матраците на Херцог.

Джила отговори според очакванията ми:

— Какво съвпадение. Аз правя същото за Зомерс, но можеш ли първо да ми кажеш какво става тук?

Най-добрата ми приятелка в Тел Авив, най-добрият приятел на Ави в цивилния му живот и мъжът, когото обичах, същият, който сграбчи гениталиите си пред асансьора и стана причина за всичко това — тримата стояха във фоайето на хотела, в който живеех, и си прекарваха чудесно — ухажваха се един друг или просто спотаяваха сладострастието в сърцата си. Почувствах се унизена и тъкмо се опитвах да се промъкна незабелязано към асансьора, когато чух:

— Неделното училище приключи за днес, чувате ли всички? Маги трябва да се приготви, иначе ще закъснее.

Ави ме хвана за ръка и добави:

— Кажи „довиждане“, Маги, и благодари на тези добри хора, че се опитаха да ти помогнат.

— Благодаря — измърморих аз, като се оставих да ме води. — Иде ми направо да те убия. Свършено е с мен в Берген.

Без да ми отговори, Ави ме притисна до стената и ме целуна.

— Казвал ли ти е някой, че си сладострастница? — попита той, когато ме пусна.

— Изглежда, всичко това ти се е сторило забавно — казах аз, след като вратата на асансьора се затвори зад нас.

Той все още се смееше, докато вървяхме прегърнати по коридора — по същия начин, по който бяхме започнали деня. Ави отключи вратата.

— Да, наистина беше много забавно, и между другото, къде се намира Берген?

Решех се пред огледалото напълно гола, ако не се смятат черните бикини и червените сандали, когато той се приближи и обхвана с ръце гърдите ми.

— Едва се побират в ръцете ми.

— Не се опитвай да ми се подмазваш — казах и се пресегнах за черния сутиен и червената си тениска.

— Ще те закарам до Източен Йерусалим, а срещата ни остава за шест часа на верандата на „Цар Давид“.

Приведох се, за да закопчея сутиена си.

— Ей Би Ен ще чуе за това, гарантирам ти. Тези лунатици сто на сто ще пишат.

— Никой в Израел не би се притеснил, ако научи, че някой от кореспондентите на Ей Би Ен е развратник.

Навлякох тениската.

— Хващам се на бас, че това, което направи пред асансьора със слабините си, няма да се отрази добре на имиджа ти.

Ави се усмихна.

— Не си ли чувала мита за израелските генерали, в който вярват всички?

Поклатих глава и облякох синята си пола.

— Всички мислят, че сутрин, когато се събудим, ние първо преплуваме петдесет дължини в едно от нашите морета, правим няколкостотин лицеви опори и се любим пет-шест пъти. Това е преди закуска, само ти напомням. След нея изтичваме до овощната градина и грабваме няколко портокала. Едва тогава се захващаме със същинската си работа, като например със спасяването на двама-трима заложници. Следобед се оттегляме в заседателната зала и разрешаваме някой и друг от пограничните си проблеми; изкарваме една светкавична война, любим се още малко. След вечеря се събираме и танцуваме няколко часа хора, отново се любим и преди да заспим, начертаваме плана за бойните действия за следващия ден.

Засмях се.

— Е, можеш да разчиташ на мен да разкажа на всички, че това не е вярно: никога не съм те виждала да танцуваш хора.

— Няма да се учудя, ако го направиш, защото ти току-що проигра всякакви шансове някога да направиш репортаж за Ватикана.

— Това е абсолютно сигурно! — отвърнах аз и сложих часовника си.

— Очите ти са тъмнозелени тази сутрин — прошепна Ави.

— Това е, защото все още съм бясна — отговорих, като се стараех гласът ми да прозвучи гневно.

Бяхме готови за тръгване. Ави започна да прибира касетофона ми, батериите, резервните касети, гримовете и бележника в огромната ми брезентова чанта.

— Виж, аз съвсем сериозно се опитвам да ти се подмажа.

Сграбчих малкия куфар с вещите си за уикенда, взех от масата двете връзки ключове и още веднъж огледах стаята…

— Хубава жена си — каза той и изгаси лампите.

— Прощавам ти — засмях се аз, — само че внимавай какво правиш сега на излизане.

Слязохме долу. Моше и Гидон вече си бяха тръгнали. Качихме се в колата на Ей Би Ен, Ави седна зад волана и потеглихме по познатия път между Тел Авив и Йерусалим. Гледах през стъклото и бърборех за незначителни неща.

— Ще ми се в хотела да имам кухня, така че понякога да мога да си приготвям вечерята. Писна ми да се храня само по ресторанти.

Ави ме погледна.

— След като заздравим нашата връзка, което ще стане много скоро, ние ще имаме не само нормална кухня, но и нормална спалня, в която ще си имам мое собствено чекмедже. И на мен ми е писнало да живея по квартири. Трябва да планираме бъдещето си.

Внезапно ме обзе паника, размърдах се нервно на седалката и се загледах мрачно през прозореца. Ави се опита да хване ръката ми, но аз я издърпах.

— Какво има, Маги? — попита той. — Разстройваш се всеки път когато спомена думата „бъдеще“.

Как можех да му обясня, че всеки път когато той заговореше за „заздравяване на нашата връзка“, първата ми мисъл беше за болката, която ще причини на Рут. Представях си сцената, която ще се разиграе в дома на семейство Херцог, след като Ави й съобщи, че повече няма да живее там. Разбира се, все успявах да забравя, че той и сега не живееше там — и то не отскоро. Но въпреки това ударът от съобщението, че съвместният им живот е приключил и че той ще започне нов живот с някоя друга, би бил непоносим за крехка жена като Рут. Винаги си я представях с розови пластмасови ролки на главата и с дървена лъжица в ръка. Сълзите ще се стичат по пухкавите й бузи и тя ще възкликне:

— Кой ще подрежда на чифтове чорапите ти и ще ти прави пилешка супа, когато си болен?

И тогава пред очите ми се разиграваха сцени от моето детство и стомахът ми се свиваше на топка при спомена за постоянния страх, в който живеех, че Алън Зомерс ще ни напусне. Опитах се да намеря подходящите думи, за да обясня всичко това на Ави. Изреченията започнаха сами да излизат от устата ми, всичко, което ми се беше случило, и всичко, което можеше да се случи на Рут. След като излях пред него сърцето си, той се загледа право пред себе си, стисна челюсти, а кокалчетата на пръстите му побеляха от силното стискане на волана.

— Жал ми е за нея — продължих да обяснявам аз — и освен това се страхувам, че на теб също ще ти дожалее и ще ме изоставиш, може би защото ще ти липсва пилешката супа и спретнатото подреждане на чифтовете чорапи и дори розовите пластмасови ролки.

Той отби колата встрани, точно под хълма, където няколко ръждясали вагона стояха в памет на евреите, загинали по време на Войната за независимост от 1948 година. Когато колата най-после спря, той се обърна и ме погледна. Бях се свила в ъгъла на седалката си, подпряна на вратата, в очакване на избухването, което усещах да наближава. Той прокара ръка през косите си — жест, който познавах и обичах — и заговори, като се стараеше да владее гласа си:

— Маги, Рут никога през живота си не е слагала розови пластмасови ролки и не знае да готви пилешка супа, и…

Той млъкна.

— И какво? — попитах плахо аз.

Той си пое дълбоко въздух.

— И не иска повече да бъде омъжена за мен.

— Какво? Искам да кажа — защо чак сега ми го казваш?

Той ме погледна сериозно.

— Защото не исках по никакъв начин да те насилвам; да не помислиш, че те желая толкова силно само защото не искам да съм сам.

Той извади една от малките си черни пури и я хвана между пръстите си, преди да я запали.

— Ти си толкова силна и независима, че се страхувах да не ми откажеш.

Издуха облаче дим и продължи:

— Не знаех как да се отнасям към теб, не съм свикнал с жени като теб, защото Рут е толкова лесно предсказуема, толкова крехка. Всъщност затова бях безкрайно изненадан, когато всичко с нея се промени.

— Какво се промени? — не можех да разбера аз.

Той се усмихна леко.

— Тя се върна на предишната си работа в архитектурната фирма на брат си. Аз се зарадвах, защото така щеше да има някакво занимание, и то такова, което я интересува и което й харесва.

Той погледна през прозореца.

— Срещнала го там.

— Кого?

— Един стар свой приятел от времето, когато пристигнала за първи път тук като момиче. Вярвам й, че помежду им няма нищо, и също така й вярвам, когато твърди, че иска да има възможността да опита да изгради нов живот за себе си с някой, който наистина я желае.

Той разтърка очите си.

— Знае, че с мен не е така и е права. Но въпреки това тя наистина е много крехка — заключи той в своя защита.

Толкова по въпроса за крехкостта. Това беше убедително доказателство, че „синдромът на възмутеното цъкане“ все още съществува. Ако една жена е считана за крехка, за уязвима и я хванат, че си има любовник, това ще се коментира по следния начин:

— Горката Рути; Ави никога не е държал особено на нея, така че най-сетне тя си намери човек, който иска да се грижи за нея, защото наистина я обича, де да можеше това да се случи и с моята Мириам, тц-тц.

Когато една жена е смятана за независима и я уловят, че си има любовник, реакцията е съвсем различна:

— Тази уличница Маги; след всичко, което й даде Ерик, тя да се хване с някакъв тип от най-низшите слоеве; не е достойна дори да лъска обувките на моята Мириам, надявам се, че той й е дал да разбере.

В крайна сметка определяща е външната страна на нещата, а не причината, която ги е породила. Така че чувствата, които изпитвах, след като Ави ми каза за Рут, бяха противоречиви, като се има предвид горчивото ми минало. Толкова и по въпроса за независимостта.

Тази сутрин в колата цареше напрегнато мълчание. Питах се дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако Ави беше свободен и на разположение още в деня, в който ме откара в хотела — деня на сивия метален ковчег. Всъщност нямаше никакво значение какво е можело да стане; важно беше какво се беше случило в действителност и аз се опитвах с всички сили, за пръв път в живота си, да постигна своето щастие.

Докоснах нежно лицето му.

— И така — попита тихо тон, взимайки ръката ми.

— И така — отвърнах аз, притаила дъх, — какво искаш сега?

— Тебе — каза той и ме взе в обятията си.

— Изгарям от страст по теб, Херцог — прошепнах аз, сгушила глава във врата му.

— Трябва да ти кажа нещо, Зомерс — промърмори той, — все още има какво да научиш за страстта.

Вера обира прашинките от сивочерната кувертюра и поклаща глава.

— В началото на брака ни баща ти ме посещаваше през вечер.

Спира за миг, за да види реакцията ми.

— Баща ти — отново прави пауза, като търси по-смекчени изрази, — ъъ, така де, е много надарен.

Маги Зомерс не е девственица. Изпитала е и върховете на страстта, и дълбините на отчаянието. Известни са й тези случайни нощни посещения от много добре надарени мъже, които понякога могат да накарат жените да забравят кои са. Освен това Маги е правила с Ави такива неща, които Вера вероятно не би могла да проумее. Но това все пак беше прекалено.

— Знаеш ли, аз не съм от срамежливите — казва Вера, — въпреки че има неща, които никога не бих вършила — от онези, които правят проститутките и извратените.

Няма съмнение, че Маги е правила с Ави такива неща, които Вера няма да проумее. Въпреки това представата за добре надарения й баща, пъхащ огромния си израстък в майка й е трудна за преглъщане.

В очите й пробягва тъга, когато се опитва да обясни защо баща ми не е искал деца.

— Мислеше, че те биха могли да попречат на кариерата му — казва тя, — че няма да е свободен да пътува и да се забавлява. Така че аз също не исках да имам деца, докато един ден открих, че съм бременна с Кара. Бях щастлива. В крайна сметка носех детето на мъжа, когото обичах. Нали знаеш, по онова време контролът на забременяването беше много по труден. Пък и все още отказвах да правя онези неща, които правят проститутките и извратените, дори и като някаква алтернатива; баща ти беше толкова ненаситен…

Не съм изненадана от реакцията й спрямо „онези“ неща, но в момента ме вълнуват други въпроси.

— Той обикна ли Кара, когато тя се роди? — питам аз.

— Мисля, че я обикна, след като поотрасна и вече можеше да общува с нея.

— А мен, мамо? Обикна ли ме мен, когато се родих?

Сълзите отново взеха да напират в очите й.

— Когато забременях с теб, той направо побесня, но какво можех да сторя?

— А ти искаше ли ме?

— Мисля — казва честно тя, — че повече исках баща ти да спре да ми се сърди и да не бъде толкова дистанциран, защото се чувствах много самотна.

Разбирам. Вера е била объркана и уплашена през всичките девет месеца, през които ме е носила. Но аз съм прекарала много повече време в Алън, преди да ме прехвърли при нея, въпреки че той така и не е усетил, че съм излязла от него. Разбирам, че баща ми не е осъзнавал присъствието ми, докато съм била в него, а майка ми се е чувствала самотна, докато съм била в утробата и. Това наистина не е било особено добро начало за мен.

— А сега? — питам тихо аз.

— А сега се надявам единствено да не ме изостави.

— И ако не го направи — тоест не те изостави? Тогава какво?

— Тогава ще остареем заедно и може би ще намерим някаква утеха в нашата връзка.

— А ако все пак го направи — тогава какво?

— Ще опитам отново — отговаря тя и се изправя.

— Какво ще опиташ, мамо?

Тя се извръща към мен и вместо да ми отговори, пита апатично:

— Къде отиваш?

— Имам среща с Куинси в Руската чайна. Искаш ли да хванем заедно такси?

Тя облича коженото си палто.

— Да.

Закопчавам колана на спортното си палто, обшито с кожа от миеща мечка, и я прегръщам, но тя се отдръпва.

— Обичаш ли го — този твой израелец с къси ръкави?

— Да.

— Ако наистина го обичаш, някой ден той ще те нарани, така че по-добре просто се радвай на времето, в което си с него, защото това няма да трае вечно. Никога не става така, въпреки че началото винаги е хубаво.

— Мамо, врагът на хубавото е по-хубавото.

Тя ме поглежда странно.

— Маргарет, наистина съм изненадана от теб. Това дори не е правилен английски.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Виктор Липса на болка (7)

Метаданни

Данни

Липса на болка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

Барбара Виктор
Липса на болка (7)