Джилиан Хофман
Възмездие (96)

95

Вратата се отвори и стаята се изпълни със светлина. Чу се подрънкване на ключове.

Той се отправи към ъгловата мивка и започна да мие ръцете си с гръб към нея. До мивката стоеше металната количка, отрупана с инструменти. Скалпели с различни размери, ножици и костни клещи, игли, комплект за интравенозно вливане с торбичка, ножчета за бръснене. Той си изми старателно ръцете като хирург пред операция и след това грижливо ги изсуши с книжни кърпи. Отвори едно чекмедже в шкафа, извади кутия стерилни гумени ръкавици и акуратно измъкна от нея един чифт.

— Съжалявам, че закъснях — заговори Чеймбърс. — Имах много пациенти. Ти си мислиш, че имаш проблеми! Да беше чула другите. Седемнайсетгодишен шизофреник напада майка си с нож. Можеш ли да си представиш? Собствената си майка!

Приближи се и погледна през окуляра на камерата, нагласявайки фокуса на лицето й, което беше обърнато нагоре към тавана. Затворът щракна.

— Много си фотогенична. Имаш прекрасни черти. — Направи още една снимка, след което нагласи апарата, за да обхване цялата носилка.

Върна се обратно при количката с инструментите и се спря замислен. Бръкна под умивалника и извади пакет със зелени хирургически дрехи. В ъгъла на стаята имаше метален стол. Съблече сакото си и внимателно го постави на облегалката, след това свали връзката и ризата и събу панталона си. През цялото време, докато обличаше хирургическото облекло, си тананикаше.

— Твоят приятел се отби при мен тази сутрин — каза той и нахлузи памучни боти върху обущата си. — Доминик. Търсеше помощта ми. Дали не мога да му кажа къде си заминала и с кого. Стана му много тъжно, като чу мнението ми. Много тъжно. — Издърпа количката с инструменти до дясната страна на носилката. Взе една хирургическа шапка и си я сложи. — Навремето карах стаж по хирургия. — Погледна към нея и се намръщи. Дясната й ръка беше свободна. Беше забравил да я върже след инжекцията. Повдигна я и я отпусна рязко и тя тупна на плота.

Тя промърмори нещо неразбираемо. Някаква безсмислица. По лицето й се стичаха сълзи.

Тъжно! Толкова красив опитен материал, такова чудесно изследване! Очакваше, когато приключи, да изпита радост, удовлетворение, че е доказал хипотезата си. Но след като осъдиха Бил Бантлинг на смърт, след като играта приключи и започна последното действие, той се натъжи. Замисли целия експеримент още преди три години, от момента, в който Бил влезе в кабинета му, обременен от своите проблеми, от лошия си късмет и липсата на близка душа, с която да ги сподели. Изслуша бомбастичните хвалби на пациента си, който разказа на добрия чичо доктор за гадостите, които бе извършил през годините с всяка срещната хубава жена. Тогава се убеди, че макар съвпаденията да са рядкост в този свят, те все пак се случват. Грегъри Чеймбърс, докторът по медицина и член на Дружеството на психиатрите, разбра, че е попаднал на два изключителни екземпляра, с които може да извърши най-вълнуващия експеримент в съвременната психиатрия. Правил бе опити със смъртта и доста преди да се захване с клинично депресираната Си Джей и нарцистичния социопат Бил, но те си бяха незрели изпълнения. Обектите на неговия изследователски интерес дори не бяха потърсени. Тяхната смърт остана незабелязана, без последствия. Спомни си вълнението, което преживя, когато реши наистина да действа и израза на бедната сладка Николет, когато я разряза широко. Тя така и не разбра колко важна се оказа нейната роля. Беше първата от неговото безразсъдно проучване.

Сега всичко приключваше и му беше тъжно. Знаеше, че не може с никого да сподели големите си постижения, подвига си за света. Колегите му никога няма да разберат, а наблюденията и резултатите от неговите изследвания няма да бъдат изучавани. За всички той ще си остане анонимният доктор.

— Хайде, хайде. Без сълзи — каза съчувствено. — Иска ми се да те уверя, че няма да боли, но не е така. Както знаеш обаче, най-напред ще пристъпим към венозното вливане.

Протегна се назад и взе от количката спринцовка и гумена лента за стягане на вената.

Внезапно той се извъртя рязко и сграбчи с мълниеносно движение дясната й китка, стисна я силно и я блъсна в носилката. Наведе се съвсем близо, на сантиметри от лицето й, търсейки да срещне погледа на празните й очи, безпомощно насочени към тавана.

— Но преди да започнем — усмихна се, — бъди добро момиче и ми върни скалпела!