Макс дьо Вьози
Към единствената (7)

VII.

Изабел остана в малката си стаичка, вперила невиждащи очи в затръшнатата врата. Не помнеше колко време е стояла така, но силни конвулсии разтърсиха тялото й и тя се разплака с глас. Неотслабващи хълцания разтърсиха гърдите й, а устните мълвяха името на Анри Тален. Трябваше той да си отиде по този начин, за да разбере най-после, че е влюбена. Сърцето й принадлежеше на лекомисления, непоправимия гуляйджия, свикнал да обикаля нощните заведения, мъжа, комуто никоя сериозна жена не би вярвала. Сърцето й биеше учестено и тя проклинаше това, с което се беше гордяла — доброто възпитание, морала, оказали се по-силни от любовта, обричащи я на една постоянна мъка…

Лиз Рол не научи нищо за посещението на Анри Тален. Изабел се срамуваше и инстинктивно криеше чувствата си. Щеше да е много мъчително да слуша справедливите упреци на суровата нормандка. Може би щеше да й олекне, ако споделеше с нея, но тя знаеше, че артистката няма да одобри поведението на младия мъж, няма да хареса обяснението му в любов и ще се изплаши, като разбере за полуобещанието, което беше дала. Полуобещание за Тален, но и за нея — Изабел за пръв път обичаше и любовта й беше всеотдайна.

Кошмарен спомен — с него щеше да тръгне за Америка, той щеше да изпълва цялото й същество, да я посещава нощем. Какво означаваха думите на Анри? Не беше ли някакво задължение от негова страна да се ожени за нея след година? Каква опияняваща надежда! Само че искрен ли беше и щеше ли да остане такъв през дългите дванадесет месеца, когато нямаше да се виждат? Девойката се страхуваше да си отговори на този въпрос. Анри Тален бе изтръгнал от нея обещанието, без да се ангажира. Ако Лиз знаеше тази „малка“ подробност, щеше да положи всички усилия да го очерни, да накърни вярата й в него. Малка вяра. Изабел постоянно си повтаряше това, изтъкваше, че той не може да е сериозен, искрен, и въпреки всичко изпитваше желание да сдържи своето обещание. Приемаше го като въпрос на чест и така се самоуспокояваше, стараеше се да не забелязва трепета на сърцето и душата. Беше много влюбена и съвсем недоверчива, разумът й нашепваше да не вярва на думите на младия богат безделник. Но защо сърцето й се подчиняваше вече на някаква друга логика, защо биеше учестено и болеше, болеше…

Изабел полагаше всички усилия да ги помири. Толкова й се искаше сърцето да се подчини на разума, да слуша. Беше заета точно с тази непосилна работа, когато Лиз Рол влезе в стаичката й.

— Хайде да отидем и изберем куфарите, които ще ни трябват за пътуването! — предложи тя.

— О-о, точно днес нямам желание! — промълви девойката. — Но ако държите на това, веднага ще се приготвя.

— Бела! — учуди се нормандката. — Не ви разбирам! Защо е тази меланхолия? Вие бяхте толкова щастлива, че ще заминем.

— Но аз съм щастлива…

— Вие се радвахте, че напускаме Франция, че ще видим други страни… Защо е това отчаяние сега?

— Наистина ли така изглеждам? — попита измъчено Изабел и, за да отвлече вниманието на приятелката си, добави: — Четох една книга, която ми навя смущаващи мисли. Става въпрос за психологически проблем, който се върти в главата на всяка девойка…

Лиз Рол внимателно я погледна и помоли да й разкаже с няколко думи историята, докато се приготвя за излизане. Даваше й възможност да излее душата си, беше много по-опитна и знаеше, че изповедта винаги носи облекчение. И Изабел се възползва с радост от изгодния случай — щеше да сподели измъчващите я чувства и мисли с предпазливи думи, без да открива горчивата истина на приятелката си. Свята наивност!

— Ами-и — започна развълнувано, — става въпрос за девойка, която усилено работи и която е преследвана от някакъв мъж. Лекомислен човек, който се влюбва, но девойката не вярва. Естествено тя има право да не вярва на любовните му думи и когато тя заминава…

— Заминава?

— Да, да! Тя отива при семейството си, далеч, много далеч… Но преди да замине, той идва при нея…

— Така ли? — попита тъжно Лиз. — Вероятно е направил това с една-единствена цел — да я накара да се откаже от пътуването?

— И да й говори за своите чувства, за любовта си. Той е честен, признава, че не може да се ожени за нея, че не е свободен да взема сам решения…

— Значи е женен?

— Н-не.

— Тогава? Един мъж, който не е обвързан с брак, е свободен да прави това, което иска — забеляза логично Лиз.

— Да-а, очевидно е така, но този е обвързан с обещание към семейството си. Много е богат и неговото семейство го оставя да върши най-различни лудории, като си запазва правото да избере бъдещата съпруга, почти е избрало.

— Разбирам! Значи това пречи? И какво разрешение е намерил авторът?

— Авторът?

— Но да, Изабел. Писателят трябва да е разкъсал някак този омагьосан кръг.

— Не, и това е, което ме занимава. Той се задоволява със заминаването на девойката, така свършва — нито с щастлив край, нито с лош.

— Умен писател. Дилемата е неразрешима и това е най-доброто, което е могъл да направи.

— Така ли мислите? Неразрешима ли е?

Лиз Рол не бързаше да отговори. Гледаше замечтаното лице на малката си приятелка с нямо съчувствие и търсеше подходящи думи.

— Бела — започна внимателно, след доста дълга пауза, — този писател дава свобода всеки сам да избере края на историята, да прехвърли измисления сюжет в реалния си живот, да сравни и да реши.

— Може би…

— Нека се опитаме да разнищим неговите внушения по следния начин: да приемем, че девойката сте вие или аз…

— Естествено, всяка от нас можеше да е героинята.

— Добре. Хайде сега да намерим прототип и на младия мъж, който не иска да се ангажира. Например Камино, тенорът… Не, той не подхожда! Първо — работи, второ — така се грижи за гласа си, че няма да си позволи лудории, и трето — за него кариерата е по-важна от любовта. Не, той не може да бъде лекомисленият младеж от вашата книга. Да потърсим друг… Не виждам кой точно би подхождал най-добре. А-а, сетих се, чудесно! Анри Тален е най-подходящ!

Лицето на Изабел пламна, тя сведе очи и пак не видя с каква тъга, с какво разбиране я гледа приятелката й.

— И така, поставен е вечният проблем — продължи тя, стараейки се да не обръща внимание на смущението на нещастната девойка. — Значи, аз или вие — от една страна и Тален — от друга. Допускам искреността на любовното обяснение, искам да кажа, че той вероятно изпитва силни чувства, когато говори с любимата, но ние познаваме миналото, знаем как живее той и това не бива да се забравя. Ние просто не можем да вярваме на обещанията, на думите. Вероятно той е воден от амбицията, от желанието да победи една честна девойка и да се забавлява, да вкуси от това забранено удоволствие. Предполагам, че за него ще е върховна наслада да опита и любовта на една благовъзпитана девойка, която от своя страна не може да приеме любов без брак. Права ли съм, Бела?

— Донякъде, може би…

— О, съвсем не е донякъде, трябва да погледнем истината такава, каквато е! Е, нито вие, нито аз искаме да играем роля на жертва, на изоставената и страдаща от любовта си девойка. В нашето положение писателят ни насочва точно към това разрешение. Впрочем, един млад мъж, който заявява, че не е в състояние да предложи брак, би трябвало сам да знае колко е неподходящ за честната девойка. Такива красавци като вашия герой винаги се измъкват от заплетеното положение, намират оправдание за постъпката си. Така вероятно успокояват съвестта си, но за мен са подлеци, които искат да се наслаждават на радостите на живота, без да поемат задължения. Според мен такива типове заслужават единствено презрение.

— Но може да има и друг край — проплака Изабел. — Не може ли да се допусне, че и сред този тип мъже се среща влюбен, който сериозно се замисля, който има желание да сдържи обещанието си, който е искрен?

— Мога да допусна и такова изключение, защо не. Никой не знае кога и как ще се влюби, всеки е подвластен на това чувство и го изпитва поне веднъж в живота си. Да вземем Тален, когото ние избрахме за герой на вашата книга. Е, добре, не искам да съм несправедлива към него и мисля, че той, когато се влюби истински, ще промени напълно живота си. Той има силен характер и е способен да се откаже от лудориите си заради жената, която обича. Предполагам, че заради тази любима ще наложи и волята си пред своите родители и вероятно точно така ще стане. След години ще го срещнем като сериозен мъж, глава на семейство, добър баща. Но неговото време още не е дошло…

— За тази, която обича, нали така казахте, Лиз? — попита замечтано девойката. — Значи на такъв човек може да се вярва?

Лиз Рол прехапа устни. Беше сбъркала, последните й думи останаха нечути.

— Сигурно — заяви тя и избухна в смях. — Казах ви, Изабел, неговото време още не е дошло. И той, о-о, той ще се бори дълго и упорито, преди да промени живота и навиците си, ще защитава мъжката си репутация, мъжката си чест! Само страхът да не загуби любимата ще го накара да се замисли…

— Моята героиня заминава, но не завинаги. Тя ще се върне един ден и… обещава да… да остане свободна…

— О-о, аз лично бих предпочела тя да не се предава така лесно!

Изабел отново се изчерви и срамежливо обясни:

— Тя го прави, за да не убива надеждата, разбирате ли?

Лиз всичко проумя, но беше достатъчно честна и не желаеше да осъжда бързо кое да е чувство, да бъде несправедлива.

— Има нещо искрено и почтено в обяснението му — забеляза замислено, — но Тален е специалист в съблазняването на жените, макар че си има принципи. Ако героят ви прилича на Тален, девойката може да бъде измамена.

— Лъжете се, Лиз — поклати глава Изабел. — Ако девойката е една от нас, вие или аз, то тя по-скоро ще стъпче сърцето си, но няма да отстъпи.

„Точно там е трагедията!“ — помисли тъжно нормандката и побърза да се съгласи.

— Така е, Бела, по отношение на нас двете е така. Но и ние имаме сърца и… страданията са ужасни, жертвата — мъчителна…

— Жертва! — възкликна Изабел. — Намерихте точната дума — жертва! Трябва да се пожертва нещо, за да се спаси останалото, най-важното! Хубаво е да не бъдеш победена…

— Хубаво е — повтори с въздишка нормандката. — Ние все някога ще преживеем съдбата на вашата героиня, ще се влюбим, ще сме готови на всякаква лудост. Надявам се да проявим повече воля и разум и по-малко фантазия. Така само ще се измъкнем невредими.

— Наистина, трябва да забраним на въображението да ни влияе. Така е най-добре.

Всичко беше казано. Изабел не почувства облекчение, но повярва, че е налучкала правилния път. Разбра, че гордостта й е равна на любовта, че няма да се остави да я победят…

Повече не говориха за тази измислена книга, не споменаваха и името на Анри Тален. Дните отлитаха с мълниеносна бързина и заминаването ставаше все по-реално. Тален не се появяваше. Изабел тъгуваше, измъчваше се. Защо изчезна? Нима вече съжаляваше за слабата надежда, която й беше дал, и се криеше, избягваше я? Или се страхуваше, че тя има надмощие с това изтръгнато обещание? Та той изобщо не я познаваше! При нея нещата не ставаха насила, тя почиташе повече добрата воля…

Изабел и Лиз трябваше да отпътуват за Хавър, където щеше да ги чака мистър Симпсън. Както става в такива случаи, на гара Сен Лазар се събра малко общество от изпращачи — колежките от двата театъра. Лиз говореше със своите колежки за своя театър, Изабел беше заобиколена от хористките.

— Знаете ли — каза й една от тях, — вашият влюбен не идва повече в „Лирик“!

Девойката с мъка надви смущението, погледна въпросително, с високо вдигнати вежди.

— Но да — усмихна се хористката, — не идва! Анри Тален повече не ни удостоява с вниманието си.

— Така ли?

— Знам, че имал сериозна разправия с нашия директор. За малко да се сбият. Господин Равано издаде заповед Анри Тален да не се допуска повече зад кулисите.

— Значи портиерът не го е пуснал — промълви девойката.

— О, не се наложило да го гонят! Тален просто не идва повече.

— Разправят — обади се друго момиче, — че гуляел като побъркан. Имам приятел, който го е срещал по баровете. Той ми каза, че Тален всяка вечер вдигал голяма шумотевица по заведенията. Винаги се явявал заобиколен от момичета, плащал много щедро, пиел, държал се скандално.

Лицето на Изабел се вкамени. Новината я удари право в сърцето, но гордо вдигнатата глава и искрящите очи изразяваха единствено презрение.

— Знаех, че е лекомислен — заяви студено, — но не допусках, че е и пияница.

— Вие малко познавате богаташите, мила — забеляза трета. — Напиват се всяка вечер и за тях това е без значение. Нали плащат, винаги ще се намери услужлив келнер, който да ги натовари след това на колата. Задачата на шофьора е да ги откара по домовете.

— Чудя се само къде намира момичета, които да търпят пиянството му? — промълви Изабел.

— О-о, намират се и то много! — усмихна се осведомената хористка. — Та всички те имат интерес да са край него. Освен веселието в заведението Тален не иска нищо друго, а плаща богато. Моят приятел ми каза, че никой не го е видял да си отива с жена.

Девойката се усмихна. Новият образ на Анри Тален — пиян, заобиколен от леки момичета — я ужасяваше. Не можеше да си представи, че един добре възпитан мъж е в състояние да се държи така, да падне толкова ниско. Но последните думи на хористката й подсказаха, че това е повече демонстрация, отколкото истинско пиянство.

Влакът тръгна, двете с Лиз се настаниха в купето и чак тогава Изабел се реши да сподели наученото за Тален. Нормандката също беше дочула нещичко за гуляите му, дори знаеше подробности, които се чудеше дали да издума, но присъщата й откровеност победи:

— Тален е гулял и правил скандали по заведенията три нощи — каза тихо. — Това е достатъчно, за да говорят всички, но никой не иска да признае и другото: бил е много тъжен, търсил е забрава в алкохола, давел е мъката си. Не допускам да е направил нещо наистина неприлично. Разбрах, че на четвъртия ден заминал. Майка му била болна, извикали го с телеграма. Все още е при родителите си.

Презрението изчезна, сърцето на Изабел се изпълни със съчувствие. „Горкият Тален — помисли, — всички го хулят, а на него му се струпаха толкова неща изведнъж… И тази болест на майка му. Трябва да се помоля за оздравяването й…“ Бедната! Съчувстваше и страдаше, но нито за миг не помисли, че пиршествата са били от мъка по нея.

Мистър Симпсън ги посрещна с подобаваща тържественост. Беше се постарал да им запази луксозни каюти и двете девойки не можеха да се нарадват на заобикалящия ги разкош. Лиз, която беше по-разсъдлива и хладна, веднага започна да се приспособява. Но Изабел — мечтателна и сантиментална — остана навън, пожела да се прости с родината. Никого не очакваше, гледаше родния бряг, стараеше се да запомни очертанията. Изведнъж една дълга синя кола наруши покоя й. Сърцето на девойката силно заби. Не знаеше кой ще се покаже, но нещо й подсказваше, че ще е той… Той! След това, което научи от Лиз, надеждата да го види я изостави напълно. Но именно той, той тичаше към нея! Изглеждаше отслабнал, странно сериозен, загрижен… А ръцете сами се срещнаха, потънаха в дълго докосване.

— Надявам се, че майка ви е добре — каза сърдечно тя.

— Да, добре е. За щастие всичко се оказа лъжлива тревога. Оставих я тази нощ в чудесно настроение и съм спокоен.

— Тази нощ?

— Но да! Идвам направо от Луарет…

— Пътували сте толкова дълго…

— За да ви видя! Не можех да не ви видя! Страхувах се само да не закъснея!

— Параходът ще отплава след половин час.

— Боже мой, това означава веднага! Последните минути винаги минават светкавично!

Той внезапно я изостави, но след секунда се върна с разкошен букет.

— Откъснах ги за вас от нашия цветарник — каза тихо и ги положи в ръцете й. — Цветя от Франция… от дома… Нека те да ухаят в каютата ви, да напомнят за изоставените приятели.

— Ще го пазя дълго! — обеща развълнувано тя.

Той прехапа устни и впи очи в лицето й.

— Нали не сте забравили обещанието си, Изабел? — попита с мъчителна настойчивост.

— Това беше едно глупаво обещание — усмихна се девойката.

— Защо глупаво?

— А необходимо ли е това обещание на един постоянен посетител на баровете, който гуляе в компанията на най-различни момичета?

— А-а, госпожица Рол е побързала да ви осведоми.

— Не го научих от нея.

— Тогава коя осведомителна агенция се занимава със скромната ми личност?

— Казаха ми колежките от „Лирик“. Нима са ме излъгали?

— Не, Изабел — наведе глава той. — Казали са ви истината.

— Ето, виждате ли? — поклати глава девойката. — Точно затова е глупаво да ви имам доверие, да обещавам…

С едно нежно движение Анри Тален вдигна наведената глава, погледна я право в очите и попита:

— Действително ли изпитвате доверие?

— Не — каза тя с желание да го нарани. — Никоя жена не трябва да има доверие в човек като вас.

— Естествено — обиди се Тален. — На всички е известно, че пройдоха като мен не може да е искрен.

— Но вие правите точно това, убеждавате всички, че не заслужавате доверие! — възкликна отчаяно Изабел.

— Значи ли, че споразумението между нас вече не съществува?

— Не зная, не зная! — смути се девойката. — Мисля, че подобно споразумение, както се изразявате вие, изисква някаква взаимност… Вие действително ли държите на обещанието?

— Да — отсече той. — Трябва да ми вярвате, защото и сега настоявам за същото.

— Мисля, че лесно ще се утешите, ако не…

— Ако не изпълните обещаното — прекъсна я той. — Защо? Не искате ли?

— Боже мой! — изплака тя. — В живота ви има толкова много момичета… какво мога да направя аз? Празненства, шумотевица, скандали — за вас може да са дребни неща, но едно глупаво и старомодно момиче като мен не може да ги разбере или оправдае.

— Младостта е винаги много принципна и строга.

— Зная. Само че аз имах друго предвид. Никога няма да мога да бъда безгрижната приятелка, от която вие имате нужда…

— Да, да, вие искате друго!

— Дори и да ми предложите това друго, аз пак не съм сигурна, че ще ви дам с доверие ръката си…

— А-а, пак ли стигнахте дотам! — избухна младият мъж. — Все същите лоши мисли за недостойния Тален!

— Така поне си мислех, докато пътувахме с влака.

— И съвсем естествено решихте заедно с напускането на родината да забравите и обещанието?

— Нима това не е най-умното разрешение?

Тален подложи разгорещеното си лице на вятъра, зарея поглед към морето, към високите вълни, които бяха в синхрон с бурята в душата му.

— Значи напразно бързах толкова — отрони след дълго мълчание. — Напразно съм се надявал… Очаквало ме е единствено разочарование.

Бедната малка, наивна Изабел! Всичко, което беше казала, беше продиктувано от инстинкта на влюбената. И тя като всички други искаше нейният любим да е идеален, безупречен. Разделяха се за дълго, в тази изрядност се криеше малката й надежда за щастие. Искаше й се да чуе оправдания, обещания за добро поведение, за благоразумие, а срещна съвсем друго. Анри Тален не се развълнува, не се изплаши от думите й, че няма да държи на обещанието.

— Защо мълчите, малък, жесток сфинкс, който няма милост към нас, бедните мъже? — попита с трепетна надежда Тален. — Не казвате нищо!

Тя не го разбра, той също не отгатна мъката й, разминаха се.

— Какво да ви кажа? — прошепна. — Заминавам…

— Като запазвате свободата си — напомни саркастично младият мъж. — Имате намерение да не изпускате случая и да се омъжите веднага, ако срещнете достойния човек.

— Не, не! — възмути се тя. — Изобщо не съм мислила за това, нямам такива намерения!

— Но вашата разсъдлива приятелка и пазителка мисли точно така. Каза ми го при последния ни разговор.

— Лиз е честна и благоразумна и… има известно право.

— И вие споделяте нейното мнение?

— Нима това не е най-разумното?

Не, не се разбираха, отново бяха на две различни страни, гледаха се предизвикателно.

— Значи заминавате, без да потвърдите обещанието?

— Нямам какво да обещавам на един постоянен посетител на баровете! — отговори остро девойката. — Той и аз не си подхождаме!

— Това е глупав предразсъдък, извинение — избухна на свой ред Тален. — Когато бяхте в „Лирик“, прекарвах вечерите си в театъра, във вашата среда.

— Били сте там и преди мен…

— Но тогава не ви познавах!

— А след това? Променихте ли се?

— Много повече, отколкото можете да си представите!

— О, да! Стоите цяла вечер зад кулисите, а след това… след това бързате към поредното заведение…

— Боже мой! Защо сте толкова предубедена, Изабел? Все някъде трябва да отида, щом не мога да бъда с вас!

— А говорите за промяна… Навиците остават същите, животът ви е невъзможен без заведения, без гуляи, без скандали. Създали сте си тази репутация и държите на нея.

— Животът ми е невъзможен без вас!

— О-о, не смесвайте нещата! — извика тя. — Мисълта, че съществувам, никак не пречи на забавленията ви, на…

— Изабел — прекъсна я гневно Тален. — Ще ми кажете ли най-после какво искате от мен? Да постъпя в манастир?

— Нищо, абсолютно нищо! — погледна го възмутената девойка, тропна с краче.

Този гняв издигна висока стена между тях. Непоносимото мълчание ги потисна, а времето напредваше, не ги щадеше.

— Изпитвам лудото желание да ви настигна в Америка — промълви мъжът.

— Не, забранявам ви! — изплаши се Изабел. — Не виждам какво ще правите? Само ще ме компрометирате. Не искам!

— За мен е по-важно да ви пазя от другите мъже!

— Но това е глупаво и смешно! Нима си позволявате да ме пазите през целия ми живот, да пречите на други да се приближат до мен? Що за претенция?

— Точно така — претенция! Може да е глупава и смешна, но аз се смятам в правото си да ви пазя! Вие ме отблъсквате упорито…

— Знаете ли, учудвате ме…

— Какво чудно има в това, че ви обичам? Аз само съм един влюбен мъж, който се съмнява! Не мога да ви задържа, вие заминавате и може би ще срещнете друг, който ще развълнува сърцето ви, ще стопи леда в душата ви.

— Всичко е против нас — изплака тя. — Разделя ни.

— Нищо не ни разделя — възрази Тален, — нищо, освен волите ни, характерите. Защо нито за минута не си помислихте, че мога да бъда искрен, да страдам? Вие сте толкова горда, не проявявате снизхождение към грешките на другите. Тази ваша добродетел! Нямате представа колко съм я проклинал и колко искам да я победя! Но вие, вие имате добро оръжие, винаги изправяте срещу мен моето минало и моето лекомислие…

— А как иначе? — попита наивно Изабел.

— Никаква воля нямаше да ми попречи да ви спечеля — продължи той, — ако бях почувствал вашата нежност, вместо вечната разумност, ако бяхте сложили ръката си в моята с доверие… Мъжът завладява жената, която обича, но… но не може да бъде порицаван този, на когото не вярват, не прощават. Мъжът се нуждае от доверието и възхищението на своята избраница… Вие ми предложихте само презрение, подигравка, недоверие. Дори и в този момент, когато се разделяме. Пропътувах цяла Франция, за да ви донеса цветя, да се сбогуваме и срещнах вашите упреци, вашия сарказъм.

Изабел слушаше тирадата, в която всичко се променяше по странен начин и трепереше от несправедливите думи, чувстваше се виновна.

— Но аз… аз не разбирах… не знаех, че ви причинявам мъка, страдания! — прошепна отчаяно.

— Причинявахте и то често — потвърди той.

— Била съм лоша, без да съзнавам…

— Лоша не — възпротиви се веднага влюбения, — но прекалено строга.

— Наистина не знаех — обърка се напълно Изабел. — Все едно, вече е късно.

— О, не, не! — атакува моментално Тален. — Не е късно, моя малка! Все още не сте заминала, все още сте до мен!

Думите бяха изречени с такава жар, че девойката съвсем по детски се обърна да види парахода, да се убеди, че не е отплавал.

— Изплашихте ме — въздъхна тя. — Помислих, че са вдигнали котва без мен…

— О-о, да можеше да стане така! — промълви нежно той и я привлече към себе си, прошепна: — Любима, останете, не ме напускайте, не мога без вас! Ще платя неустойката… Вие ще бъдете моя…

— А вашите родители? — попита с тръпнещо гласче тя.

— Какво ме интересуват те, щом ние се обичаме!

За миг, един невероятен миг, тя се притисна към гърдите му, после бързо се отдръпна.

— Не, господин Тален — каза твърдо, — това няма да стане. Обещанието към родителите е по-свято от клетвата на любимата. Вие заявихте, че съм била много строга, че съм ви причинила страдания и аз ви вярвам. Само, не знаете кое ми даваше сила да се съпротивлявам…

— Очевидно репутацията ми на лекомислен човек — иронизира той.

— Не — отговори честно тя и вдигна към него лъчистите си очи. — Това нямаше да е достатъчно. Говореха лоши работи за вас, но аз виждах, че вие сте само при мен, че не тичате след другите момичета. За мен вие не бяхте така вятърничав, признавах си, че можете да се влюбите, да обичате чисто и всеотдайно. За мен това е най-важното и не вашата репутация ме отдалечаваше от вас.

— Тогава какво? Безразличието, равнодушието…

— Не и това — прекъсна го бързо девойката. — Мога да ви го кажа най-после, да призная… след десет минути параходът ще ме отнесе далеч, много далеч. Аз постоянно мислех за вас… Това невинаги се разбира веднага, особено когато човек е млад и неопитен като мен… В началото се терзаех, измъчвах се от мисълта, че сте богат…

— Моя малка Изабел! — промълви нежно Тален. — Как можахте да бъдете толкова жестока?

— Трябваше. Аз също бях свързана с едно обещание…

— Обещание? — трепна ревниво той. — На кого?

— На моята майка — усмихна се девойката. — Вие почти нищо не знаете за мен. Аз бях много нещастна при моята леля, която постоянно ме укоряваше, че ям хляба й, че съм в тежест, че съм непризнателна към благодетелката си. Напуснах съвсем необмислено нейния дом и тогава разбрах, че съм съвсем сама в света, че нямам близък, който да ме защити, да се погрижи за мен. И всеки ден черпех сили от обещанието, което мълвях пред портрета на покойната си майка: „Мамо, обещавам да бъда добра и разумна, все едно че си при мен, че ме съветваш!“ Тези думи ме поддържаха, единствено те! Може да ви се стори глупаво и детинско, но за мен те бяха скъп обет, който се пазеше…

Изабел замлъкна. Беше удържала обещанието си. Но на каква цена? Губеше щастието да бъде любима, разделяше се с любовта! Наистина се разделяше, защото корабната сирена разцепи въздуха.

— Чуйте последния зов — оживи се изведнъж тя, — трябва да ви напусна, господин Тален…

— Заминавате?

— Трябва! — повтори тя с принудена усмивка. — Така е по-добре, повярвайте ми! Бъдещето е в ръцете на Бога, една година… тя ще мине бързо.

Той я задържа, хвана ръцете й.

— А обещанието, което дадохте на мен? — попита пламенно.

— Ще ме чакате ли?

— Заклевам се! — стисна ръцете й той така силно, че й причини болка.

— Какво ще правите? — попита срамежливо Изабел и се изчерви.

— Ще гуляя, разбира се — изсмя се нервно Тален и прочел мъката в чистите очи, бързо я привлече в обятията си, прегърна я с отчаяна сила. — Останете ми вярна, Изабел! — прошепна страстно. — Пишете ми понякога, само понякога! — помоли. — Ще имам нужда от вашето насърчение и ако успея, о-о, ако успея, нищо няма да ни раздели!

— Нищо! — повтори девойката и затвори очи.

— Да, нищо!

Сирената повтори своя зов и сирачето, без да съзнава какво прави, само се притисна към любимия, положи глава на рамото му. И двамата бяха забравили всичко на света… Анри Тален целуна чистото чело, после устните им се сляха…

— Моя малка Изабел! — прошепна победоносно. — Скъпа моя, завинаги, нали? Завинаги моя любов!

— Да, ваша, единствено ваша! — отговори клетвено Изабел.

С безкрайна деликатност тя не го обвърза с нищо, не поиска нещо в замяна, отдаде сърцето си без условия, изцяло. Не спомена нищо за вярност, за ангажимент, за брак, не искаше да се разделят с нов спор, ново несъгласие. Призна любовта си, знаеше, че ще остане вярна на клетвата, но беше сигурна, че споровете и разногласията между тях ще възникнат веднага, щом тя се върне. Анри Тален не беше я победил. Тя го обичаше, но не можеше да живее в безчестие, нямаше да приеме безнравствена връзка.

Анри Тален беше безумно щастлив. Най-после малката хористка се предаде и макар параходът да я отнасяше далеч от него, тя пак беше негова, принадлежеше му. Той не знаеше другото. Духом Изабел беше изцяло негова, физически нямаше да му принадлежи.

— Пишете ми! — извика след отдалечаващия се параход. — Не ме забравяйте, моля ви!

Изабел помаха, изпрати целувка с върха на пръстите си. И това беше всичко. Параходът се стопи в далечината и Тален, объркан както, никога в живота си, остана сам на кея…

Родната земя бързо изчезваше, брегът потъваше в мъгла, превръщаше се в тъмна ивица. Изабел плачеше. Раздялата беше жестока, но тя отнасяше в душата си една лъчезарна надежда, гореща вяра, благодарност към съдбата, че я беше дарила с любовта на Анри Тален. Това беше най-хубавото нещо в живота й… Но трябваше да помисли и за Лиз, да се опомни, да скрие вълнуващите чувства, преди приятелката й да е отгатнала всичко.

— О, Лиз — спусна се към нормандката, — ужасна егоистка съм! Напълно ви забравих…

— Не се извинявайте, моя малка приятелко — прекъсна я тъжно артистката. — Не ми обяснявайте нищо. Видях как се простихте с вашия влюбен герой и разбрах, че той е успял да ви убеди в своята искреност.

— Не, не ме е убедил — въздъхна девойката, — но аз действително го обичам и щеше да е много жестоко, ако не го бях казала. Той беше пътувал цяла нощ, за да ме види, да се сбогуваме… Не можех, нямах сили…

— Аз не ви упреквам, мила — усмихна се Лиз. — Може би стана добре, че най-после му повярвахте. Знае ли човек какво мисли един мъж в такива случаи. И при тях има моменти на проблясъци, когато разумът ръководи действията им. Вероятно и с него е така. Виждате ли колко съм благосклонна към Тален и колкото повече се отдалечаваме, толкова добрите ми чувства ще нарастват.

— Вие постоянно го подозирате…

— Той не е единственият, моя малка Изабел. Да, съмнявам се, но по-скоро ме плаши животът и това, което ви очаква. Ако бяхте останали във Франция, щях да се страхувам още повече.

— Ако бяхме останали, аз никога нямаше да призная любовта си! — извика девойката.

Лиз Рол знаеше и това. За нея тази година и това турне бяха най-хубавото в живота на Изабел. Кой знае какво щяха да донесат нижещите се един след друг месеци, множеството градове, хората, които ще срещнат. Времето лекуваше много неща, времето поднасяше много изненади… Само че малката и влюбена Изабел не изглеждаше убедена в това…