Макс дьо Вьози
Към единствената (2)

II.

Минаха дни, толкова различни от преживените, че Изабел често си мислеше дали не сънува. Най-напред репетициите: трябваше да се пее с лице към празната зала, към столовете, покрити с безлична сива покривка. После — караха я да пее отделни арии, да участва в сцени, които нямаха нищо общо с подготвяната постановка. Тя разбираше, че пробват възможностите й, но не виждаше защо трябваше да се учи всичко в последния момент. И този влудяващ режисьор, този крещящ постановчик, които се обръщаха към хористките по име и ги третираха като животни или полуидиоти! Но и двамата можеха да примират от възторг, ако нещо излезе както трябва от първи път и затова останалото се прощаваше. Интересни бяха и колежките й. Бяха ги натикали в твърде тясна гримьорна и тези жени без фалшиво целомъдрие и без никакво стеснение се преобличаха и гримираха пред толкова много хора. Защото гримьорната на хористките привличаше като магнит почитателите на по-леките забавления.

Всичко това беше част от занаята и почти никой не се замисляше. Нямаше време, живееше се много напрегнато. Винаги между две представления — ново и старо, винаги между два звънеца. В този промеждутък от време всяко момиче трябваше да се облича, да се гримира, да покаже вкус и умение да избира най-подходящото за себе си. Нежните ръце посягаха към многобройните бурканчета с кремове, червило, белило, туш, сенки, бои. Ръцете работеха с бясна скорост, почти механично. В тясното пространство се чуваха смехове, размятаха се фусти, елечета, чорапи, парчета плат — реквизит, който трябваше да е ефектен на сцената и никак не изглеждаше елегантен в гримьорната. Случваше се да се постигнат отчайващи резултати, които развеселяваха всички. Но нямаше време! Звънецът подканваше артистките и те като ято птици, вече блестящи, приказни или ефирни, бързаха по тесните стълби, фигурантките и хористките трябваше да са първи на сцената.

За Изабел това представляваше един магически, фантастичен час и тя не размишляваше за новия си живот, не забелязваше убогостта на нищожното си съществуване — скромен номер в човешкото стадо, който се върти около звездите, помага за техния възход. Тя мечтаеше за своя роля и пееше заедно с другарките си, влагайки цялата си душа, без да щади гласа си. Този живот, където действителността се изместваше от нещо нереално, фантастично, я очароваше. Всичко беше само мечти и надежди, не виждаше другото, не го познаваше, не подозираше тъмната страна на всекидневието на една хористка. Кратките мигове — те винаги й се струваха кратки, — когато беше на сцената с лице към публиката, бяха най-важното. Заради тях си струваше да забрави, да не обръща внимание на дребните неприятности. Пееше заедно с другите, а едно непознато същество в нея тръпнеше от желание да го забележат, да чуят нежния глас, да го аплодират възторжено, да…

Това нямаше как да стане на сцената, но беше нещо съвсем обичайно зад кулисите, в тясната гримьорна. Това представляваше черното облаче в щастливото опиянение на Изабел. Там, зад кулисите, винаги имаше хора, особено дръзки почитатели на „музиката“, които я държаха винаги нащрек. Изабел не можеше да понася нехайните мъжки докосвания, когато бързаше към гримьорната, ненавиждаше двусмислените закачки и смеховете на момичетата. Не разбираше как те могат да се отнасят съвсем безгрижно към това, да не избягват протегнатите мъжки ръце, да не се възмущават. Тя трябваше да се отбранява понякога с юмруци и така почитателите ставаха още по-упорити и нахални. Комплиментите я караха да се черви, да кипи от гняв, опитите да я прегърнат я подгонваха да тича към гримьорната. И желанието да удари някого ставаше все по-силно.

Ужасно положение, от което нямаше излизане. Изабел тичаше към тясната стая и винаги се намираше кой да я издебне. Тогава си позволяваше по някоя плесница и в отговор получаваше още по-дръзки предложения, ироничен смях. Непристъпността й възбуждаше мъжките щения, стигаше се до неприятни пазарлъци и само вратата я спасяваше от голямото унижение. Никой не разбираше тази естествена моминска гордост, никой не се интересуваше от мечтите й. Леконравното общество си искаше своето и нейната провинциална наивност забавляваше всички. И най-много — колежките й…

Постепенно Изабел се научи да отблъсква най-големите досадници с леко презрение. Животът зад кулисите й показа, че това е най-силният начин да се опази. Не възмущението и страхът, а високомерието, безразличието, презрението. Но имаше един постоянен посетител, който я плашеше и когото тя не смееше да пренебрегва така. Млад, хубав и богат мъж, много самоуверен и непонятен, който се държеше особено — едновременно почтително и дръзко цинично и това объркваше Изабел. Той отдавна беше открил новата, свежа хористка с големи невинни очи, които гледаха някъде далеч и не забелязваха грозната действителност. Поведението й го учудваше и забавляваше. Отделяше я, постави я на специално място сред всички тези момичета, готови да отговорят на щенията му, да задоволят ненаситния апетит. Малката не се гордееше с факта, че е привлякла внимание, бягаше като изплашена кошута и не желаеше да се предаде, да коленичи пред мъжката сила, пред голямото богатство. Той смени тактиката — ухажваше я полушеговито, полугалантно, отказа се от дръзките предложения, изчакваше, степенуваше проявите на внимание. А това беше много по-опасно за невинната девойка и в същото време доста забавно за опитния съблазнител. Най-напред той си позволи само да я поздрави с една бегла усмивка. После рискува да похвали дискретно гласа й, после… свежестта и красотата й. Веднъж хвърли в краката й цвете, което демонстративно допря до устните си, друг път изпрати целувка по въздуха… Изабел нямаше как да противодейства на това деликатно ухажване, повтаряше си, че не трябва да се страхува от него и все пак се боеше, защото вниманието я вълнуваше по странен начин.

— Това е Анри Тален — обясниха й другите момичета. — Син е на известия богаташ, който има фабрика за автомобили. Не може да не си виждала рекламите, които изписва със светещи букви по фасадите на къщите. О-о, той гребе парите и златото с лопата! Щастлива е тази, която съумее да привлече погледа му.

Изабел погледна изненадано колежката си, която се беше заела да я просвети, срещна и светналите от любопитство очи на другите и прехапа устни.

— Вие щяхте ли да приемете да привлечете по този начин погледа му? — попита смутено тя и още повече се развълнува, когато чу буйния смях на останалите.

— Боже мой, разбира се! — извика момичето. — За съжаление не мога да се надявам на подобен успех. Аз не съм хубава, а Анри Тален обича само красивите момичета.

— Той ухажва много от тях — заяви някак замислено девойката.

— „Ухажва“! Ха-ха-ха! — заля се в звънък смях хористката. — Той закача много от нас и е твърде внимателен, докато не изгуби интерес. Умните съумяваха да извлекат много неща за себе си от това, х-м-м, „ухажване“… Анри Тален е известен с непостоянството си. Няма нито една, която може да се похвали, че е задържала за по-дълго време вниманието му, че го е запазила за себе си.

Лицето на Изабел почервеня от възмущение, очите гневно светнаха.

— И въпреки това — възкликна ядовито, — всички вие сте готови да се впуснете в приключение с този… този…

— „Този“? По дяволите, той плаща царски, само това е важно!

— Плаща толкова, колкото трае поредният каприз.

— И какво, нали е щедър?

— А след това?

— „След това?“ — извика друго момиче. — Изабел, вие откъде идвате, от друг свят ли? Раздялата винаги е придружена с хубав и скъп подарък. Това е достатъчно и много вълнуващо… О-о, никак не е стиснат хубавият Тален, той знае какво иска от живота!

— Този господин, този ваш Тален ме отвращава! — възмути се Изабел. — Пари, това е всичко, което може да даде на една жена! А че тя се погубва, не го интересува.

— Има ли значение кой ще е? — обади се трета. — Все някога ще се случи, по-добре да е Тален. Той поне не държи сметка на парите.

— Парите — повтори тъжно девойката. — Вероятно той има повече, отколкото може да изхарчи, и затова ги пилее така. Но нима една съвременна жена може да бъде доволна от това положение?

— Бедно малко момиченце!

— Съвременните жени не са богати…

— Анри Тален е пълен с пари и много по-добър от другите…

— О, да! — не се предаде Изабел. — Страшно неприятен е този ваш господин Тален.

Никой не й отговори. Никой не я разбра. Колежките й считаха, че е прекалено надменна, смешно самонадеяна. Всички знаеха — една хористка не може да живее с мизерното си възнаграждение. Всички приемат тази работа с надеждата да срещнат рядката птица, която да ги измъкне от блатото. Само тази горделивка не схващаше и не признаваше неписаните закони на задкулисния живот. Носеше простата си вълнена рокличка, памучните си чорапки и се възмущаваше от Анри Тален. Глупачка! Анри Тален имаше всичко, за което мечтае една жена — младост, мъжка хубост, богатство… Малката Изабел просто не беше пораснала. И все пак всичко, което научаваше за младия милионер, я нараняваше. Дискретното му внимание започна да й става неприятно. Чувстваше се някак отвратена и беззащитна.

Тя сподели опасенията си с Лиз Рол. Въздържа се с мъка от по-силни думи в коментара си за поведението на „добрия“ господин Анри Тален. Но във възмущението й, в чисто теоретичните изявления за богатия изкусител и бедните момичета имаше нещо, което разтревожи опитната нормандка.

— Радвам се, че разсъждавате по този начин — похвали я тя. — Във всеки театър се среща по един такъв господин. Те са най-опасни.

Девойката беше готова да заплаче, ръцете й трепереха, не ядеше нищо. Лиз Рол не искаше да приеме, че зад това възмущение се крие нещо друго. Наивното, чисто дете вероятно си беше въобразило нещо друго. Разумът и сърцето невинаги вървят ръка за ръка и когато се стигне до откритието на този факт, съвсем естествено е да се изпитва мъка. Изабел страдаше, но не знаеше истинската причина за страданието си. По-добре щеше да е да не знае, да си остане в щастливото неведение на малките деца. Безполезно беше да се подчертава едно зло, което малката не забелязваше. Лиз Рол възненавидя хубавия Анри Тален и мислено се зарече да бди над приятелката си, да я пази, доколкото може.

А Анри Тален стана по-настойчив. Безжичният театрален телеграф сякаш му предаде, че е разконспириран, и той си позволи да предложи на Изабел изпращане до дома й с кола. Бедната, тя изобщо не очакваше предложението! Погледна го с искрена изненада и после лицето й започна да побелява. Започна да разбира какво се крие зад нахалното предложение.

— Не виждам оркестъра от цигулки, който да ознаменува с тържествен марш успеха ви — заяви студено.

Сама се учуди на израза си, но животът зад кулисите я беше научил поне на това — да облича в нищо незначеща фраза истинската същност на мисълта си.

— Вие се заблуждавате и влагате друго значение в предложението ми — отговори невъзмутимо Тален. — Навън е студено, вали дъжд, куче не се показва на улицата. Само мисълта за тънките ви обувки и лекото манто ме накара да се осмеля, задължи ме да ви предложа…

— „Задължи“ ви! — прекъсна го подигравателно тя. — Не се съмнявам, че след това тази любов към ближния, към дълга, ще ви подтикне да ми предложите и други дрехи, меки и топли, чиято липса току-що констатирахте.

Нещо в тона й подведе Анри Тален. Той не схвана, че Изабел просто е възприела начина на изразяване на колежките си като единствено средство за защита. Беше прекалено самоуверен и реши, че е спечелил поредната победа.

— Да — заяви цинично, — манто, малка къща, всичко, каквото пожелаете! Вие ми харесвате и аз съм готов да ви измъкна от жалката действителност, сред която живеете. Не искам друго, искам да ви доставя удоволствие…

Изабел с мъка сдържаше сълзите си. В предложението му нямаше нищо ново за нея, беше чувала вече подобни, но точно то й причини страдание. Не разбираше защо стана така. Един саркастичен смях щеше да реши всичко, но не можеше да се разсмее, не можеше да прикрие срама и огорчението си.

— Какво нахалство! — възкликна тихо. — Предлагате на едно почтено момиче това, което се обещава на куртизанка!

— Не се сърдете, малка хубавице — опита да се оправдае той, дори протегна ръка да я погали по лицето и получи силен удар.

— Нахалник! — извика презрително тя. — Търсете на друго място приключения!

Анри Тален не свърза презрението, излъчвано от черните очи, със себе си. Девойката беше станала още по-хубава в своето възмущение и той остана.

— Госпожице Изабел — започна меко, подчертавайки това „госпожице“ пред името, — кълна ви се, че в предложението ми нямаше нищо обидно за вас! Вие много ми харесвате, мисля постоянно за вас и ако вие позволите, ще ви направя най-щастлива сред жените тук…

Госпожицата беше преодоляла смущението си и избухна в смях. Саркастичен смях, който трябваше да го обиди, да нарани самолюбието му.

— Очаквах точно това! Вашият обичаен припев! О-о, тук ви познават много добре и успяха да ми кажат куплетите на вашата песен, вече я знам!

— Защо сте толкова лоша?

— Защото вие не желаете да разберете колко обидна е вашата настойчивост.

— Нима? Сигурна ли сте?

— Естествено! Напразно си губите времето с мен. Тук има други, които с наслада ще изслушат думите ви, господин Тален, заемете се с тях.

— Не — тръсна глава той, — вие чудесно знаете, че харесвам само вас.

Тази мъжка самоувереност още повече раздразни Изабел и тя избухна:

— За толкова наивна ли ме смятате? Нима си въобразявате, че вярвам на думите ви? Какво да направя, за да ви накарам да ме оставите на спокойствие? Не желая да се навъртате около мен, не разбирате ли?

Анри Тален не сваляше възхитените си очи от хубавата девойка, която още повече възбуждаше желанието му с искреното си възмущение, с презрението си.

— Защо се дърпате така? — попита дръзко. — Все някой ден ще се… разберем.

Изабел скочи. Лицето й пламтеше. Мъничка, изящна, крехка, тя беше готова да се нахвърли върху този едър грубиян, със зъби и нокти да брани достойнството си на жена. Овладя се с усилие и някак измъчено подхвърли:

— Вие сте отвратителен! Надут, самонадеян глупак, това сте вие!

Не намираше достатъчно силни думи, с които да обиди мъжа срещу нея. А и той беше съвсем нечувствителен, открито се забавляваше, чакаше да посрещне с прегръдка всяко нейно нападение. Анри Тален показваше с цялото си същество колко му харесват тези игри.

— Разберете най-после, вие ме отвращавате — отстъпи назад Изабел.

Трябваше й съвсем малко време, за да изчезне по стълбичката, да се скрие в спасителната гримьорна и там да изплаче натрупаната в душата й болка. Колежките и я гледаха без вълнение, без съучастие. Не знаеха защо плаче, но всяка си имаше своите моменти на отчаяние и разбираше, че плачът носи облекчение. Все пак една от тях — по-възрастна и по-милостива — я попита:

— Какво има, дете, какво се случи? Режисьорът ли те наруга, глоби ли те? Трябва да свикнеш.

Изабел поклати глава, продължи да плаче.

— Но какво е станало? — не я остави жената. — Изгониха ли те?

— Не, не! — изплака девойката. — Толкова е отвратително да се отнасят така с нас! Всичките тези мъже…

— Боже мой, затова ли плачеш? — учуди се хористката. — Бедно малко котенце, нима трябваше да дойдеш тук, за да откриеш истината?

— Но защо те не разбират? Защо не оставят един човек на спокойствие, щом той не желае да се отнасят така с него?

— Ха, мъжете са като петлите — пеят сутрин и вечер, без да знаят защо. Погледни как се смеят другите и се успокой — посъветва майчински жената. — Ако лееш всеки път сълзи, щом някой мъж те закачи, нищо няма да остане от хубавите ти очи. Трябва да им се смееш в лицето, моя малка! Това заслужават и това най-много ги засяга. Този, който те е обидил, сигурно се надува като паун сега, нали те е разплакал!

Смехът на останалите момичета беше живото доказателство за правотата на по-възрастната им другарка. Изабел избърса сълзите си. Мисълта, че Анри Тален може да е доволен, да се хвали с нейните сълзи, бързо ги пресуши.

Урокът беше добре усвоен. Само че този, който я беше накарал да плаче, изведнъж изчезна. Нямаше го цяла седмица и Изабел въздъхна облекчено. Изпитваше и слабо съжаление. Нямаше нищо лошо в това — и тя искаше да се покаже силна, да направи някого за смях. Да си отмъсти…

После той се върна и девойката чувстваше погледа му, който я преследваше постоянно. Това я смущаваше, но Изабел повече не плачеше. Напротив, беше решена да му изиграе хубава шега, ако пак си позволи да я спре, да й направи предложения. Само че Тален се държеше настрана. Той сякаш отгатваше душевната й нагласа, а може би се сърдеше на думите й. Кой знае? Лошото беше, че неговият настойчив мъжки поглед започваше да я притеснява все повече и повече. Тя се правеше, че не го забелязва, но това й костваше много душевни усилия. Само доброто възпитание я възпираше да не се изправи пред него, да не го обвини за новата тактика. Възпитанието и страхът. Защото започваше да чувства и безсилието си.

Така се нижеха представление след представление. Анри Тален демонстративно и мълчаливо следеше всяко нейно движение, тя търпеше и се стараеше да го избягва. До една вечер, когато той решително почука на гримьорната им.

— Госпожици — започна весело той, — тази вечер ще празнуваме примирие. Мисля, че малко сладкиши и бонбони ще го направят по-приятно…

Всички запляскаха с ръце, одобриха горещо идеята, заобиколиха го, протегнаха ръце към кутиите с шоколадови бонбони. Радваха се на мига, не се интересуваха от примирието, не ги засягаше прозрачният намек за някаква вражда, нито към кого е отправен той. А виновницата с нищо не показа, че забелязва жеста и вълнението на колежките си. Тя подреди своите неща, сложи шапката си, беше готова да излиза. Анри Тален се изправи пред нея, протегна кутията с бонбони.

— Госпожице — започна със същия тон, с който се беше обърнал и към другите, — позволете да ви предложа малко сладост след тежкото представление.

— Благодаря, не обичам сладко — отказа тя.

От всички страни се чуха протестиращи гласове.

— Изабел! Бонбоните са чудесни!

— О-о, Изабел! Трябва да вкусиш!

— Не държа да ги опитам — отказа студено тя и се насочи към вратата.

— Да сключим мир, госпожице Изабел — каза й тихо младият мъж. — Не можете да откажете един бонбон, който се дава с такава цел.

— Извинявам се — отговори учтиво девойката, — но не мога да взема от вашите бонбони.

Лицето на Анри Тален изрази обида, искрено учудване.

— Дори и това не желаете да вземете! — констатира той с принудена усмивка.

— Не обичам шоколад — обясни спокойно Изабел. — А ако ми се прииска да хапна нещо сладко, ще си купя сама.

— Сигурно се страхувате, че ще ви почерпя с отровни бонбони — скри огорчението с подигравка той.

Девойката не сведе очи, погледна го внимателно и с още по-обидна откровеност даде да се разбере, че и тази възможност не се изключва. Анри Тален се ядоса, остави кутиите и отвори вратата пред Изабел.

— Моля, госпожице — поклони се с достойнство.

Девойката изплашено погледна колежките си. Нито една не изяви желание да тръгне с нея, нито една не й кимна съчувствено. Всички бяха заети с неочаквания подарък. „Една бедна девойка трябва да умее да се справя сама“ — помисли си тя и смело прекрачи прага.

Всъщност, мълчаливото ухажване на Анри Тален повече я оскърбяваше, отколкото плашеше. Беше решила, че той е смел само на думи и кой знае защо това я натъжаваше. Не се разбираше, не се стараеше да разбере нито себе си, нито другите. Не усети и внимателния поглед на портиера, който с разбиране поклати глава. Какво ли не беше видял добрият човечец през дългогодишната си служба! Е, поредната жертва бягаше от изкусителя, но докога? Колко жени бяха бягали по същия начин! Колко жени се бяха примирявали! Един ден те преставаха да бягат и не се връщаха повече в музикалния театър. Просто увеличаваха числото на нещастниците, които продаваха любовта си, а на тяхно място идваше друга.

Този път нещата бяха малко по-различни. Изабел бързаше към метрото, Тален я следваше на почетно разстояние. Девойката мислеше с досада, че положението е смешно и неприятно. Една бедна хористка не можеше да си позволи лукса да повика такси и да избяга, но защо този човек, който се представяше за добре възпитан, не желаеше да я остави? След войната мъжете бяха станали още по-нападателни и никой не можеше да отгатне как ще постъпят. Добре че булевардът беше оживен, добре че светнаха светлините на метрото! Изабел се спусна в подземната станция, без да се осмели да се обърне, за да види дали преследвачът е още след нея. Тя се сви на мястото си във второкласния вагон и впи очи в пространството навън. Нищо не виждаше, освен отражението на Анри Тален в прозорците, и отчаяно търсеше изход. Той беше в другия вагон и изглеждаше вдълбочен във вестника си, не даваше вид, че обръща внимание на изплашената девойка. Но самият факт, че се намираше във второкласен вагон, този, който така се различаваше с елегантното си облекло от останалите пътници, който се возеше в собствена кола, беше вече нещо много обезпокоително. Тален не губеше следата, не се отказваше, както и с нищо не нарушаваше приличието. Не можеше да помоли за помощ — щяха да я сметнат за луда. Тя се приготви да слезе на своята спирка, той също сгъна спокойно вестника си, застана на вратата.

Метрото избълва малкото късни пътници. Изабел се загърна в тънкото си манто, наведе глава, за да се предпази от брулещия вятър, и забърза по булевард „Клиши“. Анри Тален неуморно я следваше. Девойката въздъхна и спря. Трябваше да навлезе в тъмната и тясна уличка, не искаше този човек да я сподиря до жилището й. Не искаше портиерката или някой от наемателите да я видят, че се прибира с придружител зад гърба си в този късен час, срамуваше се. Освен това не желаеше той да научи адреса й, да я безпокои и в дома й. Гневът й вдъхна смелост и вместо да избяга, тя се запъти решително към преследвача си.

— Господин Тален — започна студено, — мога ли да ви помоля да не вървите повече след мен?

— Но, госпожице — възмути се леко изненаданият младеж, — аз не правя нищо лошо!

— Следите ме вече повече от час…

— Улицата е за всички — овладя се Анри Тален. — Много ми е неприятно, че моят път съвпада с вашия.

Циничната любезност обърка Изабел.

— Да предположим, че пътят ви случайно съвпада с моя.

— О-о, тази случайност безкрайно ми харесва! — прекъсна я нежно той.

— Аз казах: „да предположим“ — напомни огорчено девойката.

— Добре, ще приема това, което вие желаете.

— Не искам нищо друго, освен да забавите малко крачка…

— Но защо? Не разбирам!

— Защото живея на тази улица, защото съм почтена девойка и не желая да се прибера с мъжка сянка зад гърба си.

— Наистина ли живеете на тази улица? — попита недоверчиво Анри Тален. — На кой номер?

— О-о! Това не бива да ви интересува. Вие следвайте собствения си път.

— За съжаление не мога, госпожице — поклони се той. — Налага се да се интересувам от неща, които вие не оценявате.

— Това вече е прекалено! — възмути се Изабел. — Вие проявявате тази дързост…

— Но тя е много по-малка, отколкото ви се струва! — прекъсна я той. — Следвам ви, но не се осмелявам да ви кажа и дума. Вие се решихте да заговорите с мен и аз съм щастлив от оказаното доверие.

Девойката се разтрепери от възмущение, от безсилен гняв.

— Как можете да постъпвате така? Как не ви е срам да се позовавате на думите ми? Аз съм едно нещастно сираче, което никой не подкрепя, сама трябва да браня честта си… Защо се намесвате така брутално в живота ми?

— Моля, госпожице — обади се нежно Анри Тален, усетил сълзите, доловил огорчението, — не нападам нито честта ви, нито живота ви. Следвайте пътя си и ме оставете да вървя по своя, дори ако той съвпада с вашия.

— Но защо ме преследвате? — попита с детска наивност тя. — Нима аз се интересувам от вашия живот?

— Не, за нещастие, не!

Изабел изпита желание да плесне нахалника. Да го плесне през устата, да го накара да спре да говори по този начин.

— О, престанете, моля ви! — извика гневно. — Вие сте отвратителен и нямате сърце! Който и друг да беше на ваше място, щеше да ме съжали, да изпълни молбата ми! Вие се надувате като паун, разпъвате пера от пари и смятате, че всичко ви е позволено… Толкова сте лош! Лош… лош!

Тя не съзнаваше, че тропа с краче, че изплаква последната фраза. Разбираше, че говори зли, обидни думи и за да не продължи по този недостоен начин, предпочете да избяга. Обърна се внезапно, затича се към своя вход с чувството, че и той бяга след нея, че ще я настигне и ще си отмъсти за онова, което беше наговорила. Реши се да погледне назад едва когато беше на безопасно място. Всичко беше пусто. Тален го нямаше. Тя въздъхна дълбоко. Беше изненадана и засрамена. Видя силуета му в далечината и си помисли с тъга, че е засегнала с атаката си един човек, че го е обидила, оскърбила. Не тържествуваше, не се чувстваше победителка. Стоеше като закована на вратата и не откъсваше очи от мъжа. Не се помъчи да разгадае поведението си, думите, бягството, съжалението, което изпитваше. Вече нищо не я учудваше, нищо не разбираше. Стоеше и наблюдаваше, докато мъжката сянка се размърда. Чак тогава намери сили в себе си да мръдне от мястото си. Обзе я паника. Анри Тален се приближаваше до къщата й, до скривалището, откъдето го беше наблюдавала и можеше да я открие. Тичаше по стълбите и плачеше, проклинаше собствената си слабост.

— Изабел! — спря я викът на Лиз, която се показа на своята врата, привлечена от шума. — Какво има? Закъсняхте, връщате се, потънала в сълзи… Неприятности ли имахте? Защо е тази криза?

— Не, не! — обади се с треперещ гласец девойката. — Просто поговорих малко с Анри Тален.

— Боже мой, Изабел!

— Не ме упреквай, Лиз — разплака се отново сирачето. — Този човек е непоносим…

— Какво е направил пак?

— Вървеше след мен. Беше крайно неприятно да се прибера в този час, сподирена от преследвач. Затова се спрях и го помолих да ме остави.

— Бедно дете — прошепна нежно Лиз, — нали всичко е минало, престани да плачеш. Този Тален наистина е отвратителен! Какъв бяс го е прихванал?

— О-о, той е убеден, че всички жени се продават!

— Оставете го да си мисли каквото иска — посъветва нормандката. — Само така ще прекрати да ви безпокои. Хайде, скъпа, разкажете ми всичко!

Трезвият глас, полуинтимният-полуофициален тон на обръщението, възприето между тях, от което Лиз не се отказа, успокои Изабел, върна я към настоящето. Случката изглеждаше съвсем незначителна, когато я преразказа, и тя направи опит да се извини.

— Сгреших, постъпих глупаво с решението да му говоря — въздъхна тя, — но, Лиз, уверявам ви, в момента бях искрено убедена в правотата си! Неговото присъствие ме накара да загубя самообладание. Вие не можете да си представите колко неприятно е да те преследват по този начин. Слава богу, не вкусих нито един от противните му бонбони! Господинът си въобразява, че всичко му е позволено, щом има пари!

— Знаете ли, Бела — усмихна се приятелката й, — предпочитам да бяхте опустошили бонбоните му, вместо да се разстройвате и плачете така.

Лиз Рол беше сериозно обезпокоена от тези приливи на отчаяние. Без всякаква причина Изабел изпадаше в необяснима тъга или в неудържима радост. Признаците наистина бяха тревожни и най-лошото беше това, че се свързваха с Анри Тален. Тя се беше опитала да поговори с него, да му обясни положението на приятелката ги, и, разбира се, не постигна нищо друго, освен неговия присмех.

— Не се мислех за толкова опасен — беше й казал той. — Ако ви слуша човек, ще ме обявят за обществено зло.

— За мен е достатъчно да зная, че вашето преследване притеснява приятелката ми, за да не искам да съществувате — не остана длъжна Лиз.

— Тя ли ви изпрати? — попита дръзко Тален. — Толкова ли съм страшен, че изпраща посланик?

Лиз кимна пред тази мъжка самоувереност, пред егоистичната сигурност на силния, богатия.

— Вие се заблуждавате, господин Тален — отговори грубо. — Наистина не сте толкова страшен. При всяка друга девойка, по-опитна и по-ловка, нямаше да правите такова впечатление. Но приятелката ми е силна и слаба едновременно. Силна с чистотата си, с недоверието към всичко, което не познава, и слаба с неопитността си. Оставете я да порасне — усмихна се. — Вижте, винаги съм мислела, че природата е знаела какво прави, създавайки мъжа такъв, какъвто е. Със своята физическа сила, егоизъм, самоувереност и нахалство той щеше да е страшен противник. Само че природата е помислила и за друго, за слабата, беззащитна и сантиментална жена. Създала е любовта и здраво е впримчила мъжа. Какво чудовище ще е мъжът, ако не съществуваше любовта!

— Много поучително заключение, но какво общо имам с него?

— Само това, че Изабел няма защо толкова да се страхува от вас. Вие искате да я победите, не да отблъснете или отчуждите тази, която обичате…

— А-а, каква хитрост! — прекъсна я подигравателно Тален. — Вие забравяте само това, че никога не съм бил влюбен. Изабел наистина ми харесва, госпожице Лиз, но само толкова, чувствата ми не отиват по-далеч.

— Толкова по-добре — възкликна Лиз, неприятно изненадана от цинизма на младия мъж. — Значи с леко сърце можете да се откажете от една жена, която не се поддава на вашия чар.

— О, не! Това е съвсем друго нещо! Вашата приятелка ме предизвиква, значи трябва да задоволя каприза, който ме тласка към нея. Малката е много мила, ще бъде очарователна приятелка, защо да се отказвам доброволно?

Младата жена с мъка потисна гневното избухване. Но тя беше актриса и бързо се овладя, започна да се смее.

— Вие сте по-болен, отколкото си мислех, господин Анри Тален! — извика тържествуващо. — Разбирам, че отказът на приятелката ми е раздразнил вашата суетност. Постигнатите успехи сред жените ви правят нахален и цинично самоуверен, но забравяте разликата между самолюбието и любовта. Помислете си за тази думичка, за тази разлика, за да не страдате по-късно, мой хубави и любезни господине!

— Вървете по дяволите с вашите граматически сравнения! — избухна Тален. — Не ме интересувате нито вие, нито вашата приятелка! Само желанията ми са от значение, само тях следвам!

Лиз Рол се зарадва на този гняв и реши, че е засегнала горделивеца, че той ще се откаже от преследването. За съжаление спокойствието беше лъжливо и кратко. Една седмица след нощното приключение на Изабел и нейния разговор с Тален портиерката изненада девойката с разкошен букет.

— Донесе го едно момче — усмихна се хитро жената. — По картичката ще разберете от кого са цветята. Но аз ще ви кажа, че сигурно е много богат, защото цветята са от луксозен магазин.

Изабел внимателно разгледа букета. Да, цветята бяха скъпи и артистично подредени. Да, господинът, който ги изпращаше, беше богат. Визитната картичка носеше името на Анри Тален. Той беше приел предизвикателството и нямаше намерение да се откаже. Щеше да продължи да я преследва, въпреки студенината й, въпреки думите на Лиз Рол.

— Вземете го, госпожо — подаде тя букета на портиерката. — Нека благоухае във вашата стая. При мен няма място за такива разкошни цветя, нито пък имам време да им се радвам. През деня съм на работа, нощем спя, не ми трябват.

Жената беше възхитена. Няколко дни по-късно се получи втори букет, трети, четвърти… Жилището на портиерката заприлича на цветарски магазин. Най-после, горда с поведението на наемателката си, тя върна момчето. Нямаше място за повече цветя.

— Не разбирам вашия клиент — каза пренебрежително. — Не сте ли му казали къде отиват неговите цветя?

— Това е един много достоен и щедър млад господин — въздъхна момчето.

Жената съчувствено се усмихна. Бакшишите значеха много за един прислужник в цветарски магазин, но тя нямаше намерение да участва в заговора на непознатия господин. За нея спокойствието на наемателите беше най-важното. Затова с вид на обидена императрица хлопна прозорчето под носа на разносвача. Портиерките в Париж не се лъжеха с цветя…