Джейн Кристофър
Летен сън (1)

Първа глава

Керълайн Менсфийлд вдигна на кок гъстата си златиста коса и облече бялата престилка. С това започваше нощното й дежурство на медицинска сестра в клиниката на Манхатън.

Пое към служебната стая с мисълта, че през тази нощ едва ли я очаква нещо особено. Двете й колежки, Кати Дженкинс и Луис Форестър, бяха седнали вече зад бюрата си и обработваха болничните картони.

По коридорите осветлението бе съвсем слабо. Старшата сестра тъкмо разговаряше по телефона с един от лекарите в стационара. Кимна леко на Керълайн, щом я забеляза да влиза в стаята.

— Здравей, Керълайн! — извика Кати. — Как ти се струва новият апартамент? — Кати бе изящна и впечатляващо красива.

— О, чудесен е — отвърна Керълайн. — Съжалявам, че позакъснях, но не можах да преценя кога да тръгна от къщи, за да дойда навреме.

— Къде се намира новото ти жилище? — поиска да узнае Луис.

— На 87-а улица — отвърна Керълайн и хвърли бегъл поглед към списъка с новоприетите пациенти.

— На тази улица живеят поне дузина неженени мъже — поясни усмихната Луис.

— Можеш да ги срещнеш и другаде — прекъсна я Кати. — Да знаеш само как изглежда новоприетият със стомашна язва…

Керълайн учудено я изгледа.

— И какво му е особеното на този пациент?

Кати и Луис изпаднаха сякаш в екстаз.

— Невероятен е — прехласнато изрече Луис. — Нали, Кати?

Кати кимна в знак на съгласие.

— Не можеш да си представиш колко е красив, направо божествен! Но иначе е истинско леке — надменен, безпардонен и самонадеян.

— Момичета, моля ви! — Госпожа Робъртсън ги приканваше да говорят по-тихо, докато притискаше с длан слушалката на телефона.

Върху огромното светлинно табло сигналната лампичка за стая 719 започна да премигва. Керълайн се изправи.

— Кой е в тази стая? — попита тя колежките си. — Господин Крюгер?

— Не, него го изписаха днес — поясни Луис и дръзко се ухили. — Там е самият господин Божествен.

— Стискам ти палци! — извика Кати след нея. — Той наистина е непоносимо нагъл.

Керълайн не се чувстваше съвсем спокойна и уверена, докато прекосяваше дългия коридор. Независимо дали бе привлекателен или не, новопостъпилият без съмнение не можеше да се причисли към пациентите, за които тя се грижеше с особено желание.

Работата й и бездруго бе достатъчно напрегната. А и кой ли обичаше да се занимава със заядливи, намусени и вечно мърморещи болни!

Стая 719 се намираше в частния сектор на болницата, в края на коридора. Сърцето на Керълайн се развълнува, щом стигна до вратата на стаята и прочете името на пациента върху табелката: Ерик Хюстън.

Когато влезе вътре, видя насреща си най-обаятелния мъж, когото бе срещала някога през живота си. Дори и от болничното легло той излъчваше невероятна мъжественост.

— Когато натиснах звънеца, очаквах да се отзове някой квалифициран специалист, а не сестра-стажантка — недоволно я посрещна той.

Керълайн се изчерви за миг, но след това дръзко вирна брадичката си.

— Отдавна съм приключила със стажантската си практика, господин Хюстън. Какво мога да направя за вас?

Той я прониза с тъмните си, почти черни очи.

— Искам да разбера защо в тази проклета, забравена от Бога болница не е възможно да се проведе един обикновен телефонен разговор — ядосано изрече пациентът. — Телефонът изобщо не дава сигнал „свободно“.

Керълайн изпита облекчение, че проблемът е съвсем обикновен.

— След двадесет и два часа централата не работи. Такива са правилата при нас.

— Не бях чувал досега подобна дивотия — раздразнено отвърна Ерик Хюстън. — Имам да уреждам важни служебни дела, и то сега!

— За в бъдеще ще трябва да вмествате служебните си телефонни разговори в интервала от девет до седемнайсет часа — любезно вметна Керълайн. — Другата възможност е…

— По дяволите! Престанете да ми говорите със захаросаното си гласче като на душевноболен. Нямате представа какви са ангажиментите ми!

— Аз съм медицинска сестра, господин Хюстън. Не мога да зная всичко.

Гласът на Керълайн продължаваше да звучи спокойно и вежливо. Но чувстваше, че едва се владее. Знаеше, че спрямо пациенти със стомашна язва трябва да се подхожда по-предпазливо. Вълнението би могло да предизвика влошаване на състоянието им.

В този миг господин Хюстън отметна нервно завивката от себе си и се изправи. Бе снажен мъж с атлетично телосложение. Беше облякъл светлосиня пижама.

— Е, добре, госпожице…

— Менсфийлд — представи се Керълайн. — Керълайн Менсфийлд.

Наблюдаваше го как се приближава до прозореца и се взира навън. Той мълчаливо се задържа известно време до перваза.

— Значи не мога да направя нищо повече за вас — констатира Керълайн, — а и вие, за съжаление, не бихте могли да промените разпоредбите в болницата. Ще бъде най-добре да си легнете и да се опитате да заспите. Два часа сън ще ви се отразят благотворно. През това време никой няма да ви обезпокои.

Ерик Хюстън светкавично се извърна и стрелна Керълайн с тъмните си очи.

— Какво искате да кажете? Само два часа. Това вече е нетърпимо!

Тя си пое дълбоко дъх. Очевидно лекуващият лекар не бе разяснил на този непоносим пациент какво обхваща терапията при болни със стомашни язви. И сега се налагаше тя да го направи.

— Господин Хюстън — започна Керълайн предпазливо, — пациентите с язва се подлагат при нас на прекалено строга, но затова пък много ефикасна терапия. Тя включва стриктна диета, мляко и съответните лекарства на всеки два часа. Методът е изпитан и дава отлични резултати.

— Намирам го за елементарен — изръмжа той.

— Във всеки случай е за предпочитане пред операция — поясни невъзмутимо Керълайн. — А за един толкова ангажиран мъж, какъвто сте вие, е най-добрата възможност.

— Продължавайте — подкани я господин Хюстън, като не я изпускаше от очи.

Керълайн въздъхна.

— Това, което искам да кажа, господин Хюстън, е, че и най-изпитаната терапия не би могла да има успех, ако пациентът не съдейства активно и не се придържа към указанията на лекаря и сестрите.

Хюстън се отправи бавно към леглото си, легна отново и придърпа завивката до брадичката си.

— Така. Е, какво ще кажете сега, не съм ли най-послушният ви пациент? Не се ли придържам до педантичност към указанията ви?

— Правите го, и то много добре — похвали го Керълайн, като предпочете да игнорира иронията, която бе доловила в гласа му. — Така и трябва да бъде.

— Така и трябва да бъде — подигравателно повтори думите й той. — Бихте ли ми казали колко дълго ще участвам в този театър?

— Сигурна съм, че доктор Шеридън е разговарял вече с вас за продължителността на лечението — отвърна Керълайн, опитвайки се да запази спокойствие въпреки пронизващия поглед на тези тъмни очи.

— В интерес на истината, направи го — призна Ерик Хюстън. — Но и вие бихте могли да добавите нещо.

Тя присви рамене.

— Подобна информация има право да дава само лекуващият лекар.

— Знаете ли, че може и да не ме видите никога повече? — попита господин Хюстън с внезапно променен, почти нежен глас.

— Какво искате да кажете? — Керълайн объркано се вгледа в него.

— Възнамерявам още утре да напусна клиниката. Когато поемете дежурството си и се огледате за любимия си пациент, него вече няма да го има.

— Утре вечер и бездруго нямам дежурство — отвърна сухо Керълайн. — А вдругиден съм дневна смяна. И се обзалагам, че когато дойда в сряда на работа, вие пак ще си бъдете в тази стая.

— Ако щете вярвайте… Ще се убедите, че говоря сериозно. Всички до един сте шарлатани, само дето се мислите за прекалено умни! — изкрещя той, внезапно загубил самообладание. Вие с вашите смехотворни терапии! А глупавите ви пациенти си въобразяват, че ще им помогнете! Но не и аз! На мен такива не ми минават! — Обходи с поглед стаята. — Цялата ви болница представлява някакъв невъобразим кошмар, а в това отвратително помещение започнах да се чувствам дори клаустрофоб!

— Болницата, разбира се, не е строена, за да отговаря на естетическите критерии на нашите пациенти, господин Хюстън — отвърна разгорещено Керълайн.

Този мъж наистина е способен да те изкара извън нерви, помисли си тя.

— Тъкмо в това е грешката — рече той. — Моят собствен проект за клиника „Хюстън“ е вече готов, би трябвало да го видите. И той не е някоя мизерна постройка, съобразена единствено с изисквания от медицински характер.

— Архитект ли сте? — попита Керълайн с нескрит интерес.

— Поне до момента, в който ме доведоха тук, бях такъв. — Той кимна. — Ако отсъствам няколко седмици, всичко ще пропадне.

Ама че самонадеян тип! Въобразява си, че е център на вселената! Керълайн не можеше повече да се насилва да бъде учтива. Вероятно всичко това, което и бе разказал, нямаше нищо общо с истината. Често й се случваше да слуша какви ли не измислени истории от пациентите.

— Опитайте се да поспите, господин Хюстън. Ще ви оставя сам.

Докато крачеше забързано по коридора, си мислеше, че никога досега не бе срещала по-неприятен пациент от господин Хюстън. Но едновременно с това — и толкова привлекателен.

— Е, как беше? — посрещна я нетърпеливо Луис, когато Керълайн прекрачи прага на служебната стая.

Керълайн само поклати глава.

— Кати бе права. Този тип е просто невъзможен.

— Но как изглежда само! — замечтано произнесе Луис.

— С удоволствие бих ти го отстъпила — отвърна Керълайн. — На мене никак не ми допада.

Луис се усмихна.

— Наистина ли ми го казваш?

— Можеш да ми вярваш. — Керълайн се опитваше гласът й да звучи достатъчно убедително. — Не искам да имам нищо общо с този господин!

Луис отново се усмихна.

— Щом е така, аз ще го поема за остатъка от нощта. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се — отвърна Керълайн, но думите й не звучаха вече толкова уверено. — Не бих искала да си имам работа с него.