Джилиан Хофман
Възмездие (92)

91

Тя отвори бавно очи, очаквайки да види заслепяващото флуоресцентно осветление на кабинета, но вместо това видя себе си. Собственият й образ я гледаше, легнал на металната количка с вързани до тялото ръце и опънати надолу и стегнати с ремъци крака. Примига и разбра, че това е огледало. Лежеше по гръб и се виждаше в огледалото на тавана. Цялата стая беше боядисана в черно и се осветяваше ярко от флуоресцентните лампи, разположени около огледалото. От това, което можеше да види, стаята беше малка и без прозорци. Близо до количката бе монтиран триножник с камера. Тихо звучеше Моцартовата „Алилуя“.

Тялото й все още тежеше неимоверно, а крайниците й бяха като откъснати от торса. Опита се да помръдне с пръст, но не беше сигурна, че е успяла. Нямаше никаква сетивна чувствителност. Бавно отвори и затвори клепачи и при всяко мигане трябваше да положи усилия да фокусира погледа си. Косата й миришеше на шампанско. Опита се да проговори, но езикът не й се подчини и от устата й излезе само гъргорене.

Обърна глава надясно и видя, че той стои в ъгъла с гръб към нея и тихо си тананика. Чу шум от течаща вода и дрънкане на метални инструменти. Звуците кънтяха в ушите й, ту по-силно, ту отслабваха като спазми при главоболие.

Той се обърна към нея и поклати глава намръщено.

— Явно имаш по-висока поносимост. Не очаквах да се събудиш още няколко часа.

Тя отново се опита да каже нещо, но издаде несвързани звуци. Зад него се виждаше малка метална количка, върху бялата покривка на таблата бяха подредени остри сребристи инструменти, които блестяха на ярката флуоресцентна светлина. Сред тях забеляза ножиците за кости.

— Може и препаратът да е остарял. Но това няма значение. Ти си тук и това е важното. Как се чувстваш, Си Джей? — Той светна в очите й с неврологичното си фенерче, при което клепачите с труд се затвориха. — Не много добре, бих казал. Не се опитвай да говориш, няма да мога да те разбера. — Разкопча ремъка от китката й и сложи пръсти на пулса. — О, трябваше да спиш, дори да си в кома, а пулсът ти е като на състезание. Борческа натура си!

Пусна ръката й и я проследи как пада с тупване върху металната платформа на количката. Тя забеляза превръзката на неговата ръка и си спомни за удара с бутилката.

— Не се бори. Не се напрягай. Това ускорява пулса и засилва кръвообращението, което ще доведе до лоши последици. Не че имам нещо против да бъда окъпан от кръв, но нали след това трябва да се почисти всичко.

Тя направи още едно усилие да повдигне глава.

— Вече всичко ти е ясно, нали? Знаеш какво предстои. — Той се усмихваше и я наблюдаваше как постепенно осъзнава ужаса, който я очаква. Въпреки упоителните. — И не си мисли, че ще ти разкрия старата семейна рецепта или ще направя подробни признания, които ще обяснят всичко. Не, няма. За някои неща ще има да се чудиш и в гроба. — Той въздъхна и докосна косата й. — Стига ти да знаеш, че съм джентълмен, а джентълмените предпочитат русите жени. Имах си едно на ум още откакто те видях за пръв път преди десет години. Красавицата Си Джей Таунзенд, изключителният прокурор, която полага усилия да не е толкова красива и забелязвана и се бори за всеки свой ден. Крие своята тъжна тайна, но решава да я повери на един човек. На своя психиатър. Живее самотно, измъчвана от спомени, от които сън не я хваща и не може да се сближи с някого, за да не е толкова тъжна и самотна. Типичен случай на посттравматичен стрес. А празници като Коледа и Свети Валентин я хвърлят в истинска клинична депресия. Звучи ти познато, нали, Си Джей? Това е напълно естествено. Седемдесет и пет долара хонорар на час в продължение на месеци? На години? Мога да те опиша само с няколко изречения.

Той галеше косата й, отстраняваше кичурите, залепнали на потното й лице. Наведе се и доближи лице до нейното, а сините очи, в които тя някога виждаше състрадание, сега я оглеждаха съжаляващо. Може би с презрение?

— Ще те успокоя за твоето състояние, Си Джей — прошепна той в ухото й. — Ти никога не си била болна. Не повече от средностатистическата домакиня от Стар Айланд, измъчвана от скуката на луксозния си живот. Просто ти трябваше време да проумееш, че животът ти се е объркал и за нещастие, избра мен да ти помогна. — Изправи се и тя видя, че вади от джоба си спринцовка и малко шишенце. — Обещавам да не ти досаждам със среднощни изповеди за моите подли дела. Но вие двамата с Бил бяхте идеален случай за изследване. Чудесна тема. Жертвата на изнасилване и насилникът. Какво би станало, ако си размените местата? Ако жертвата стане преследвач? Какъв път ще избере, ако има възможност? Кое ще надделее, етиката или справедливостта? Колко далеч ще стигне тя в търсенето на възмездие? И какво ще означава това? Колко ще трябва да плати Били за своите престъпления на страстта? Ще трябва ли да изплати дълга с живота си? Ще ти призная, Си Джей, беше много забавно да ви наблюдавам. Особено безпомощния Били, чийто единствен проблем беше, че не може да контролира оня в панталоните си и, разбира се, своя гняв също. — Чеймбърс се придвижи към корема й, пълнейки спринцовката с бистрата течност от стъкленото шишенце. — Видях какво ти е сторил, докато ти спеше. Права си. Това е варварство — каза той, изкривил устни от отвращение. — На всичкото отгоре беше сигурен, че ще се измъкне. И през цялото време те подценяваше. Изкушавах се да го оставя да се спаси. И да запазя трофеите си. Всичките, до един. Бях много любопитен да видя как ще постъпиш, когато му отворят вратата на затвора и му дадат пет долара за автобус да се прибере вкъщи. Щеше ли да се скриеш и да го причакаш в сенките с пистолета на татко, готова да го натъпчеш с олово? Реших обаче, че това е евтин финал. Сега ти се изправяш пред твореца на цялата история и знаеш, че заради теб ще бъде убит невинен човек. Как ще го обясниш пред Бога? А ще се стигне ли дотам? Кой знае, Били може да спечели обжалването. И тогава ще излезе на свобода. Каква ирония! Ти си мъртва, а той е съвсем жив и отново преследва горките жени с големия си грозен нож.

Тя каза нещо, но думите отново бяха неразбираеми.

— Си Джей, не се плаши. Ще те оставя за малко. Скоро ще се върна. Исках само да ти дам повод за размисъл. А сега трябва да си изкарвам прехраната. В девет имам пациент, който ме очаква с нетърпение — има обсесивна психоза — а Естел е попаднала в задръстване. Трябва да се върна в кабинета си. — И той заби спринцовката в ръката й.

— Това ще те успокои. Чувала ли си за него? Халоперидол? Дремни си хубаво, след малко ще дойда да те видя. Ще си направим снимки, ще се посмеем.

Тя чу подрънкване на ключове и шум от отваряне на врата.

Черната стая започна отново да се замъглява. Клепачите й се отпуснаха, стиснатият юмрук се разтвори. Тя чувстваше, че тялото й пада все по-надолу, до безкрайност.

— До скоро — беше последното, което чу.