Макс дьо Вьози
Към единствената (3)

III.

Хористките възбудено обсъждаха нещо. Разговорът не занимаваше Изабел, докато една от тях не я попита директно:

— Ей, малка Фуке, нали ще дойдеш с нас? Шампанското ще се лее, а „Пчелата на Самос“ е прелестно заведение!

— За първи път чувам това име — усмихна се смутено девойката. — Къде се намира то?

— О-о, заведението е много елегантно! Има джаз, негърски оркестър, сервират такива превъзходни сосове, че човек дълго ги сънува след това. Щом свърши представлението, всички отиваме.

— Съжалявам, но аз няма да мога да дойда — прекалено късно е.

— Изабел! Изабел, защо се делите така? Никой няма да ви държи сметка. Та вие сте съвсем сама в Париж!

— Извинете, но моята съквартирантка ще се безпокои…

— А-а, Лиз Рол, нали така! Тя, изглежда, заема важно място в живота ви.

Тонът беше подигравателен, но Изабел не започна да спори.

— Тя заема цялото място — заяви простичко. — Бях толкова самотна в този голям град, а тя ме дари с приятелството си, помогна ми да намеря работа.

— Е, добре, но това не пречи да се забавлявате — извика друга от хористките. — Можете да й телефонирате, да й кажете да ви намери в „Пчелата“ или да й поискате разрешение.

— Възможно е — съгласи се Изабел, — но Лиз предпочита да се прибирам по-рано. Според нея едно почтено момиче трябва да си е у дома преди полунощ.

— Ох, Фуке, Фуке — чу се друг ироничен възглас, — значи мнението на вашата портиерка е най-важното, така ли?

Изабел се изчерви силно, но преглътна и тази обида.

— Приемете това като една от моите слабости — промърмори миролюбиво.

— Затова ли отказвате скъпите цветя? — продължи неумолимият глас.

Очите на момичетата се насочиха към страшно смутената им колежка. Цветята означаваха Анри Тален и тя изведнъж разбра, че всички й се смеят. Глупаво беше да опазваш доброто си име, като предоставяш подарените цветя на портиерката. Глупаво беше да отхвърляш така упорито вниманието на един богат младеж. Така смятаха всички, дори я подозираха в някаква добре замислена игра.

— Знам, че непрекъснато ви учудвам — усмихна се тя, — но не понасям силния аромат на цветята, освен това, не съм получавала никога истинско любовно писмо. Само глупости, пълни със заимствани фрази от евтин булеварден роман. Никой не е изпитал истинско чувство към мен… А цветята, те просто не ми харесват.

Някои от по-младите хористки наведоха очи. Нито една от тях не се решаваше да признае подобно нещо, но то си беше чистата истина. Само предизвикателният глас не беше доволен.

— Това са празни приказки — заяви притежателката му, — декларации, които нищо не означават. Всички виждат, че Анри Тален се върти около вас, а всяка поотделно знае, че той не пести нито цветята, нито любовните писма.

— Е, добре — засмя се Изабел, — за момента този хубав господин ухажва моята портиерка. Аз живея на шестия етаж, стъпалата за изкачване са твърде много и всички вие знаете, че личността, за която говорите, не е прекрачила нито едно стъпало. С цветя или без, с нежни писма или без тях, аз съм си сама на моя етаж.

— О-о, той ще дойде!

— Може — отговори замислено тя. — Врабчетата лесно хвърчат от покрива…

Последвалото мълчание й подсказа какво беше скроил господин Тален. Сериозните лица на другарките й бяха най-сигурното доказателство. Никое от тези лекомислени момичета не й мислеше злото, но нейната въздържаност им беше непонятна. Нито едно от тях не би се поколебало и миг пред ухажването на един Анри Тален. Както не се бяха поколебали да участват и в заговора с неочакваната покана за малко празненство. Безгрижието на тези нощни пеперуди беше дълбоко вкоренено в самите тях и те не разбираха гордостта на колежката си.

Изабел не се зае да им обяснява или да се оправдава. Просто отказа, извини се, че няма вечерен тоалет. И трябваше да чуе много възмутени гласове. Младият милионер (защото точно той организираше празненството) беше обещал на всяка от тях по една нова рокля и петстотин франка като награда за доставеното удоволствие. С единственото условие — всички да са там, без изключение. Девойката изгледа едно по едно момичетата. Зле платени и лошо облечени, те имаха за какво да й се сърдят. Тя проваляше празненството, тя ги лишаваше от една лесно спечелена дреха, тя се делеше от тях.

— Не може така, Изабел — каза съчувствалата й преди по-възрастна колежка. — Нищо няма да ви стане, всеки има право да получи своя дял от забавлението. Нали можем да разчитаме на вашата добра воля?

— Да — съгласи се тихо тя. — Аз наистина нямам основание да ви лишавам от щедрия подарък.

Думите й бяха посрещнати с бурни аплодисменти. Изабел започваше да става своя в малкия безгрижен колектив, защото започваше да проявява разбиране и това беше голяма победа.

Девойката държеше на обещанието си, колкото и неприятно да беше за нея това посещение в локала. Беше се уговорила с Лиз да се чакат в полунощ и да се приберат двете заедно. Но не се чувстваше добре сред рояка безгрижни и весели момичета, облечени в прости, подчертано бедни, тоалети. Всяка една от тях се беше постарала да прикрие мизерията си и в това имаше нещо дълбоко унизително. Още по-унизително беше държанието им, пискливите смехове, шумните приказки, желанието да се покажат привикнали към блестящата обстановка.

Анри Тален никак не се стесняваше от жалкото си обкръжение. За светското общество той си беше особняк и женкар и никой не се учудваше от неговата компания, от последната му прищявка. А самият той беше забравил напълно условностите на благочестивото общество. Бе щастлив да е близо до тази недостъпна девойка, до съществото, станало най-желано сред много жени в живота му. Точно затова беше организирал скъпото празненство, затова бе поставил уловката. Така си осигуряваше Изабел за няколко часа. Щеше да й се любува, да говори с нея, да й кавалерства.

Изабел изглеждаше смутена и нещастна. Седеше свита в края на масата и вниманието й беше насочено повече към влизащите или излизащите посетители, към келнерите. Не участваше в разговора, не се смееше заедно с другарките си. Беше ги последвала безропотно в колата, в заведението, но така и не се бе присъединила истински към веселата компания. С черната си вълнена рокля и малка дантелена якичка тя приличаше на невинно момиченце, загубено в един напълно чужд и непознат свят.

Анри Тален за миг я съжали. Но не се отказа от замисленото, от намерението да победи тази горда девойка. Беше се постарал да не я притеснява и плаши. Не седна до нея, но не я изпусна нито миг от погледа си. Гледаше само нея — хубавия профил, деликатната глава, фините ръце. Тя беше тъжна и неразговорлива. Не мина много време и той също замлъкна. Даваше си сметка, че е постъпил подло с едно непорочно дете, което толкова се различаваше от останалите жени. В цялата зала нямаше нито една жена, с изключение на Изабел, която да не можеше да се купи и отведе, която да не е поласкана от вниманието му. Единствена Изабел не се продаваше. Стоеше кротко като примерно дете на стола си, не се притесняваше от смешната си черна рокличка, от избелелите памучни ръкавици, от износените обувки. Тя не беше стока за купуване. Не бе докоснала храната, не беше отпила глътка от питието в чашата. Седеше и заработваше с горчивото си присъствие дрехите на колежките си. Бе в заведението, защото й наложиха това, но не участваше във веселбата. Анри Тален се гневеше, но в нищо не можеше да я упрекне. Тя показваше, коректност към неговите условия, към желанието на колежките си за развлечения. Показваше това и не криеше, че всичко й е безразлично. Впрочем не съвсем. Изабел беше млада и естественото любопитство я караше да разглежда с разширени от учудване очи залата. Само не и масата, сепарето, където се забавляваше тяхната компания. Вечерта се проваляше напълно. Анри Тален нищо не беше разбрал, не бе намерил подходящото средство, с което да я покори.

Празненството вървеше към своя край и момичетата подсетиха с много шум и смях за обещанието на Тален. Той пресилено се засмя заедно с тях и извади чековата си книжка, започна да пише имената, сумите, да подава чека на всяка девойка поотделно. В тази игра имаше нещо пошло и унизително за самия него и той го осъзна, когато дойде редът на Изабел. Не знаеше как да постъпи. Съществуваше ли нещо, което би доставило радост на тази горделивка? Колебаеше се. Знаеше, че не е редно да я отделя от другите, знаеше, че ще я обиди, и въпреки това се показа особено щедър. Освен чека написа и кратка бележка: „За госпожици, Лиз Рол и Изабел Фуке — избор на костюм и манто по техен вкус.“ Имаше предварителна уговорка с известна модистка, която щеше да изпълни поръчките, можеше да я предупреди да не се скъпи за двете момичета.

Изабел с нищо не показа обида. Тя прочете бележката, взе чека и сгъна хартийките с такова безразличие, че Анри Тален се обърка. За момент му се прииска да седне до нея, да я накара да прочете бележката, да прибере чека. Тя остави листчетата с небрежен жест до чашата и дори не му кимна в знак на благодарност, не прояви тази елементарна учтивост. Анри Тален побесня. Буйната радост на другите момичета го раздразни още повече. На нейния фон равнодушието на сирачето силно го засягаше. Не можеше да понася повече нейното затворено лице, очите, които нито веднъж не го погледнаха, пълното безучастие. Той стана, изправи се пред нея.

— Ще ми направите ли честта за този танц? — попита с дрезгав, нетърпящ възражение глас.

Изабел вдигна очи към неговото бледо, напрегнато лице и спокойно отказа:

— Съжалявам, господине, аз не мога да танцувам.

— Ще ви науча.

— Нима не се страхувате, че ще станете смешен? — попита подигравателно тя.

— С вас не — отговори нервно той, хвана ръката й, опита да я вдигне от мястото. — Хайде, Изабел, не се дърпайте!

— Нямам желание да давам безплатно представление в това богато заведение — отказа студено двойката. — Вие можете да се забавлявате, вие, който не проявявате страх и срам пред нищо! Само че аз не желая това да става за моя сметка, не ми е приятно да се присмиват на роклята ми, на провинциализма ми.

— Аз се страхувам само от вас — настоя глупаво и грубо Анри Тален. — Вие изтъквате какви ли не причини, за да откажете един танц с мен…

Ръцете му бяха вече на раменете й и тя замислено гледаше следите от пръстите по китките си.

— Какво трябва да направя, за да получа малко внимание, Изабел? — попита нетърпеливо той. — Вие упорито отблъсквате всичко, а аз искам само да ви доставя малко радост, малко удоволствие.

— Да ми доставите радост, удоволствие! — изсмя се тя. — Наистина, господине, намирам начина ви да ме зарадвате за малко странен. Вие просто не ме познавате.

— Кажете ми какво да направя! Искайте всичко, ще го получите! Каквато и цена да поставите на вашите добродетели, ще я заплатя, обещавам!

— Цена! — повтори саркастично Изабел. — Вие се проявявате като добър търговец, говорите само за пари.

— О-о, не се присмивайте на желанието ми да ви бъда приятен! Заклевам се да изпълня всяко ваше желание, вие само ми кажете! Само изберете! Изабел — наведе се към нея, — не разбирате ли, че ви обичам, че съм готов на всичко, за да ви имам?

Девойката внезапно се отдръпна и вдигна пламтящите си от обида очи към лицето му.

— Говорите по странен начин за любовта — каза тихо. — Свеждате всичко до покупка и продажба. Нима имате толкова лошо мнение за жените?

— Аз ви слагам над всички жени, които съм познавал — отговори искрено Анри Тален. — За вас съм готов да направя всичко, абсолютно всичко!

Изабел смаяно го погледна. Подобно страстно изявление би объркало всички двадесетгодишни глави, дори и такива с много повече опит.

— Всичко?

— Всичко! — повтори тържествено младият мъж. — Всичко, което пожелаете!

Очите му гледаха със страстен копнеж и за миг девойката изпита трепетна наслада, надежда.

— Всичко — повтори, объркана от магията на страстното обещание, от мрачния огън в очите на мъжа. — Ако ви кажа цената, ще я платите ли наистина?

— Значи все пак има цена? — не сдържа ликуването си той.

Възликува и моментално съжали. Защото девойката до него изведнъж се вкамени, замръзна, а лицето й изрази страшна мъка.

— Да — прошепна с усилие тя, — има цена, която едно почтено момиче може да приеме, има неща, които един истински влюбен би трябвало да знае. Но не и вие! Вие имате предвид съвсем друга цена и тя води до безчестие жената, която уж обичате. Аз нямам цена, господине!

Анри Тален отстъпи назад. Беше започнал да разбира и не можеше да скрие изумлението си, разочарованието.

— О, не, моя малка, само това не! — възкликна възмутено. — Вие отивате твърде далеч… Женитба, а? Хубава сметчица сте си направили, но няма да стане… Моите поздравления, добре е замислено! Ще се правите на недостъпна, докато ме оплетете и хоп, женитба. Не, малката, не са за мен тези работи, не ме задоволяват!

Лицето на Изабел гореше. Думите на милионера я изгаряха като нажежено желязо, но тя не сведе глава.

— Искала ли съм нещо подобно от вас? — попита гордо. — Казах ви едно мнение по въпроса и то си остава само мое. А вие, вие ме отегчавате с вашите предложения, досаждате ми. Отправете ги към тези, които имат желание да ви слушат. Аз искам само да ме оставите на спокойствие, нищо друго!

— Вие сте обидена — забеляза подигравателно господин Тален, — но ако бях приел условията ви, съвсем нямаше да е така.

— Възможно е — вдигна рамене девойката. — Възможно е, ако имах вашия манталитет, ако разсъждавах като вас. Съжалявам, но именно вие не схващате разликата.

Повече от всякога те бяха изправени един срещу друг. Повече от всякога и двамата си даваха сметка, че искат да постигнат някакво разбирателство и че това е невъзможно. За миг Анри Тален се поколеба, изплаши се да не я отблъсне завинаги. След това разочарованието и гневът победиха и той извика:

— Внимавайте, моя малка, не опъвайте прекалено много въжето, защото ще се скъса! Искам да бъда великодушен и справедлив към вас, да проявя търпение, но мога и да се изморя… Тогава може би вие ще бъдете тази, която ще поиска, която ще…

— Спрете! — заповяда Изабел. — Млъкнете веднага, ако не искате да ви ударя пред всички! Кажете още една дума и ще ви ударя, предупреждавам ви!

Погледите им се досегнаха. Анри Тален неволно отстъпи — толкова ненавист прочете в нейните зеници. За миг очите им се срещнаха, за миг отблясъците се пресякоха като остри шпаги. И те самите не знаеха какво точно изпитват, нито кое чувство ще надделее в сърцата им — любовта или омразата.

Изабел първа сведе поглед. Не искаше скандал, страхуваше се от своето предизвикателство. Яростният изблик просто беше изразил мъката й и вече се чувстваше напълно опустошена. Тя прибра с треперещи ръце чантичката, ръкавиците си и, събрала сили за едно енергично „лека нощ“ към колежките си, започна да се промъква към изхода. Бележката и чекът на Анри Тален си останаха непокътнати до пълната чаша.

— Къде отивате? — настигна я младият мъж. — Не можете да си вървите сама в този късен час!

— Кой ще ми попречи? — попита надменно тя. — Вие ли?

Отблъсна го още по-решително и взе мантото си от гардероба, излезе на малкото площадче. Минаваше два след полунощ и тя страхливо огледа тъмните улички, заобикалящи площада. Не познаваше добре Париж и с тъжна изненада установи, че Лиз Рол не е дошла на уговорената среща. Смелостта й се стопи, тъмните улици я ужасяваха.

— Една кола за госпожицата — чу се гласът на Тален.

— Иска ли някой това от вас? — попита несигурно тя.

— Не, но не мога да ви пусна да вървите по улиците в този късен час…

— Вас какво ви засяга?

— Сигурно ме засяга, щом се намесвам — обясни сдържано Тален. — Хайде да не се караме сега — приближи се към нея. — Вие сте далеч от дома си и много трудно ще се ориентирате сама. Не познавате квартала.

— Но къде сме? — попита изплашено девойката. — Не сме ли в „Пчелата на Самос“?

— Не — отговори засрамено той. — Това е „Раят на Мюзет“. Моля ви, не се мръщете така — мислех, че знаете!

Думите отскачаха между тях като куршуми. Изабел най-после разбра цялата подлост на заговора, представи си как се тревожи Лиз и настръхна, погледна го с горчива ненавист.

— Моля ви — повтори Тален, — другарките ви сигурно са искали да ви изненадат или са смятали, че така по-лесно ще ви убедят. Аз нямам нищо общо.

— Вие сте ги посъветвали, вие! — изсъска тя. — Вие сте скроили всичко!

Този път Анри Тален вдигна рамене. Подозренията й бяха съвсем неоснователни, но нямаше как да ги обори. Изабел никога нямаше да повярва, че това е недоразумение, че той не е виновен за малката измяна на колежките й. Таксито чакаше и той любезно я подкани да се качи. Само че тя се плашеше повече от колата, отколкото от тъмните улици и не желаеше да търпи присъствието му. Загърна се в тъмното си манто и направи няколко крачки. Само няколко, защото младият мъж грубо я хвана за ръката.

— Стига детинщини! — спря я властно. — В подобен час мъжете вземат инициативата в свои ръце и вие нищо не можете да сторите. Ако държите да направим скандал, продължавайте да се дърпате! Ако искате да вървите пеша, аз ще ви придружа. Предупреждавам, че дълго ще вървим и ще трябва да понасяте присъствието ми.

— Не, вие сте ми неприятен!

— Вероятно, но ще трябва да се подчините на моята воля. Не мога да ви оставя сама в този час.

— Господи! Но аз не искам!

— Съжалявам, ще трябва да избирате. Или колата, или моята компания!

— Обещавате ли да не ме следвате, ако се кача в таксито?

— Обещавам! То ще ви закара в дома ви.

— И няма да ме придружите?

Анри Тален мълчаливо се поклони. Изабел се настани на задната седалка все още много объркана и смутена. Нямаше представа колко ще й струва удоволствието да се прибере с такси и как ще го плати. После видя, че той говори с шофьора, че дава пари и примирено сви рамене. „Ще ги върна по някакъв начин — помисли тъжно. — Важното е да не се натрапва… Ами, ако е дал друг адрес?“

Тази догадка я ужаси и тя дълбоко въздъхна, когато видя, че в последния момент Анри Тален скочи в такси то, настанявайки се до нея.

— Нали ми обещахте? — събра сили и извика. — Нали ми казахте, че ще ме оставите да се прибера сама? Спрете колата, ще сляза!

— Стига! — сряза я младият мъж. — Не мога да ви оставя сама, отговорен съм за вас! Този шофьор има лице на бандит…

— Трябваше да изберете друг.

— В този час човек взема това, което намери — отговори по-спокойно той. — Ако ви бях предложил моя шофьор и моята кола, вие щяхте да си помислите какви ли не неща. Най-малкото щяхте да решите, че ви отвличам. Налага се да се задоволите с таксито.

— Наистина се налага — съгласи се уморено Изабел. — За щастие, вие нямате илюзии спрямо моето отношение към вас.

— Какви илюзии? Вие изопачавате всяка моя дума или дело, вие ме смятате недостоен и неспособен за чиста постъпка, за добро намерение.

— Всеки е съден повече за своите дела, отколкото по обещанията — измърмори философски Изабел.

— Ще спрете ли да се подигравате? — избухна Тален. — Не е ли по-добре да замълчите? Ние сме сами в това такси и щом смятате, че не съм почтен, тогава трябва действително да се държа като такъв.

Изабел не отговори. Съжаляваше за обидните думи, трепереше с цялото си тяло и беше готова за скок при най-малкия опит за близост от негова страна. Анри Тален беше скръстил ръце и мрачно гледаше през прозореца. Страхът на девойката ужасно засягаше самолюбието му, оскърбяваше го.

— Вие ме карате да сторя неща, които никога не съм вършил — обвини я внезапно. — Сам не се понасям вече. Стоя до вас като глупак и всеки ще ми се смее, има право да ми се присмива.

Девойката благоразумно премълча. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: веднъж да се прибере в квартирата си, при Лиз Рол, веднъж да се отърве от този непоносим човек. А той се наведе към нея, прошепна:

— Хайде, кажете ми, че съм смешен, не се стеснявайте! Кажете как вътрешно се забавлявате с моята глупост!

— О, не! — възкликна изплашено тя. — Не се смея, не мога да ви се смея, когато ставате добър… Без вас щях да се чувствам много зле по непознатите улици и аз съм ви признателна, че се погрижихте за мен като по-голям брат.

— По-голям брат! — изсмя се злобно Анри Тален. — Добре го казахте! Аз съм един идиот и само вие сте виновна за това!

Изабел се притисна до вратата. Беше прекалено притеснена, за да разбира думите му. Взираше се в тъмнината и не познаваше улиците, по които минаваше таксито. Ужасяваше се от мисълта, че отново могат да я излъжат, че няма да има сили да се защитава. И примря от щастие, когато видя познатата врата. Изскочи бързо навън, натисна звънеца, не помисли да благодари, да се сбогува.

— Съгласен съм, че се държах като негодник — долетя до нея сърдитият глас на Тален, — но вие можете да ми благодарите поне за проявената глупост.

— Благодаря ви, господин Тален — повтори като малко, послушно момиченце Изабел. — Вие се държахте благородно и аз се извинявам, че се съмнявах във вас.

Младият мъж не можа да отговори. Трепетът на моминския глас го смути много повече от думите. А Изабел изчезна, преди да направи опит да я спре. Противоречиви мисли се блъскаха в главата му и той не можеше да се оправи с тях. Наистина се беше държал лошо, наистина бе постъпил глупаво и все пак нещо в нейния поглед, в държанието й го караше да се чувства щастлив, възмезден за това нелепо поведение, както той наричаше кавалерството си.

— Хайде, шефе, решавайте! — обади се шофьорът. — Да чакам ли или да си вървя сам? Все едно, изпуснахте птичето.

Безцеремонното предупреждение го отрезви. Той даде адреса си, решавайки да телефонира на своя шофьор.

И нито за миг не помисли за рояка хористки и фигурантки, които бяха негови гости и които беше изоставил.