Макс дьо Вьози
Към единствената (5)

V.

Лиз Рол играеше в театър „Комеди Селект“. Анри Тален стигна там, когато свършваше първото действие.

— О-о, изненадахте ме! — посрещна го сърдечно Лиз. — Не ви виждаме често зад нашите кулиси. Музикалният театър ангажира всичките ви вечери. Е, „Лирик“ си е нещо друго!

— Стъпките на мъжа следват пътя на неговото сърце — усмихна се младият мъж и добави: — Вие знаете, че съм влюбен в една звезда, която не играе във вашата трупа.

— Настина ли сте влюбен? — попита артистката. — Мисля, че това не беше сериозно.

— И аз така мислех — въздъхна Тален, — но във всеки случай не съм стигнал границата, която вие бленувате. Днес обаче не влюбеният ви търси, а приятелят, искреният приятел на Изабел, който се надява заедно с вас да създаде малко радост на това дете на двадесет години.

— Ще ми обясните ли по-добре?

Анри Тален внезапно се смути. Лиз Рол беше нещо като легенда в театралните среди, впечатляваше всички с поведението си, със здравия разум и той чувстваше, че тя не е много склонна на компромиси, четеше това по израза на лицето и, в подигравателната усмивка.

— Ето, ще ви кажа… Случайно разбрах, че днес Изабел навършва двадесет години. Много ми се иска да ми помогнете да се отпразнува този рожден ден, който е от голямо значение за всяка девойка.

— Бедното дете! Съвсем забравих, че днес навършва двадесет години!

— Виждате ли? Точно затова искам да организираме нещата така, че тя да не си спомня с тъга за този рожден ден.

— Не е ли малко късно? — попита Лиз. — Минава десет…

— Не, не! — прекъсна я Тален. — Достатъчен е и половин час, само да се споразумеем с вас!

— Какво сте намислили?

— Една вечеря… само ние тримата, вие, тя и аз! Един скромен подарък, който ще… дадете вие…

Нормандката се намръщи.

— Не — поклати глава, — не съм съгласна! Вие преследвате това дете, не искам да ви помагам.

— Заклевам се, че няма да кажа нито една дума, няма да направя нито един жест, които да не ви харесат.

— Вашето поведение е без значение. Трогната съм от вниманието ви, но защо искате да й проваляте вечерта? Не, не желая да ви помагам, да допринеса за вашето приближаване към нея! Няма да си простя! Това, според мен, ще е много лоша услуга.

— Боже мой, какви скрупули, какви остарели схващания! — възкликна нетърпеливо Анри Тален. — Моля ви, госпожице Рол, забравете единствено за тази вечер вашата непримиримост! Часът напредва… Обещавам да бъда съвсем кротък!

Но Лиз Рол не се предаваше лесно, тя си имаше свои разбирания за любовта и твърдо ги отстояваше.

— Казах ви вече — заяви съвсем откровено, — постъпката ви е вълнуваща и вярвам, че сте напълно искрен. Само че не по-малко вярно е и другото. Не виждам защо и вие трябва да участвате в празника на малката ми приятелка. Нищо не ни свързва. Освен това, една девойка не може да се хвали с факта, че ви познава…

— Изабел ме знае по-добре, отколкото вие си мислите — прекъсна я той. — Тя не е толкова строга към мен.

— Съмнявам се. Във всеки случай това ново отношение е съвсем отскоро и няма да трае дълго.

— Тази вечер тя ми разреши да й подаря едно букетче теменужки.

— Чудесно! — засмя се Лиз. — Значи малката победа не ви задоволява, трябва ви нещо друго!

— Вие се подигравате, но аз настоявам да празнуваме довечера.

— Мисля, че организирате празник за себе си, господин Тален — стана сериозна артистката. — Осигурявате си няколко часа близост с нея. Бедни ми господине, предупредих ви, че играта ще стане опасна! Не е ли по-добре да я оставите, да се откажете, както ви бях помолила?

— Защо твърдите, че съм толкова лош? Уверявам ви, че се ръководя само от едно желание — да отпразнуваме нейните двадесет години! Наистина нямам никакви други помисли и ако искате да знаете, смятам за чудовищно вие, нейната приятелка, да отхвърляте моята молба.

— Така ли? Има толкова девойки, които днес навършват двадесет години, помислете и за тях.

— Не ги познавам — сви рамене младият мъж. — Вероятно всяка от тях има по някой близък, а Изабел е съвсем сама. Дори и вие бяхте забравили… Бедното дете!

— Благодарна съм ви, че дойдохте тук и ме подсетихте — усмихна се Лиз Рол, — но за другото няма смисъл да говорим. Тази вечер Изабел ще празнува рождения си ден. Ще имам време да организирам една малка почерпка. Не участвам в последното действие, така че ще се прибера преди нея и ще се подготвя.

— Слава Богу! Значи сте съгласна?

— Ще приготвя скромна вечеря. Стриди, цветя, това, което ще намеря в този късен час…

— Без мен?

— Без вас! Тя и аз, това е достатъчно.

Анри Тален прехапа устни и обърна глава, за да не види тя разочарованието, обидата, изписани по лицето му.

— О-о, господин Тален! — промълви тихо Лиз, отгатнала чувствата му. — Бъдете благоразумен, не искайте от мен да ви съдействам!

— Вие ме обиждате — отговори глухо той. — Отнасяте се с мен като с опасно животно, което човек не трябва да среща на пътя си. А аз си въобразявах, че малко или много съм порядъчен човек…

— Сигурно — съгласи се тя. — Аз просто смятам, че не вие сте човекът, който ще дари щастие на Изабел. Моята малка приятелка не е за вас. Вие сте разглезен, почти всички жени са готови да паднат в ръцете ви и вие не изпускате шанса. Вашето положение, парите, самочувствието, всичко ви помага да задоволите желанията си. Така поне е било досега. Но щом сте порядъчен, защо не проявите благородство към Изабел? Защо не я оставите да порасне, да срещне този, за когото тя ще е единствената любима, скъпата съпруга?

Младият мъж не отговори. Представяше си смътна картина: Изабел — щастлива, омъжена, обичана от някой друг, за когото тя е единствената любов… обожаваната жена, идеалът… Изпитваше непоносима ревност, очите му потъмняха.

— Трябва да ви оставя, господин Тален — обади се Лиз Рол. — Завесата ще се вдигне, а аз имам реплики в първите сцени.

Това беше една малка възможност да участва в празника на Изабел и младият мъж побърза да се възползва.

— Добре, вървете — заяви твърдо. — Ще направя вместо вас покупките и ще ги оставя на портиерката.

— Но… но как така? Аз не желая…

— Затова пък аз желая — не й даде да довърши той. — Съгласен съм да не се показвам, но не ми отнемайте радостта да подготвя аз вечерята.

— Няма да взема нищо. Ще го оставя на портиерката!

— Госпожице Лиз, не ставайте прекалено лоша! Приемам всичките ви условия, дори не искам да казвате на Изабел, че и аз участвам, само ме оставете да се погрижа за вечерята.

Лиз Рол почувства как се предава, отстъпва. Тя беше жена и актриса, много емоционална и нежна, въпреки външната суровост. В постоянството на Тален имаше нещо трогателно и тя се съгласи.

— Добре — въздъхна дълбоко, — подгответе вие менюто, но не се престаравайте, защото Изабел лесно ще отгатне намесата ви. Това наистина ще провали празника й. Помнете, че средствата ми са твърде ограничени, и се съобразявайте с тях.

Анри Тален беше готов да обещае всичко. Не беше постигнал кой знае какво в сравнение с лудостите, които му се искаше да направи в чест на Изабел, но все пак му позволиха да бъде съпричастен и той хвърчеше от радост. Това също беше лудост, но съвсем, съвсем друга. Тален не допускаше, че може да изпитва такива нежни чувства по време на приготовленията. При това неговото присъствие се изключваше. Подготвяше изненада за една жена, която нямаше никога да узнае неговата намеса. Жена, която обичаше и за която му бяха казали: „Не се намесвайте, само ще развалите празника й!“

Объркана история, в която той сам не знаеше мястото си. Нещо в него се беше променило, честолюбието отстъпваше пред благоприличието и порядъчността и това беше най-голямата изненада. Нима щяха да го убедят най-накрая, че поведението му е било неморално? Подиграваше се, осмиваше сам своята слабост и още по-изненадващо — не изпитваше нито срам, нито смущение, че е променен. Бързаше да обиколи ресторантите на Монмартър, където все още можеше да намери добра храна. Въпреки късния час…

* * *

… Изабел гледаше смаяно празнично украсената маса. Бялата покривка, цветята, свещите, приказните неща, които бяха сервирани, всичко това я караше да трепери от възторг.

— О-о, Лиз, колко е хубаво тук тази вечер! — възкликна унесено тя, страхувайки се да повярва, че всичко е подготвено за нея. — Какво е това, ще празнуваме ли?

— Честит рожден ден, моя малка Изабел!

— О-о, вие сте се сетили! — промълви девойката и избърса бликналите сълзи. — Мислех, че не знаете… Вижте, получих теменужките от господин Тален, който също ме поздрави… Лиз, Боже мой, Лиз, каква изненада! Обичам ви! Позволете ми да ви целуна!

Нормандката прие тази благодарност с известно смущение. Трудно й беше да се кичи с чужди пера, но играта искаше малки жертви, трябваше да търпи.

— Гладна ли сте?

— О-о, като вълк!

— Хайде тогава да започваме! Има стриди, пастет от черен дроб, студено пиле и торта… Тортата е изненадата.

— И шампанско! — засмя се девойката.

Лиз Рол се изчерви. За щастие Изабел нямаше представа за цената на скъпите вина и нормандката мислено благослови нейната наивност. Но Анри Тален щеше да си изпати, ако беше посмял да се мерне пред очите й в този момент. Помисли за него, защото Изабел пак спомена за теменужките.

— Жалко, че богатството е похабило характера му — вметна предпазливо Лиз. — Би могъл да стане сериозен човек…

— Да, той е лекомислен и непостоянен — съгласи се някак замислено Изабел. — Въобразява си, че парите са достатъчни, за да си позволи всичко.

— Мила моя — усмихна се Лиз, — той просто е един светски човек, почтен, колкото всеки друг от неговото…

— О, не, не е така, драга приятелко, почтеността на Анри Тален…

— … Е точно такава, каквато тази на господин Дуро — довърши нормандката. — Дуро, който изостави Мари Ринард!

— Не ми се вярва да е толкова лош — не се съгласи Изабел. — От месеци се върти край мен и никога не е предложил нещо, от което после да се откаже. С него човек знае точно накъде отива. Той не говори за вечна любов, за вярност, за женитба… Поне е искрен! Предпочитам тази искреност пред клетвите на един Дуро! Така съм наясно какво мога да очаквам!

— Очевидно — поклати глава Лиз и настроението й внезапно се развали.

Не желаеше да спори, ентусиазмът, с който девойката защитаваше милионера, я разтревожи. Изглежда той беше прав, като се позоваваше на снизходителността на Изабел. И какво чудно имаше в това? Любовта зове любов! Как едно момиче на двадесет години, наивно и сантиментално, можеше да остане равнодушно към вниманието на такъв опитен съблазнител?

— Тален е опасен — заяви направо тя. — Твърде опасен за вас, Изабел! Умен е, успя да ви опознае и да се нагоди към вашите изисквания. Няма разлика между него и Дуро, повярвайте ми. Той няма да ви говори за любов, но ще ви обгражда с почтително внимание и уважение. В края на краищата резултатът е винаги един и същ. Всяка от нас се лъже. А той ще си плати за удоволствието, сигурно по-щедро от другите, но пак ще се стигне до: „Сбогом, госпожице! С любовта е свършено!“ Така е, моя малка, няма защо да се самозалъгваме. Но няма защо и да тъгуваме. Сега ще се порадваме на тортата — сюрприз, ще духнете двадесетте свещички! Ето, вижте, вашето парче е отбелязано с цветето, мило, нали?

— О-о, Лиз, каква лудост! — изпляска с ръце Изабел. — Вие сте прелестна, най-добрата ми приятелка, и аз съм очарована от ненадейното празненство! Никой досега не си е нравил труда да помисли за моя рожден ден… Вие го направихте така щедро, че просто съм смутена.

— Двадесет години значат много, мила! Нека всички останали да са много щастливи за вас!

Нормандката искрено обичаше Изабел, но поздравлението излезе някак пресилено. Не беше нейна изненадата, не заслужаваше благодарност и още по-лошо, чувстваше, че предава малката си приятелка. Но нямаше какво да прави, налагаше се да продължи да играе неприятната роля. Тя разряза тортата и двете едновременно погледнаха към вкусния сладкиш.

— Боже мой, Лиз! — извика девойката и извади от устата си изящно пръстенче. — Не, вие не сте разумни! Как можахте?

Лицето на артистката изразяваше същото изумление. Анри Тален я беше изиграл и само внезапният гняв я накара да се опомни.

— Съвсем прост пръстен, без никаква стойност — измънка тя. — Трябваше да имате някакъв спомен от тази вечер, нали?

Сирачето я погледна внимателно и се замисли. Пръстенчето изглеждаше скъпо. Сребърно кръгче с една чиста перла…

— Перлата е фалшива — заекна Лиз.

— Какво значение има, важна е изненадата! — възкликна девойката и отново опита да прегърне и целуне приятелката си. — Лиз, вие сте толкова добра, толкова предана, защо не ми позволявате да ви целуна? Не знаех, че на света съществува подобно благородство! Трогната съм и страшно благодарна за красивото бижу…

— А-а! — проточи нормандката. — По-добре да не се носи. Личи си, че не е скъп…

— За мен е скъпоценен! — извика сирачето. — Той толкова отива на пръста ми! Колежките ми ще решат, че най-после съм приела подарък от някой мъж и аз няма да им кажа…

Лиз не отговори. Зае се да приготвя кафето, обърна гръб на девойката. Нещо в държанието й развълнува Изабел. „Лиз не може да си позволи такова меню — зароди се съмнение в главата й. — Една месечна заплата няма да й стигне. А пръстена? Прекалено красив е, за да бъде без стойност… Тя не може да си позволи подобен подарък… и изглеждаше смаяна не по-малко от мен… Не, не трябва да я подозирам, не е честно! Всичко се прави заради мен…“

Тя с нищо не издаде съмненията си. Вечерята свърши с много смях и закачки и Лиз можеше да си отдъхне. Не и Изабел. Девойката цяла нощ се въртя в леглото, беше неспокойна, развълнувана от едно ново чувство, което я плашеше. Накрая заспа с мисълта, че ще се добере до истината, ще разгадае мистерията.

На следващата вечер се изхитри на два пъти да покаже ръката си на Тален. Перлата леко проблясваше, блеснаха и очите на младия мъж, но той нищо не каза. Тогава тя атакува направо.

— Знаете ли, господин Тален, снощи моята двадесетгодишнина беше тържествено отпразнувана?

— Така ли?

— Един много весел празник. Моята приятелка ме изненада. Беше поканила приятели и всичко беше прекрасно. Има и друго, аз съм вече годеница, вижте пръстена…

Той издаде някакъв нечленоразделен звук и пребледня.

— Не сте ли забелязали пръстена ми? — попита тя сериозно. — Много хубав пръстен, перлата е великолепна!

— К-кой? Кой ви го даде? — заекна Тален.

— О-о, открих го в тортата! — засмя се Изабел. — Вероятно някой от гостите го е сложил… Да, да, един господин, много дискретен, много тактичен! Много мило е да покаже намеренията си по този начин, нали?

Анри Тален на няколко пъти промени цвета на лицето си, очите му изпускаха искри и девойката с мъка довърши баснята си. Истината блесна, той беше готов да я разкрие, да избухне, да каже, че само на Лиз е разрешил да сподели неговата изненада, жеста му. Все мак силите му стигнаха да запази благоразумно мълчание, да сдържи обещанието, дадено на Лиз Рол. Лошото беше, че кашата, която сам забърка, се оказа прекалено горчива. Защото нито за миг не бе се усъмнил в думите на Изабел. А тя изпита злорадо удоволствие. „Не постъпих добре — помисли развеселено, — но нали не причинявам зло на никого? Нека и двамата да се поизмъчат малко, за да знаят и да не правят повече такива неща зад гърба ми…“

Имаше и нещо друго, за което Изабел не подозираше. Пръстенчето й стана още по-скъпо, за нищо на света не би го отстъпила. Тя побърза да се успокои с мисълта, че се радва за откритието на истината, и изпита още по-голямо задоволство от думите на приятелката си.

— Изабел — посрещна я сърдито Лиз Рол, — какви неща сте наговорили на господин Тален? Представете си, този нахалник дойде да ме намери в театъра, за да пита кои са били поканените на нашето малко празненство! Аз се опитах да го убедя, че сме били само двете, но той не ми повярва, обвини ме, че крия неща, които засягат вас.

— Защо ще ви обвинява? — попита с престорено равнодушие девойката. — Моят интимен живот няма нищо общо с него.

— Така е — съгласи се нормандката, която не виждаше нищо забавно в тази история. — Вие не му дължите обяснения, но аз бях много смутена, не знаех какви неща сте му наговорили.

Изабел весело се разсмя. Не можеше да крие повече радостта си и много духовито разказа как е протекъл разговорът с Анри Тален. Само не спомена нищо за съмненията, подтикнали я към тази постъпка. Лиз Рол реши, че случката е много забавна, и се смя като луда, въпреки леките угризения на съвестта.

— Ох, Изабел, как можахте да скроите всичко това! — избърса очите си тя. — Тален ужасно ревнува, сигурен е, че съм ви запознала с някой сериозен млад човек, и ми заяви, че никога няма да прости моята намеса.

— Че какво общо има всичко това с него? — възмути се сирачето. — Той няма почтени намерения, не мисли за женитба, защо трябва да се сърди и да ви обвинява? Той не трябва да знае, че пръстенът е от вас, Лиз. Казах му, че съм го получила от друг господин.

— Наистина ли ви забавлява тази история, Изабел? — попита сериозно нормандката.

— Не зная… малко. Все едно, че самият Анри Тален е сложил пръстена в тортата.

Лиз Рол се изчерви, побърза да промени темата. Малката Изабел явно подозираше нещо, не биваше да задълбочава нещата с непоносимия Тален, трябваше много да внимава.

Съдбата обаче подготвяше и друг празник за Изабел Фуке. Театър „Лирик“, където всяка вечер сирачето пееше с жар сред другите хористки, имаше премиера. Представлението беше замислено като една блестяща гала вечер, като събитие в музикалния свят. „Лучия ди Ламермур“ заслужаваше това и за главните роли бяха поканени прочути изпълнители от Парижката опера.

Изабел живееше в един постоянен възторг. Хорът репетираше усилено цял месец и тя очакваше великия ден с нетърпение. С ариите от тази опера беше израснала. Нейната учителка от Вернон я беше учила по тази опера, беше я карала да повтаря до безкрайност най-трудните пасажи, беше разкривала красотата на гласа й. Освен това операта имаше и символично значение — прабабата, прочутата Изабел Фуке, беше пожънала блестящи успехи тъкмо в тази опера. Девойката сияеше, тръпнеше от щастливо предчувствие. „Лучия ди Ламермур“ щеше да й донесе щастие. Щеше да следи изпълнението на прочутата певица, да прави сравнения, да се учи…

Нямаше изисквания, не си правеше илюзии, не претендираше, че притежава талант, не капризничеше, не се изтъкваше. Господин Равано изглежда я беше забравил напълно и тя не се осмеляваше да напомни за обещанието. Започна да вярва, че притежава съвсем обикновен глас, да не страда толкова от спомена за упреците на леля си. Затова се радваше на възможността да следи отблизо изпълнението на голямата певица. Къде можеше да се мери никому неизвестната Изабел Фуке, малката хористка от театър „Лирик“, с великата Силви Вакри? Голяма певица, по която лудееше целият Париж! В „Лирик“ също всички места бяха продадени. Не, денят беше изключителен, премиерата — най-щастливото събитие в нейните двадесет години!

Присъствието на три звезди — голямата певица и още двама: баритон и тенор — беше объркало реда зад кулисите. Тясното пространство бе претъпкано с хора: камериери, фризьори, шивачи, друг персонал и много поклонници на прочутата звезда. Вълнението обхващаше постепенно всички — от импозантния директор до най-скромния фигурант. Хористките трепереха от страх — режисьорът недвусмислено им беше дал да разберат, че ще бъдат глобявани безмилостно, ако не пеят с всички сили и възможности. Единствено Изабел плуваше в безвъздушното пространство на своя възторг. Най-великата вечер в живота й настъпваше…

— Хайде, деца, долу, бързо на сцената! — изкомандва режисьорът. — Внимавайте, тази вечер успехът зависи и от вас!

Ятото хористки се спусна по тесните стълби. Изабел ги следваше като насън. Не обърна внимание на странното оживление в централните гримьорни, почти не забеляза Анри Тален, който леко я докосна. Цялото й същество беше съсредоточено към звездата, блестяща, покрита с фалшиви бижута и много грим, която пееше с вълшебен глас.

Първото действие беше чуден сън за Изабел. Тя пееше, движеше се в синхрон с останалите хористки, но се беше превърнала в Силви Вакри, беше се сляла с нея, несъзнателно и безгласно повтаряше сложната партия. Антрактът след първото действие й се стори безкраен и девойката не дочака другарките си, промъкна се по-рано на сцената. Водеше я мечтата, детството й оживяваше. Стоеше свита в един ъгъл, за да не притеснява сценичните работници, и мислеше, мислеше… Внезапно тревожното оживление, обхванало всички на сцената, я накара да надзърне, да се огледа.

— Повикайте лекар! — крещеше като луд режисьорът. — Телефонирайте, нека дойде бърза помощ!

— Боже мой, какъв провал! — удряше главата си директорът. — Препълнена зала, всички чакат второто действие… Как ще върна толкова пари?

Изабел не посмя да попита какво се е случило. Един работник сам й обясни — великата певица не можела да пее без стимулиращо лекарство. Тя уверявала всички, че то придава повече сила и звучност на гласа й, но истината беше друга, просто този глас остаряваше, не беше в състояние да изпълнява някои сложни арии. За нещастие тази вечер прекалила с дозата етер и лежала в безсъзнание в гримьорната си, не можела да пее.

Девойката беше шокирана. Никога не си беше представяла, че подобно нещо е възможно, не знаеше за тази тъмна страна на успеха на големите артистки. Радостта й помръкна. Не изпита дори съжаление към директора, който скубеше косите си от отчаяние. Не бяха успели да намерят заместничка, налагаше се да прекратят представлението.

Изабел сама не разбра как събра сили и кураж, изненада се от собствения си глас, който заяви пред всички, че тя може да изпее, да изпълни ролята. Изведнъж се беше раздвоила. Една част от нея, която представляваше хористката, се свиваше от страх, другата, която въплъщаваше таланта, твърдеше, че познава отлично операта и може да пее Лучия. Никой не искаше да й повярва, бяха потресени не по-малко от нея, но упоритата двойница продължаваше да настоява, че знае всяка нота, че дълго е разучавала операта, че няма да се изложи. Чак тогава директорът си спомни за хористката, която беше приел на работа, за прекрасния глас, който го беше развълнувал. В очите му проблесна лъч надежда. Помнеше, тоест вече си спомняше за тази девойка. Тя имаше данни, но беше толкова млада, можеше ли да се справи? Режисьорът изглеждаше скептичен, всички други изплашени. А хористката изведнъж запя. Гласът й трепереше в първата музикална фраза, личеше си вълнението, но тя бързо се овладя и кристалният глас се изля във водопад от чисти, ясни трели.

— О-о! — възкликна баритонът, запляска с ръце.

— Момичето си го бива! — зарадва се скептичният режисьор. — Ще стане, ще изкараме представлението до края. Какъв късмет, какъв късмет!

Тенорът не криеше възхитата си. Младата партньорка беше великолепна, щеше да облекчи и неговото изпълнение.

— Ще се справите ли? — попита развълнувано дирек торът. — Ще издържите ли?

Изабел само кимна с глава.

— Слушай, дете — наведе се към нея той, потупа бащински по бузата, — искам да съм сигурен, нали няма да спреш по средата?

— О, не, господине! — погледна го тя с лъчистите си открити очи. — Зная операта, по нея съм се учила да пея, няма да сбъркам нито една нота.

— Добре, добре! — въздъхна той. — Ти си храбро момиче и нещо ме кара да ти вярвам! Хайде, отивай да те гримират.

Десетина ръце хванаха Изабел и тя, вече разтреперена от страх, беше направо отнесена в гримьорната. Така и не чу думите на господин Равано, който сподели с напрегнатия режисьор:

— Тя ще спаси представлението! Имам доверие в нея! Винаги съм смятал, че в гърлото й се крие славей!

— Затова ли я криехте в хора? — попита иронично тенорът.

— Знаете как става — вдигна рамене директорът. — Трябваше й малко сценичен опит, скъпи господине! Всяко нещо си има значение в театъра!

Певецът не искаше да го дразни излишно. Забавляваше го ситуацията, имаше да развеселява приятелите си с тази случка. Опитният господин Равано беше проспал един талант в собствения си театър, какво по-смешно от това! А че девойката беше надарена, в това нямаше съмнение. Имаше чист, силен, добре школуван глас, можеше да й се даде шанс. Вечерта нямаше да се провали. Всеки щеше да даде повече от себе си, блясъкът на представлението нямаше да помръкне.

— Ако малката се справи тази вечер, ще отиде далеч, ще се издигне много, уверявам ви — говореше на някого директорът.

Повтаряше тази фраза постоянно. И пред своите хора, и пред поклонниците на Силви Вакри, които се безпокояха повече за състоянието на певицата. Така уверенията му наелектризираха всички, които малко или много бяха свързани с музиката, с театъра, с певците. — Аз също искам да ви говоря за нея — обади се глух мъжки глас и господин Равано с изненада откри, че това с Анри Тален.

Милионерът беше свой човек. Търпяха го зад кулисите, защото не се скъпеше с помощта си. Всъщност той беше дал повече от петстотин хиляди франка за премиерата на „Лучия ди Ламермур“.

— Изабел Фуке ли ви интересува? — попита сухо господин Равано.

Никак не му харесваше, че милионерът проявява интерес именно към девойката, чиято звезда щеше да изгрее тази вечер. Беше задължен на щедрия меценат, но не искаше да жертва истинския талант за капризите на един млад нехранимайко.

— Да, точно тя ме интересува — потвърди нахално Анри Тален. — Иска ми се да получи роля или роли, които да й дадат възможност да печели достатъчно, за да живее добре, без лишения.

— А-а, значи сте готов да помогнете, да бъдете щедър?

— Твърде щедър, ако средствата са само за нея.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно! И очаквам вашия отговор.

Господин Равано не бързаше да го даде. Искаше му се да изпрати по дяволите младия нахалник и знаеше, че не може да го направи. Затова си го изкара на един нещастен фигурант, наруга го съвсем незаслужено. Но не почувства облекчение. Изабел Фуке си беше негово откритие, защо трябваше този фукльо да претендира за нещо, да поставя условия?

— Драги мой, вашата молба ми е неприятна — измънка накрая. — Малката е целомъдрена и много благоразумна…

— Точно така! — съгласи се нахалникът. — Ако печели повече при вас, ще остане по-дълго време такава.

— Съмнявам се — поклати глава директорът. — Вашата щедрост означава нещо съвсем друго.

— Което си е само моя работа — заяви студено младият мъж.

Директорът на „Лирик“ се смяташе за добър психолог и доколкото беше в състояние, следеше в живота на неговите момичета да не се случват много лоши неща. Държанието на Тален му подсказа, че той е много далеч от победата и това донякъде го успокои. Младият мъж не искаше нищо непочтено, просто се грижеше за кариерата на начинаещата певица. Господин Равано нямаше понятие за кошмара на Анри Тален, за страданията, които той изпитваше. Девойката живееше в мизерия, носеше с достойнство закърпената си вълнена рокличка и упорито отблъскваше неговата щедрост. Господин Равано нищо не знаеше, той само се страхуваше за бъдещето на певицата и с този страх оскърбяваше влюбения Тален.

Човек рядко влага състрадание в любовта си. Особено такъв като Анри Тален. При него всяко великодушие трябваше да се материализира в някаква отплата. Поне до срещата с Изабел, отношенията му с жените се развиваха в този план. Беше се смятал за неуязвим, но вече нищо не очакваше, не си даваше сметка какво изпитва, просто даваше, без да има надежда за отплата. Изабел щеше да се сърди за намесата. Така че той действаше в името на някакво свое вътрешно чувство, помагаше, въпреки желанието на тази, която не го допускаше до себе си, която постоянно го отблъскваше и щеше да го отблъсква.

Господин Равано го подозираше в корист, в тайни сметки и правеше голяма грешка. Без да съзнава любовта си, Анри Тален постъпваше като истински влюбен.

— Тази работа не ме радва — продължи да се мръщи и разсъждава директорът. — При всички случаи загубата ще е за мен. Ако тя отстъпи, вие ще ми я вземете. Ако откажа, вие ще я оставите в ръцете ми с договор, който ще ме накарате да подпиша. На всичко отгоре ще оттеглите и помощта си. Как мога да съм сигурен, че малката ще се справи, как да съм сигурен и във вас?

Анри Тален го погледна с открита омраза. Оскърбяваха най-чистите му чувства и той сигурно щеше да отговори нещо остро, ако не му беше попречила самата Изабел. Тя беше толкова прелестна в бялата рокля, че той се разтрепери от вълнение.

— Погледнете я — каза с пресипнал глас, — и сам решете! Нима тя е от тези, които човек ще остави в ръцете ви? По-скоро трябва да внимавате да не я изгубите, да не ви я откраднат други.

— Да, прелестна е — отговори през зъби господин Равано, — но аз и друг път съм ви виждал в подобно състояние, както и след него, когато сте отегчен и преситен. Не мога да ви вярвам и така си е.

— Никой не ви иска това! — ядоса се Тален. — Кажете ми „да“ или „не“ и да приключим разговора.

— Вие знаете, че ще кажа „да“, какво друго да направя? Неприятно ми е, признавам, но отговорът е положителен. Нека да поговорим утре за сделката, в момента грижите ми са други.

Напълно удовлетворен от това полусъгласие, Анри Тален побърза да се оттегли. Тревожеха го свирканията, бурните възгласи, политащи от залата. Не искаше да смущава и Изабел, която и без друго тръпнеше от напрежение. Тя беше изправена пред най-трудното изпитание, тя трябваше да доказва таланта си. Защото публиката тропаше и свиреше, защото хората открито изразяваха недоволството и разочарованието от дългия антракт, от неочакваната поява на дубльорка. Та нали всички бяха дошли заради Силви Вакри!

Публиката беше настроена враждебно, но младостта и очарованието на младата певица я принудиха да смири малко негодуванието. За известно време, докато я чуят как пее…

Изабел беше свикнала със сцената. Само че този път не усещаше раменете на другарките си, а беше сама. За щастие осветлението на рампата й пречеше да вижда човешките лица, а много скоро ролята така я погълна, че тя забрави къде се намира и пред кого пее. Няма човек, който да не се е вълнувал от прекрасната ария, от сцената на полудяването на Лучия. Познавачите разбираха колко трудна е за изпълнение и колко опит, колко увереност се иска от всяка певица. Изабел пееше и играеше съвсем сама, без суфльор, без каквато и да е поддръжка. Но тя чувстваше само вълшебството на музиката, влагаше цялата си душа и изпълнението й беше възхитително чисто, играта искрена, прочувствена. Последните ноти, когато падаше на земята, когато песента бавно заглъхваше, изправиха цялата публика на крак. Хората крещяха от възторг, овациите не спираха…

Викаха я повече от двадесет пъти на сцената. Обсипаха я с цветя. Разкошните букети и кошници, приготвени за Силви Вакри, бяха в краката й. Девойката смутено се покланяше и бързаше да се скрие, за да излезе пак и пак, и пак. Беше пяла от цялата си душа, за да помогне в трудния момент на своя театър, да спаси честта на артистите и не си даваше сметка за пожънатия успех. Учудваше се, че я посрещат така радушно, стесняваше се от овациите, направо се разплака, когато господин Равано я прегърна, когато я заобиколиха, когато започнаха да я поздравяват. Успехът надмина всички очаквания и нямаше човек, който в този момент да не поиска да я прегърне, да я поздрави — от директора до последния сценичен работник. Изабел не се противеше, приемаше с открито сърце поздравленията. Така не разбра как се намери в прегръдките на Анри Тален. Устните му страстно притиснаха нейните и тя за миг изпита вълшебството на първата целувка. После отблъсна досадника, погледна го с детски учудени очи, в които радостта бавно помръкваше.

— Как не ви е срам! — прошепна огорчено. — Каква отвратителна самоувереност! Да се възползвате по този недостоен начин от объркването ми…

Анри Тален я гледаше виновно. Беше прекалено развълнуван, за да се оправдава, и стискаше устни, сякаш да запази по-дълго сладостта на откраднатата целувка. Тези виновни очи обезпокоиха напълно девойката и тя обяви с треперещ глас, че отива да се преоблече.

— Вървете, моя малка, вървете! — побутна я бащински господин Равано, който беше забелязал дръзката постъпка на Тален и кипеше от гняв. — Утре сутринта елате в кабинета ми. Ще ви се отплатя.

Анри Тален опита да срещне погледа на директора и видя само неговия гръб. Господин Равано беше зле настроен към младия милионер. Точно в тази вечер на голямо тържество той направо го ненавиждаше. За Изабел това отношение беше от много голямо значение. Важният шеф, страшният директор, беше повярвал в таланта й и бе взел своето решение — господин Анри Тален можеше да си прави най-различни сметки, директорът нямаше да му помага, а щеше да бди над разумната и скромна хористка, която за една нощ се беше превърнала в звезда.