Джейн Кристофър
Летен сън (9)

Девета глава

Следващите няколко часа Керълайн не излезе от стаята си. Сълзите мокреха лицето й, докато се опитваше да внесе яснота в мислите си.

По някое време Грейс почука на вратата, но Керълайн я помоли да я остави сама.

Макар че лелята беше винаги внимателна с нея, сега Керълайн й бе сърдита. Сама не знаеше защо — навярно за това, че не я бе предупредила за очакващото я разочарование.

Лелята бе приела с грейнало лице признанието на Керълайн, че е влюбена в Ерик. Защо не й бе казала, че Ерик и Медълин ще се женят?

Изведнъж момичето се сети, че още по обяд трябваше да позвъни на доктор Шеридън. Взе болничното досие на Ерик и го прегледа много внимателно.

Кръвното налягане и пулсът от доста време вече бяха нормални. Даваше си сметка, че присъствието й тук постепенно започва да става излишно.

Според доктор Шеридън тя трябваше да остане при пациента още само ден или два. Но както той й каза, предпочитал първо да се консултира със свой колега дали Ерик да бъде оставен още някой и друг ден под наблюдение.

След като приключи с телефонния разговор, Керълайн слезе долу, за да се извини на Грейс, но никъде не я откри. Затова реши да се поразходи покрай брега.

Когато се върна след разходката, зърна Медълин на верандата. Предпочиташе да влезе в къщата незабелязано, тъй като нямаше никакво желание да разговаря с нея, но Медълин я бе видяла и помаха насреща й.

Жестът й очевидно не бе приятелски. Когато Керълайн се приближи, Медълин я стрелна с поглед, изпълнен с омраза.

— Мога само да се удивлявам на свободното време, с което разполагате при вашата напрегната работа, госпожице Менсфийлд. Бихте ли ми казали какво изобщо търсите още в тази къща?

— Изглежда, още не ви е ясно какви са задълженията на една болногледачка, Медълин. Многократно и търпеливо съм ви обяснявала, че съм тук, за да се грижа за Ерик. — Тя подчертано високомерно изгледа съперницата си. — Очевидно да посещаваш частно училище съвсем не е гаранция, че добиваш способност да схващаш нещата.

Керълайн се изплаши от собствените си думи и се запита дали не прекали. Но после се сети, че при всеки удобен случай Медълин не бе пропускала да я попита дали скоро няма да си заминава. Това също не бе особено вежливо от нейна страна.

Опита се да присвие презрително очи по същия начин, както правеше Медълин.

— А сега бъдете така любезна да ме извините — каза настъпателно Керълайн. — Имам да върша още куп неща.

— Но Ерик го няма в къщата! — рече заядливо Медълин. — Той е у дома, за да обсъди с баща ми нещо, което не ви засяга.

Керълайн невъзмутимо я изгледа.

— Бих се учудила много, ако кажехте, че нещо ме засяга. — Тръгна, без да дочака отговор. Сама се удивяваше на себе си, че така открито бе показала неприязънта си към Медълин. Но изпитваше донякъде и гордост.

Когато влезе в трапезарията, отвън се чу шум от автомобил. Сърцето й подскочи — не знаеше дали да се радва или не, ако това бе Ерик.

Зад крайчеца на завесата тя го видя да слиза от колата, докато по-възрастният господин остана на мястото си зад волана. Без съмнение бе бащата на Медълин — Максимилиан Синклер.

Докато влизаше в къщата, Ерик изглеждаше неспокоен и напрегнат. Не забеляза, че Керълайн го наблюдава от прозореца.

Когато изчезна от погледа й, тя видя Медълин да се качва в колата. Малко след това отпътува с баща си.

Странно е, че Медълин не се сбогува с Ерик, помисли си Керълайн.

* * *

— Интересно ли беше? — попита Ерик ненадейно зад гърба й.

Керълайн мигновено се обърна, сякаш уловена на местопрестъпление. Ядоса се, че отново се изчервява. Ерик се облегна на вратата.

— Току-що имаше честта да видиш известния индустриален бос Максимилиан Синклер — отбеляза той. — Прочут сред подчинените си като Максимилиан Страшилището.

— Изглежда, не си сред най-запалените му фенове, Ерик — опита се да се пошегува тя.

— Това е между нас казано. — Ерик бавно прекоси стаята и се отпусна в едно кресло. — Да говориш със Синклер по работа не е бог знае какво удоволствие, но днес бе просто непоносимо.

— Ерик, не бива да… — опита се да го предупреди тя.

Той вдигна ръка, за да избегне упреците.

— Зная, зная — каза сърдито. — Не бива да се вълнувам. Но Синклер е прекалено важна клечка, което значи, че към него трябва винаги да се отнасям с много по-голямо внимание, отколкото, към който и да е друг работодател. А това ми коства прекалено много усилия. След този разговор се чувствам напълно изтощен. Ако нямаш нищо против, ще се кача в стаята си, Керълайн.

— Разбира се — каза тя. — Но ми позволи преди това да те прислушам. После имам уговорена среща, а сега и бездруго е време за прегледа.

Ерик бързо излезе от трапезарията. Керълайн го настигна едва на стълбите.

— С Питър Съливан ли? — попита той неочаквано.

— Да — отвърна тя.

— Сериозно ли е?

Керълайн се усмихна. Възможно ли бе Ерик да се интересува от нея?

— Кое да е сериозно? — невинно попита тя.

Ерик я изгледа недружелюбно.

— Тази връзка — поясни той и продължи да върви напред.

— Едва ли — отвърна Керълайн. — Познавам го отскоро, и то много бегло.

— Често ли излизаш с мъже, които почти не познаваш? — Бе стигнал до вратата на стаята си. Керълайн стоеше пред своята стая, за да вземе оттам медицинските уреди.

— Понякога — каза тя. — Имаш ли нещо против?

— Опазил ме бог! Това изобщо не ме засяга.

Керълайн взе апарата за кръвно налягане и стетоскопа и тръгна към стаята на Ерик. Той седеше навъсен на леглото.

— Имаш ли нещо против Питър Съливан? — попита тя. Интересно й бе да чуе мнението му за този симпатичен, но и малко скучен мъж.

Ерик равнодушно сви рамене.

— На пръв поглед изглежда съвсем нормален. Ако харесваш този тип мъже.

— Какъв тип мъже? — попита тя и нагласи маншета. Когато случайно се докосна до него, внезапно я връхлетя отново споменът за страстната прегръдка, за жадните целувки…

— Ама че инквизиторски прийоми! — извика Ерик.

Керълайн погледна ръката му и се изплаши. Бе напомпала маншета до пръсване.

— Съжалявам — каза смутено тя.

— Само заради това, че нямам кой знае колко добро мнение за Питър Съливан, си готова да ме убиеш. По-силна си, отколкото мислех, наистина ме заболя.

— Заслужи си го — отвърна сухо тя.

— Така ли? — Той предизвикателно я изгледа. — Мога ли да попитам защо?

— Не — отвърна тя и напомпа маншета отново. — Сега стой мирно! — Кръвното му бе малко по-високо от предишните дни, но все пак в границите на нормалното. — А сега ще си съблечеш ли фланелката? — попита тя и в миг усети, че цялата се разтрепери.

Той я погледна изпод вежди и се засмя:

— Не. Първо трябва да ми кажеш „моля“.

— О, престани вече, Ерик — уморено простена Керълайн.

Но той продължаваше упорито да клати глава.

— Моля — измърмори тя накрая, не издържайки на ината му.

— Моля какво?

— Моля, съблечи си фланелката — каза тя меко.

Ерик доволно се усмихна и смъкна фланелката си.

Без дори да осъзнава, Керълайн не сваляше поглед от великолепното мъжко тяло.

— А сега какво? — попита той. — Да не искаш да прекараме така целия следобед, или ще се случи още нещо?

Тя също искаше да се случи нещо, но уви!

— Ах… да. Сега трябва да измеря пулса ти…

— Толкова ли е важно? — попита той тихо и я привлече към себе си. Погали с пръст устните й, заигра се с къдриците й, а после докосна тила й. — Знаеш, че сме създадени един за друг, Керълайн — прошепна и я привлече още по-близо до себе си, докато устните й се доближиха съвсем близо до неговите. — Знаеш го, нали? — изрече той и я целуна.

— Ерик — промълви тя. Единственото, което знаеше в този миг, бе, че е безумно влюбена в него.

Той започна бавно да разкопчава роклята й. Обсипваше тила й с целувки. Тя изстена и привлече главата му нежно към устните си.

След това го целуна с такава страст, която удиви дори самата нея. И изведнъж забрави всичко наоколо. На този свят съществуваха единствено тя и Ерик. Но това, което и двамата желаеха в този миг, отново не се случи.

Някой почука на вратата. Напрегнато застинаха и зачакаха този, който ги бе смутил, да си отиде.

— Ерик? — Беше гласът на Грейс.

— Един момент, моля! — извика той раздразнено, без да изпуска Керълайн от прегръдките си. Погледна я и се усмихна. — Зает съм, Грейс. Нещо важно ли има?

Последва продължително мълчание. После Грейс каза:

— Исках само да знаеш, че Медълин след малко ще дойде. Току-що разговарях с нея по телефона. Ако не се чувстваш добре, бих могла да я отпратя.

Ерик облегна брадичката си върху рамото на Керълайн. Този интимен жест й се стори изключително мил и трогателен.

Той прокара ръка през косата си.

— Добре! — извика високо. — И бездруго не можеш да я изгониш, Грейс.

— Разбрано — отвърна Грейс. — Тогава до скоро.

Ерик въздъхна.

— Дали някога ще имаме щастието да ни оставят насаме? — попита мило и погали нежно Керълайн по бузата.

Но Керълайн не бе чула репликата. Медълин Синклер! Отново тази жена! Помежду им винаги заставаше тя или пък някой, който говореше за нея.

И това не е никак случайно, помисли си Керълайн. Медълин Синклер играеше прекалено важна роля в живота на Ерик. Роля, за която тя самата би могла единствено да мечтае.

Изправи се, а след това промълви:

— Не издържам вече!

— Какво има, Керълайн? — попита той, когато тя започна да прибира вещите си.

Керълайн гневно го изгледа. Отправи се към вратата, но в един миг се спря. Може би бе прекалено груба с него.

— Нима не знаеш какво ме измъчва?

— Зная какво измъчва мен — каза той. — Вероятно и при теб е същото.

„Как може да проявява такова неразбиране?“ — питаше се тя.

— Нека оттук нататък приемем, че помежду ни нищо не е имало — каза тихо и отвори вратата. — Аз съм само болногледачката, а ти — пациентът. — След това излезе, без да каже нито дума повече.

* * *

Вечерта с Питър бе истинско мъчение. Керълайн едва го слушаше, докато той се опитваше да подхване някакъв разговор.

Не спираше да мисли за Ерик.

След известно време Питър явно забеляза, че тя се отегчава и й предложи да се приберат.

На раздяла Керълайн се извини за провалената вечер, но той само се усмихна и й пожела късмет и много щастие.

Докато отваряше вратата на стаята си, забеляза Ерик в дъното на коридора.

— Значи все пак се прибра вкъщи — иронично подхвърли той.

— Бях в Провинстаун с Питър Съливан — отвърна сухо тя.

— Така си и мислех. Навярно е била незабравима вечер, както се казва?

Тя го погледна учудено.

— Не, всъщност не, държах се ужасно подло спрямо Питър. — После спря. Какво го интересуваше Ерик? Да не би той да й бе разказвал някога как прекарва вечерите си с Медълин?

— Може би така му се пада — подигравателно изрече Ерик.

— Не мисля — отвърна Керълайн. — Той беше много мил и внимателен с мен. Но вече е късно — отклони тя темата. — Ще се видим утре сутринта.

Тъкмо влизаше в стаята си, когато той каза:

— Може би няма да се видим.

— Защо?

— Утре ще се срещна с Макс и Медълин. Може да се забавя пет минути, но може и пет часа. — Уморено потърка челото си. — Тази среща ще реши нещо, което обмисляме вече от няколко седмици.

Керълайн му пожела успех и влезе в стаята си. Веднага си легна и скоро след това заспа.

* * *

На следващото утро тя се чувстваше много по-добре. Радваше се на чудесно настроение, докато отиваше в кухнята при Грейс, която изглеждаше още сънена.

— Добре ли сте? — попита Керълайн.

— Да, мила. Преди малко се видях с Ерик. Надявам се, че днес ще има успех.

— И аз се надявам на същото — каза Керълайн. — Сподели с мен, че ще се срещне с Медълин и господин Синклер, но не каза защо.

Грейс въздъхна.

— Днес ще подпише договор с концерна Синклер, което означава, че за в бъдеще ще трябва да работи единствено за него.

— Това сигурно ще бъде голям успех за Ерик — каза Керълайн.

Грейс замислено се взираше в пода.

— От една страна, така е, но не вярвам тази работа да го удовлетворява. Боя се, че приема мястото единствено заради сигурността.

— А какво лошо виждате в това? — попита Керълайн. — Защо да не се радва, ако се сключи този договор?

Грейс отново въздъхна.

— Винаги е мечтаел с идеите си да прави щастливи хората, които искат да си построят къща покрай брега или някъде другаде сред природата, а не да потъне в някой концерн.

— Сега вече разбирам — каза Керълайн замислено. Малко след това се извини, тъй като трябваше да се обади на доктор Шеридън.

— Керълайн — рече весело лекарят. — Разговарях с колегата си. Той е на мнение, че няма нужда от болногледачка повече. Управата на клиниката ви очаква утре да бъдете навреме за обичайното дежурство.

— Утре ли? — попита тя невярващо. Беше се надявала, че ще може да остане поне още един ден.

— Е, до скоро! Убеден съм, че сте се справили със задачата си блестящо. Очаквам с нетърпение вашия доклад веднага щом се върнете в болницата.

— Да, доктор Шеридън. До утре! — каза тя разсеяно и остави слушалката.

Свлече се на стола до масичката с телефона. Утре! Значи трябваше още днес да отпътува.

Остана така дълго време, без да помръдне. Може би има самолет в късния следобед? Но може и да няма?

Когато влезе в кухнята при Грейс, за да я осведоми за телефонния разговор, опасенията и се потвърдиха. Два самолета летяха всеки ден от Ню Бедфорд до Ню Йорк, единият по обяд, а другият — късно през нощта.

За да вземе първия самолет, Керълайн трябваше веднага да се приготви за път.

Усети как пребледнява. Това означаваше, че няма да може да се сбогува с Ерик!

— Какво има, Керълайн? — попита загрижено Грейс. — Та вие сте бяла като тебешир.

Керълайн едва се усмихна.

— Не очаквах, че ще трябва така внезапно да замина…

— Мислите за Ерик ли? — попита спокойно Грейс.

Керълайн кимна.

— Толкова много ми се искаше да се сбогувам с него — прошепна тя.

— Аз ще му кажа — любезно предложи Грейс. — Не се тревожете.

Докато опаковаше куфара си, Керълайн не спираше да се ослушва за колата на Ерик. Толкова много й се искаше да го види!

Вече бе готова за път, но той не се появи.

Един последен, прощален поглед към великолепната къща, в която бе изживяла и щастливи, и нещастни мигове. После отпътуваха с Грейс за Труро. Когато се сбогуваше с лелята, сълзи проблеснаха в очите й.

— Не се натъжавайте, мила. Човек никога не знае какво ще му донесе бъдещето. — Грейс се усмихна. — Сигурна съм, че с вас ще се видим пак много скоро.

— Надявам се — каза тихо Керълайн. — И благодаря за всичко…

— Не си струва да говорим за това — отвърна Грейс. — А сега побързайте, за да не изпуснете самолета.