Макс дьо Вьози
Към единствената (6)

VI.

Положението на никому неизвестната Изабел Фуке се промени моментално, сякаш под влияние на вълшебна пръчица на някоя добра фея. Първото, което й беше съдено да почувства, беше огромната разлика в гримьорните. За нея изведнъж се намери самостоятелна гримьорна, около нея се завъртяха хора, които искаха да й помогнат. Това малко я вълнуваше. Девойката все още преживяваше успеха, все още беше там на сцената, където беше постигнала своя триумф. Беше толкова щастлива, че дори и дързостта на Анри Тален не помрачаваше радостта й, остана някъде в паметта й като неизбежното неудобство, съпътстващо живота на всяка актриса.

Не искаше да мисли и за собствената си слабост, за новото чувство, обзело я при тази целувка. Най-после разбираше успеха си и тръпнеше от блаженство. Затова остави с огромно съжаление разкошната рокля на Лучия и облече монашеската черна дреха. Точно в този момент господин Равано влезе, придружен от един непознат господин.

— Госпожице — започна тържествено, — позволете ми да ви представя мистър Симпсън, прочут импресарио от Америка, който гори от желание да ви поздрави.

Изабел се изчерви от удоволствие и стисна решително подадената ръка.

— Вие имате късмет, моя малка — продължи директорът. — Господинът много хареса изпълнението ви и иска да ви лансира пред американската публика. Той ви предлага ангажимент с много изгоден договор и аз ви съветвам внимателно да изслушате предложението. За вас едно такова турне е от голямо значение.

Девойката беше поразена. Не беше дръзвала да мечтае за такъв шанс, за такъв тласък на кариерата й. Големите лъчисти очи погледнаха доверчиво непознатия господин и изразиха съвсем ясно това, което изпитваше сирачето, докато слушаше съсредоточено невероятните планове. От няколко часа събитията се развиваха стремително, тласкаха я напред и тя не можеше да се противопоставя, оставаше се да я носят. Не искаше да се изправя срещу съдбата. Най-после тя беше обърнала слънчевата си страна към нея, страхуваше се да не я разгневи с нещо. Но не беше в състояние да мисли, да защитава интересите си, нищо не разбираше от подобни договори.

Господин Равано побърза да я успокои. Той лично щеше да се занимава с тази страна на въпроса. Изабел не подозираше нищо, но той беше очарован от внезапната оферта, от възможността да изиграе номер на нахалния господин Тален, да измъкне талантливата птичка от ръцете му. Директорът посъветва Изабел да приеме ангажимента, зае се веднага да разисква точка по точка договора и след един час младата певица можеше да се похвали със следното: осемдесет хиляди долара хонорар, всички разноски за тоалетите й, осигурени пътни и разноски в най-скъпите хотели по време на турнето й в Аржентина, Бразилия, всички големи градове на Южна Америка. За една година, цели дванадесет месеца, през които нямаше да има притеснения, а щеше да пътешества и да радва другите с таланта си, да пее, да пее и пак да пее.

Единственото нещо, което Изабел си позволи да поиска от благоразположените господа, беше да наложи участието на приятелката си Лиз Рол в турнето. Защото за Южна Америка щеше да пътува и драматична трупа. Не знаеше дали това ще се хареса на Лиз, но все пак поиска договор и за нея.

Новината за успеха на Изабел беше долетяла и до театъра на Лиз Рол. Малката мансардна стаичка остана да свети почти до сутринта, звънките момински гласове не спираха да говорят, да се смеят, пак да говорят. Нормандката беше изненадана и възхитена от собствения си договор. Изабел се беше показала като истинска приятелка и двете не спираха да строят своите въздушни кули за въжделеното бъдеще.

Щастливата Изабел проспа утрото, младият организъм искаше почивка. Трябваше й съвсем малко време, за да почисти стаичката си и да облече вечната черна рокличка. Беше готова да посети Лиз в нейната стая, когато на вратата се почука. Само че не я посещаваше портиерката, нито Лиз, както си мислеше. На вратата се показа Анри Тален и смутено се усмихна при неволния й вик на зачервеното от изненада лице.

— Не можах да чакам повече — поклони се той. — Искам пръв да поднеса поздравленията си и да ви кажа колко съм щастлив от вашия невероятен успех.

— Защо сте дошли тук?

— За да ви поздравя, нещо, което не успях да направя снощи, и да узная истината от вас.

— Истина? Каква истина? — смути се още повече Изабел.

— В театъра се говори, че сте приели ангажимент, който ще ви отдалечи за дълго от Париж, че сте подписали договор.

— Да, така е, приех този ангажимент, подписах договор.

Той беше смаян, потресен от новината и девойката изпита трепетно чувство. Само че беше прекалено невинна, много обезпокоена от нахлуването му в нейната моминска обител, и не знаеше какво да стори. Стоеше права пред него и виновно мълчеше. Анри Тален се отпусна на единствения стол и обърна към нея нещастното си лице.

— Не исках да повярвам, не исках! — простена той, погледна я с тъжните си очи. — Объркан съм напълно… Знаех, че не мога да се надявам на внимание от ваша страна, и се бях примирил, задоволявах се само с щастието да ви виждам… Не допусках, че ще се решите да отпътувате от Франция.

Той страдаше, търсеше опора, някакво малко потвърждение за нейната милост и понеже в нищо конкретно не се беше провинил, Изабел счете за свой дълг да извини, да оправдае решението си.

— Щеше да е истинска лудост от моя страна да откажа — промълви объркано. — При моето положение този ангажимент означава много, твърде много…

— Господин Равано трябваше да подпише с вас същия договор — прекъсна я той. — Вие можехте да направите кариера и в „Лирик“.

— Моят директор сам доведе господина в гримьорната, посъветва ме да подпиша договора. Той направи толкова неща за мен.

— А-а, значи господин Равано се крие зад този договор! — избухна младият мъж. — Проклет измамник! Хитрецът се подигра с доверието ми, но ще съжалява за това! Той знае, че ви обичам, и въпреки това се осмелява да ви съветва да заминете.

— Какво искате да кажете? — попита учудено девойката. — Как така ви е измамил господин Равано и защо свързвате това с мен?

— Помолих го да ви ангажира с подходящи роли в „Лирик“, да ви осигури по-добро възнаграждение — призна неохотно Тален. — Не можех да ви гледам пак да пеете в хора след блестящия успех. Той тържествено ми обеща и… вместо това… О-о, аз ще си отмъстя! Господинът ще разбере на какво съм способен, ще плати за хитростта, за лукавството си!

— Роли в „Лирик“, добро възнаграждение — повтори замислено тя, — не виждам как може да стане. О-о! — възкликна и се изчерви. — Разбирам. Вие сте обещали да поемете разноските!

— Защо не? От мен не искате да приемете нищо, а на Равано нямаше да откажете, още повече че щяхте да получавате това, което ви се полага. Какво значение имат парите, щом вие ще живеете по-добре, щом само по този начин мога да ви помогна?

Всичко това беше изказано с такова искрено огорчение, че Изабел изпита странна мъка, трогателна нежност блесна в лъчистите й очи. После замръзна. Една нова мисъл я порази. Нима почтените девойки трябва да се трогват от любовните разочарования на младите господа като Анри Тален, които се занимават само с това — да тичат след жените, да ги ухажват, да се гордеят с победите си. Тя не искаше да е поредният номер в дългия списък на Анри Тален, мечтаеше за любов, истинска, дълбока, не за прекрасни удоволствия.

— Защо точно вие трябва да се грижите за моите роли, за моето възнаграждение? — попита напрегнато.

— Защото искам да сте по-самостоятелна, да живеете по-добре!

— Значи моето скромно положение ви притеснява, така ли?

— В сравнение с моето богатство? Може би, о-о, да, разбира се! — отговори подигравателно той, защото му се стори, че долавя насмешлива нотка в тона й. — Да мислиш постоянно за една жена, която е лишена от всичко и да не можеш нищо да направиш за нея, при положение че разполагаш с повече, отколкото е необходимо, е глупаво и смешно! Коктейлът от удоволствия, за които жадува всеки човек, придобива горчив вкус, не намирате ли?

Изабел не отговори веднага. Очите й блуждаеха по покривите на къщите и тя дълго обмисляше дали да се обиди на думите или да вземе под внимание фалшивия смях. Надделя благоразумието, както и при Анри Тален, който не желаеше и не можеше да се откаже от своя начин на живот, от схващанията си.

— Може би — започна със същия фалшив смях тя, — вие сте сметнали, че няма да е зле да разбера какво значи да имаш повече пари, че няма да е лошо да изпитам и нещичко от благосъстоянието на богатите. После, когато това изчезне, аз ще стана по-сговорчива, нали? Ще плащате известно време, господин Равано ще ми дава роли и после край, аз ще трябва да изпълня вашето желание…

— Боже мой, каква фантазия! — избухна гневно той. — Очевидно аз съм такъв негодник, че не мога да замисля нищо друго, освен коварни и подли планове. Боже мой!

— Н-не зная — заекна смутено Изабел. — Не исках да ви обидя, не ви подозирам в подли замисли, просто търся някаква подбуда, която ви е накарала да постъпите така.

— И естествено допускате само лошата, непочтената, нали? — попита с горчива ирония младият мъж. — Аз непременно трябва да имам користни цели, аз… аз…

Той не довърши. Изразеното съмнение го улучи право в сърцето. За миг изпита омраза към Изабел. Потънала в собственото си благоразумие и почтеност, тя не искаше да направи разлика между добрите и лошите намерения. Защо трябваше да я преследва със своята несподелена любов, със страстното желание да я притежава? Защо трябваше да я унижава и да проси любовта на една хористка, когато имаше толкова други жени, готови да му я подарят? Не, тя не заслужаваше! Тя също се кичеше суетно със своето целомъдрие, печелеше актив, но един Тален никога нямаше да се хване на въдицата, никога!

— Всъщност вие сте права! — извика и скочи, изправи се пред нея. — Искате да бъда искрен, добре, съгласен съм! Благоразумието ми досажда, чувате ли? Гуляи, метреси, това е за мен, това ми трябва! С парите си мога да купя всяка жена…

Смееше се в лицето й, подиграваше се с нейната чистота, с целия свят и смехът му беше странно горчив, пълен с мъка и сарказъм.

— Анри Тален не дава любовни клетви, никога не е бил верен само на една жена! — продължи възбудено. — Той може да се държи като джентълмен, но не трябва да му се вярва… Това е моята репутация, така говорят хората за мен. Същото си мислите и вие.

Гласът му се пречупи. В душата му бушуваха долни страсти, искаше да я нарани, да й причини зло, да я накара да страда, да й внуши, че и нейното доверие е излъгано. Пробуденият чисто мъжки инстинкт да разрушава го владееше напълно и той безмилостно рушеше крехките връзки между тях. Беше готов да говори още дълго, когато видя сълзите в очите й, и изведнъж посърна, объркано се огледа. Буцата в гърлото го задушаваше, беше готов да заплаче, ако един Тален е способен на подобно нещо…

— Аз съм един глупак — отрони тъжно. — Нещастен грубиян, който не мисли какво говори.

Съвсем машинално той пак се отпусна на стола, скри главата си с ръце, направи опит да се овладее. Ръката на Изабел нежно погали неговите.

— Господин Тален, вие грешите — започна тихо. — Никога не съм мислила така за вас и съм убедена, че вие можете да бъдете, че сте по-добър от другите. Вие винаги сте били лоялен с мен, никога не сте ме лъгали с празни обещания и аз живеех с чувството, че ме уважавате, гордеех се с тази почит.

Той я погледна изпитателно. Устните му целунаха нежно малката ръка, която за първи път не се отдръпна.

— С вас винаги съм бил честен…

— Не се съмнявам — продължи тъжно тя. — Аз съм тази, която ви разочарова. Съжалявам, но не мога да се променя. Може да съм глупаво старомодна, но съм си обещала да бъда честна девойка така, както аз разбирам това, и няма да отстъпя. За нищо на света!

— Отдавна съм го разбрал! Вие не сте като другите.

— За жалост, човек трудно се променя. Вие също не можете да се промените, а и никой не го иска от вас. Просто трябва да ме забравите, да проявите благоразумие и да престанете да мислите за мен. Не ви казвам това само защото трябва да говоря нещо. Инстинктивно чувствам, че трябва да имам друг живот. Не мога да се примиря с една временна връзка, за мен тя е безчестна.

— А аз не съм свободен да ви предложа друго — изсмя се той. — Родителите ми имат съвсем различни планове за моето бъдеще, нямам право да ги разочаровам, да им причиня мъка.

— Но те се помиряват със сегашния ви начин на живот, с постоянното тичане след удоволствията! — възмути се тя.

— Не мислете, че това им харесва. Просто приемат лудориите ми, прощават капризите ми. За тях това е естествено. Защото всичко е до определено време. Те си запазват правото да определят и ръководят бъдещето ми. Обещал съм да се оженя за една девойка, която те са избрали и която обичат като дъщеря.

— О-о, не знаех, че сте сгоден!

— Не съм. Все още не искам да се женя. Бракът ме ужасява.

— Във всеки случай сте дали дума, ангажиран сте — каза девойката и внимателно издърпа ръката си.

— Не съм — повтори той и проследи малката ръка с тъжните си очи. — Това е обещание, дадено само пред родителите ми. Всъщност то е без значение, защото не искам да се женя и няма да го направя. Никога!

— Не бива да говорите така — прошепна Изабел. — Рано или късно човек се решава. Вие сте длъжен да го направите, защото родът трябва да съществува. Човек не може да оправдае съществуването си на земята, ако няма деца.

— Вашата философия не е за мен. Човечеството ще бъде по-щастливо, ако не населява така гъсто земята. Това не ме тревожи особено, аз гоня друг мираж… О-о, Изабел, защо не искате поне малко да ме обичате!

Девойката поклати глава. Най-голямото нещастие за нея щеше да бъде именно любовта към човек като Анри Тален. Тя беше много строга към своята любов и бъдещия любим. Искаше да обича и да я обичат всеотдайно, как можеше да се влюби в човек, който честно я предупреждаваше, че бъдещето му е свързано с друга жена? Всичко в нея се бунтуваше против тази възможност. Не търсеше изгода за себе си в любовта, но държеше да я получи изцяло.

В стаичката надвисна тежко мълчание. Анри Тален потъна в нерадостните си мисли и объркани чувства, а тя пак зарея поглед към парижките покриви, проследи полета на два гълъба, които кацнаха на съседен комин. „Животните не са толкова сложни като хората — въздъхна дълбоко, — но сигурно са по-щастливи. Те следват само своя инстинкт, не се страхуват от брак или от изоставяне…“

— Изабел, кажете ми, че няма да заминете — долетя до нея страстната молба на Анри Тален.

Тялото й изведнъж се разтърси от нова, чувствена тръпка и тя изплашено се сви.

— Не, ще замина — заяви твърдо, стресната от чувството, което разкъсваше сърцето й. — Не мога да наруша договора, да се откажа от него.

— Аз ще платя неустойките, ще уредя всичко!

— Защо? В качеството на какъв ще платите? Това е великолепна възможност за мен, не желая да се отказвам!

— Но аз не мога да живея, без да ви виждам! — изтръгна се от сърцето му. — Вашето заминаване ме съсипва.

Сърцето й усилено биеше, но дълбоко вкоренените в нея догми за благоприличие потушиха слабите кълнове на любовта. Изабел не знаеше още, че обича, нямаше представа каква мъка е тъгата по любимия, тя упорито бранеше честта си, доброто си име.

— Господин Тален, вие знаете много добре, че между нас не може да има нищо. Вие сам заявихте, че не сте свободен да разполагате с живота си, а аз изложих моите схващания за любовта…

— Да, започвам да разбирам, че проявих глупава лоялност — изсмя се той. — Можех да ви обещая всичко, което поискате, да ви накарам да вярвате, както правят толкова други. Тогава сигурно щяхте да мислите по-различно?

— Не е така — поклати глава тя. — Възпитана съм твърде строго и не бих приела лесно вашето предложение. Не забравяйте, че жените не вярват много на красивите обещания. Но дори да бях ваша годеница, пак нямаше да ви позволя да плащате за мен. Защо не помислите колко унизително е това плащане за жените? Аз също не желая да се омъжвам, особено за богат мъж. Не желая неравен брак, не желая да създам семейство и нищо да не внасям в него. Тези два милиона франка, които ще спечеля, не са за пренебрегване.

— Два милиона! — извика презрително Тален. — Тази сума ви заслепява и само заради нея сте готова да напуснете родината!

— За мен сумата е огромна — усмихна се Изабел. — При това — спечелена с моя труд…

— Е, да — прекъсна я той с лека досада в гласа, — честно спечелени пари, единствено тях приемате.

Нейните принципи винаги го дразнеха, не ги разбираше, просто беше принуден да се примирява с тях. Толкова жени имаше в живота си, никоя от тях не се сети за принципи, не се противопостави на желанието му… Защо най-желаната и любимата трябваше да ги изтъква постоянно, защо?

— Не мога да се боря с вашите схващания за честността — каза уморено и стана. — Колко време ще трае турнето ви?

— Една година. След това ще се върна отново в Париж.

— Сигурна ли сте, че няма да приемете ново предложение, да подпишете друг договор?

— Не знам какво да ви отговоря — обърна се девойката. — Сигурна съм, че ще се върна в Париж, преди да поема друг ангажимент, само това мога да кажа.

— Значи ще се видим след една година — промълви тъжно и някак стеснително я погледна, изчерви се, преди да се реши да попита: — А този… другият мъж, той как се отнася към решението ви?

— Кой мъж? — изненада се Изабел.

— Този, за когото споменахте. Е-е, вашият гост на рождения ви ден…

— А-а! — усмихна се тя. — Мъжът! Нямаше такъв, Лиз Рол ви е казала истината, празнувахме само двете.

— Но вие казахте…

— Беше шега, глупаво забавление…

— Истина ли?

— Уверявам ви! Но има и друга истина… Намерих този пръстен в моето парче от тортата, то… беше предварително белязано за мен, с малко захарно цвете… Тортата беше от Лиз естествено, подаръкът — също. Но аз съчиних баснята за очарователния принц, който ми се е обяснил в любов по този оригинален начин. Всички момичета мечтаят за този принц… Въображението ми създаде един прекрасен образ и моят принц носеше всичките качества, които бих искала да притежава истинският любим.

— Какви качества?

— О-о, не питайте, моля ви! Това бяха детински мечти. Очарователният принц обичаше само мен и жертваше всичко заради своята любима… Той работеше, правеше и невъзможното, за да се оженим, и ние бяхме много щастливи… Защо ли ви казвам всичко това? Празно бленуване, глупости на едно сантиментално момиче.

Не бяха глупости. Говореше с ироничен тон, присмиваше се над себе си, но очите бяха пълни със сълзи. Побърза да ги изтрие с ръка и се разсмя. Анри Тален остана сериозен, не прие признанието като забавна шега. Очите му не се откъсваха от пръстена.

— Ще го носите ли? — попита сурово.

— Разбира се! Той е от Лиз Рол и е много скъп за мен. Спомен за две неща едновременно — за моята двадесетгодишнина и мечтата, която сирачето Изабел би искала да е истина.

— О-о, носете го! — настоя Тален. — Той ще е вашият талисман. Знае ли човек, може би мечтите влияят на бъдещето?

— Не, не! — поклати глава Изабел. — Моята мечта беше твърде хубава, за да се сбъдне!

Той сякаш не я разбра.

— Обещавате ли, че ще бъдете свободна след една година? — попита с трескава настойчивост.

— Свободна ли?

— Да, да! Нито омъжена, нито свързана с някой друг!

Изабел потрепери, очите й не издържаха погледа му, смутено пробягаха встрани, после завесата от дълги мигли ги откри. Сама не разбра как устните промълвиха:

— Обещавам, ще бъда свободна. Впрочем — побърза да пресече надеждите му, — аз едва ли ще имам време да мисля за любов, за някой определен човек. Ще бъда заета с изкуството си, нали разбирате?

Анри Тален и разбираше, и не разбираше. Странното и нелогично допълнение на обещанието го зарадва и развълнува. Малката хористка, която беше преследвал така упорито, успя да го научи на някои неща, но тя беше толкова хубава, толкова привлекателна, можеше ли да вярва, че мъжете по света ще бъдат лоялни и честни към нея? Мъжете, които тя щеше да срещне по пътя си!

— Изабел, закълнете се, че няма да бързате през тази година, ще изчакате! Закълнете се, моля ви! Толкова неща могат да се променят! Може би ще мога да ви предложа това, което вие искате и което в настоящия момент не зависи от мен.

Целият свят се завъртя в буйна вихрушка пред очите на Изабел, в душата й. Той я обичаше, но тази любов можеше ли да е щастлива или щеше де донесе нещастие? Какво щеше да й даде тази година, свещена благословия или разруха на мечтите?

— Ще бъда свободна, обещавам — повтори тя, без да си дава сметка как се ангажира в този изключителен момент.

— Закълнете се!

— Обещавам, това е достатъчно!

И двамата бяха много развълнувани, не смееха да се погледнат. Анри Тален обиколи няколко пъти малката стаичка, за да се успокои, да не я грабне в прегръдките си, да не каже нещо, за което после ще съжалява, защото няма да е в състояние да сдържи думата си.

— Ще ми пишете ли, Изабел?

Беше готов да падне на колене и се проклинаше за това смешно желание. Разбираше, че е попаднал в собствената си клопка, че за първи път е влюбен, и още повече се разтреперваше.

— Не! Не искайте това от мен! — изплаши се девойката.

— Но защо?

— Не разбирате ли? — трепна тя. — Писмата създават илюзии… надежди… Съмнявам се, че… струва ми се…

Търсеше най-подходящите думи, с които да обясни страха си, думи, които да не го обидят. Неговата любов я вълнуваше, но тя смяташе, че няма право да дава свобода на въображението си, да си строи въздушни кули за бъдеще с този толкова непостоянен и толкова очарователен млад мъж. Познаваше добре характера си и знаеше, че няма да може да наложи вето на сърцето си. Кореспонденцията щеше да поддържа една празна надежда за любов, една химера. Анри Тален не знаеше колко много беше страдала и колко се страхуваше да не се влюби в него… Любовните думи стават още по-опасни, когато се напишат на хартия. За нея това означаваше да се напишат и в сърцето й. Не искаше това, не можеше, изключено беше да си пишат с Тален.

Но и той не настояваше. Чувстваше, че часът на раздялата настъпва, че ще си тръгне много по-нещастен, с много по-малка надежда. Ръката притискаше горещото чело… Главата му се въртеше, огромните очи на Изабел го мамеха, привличаха. Беше готов да изгори. Трябваше да се пребори с огромно изкушение… Ужасно беше, ако й кажеше любовни думи, ако й дадеше нелепи клетви! Мъжкият инстинкт се противеше, бунтуваше се срещу обвързването с жената, която го правеше слаб, безволев… Насили се да мисли неща, които да го въоръжат срещу нея.

„Мъжете много лесно се ангажират — внуши си, — когато са под влияние на страстта. Тогава не мислят и след това съжаляват, но непоправимото е станало. Един мъж, един Анри Тален, не беше толкова глупав, нямаше да се остави да го изиграе малкото, невинно и разсъдливо момиченце! По дяволите, с нейната маниакална идея за брак! Та тя е артистка, винаги може да изиграе ролята си, да покаже вълнение! Как само разигра историята с пръстена! Лиз Рол сигурно всичко си е признала и той се хвана като последен глупак, започна да ревнува, да губи разсъдък… Всичко беше лъжа, всичко се правеше с цел да го спечелят!“

Анри Тален беше нещастен, Анри Тален не познаваше други жени като нея, не беше имал близост със същество като Изабел. Той беше мъж, който винаги плащаше за удоволствията, за любовта и не искаше да вярва на Изабел. Та дори в неговата среда браковете се уреждаха с много предварителни сметки, как да вярва в желанието за безкористна, чиста, всеотдайна любов? Истеричен смях разтърси тялото му и той възвърна предишната си самоувереност. Изабел напразно се взираше в лицето му, напразно се мъчеше да разбере какво, предизвика промяната, превърнала го в стария циник.

— Да се разделим, госпожице — поклони се насмешливо пред нея той. — Нека всеки от нас следва своя път, нали така сте решили? Позволете да целуна ръката ви за сбогом! Дано тази година ви донесе желаните успехи, които да заменят другите неща. Успех и пари! Пожелавам да спечелите всичко, всичко! Довиждане, Изабел! До следващата година!

— Довиждане — повтори объркано тя и лицето й пребледня, устните потрепнаха като на дете, готово да се разплаче.

Господин Тален застана неподвижен на прага и си позволи да хвърли последен поглед на малката стаичка: тясно легло с разпятие над него, малко букетче теменужки, поставени в краката на Христос, и едно посърнало дете в черна рокличка, което беше изгубило една от надеждите си. Някаква желязна ръка стисна гърлото му, задуши го. Теменужките! Не ги ли подари той за нейния рожден ден? Не, не, всичко беше лъжа, всичко бе въображение! Като златния медальон, който тя не сваляше и който вероятно беше спомен от първото причастие… Не, жените са приучени да лъжат, в природата им е заложено да примамват мъжете! Дори да допусне, че Изабел е изключение, не беше ли истинска лудост да се стреми да я покори, да победи нейната добродетел? Господ ще трябва да й прати ангели пазители, които да бдят над нея… Та тя го победи, малката хористка с нейната проклета добродетел излезе по-силна от изкусителя, от новия Фауст, от демона, позволил си слабостта да се влюби в една чиста девойка и загубил силата си! Господин Тален обезумя, гордостта му беше жестоко наранена, затова и вратата яростно хлопна зад гърба му, затова тичаше по стълбите надолу и самодоволно подсвиркваше. Излезе навън с високо вдигната глава, сякаш се надсмиваше над невидим враг.

— Полудявам! Защо? Заслужава ли си? — произнесе с глух глас и се изсмя с неприятен, саркастичен смях.

Ръцете му бяха свити в юмруци, скри ги в джобовете, за да не ги гледа, да не му напомнят за вълнението, което раздираше душата му. Очите гледаха с една нова, плашеща твърдост, която не предвещаваше нищо добро за хората. Как ли щяха да се смеят познатите му, ако узнаеха за това негово поражение! Тален да гони една жена, едно момиченце, което се подиграваше с него, с желанието му! Какъв гуляй само ще организира, за да прогони спомена за тази лудост! Сухият смях пак го разтърси. Щеше да извърши доста лудории и баща му трябваше да бръкне по-дълбоко в кесията си… Свършено беше вече с коректността, със своеобразната мъжка честност. Най-напред щеше да си го получи господин Равано… О, той щеше да плати за хитростта, за измамата! Пазител на женска чест, на честта на една артистка! Смешна и глупава история, която най-после приключи… Без победител, без победен, без нищо…