Джилиан Хофман
Възмездие (90)

89

— Дължа ви извинение — започна Си Джей. — Вероятно и на още няколко души, но вие сте първият.

Тя стоеше в жълто-синята чакалня, докато Грег Чеймбърс беше от вътрешната страна в офиса на приемната. Разделяше ги квадратно бронирано стъкло и тя беше принудена да говори по интеркома.

— Освен това — добави тя с напрегната усмивка — имам определен час за днес.

Той беше изненадан, че я вижда. Но не прекалено. Кимна с глава и ключалката избръмча. Очакваше я на вратата.

— Доктор Чеймбърс, прибързах със заключенията и сега разбирам, че не е трябвало да го правя. Вие бяхте не само мой лекар, но и близък приятел в продължение на десет години и…

— Моля, Си Джей. Няма нужда от извинения, но оценявам жеста ти. Заповядай, влез. — Той я поведе към своя кабинет и запали лампите. — Седни, моля. И аз съжалявам за онази случка. Не сме говорили оттогава и откровено казано, не те очаквах тази вечер. Бяхме отстъпили твоя час на една депресирана домакиня от Стар Айланд. Но тя току-що тръгна с мерцедеса си да се разведри на вечеря във „Форж“ — каза той шеговито.

— Радвам се, че продължавате да полагате грижи за цялото общество — поде тя неговия тон с усмивка. Нямаше го напрежението, което бе очаквала.

— Чух за присъдата. Значи приключи? Или ще изкараш докрай и останалите дела?

— Не. Стига ми толкова. Роуз Харис поема десетте убийства. Не искам повече да съм звезда.

— Чудесно. Поздравявам те за това решение. В хладилника пазя бутилка шампанско за специални случаи. За пациенти, които се справят със състоянието си и приключват лечението. Предвидил съм я за теб, надявах се един ден да я отворим. Мисля, че дойде моментът. Ти успя.

Тя кимна усмихнато. Досещаше се накъде бие. След последния им разговор беше немислимо той да продължи да я лекува. Нямаше да е добре и за двамата.

— Само ако ми разрешите да запаля цигара. Справям се със зависимостите си, но една по една и моят психиатър ще трябва да се жертва тази вечер.

— Имам още сирене и солени бисквити. Нека те нахраня, преди да те напия — засмя се той.

— Не си правете излишен труд.

— Никакъв труд не си правя. — Той стана и се отправи към барчето и хладилника зад нея. — Как се справи с натиска на пресата, Си Джей?

— Да си призная, избягах и се скрих. Заедно с Доминик. После, когато темата престана да е номер едно, се върнах вкъщи. Стана по-бързо, отколкото очаквах. Общественото мнение е на моя страна. Бантлинг е злодеят, а аз съм неговата невинна жертва. — Прозвуча й странно да споменава името на Бантлинг пред него и си помисли да внимава повече. Той разговаряше с нея като приятел, а не като лекар, но това не променяше факта, че е имал някакви отношения с този човек. — Тиглър ме повиши и ми даде три седмици отпуска. Добре се чувствам, като не ходя на работа. — Зад нея се чу шум от отваряне на бутилката.

— С агент Фалконети все още ли сте заедно?

— Да. Бяхме прекъснали за кратко, но сега отново сме заедно. С него ми е добре.

— Не съм се престарал — каза той, докато поставяше на масичката пред креслата поднос с шампанско, чаши и чинии с мезета. — Това са остатъци от празненството за рождения ден на Естел. — Разположи се срещу нея и продължи. — Той реши делото, нали? Обърна вълната, така да се каже.

— Да. Голям детектив. Откри трофеите. И тези ужасни снимки. Не съм виждала такива досега.

— Наистина са ужасни.

— Треперя при мисълта какво щеше да стане на процеса, ако не беше ги намерил.

— Или не се беше сетил къде да търси. Радвам се, че разговарях с него след онази конференция. Иначе нямаше да открие следата.

— Каква следа? — Обзе я необяснимо тревожно чувство.

— Къде да търси. Посъветвах го да погледне и в друго криминално дело. Защото човек никога не знае какво може да излезе оттам. Шампанско?

Мозъкът й забръмча от въпроси. На които не беше сигурна, че иска да чуе отговорите. Припомни си и последните думи на Лурдес в залата на съда.

— Съжалявам за онази вечер — каза бавно, сменяйки темата, за да спечели време и да обуздае мислите си. — Бях в шок. Обвинението ми се разпадаше. Казах неща, които не трябваше.

— Ти беше под силно напрежение.

— Да, вярно.

С движение на ръката той я подкани да си сипе шампанско. Тя обаче не можеше да отхвърли от себе си вледеняващото усещане, което я сковаваше. Инстинкт, че нещо не е в ред.

— Надявам се, че разбираш трудното ми положение тогава с Бил Бантлинг като мой пациент и всичко останало — каза той. — И още по-трудното положение, в което ме поставяш сега.

Тя поклати леко глава, докато изваждаше бутилката френско шампанско от старинния съд за лед, изработен от оловно кристално стъкло. На дъното на съда имаше някакъв тъмночервен предмет.

— Затруднението, което изпитвам, защото силно желая да те изчукам — каза той.

Остър писък разкъса тишината на кабинета, отразявайки се многократно в стените. Той седеше срещу нея, кръстосал небрежно крака и се усмихваше с вида на човек, който се забавлява.

Трябваше да минат няколко мига, преди да осъзнае целия ужас, мозъкът й да проумее немислимото и тя да се озове на ръба на бездната. Преди да разбере, че тъмночервеният предмет на дъното на кристалния съд е човешко сърце, а писъкът, който кънти в ушите й, е нейният собствен.