Джилиан Хофман
Възмездие (94)

93

Тя отвори отново очи, но този път всичко наоколо беше абсолютно черно. Мъртва ли е?

Усети, че обръща глава, първо наляво, после надясно. Никъде не се виждаше светлина. Може би е мъртва. След това бузата й се допря до студения метал на платформата и тя си спомни, че цялата стая е черна и няма прозорци. А той угаси светлината, когато излизаше.

Колко часа са минали? Или, може би, дни? Той тук ли е? В стаята? Дали я наблюдава? Опита се да размърда пръсти, но те тежаха като олово. Помръдна пръстите на краката, но не можа да прецени дали е успяла. Устата й беше суха, езикът — надебелял от опиата. Колко ли й беше дал?

Грег Чеймбърс. Купидон. Блестящият психиатър. Довереният приятел. Неуловим сериен убиец! Защо? Как? Нямаше никакъв смисъл. А лечението й, продължило с години, за него е било само игра. Забавна, развлекателна игра. Наблюдавал е как се бори да преодолее разрушителните последици от изнасилването. После срещнал извратения Бил Бантлинг и си е играел с двамата като с пионки. До самата смърт.

Стаята беше ледена като болнична операционна. Тя усети, че трепери и зъбите й тракат. Знаеше коя е, какво бе направил той с нея и помнеше думите му.

Не се съпротивлявай… откровено казано, много се цапа.

Чие беше сърцето в купата с леда? Сърцата на единайсетте жертви на Купидон бяха открити и идентифицирани с ДНК-тестове. Значи има още жертви. След нейната смърт ще се прибави още една, но никой няма да е в състояние да направи връзка. Защото никой няма търси в тази посока. Серийният убиец ще остане още дълго време неизвестен. Ако изобщо някога бъде открит.

Той ще я убие. Тя знаеше точно как ще го направи. След като е била единайсет пъти свидетел на неговите деяния, слушала бе показанията на съдебния експерт, чела бе протоколите от аутопсиите и бе гледала зловещите трофейни снимки, тя можеше да опише всичко с точни медицински термини.

Знаеше, че ще я накара да гледа. Припомни си следите от скоч по клепачите на Ана Прадо. Ще фиксира очите й в отворено състояние и ще я накара да гледа всичко в голямото огледало на тавана на тази стая на смъртта. И никой няма да чуе писъците й.

От гърлото й се изтръгна скимтене. Опита се да извика, но още не можеше. Сълзи се стичаха от бузите й надолу по врата и образуваха локвичка върху плота.

Спомни си за металната количка в ъгъла и острите блестящи инструменти върху нея. За миг видя лицето на д-р Джо Нилсън и си припомни думите му, когато демонстрираше върху манекен заключенията си пред съда.

— Използван е скалпел. Разрезите са дълбоки. Преминават през пластовете на кожата, подкожната тъкан и мускулите чак до костите.

Знаеше точно какъв ще бъде краят й. Дори какво ще чувства.

Кога ще настъпи смъртта? Може би той е вече тук и наблюдава безмълвно в тъмнината? Гледа я как плаче и чува скимтенето й. Вижда как се бори и се надява, че сърцето й ще издържи на натоварването…

Можеше само да стои в пълния мрак. И да чака.