Джилиан Хофман
Възмездие (18)

17

Марисол Алфонсо чакаше нетърпеливо своята шефка до асансьора на втория етаж в щатската прокуратура на окръг Маями-Дейд. Ниска и с прекипели форми, тя крачеше напред-назад, стиснала в ръка розово кубче листчета за бележки. Беше точно девет часът и две минути и официално тя беше на работа от час, макар в действителност да бе пристигнала в осем и петнайсет. Беше бясна — няма да търпи това повече. Не й плащат колкото трябва.

Вратата на асансьора се разтвори и Марисол огледа излизащите. Най-отзад, след внушителната група полицейски униформи и тъмни делови костюми, откри в стегнатия сив тоалет и зад тъмните очила тази, която очакваше.

— Къде се губите? — изграка сърдито. — Знаете ли, че откакто съм дошла, съм записала вече трийсетина съобщения? — Разлисти демонстративно розовото кубче и последва жертвата си по петите през охраняваната врата на коридора към малкия офис на отдела за тежки престъпления, където на една врата имаше табелка: С. Д. Таунзенд, Заместник главен прокурор. Тук Марисол размаха листчетата високо над главата си. — И всичките са за вас!

Последното нещо, което искаше С. Д. Таунзенд (или Си Джей, както й викаха) бе сутрин да я посреща неприятната й секретарка Марисол. Това мигом убиваше всяка надежда за добър и ползотворен ден. Днешният не беше изключение. Си Джей отвори куфарчето си на бюрото, свали тъмните си очила и погледна право в очите свирепото шишкаво създание пред нея, сложило на кръста ръце с излъскани хищни нокти, облякло яркорозова тениска и пола на цветя два размера по-тясна и петнайсет сантиметра по-къса, отколкото би трябвало.

— Доколкото зная, Марисол, в длъжностната ви характеристика се предвижда да отговаряте на телефоните и да записвате съобщенията.

— Но не толкова много. Никаква друга работа не можах да свърша. Защо не се обадихте да ми кажете какво да отговарям на всички тия журналисти?

И без това нямаше да свършиш никаква работа, помисли си Си Джей, усмихвайки се през стиснати зъби.

— Ще им казваш, че няма коментар и само ще записваш съобщенията. Аз ще имам грижата да се свържа с когото трябва, но сега в десет ми предстои изслушване на свидетели и трябва да се подготвя. Моля да не бъда безпокоена! — И започна да вади папките.

Марисол цъкна шумно с език, хвърли листчетата на бюрото и като се завъртя на високите си розови токове, изтрополи от стаята ядно, мърморейки под нос нещо на испански.

Си Джей я проследи с поглед как полюшва телеса по коридора към секретарския пулт, където щеше да прекара следващите два часа в приказки с колежките, в клюки за ставащото тази сутрин и в оплаквания каква кучка е шефката й. Си Джей затвори вратата с въздишка на облекчение. Ако зависеше от нея, беше готова на всичко, за да премести тая жена в друг отдел, на друг етаж, а най-добре в Службата за защита на децата, която се намираше в другия край на града. Но не беше лесно. С десетгодишния й стаж в прокуратурата, нямаше отърване от Марисол. Сигурно щяха да я изнесат в грамаден розов чувал, преди главният прокурор да събере кураж да я уволни.

Започна да прелиства съобщенията — Канал 6 на NBC, Канал 7 на WSVN, канал 2 на CBS, „Днес“, „Добро утро, Америка“, „Телемундо“, „Маями Хералд“, „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и дори лондонският „Дейли Мейл“. Списъкът нямаше край.

Новината от рано тази сутрин за ареста на заподозрян за убийствата на Купидон бе плъзнала като горски пожар в медиите и бясното надбягване за информация бе започнало. От прозореца на кабинета си Си Джей виждаше лагера, който журналистите бяха разположили на стълбите на Наказателния съд отсреща, с опънатите сателитни антени и в пълна готовност да захранват с новини централите си в Ню Йорк и Лос Анджелис.

Главният прокурор лично й възложи преди една година да помага на оперативната група, разследваща случая „Купидон“. Тя бе обиколила местопрестъпленията, беше присъствала на аутопсии и писала безброй заповеди за обиски, изслушала бе мненията на съдебните лекари, прегледала бе полицейските доклади и резултатите на лабораториите по криминалистика, дори лично бе разпитвала свидетели. Не я подминаха и нападките в пресата за липса на напредък в разследването. Накрая нейната преданост към момчетата в синьо й спечели най-голямата награда — възложиха й обвинението на най-прословутия сериен убиец в историята на Маями. Само за ден назначението я направи знаменитост в очите пресата, а тя изпитваше истински ужас от това.

През десетте години служба в прокуратурата беше водила всякакви обвинения, от рибари, ловували раци в забранени сезони, до тройно убийство, извършено от банда седемнайсетгодишни хлапета. Беше пледирала в съда за глоби, общественополезен труд, изпитателни срокове, затвор и смъртни наказания. Преди пет години заради безупречния й професионализъм я издигнаха на работа в отдела за престъпления от особена значимост — специална група, в която влизаха десетте най-добри обвинители на щата. Там броят на делата бе по-малък, отколкото чакащите ред при останалите двеста и четирийсет прокурори, но за сметка на това бяха най-тежките случаи и най-трудни за обосноваване. Повечето бяха за предумишлени убийства, все зловещи и привличащи медийния интерес. Над нейните обвиняеми висяха смъртни присъди — електрически стол или инжекция. Повечето ги получаваха. Удари на организираната престъпност, убийства на деца, безчинства на банди, битови избивания на цели семейства само защото някой отчаян тип си бил загубил работата — поради характера им във всяко от тези дела беше заложена евентуална медийна експлозия, въпреки че едни отиваха директно на първа страница, а други ги споменаваха с два реда на последна страница между местните новини. Трети пък изобщо не стигаха до горещите рубрики, изместени от още по-ужасни престъпления, задаващо се торнадо или сразяваща загуба на „Долфинс“ от „Джетс“.

През петте години работа в специалната група Си Джей си получи своя дял вестникарско внимание. Това винаги я притесняваше и още мразеше да дава интервюта. Работеше не за слава или реклама, а заради жертвите, които не могат да кажат нищо от гробовете си на два метра под земята, заради невинните приятели и семействата, които остават сами с мъката и недоумението си защо е станало така, след като димът от пистолетния изстрел се разнесе и камерите се изключат. Чувстваше, че по някакъв начин възмездява оцелелите, вдъхва им сила в по начало безсилни ситуации. В този случай блясъкът на прожекторите ще е още по-потискащ, защото за пръв път щеше да си има работа не с местната преса, а с националните и международните медии. Веднага щом Мани Алварес й звънна снощи вкъщи да й каже, че е задържан заподозрян по случая Купидон, тя разбра, че този път работата е дебела. Предстоеше й като че ли най-голямото дело в кариерата.

Прекара първата половина на нощта в съставяне на заповеди за обиск на къщата на Уилям Рупърт Бантлинг в Маями Бийч и двете му коли. През втората половина започна да се готви за предварителното дело срещу Бантлинг, насрочено за десет сутринта. Междувременно успя да отскочи до моста „Макартър“, където бяха задържали заподозрения, и да мине през съдебната медицина, за да огледа тялото на жертвата. Наложи й се да изтърпи и три изтощителни телефонни разговора с главния щатски прокурор Джери Тиглър, който беше силно угрижен, задето не са го поканили на тайната забава на моста с шефа на полицията в Маями и специалния агент на ФБР, въпреки че бил заедно с тях на същата предизборна вечеря. Искаше от Си Джей да разбере защо така обидно са го пренебрегнали. След всичко това не й остана и минутка за сън.

В рамките на двайсет и четири часа след арестуването Бантлинг имаше право на официално явяване пред съдия, който да му зададе формалните процедурни въпроси и да се произнесе дали има основания да бъде задържан за предумишленото убийство на Ана Прадо. Каква е вероятността той да е извършил престъплението, в което е обвинен? Най-вероятно намирането на осакатеното тяло в багажника на колата му щеше да е достатъчно значима улика за съдията да постанови арест. Освен това предварителното дело не беше нищо особено — двеминутно заседание по затворена вътрешна телевизионна връзка, при която обвиняемият стои пред монитор в щатския затвор, а в малката съдебна зала от другата страна е преумореният избухлив съдия, на чиято глава висят поне още двеста дела за какви ли не простъпки и петдесетина углавни престъпления.

Свадливият съдия прочита на глас заповедта за арест, обвинението и основанията за него, определя или отказва гаранция и минава към следващия обвиняем от дългата редица, извила се пред монитора в затвора. Това е всичко. Става бързо, обвиняемият дори не успява да чуе името си. Стои на специално поставения подиум и премигва, докато го избутат към редицата за връщане в килиите. Макар и почти фиктивно, освен съдията заседават още прокурорът и защитникът по делото. Няма свидетели, не се дават показания, съдията само прочита заповедта за задържане. И винаги намира основания да я потвърди. Абсолютно винаги. Без да си позволява своеволия — просто прилага доброто старо южняшко правосъдие.

Днес обаче всичко ще е различно. Днес ще доведат обвиняемия от ареста отсреща и охраната показно ще го въведе в съдебната палата в специално време в специална зала за специално изслушване, само за него. Там неговият адвокат и държавният обвинител ще се изправят пред един не толкова свадлив съдия и пред цялата журналистическа гилдия, прекарала нощта на стълбището пред палатата, или поне пред онези, които са успели да се настанят в препълнената зала. Хубаво интимно представление, гледано на живо от милиони, защото се излъчва в цялата страна, че даже и навън. После го преповтарят в новините в пет, шест и единайсет часа.

Според Си Джей заседанието щеше да трае повече от две минути.

За съдия на предварителното дело бе определен почитаемият Ървинг Кац, който настървено търсеше всякакви медийни изяви. Възрастен и раздразнителен, той съдийстваше в Маями много отпреди да построят съдебната палата. За негов ужас главният съдия вече не му даваше да води процеси, направи го цар на предварителните дела — досадна и непривличаща интерес дейност. Но дело като днешното направо наливаше със слюнка устата на съдията Кац. Си Джей си представи как през първите пет минути той само ще мълчи и яростно ще святка презрителни погледи към Бантлинг. Също и към камерите. След това ще поиска от съдебния пристав да му поднесе заповедта за арест и бавно и отчетливо ще прочете обвиненията с надменен глас. Ще се престори, че се запознава за пръв път с фактите около ареста на Бантлинг предната нощ, макар със сигурност да ги бе чел на различни етапи поне десет пъти, достолепното му чело ще се сбърчи в театрално отвращение. Ще поиска да чуе от Бантлинг признава ли се за виновен, макар това да не е наложително преди следващото заседание след три седмици. Тогава като в истинско представление, официално щеше да предяви обвинение със суров драматичен глас и според Си Джей щеше да произнесе горе-долу следното: Моля се тези потресаващи обвинения, тези варварски и злокобни действия да не са извършени от вас, Уилям Рупърт Бантлинг. В противен случай Бог да се смили над вас, защото сигурно ще отидете право в ада! Нещо от тоя род. Така щеше да осигури сензационното заглавие в утринното издание на „Маями Хералд“: Съдията праща Купидон да се пържи в ада. Разбира се, той ще намери основания да го задържи. Възможно е Си Джей изобщо да не трябва да говори. Но тя се бе подготвила по фактите, в случай че се наложи да оспорва аргументите на адвоката на Бантлинг.

Дежурен съдия през нощта беше Родригес и в пет часа преди разсъмване, загърнат в хавлия, той подписа заповедите за обиск на къщата и колите. В този момент поне четири полицейски управления буквално разнищваха всяка перушинка от живота на Бантлинг. Но и в последния доклад, който получи в осем и половина сутринта, не бяха открили нито „димящ пистолет“, нито скривалище с човешки сърца и бележка „получиха си заслуженото от мен“, залепена на огледало, със снимки на жертвите в добавка.

Това определено бе обезпокояващо. При ареста Бантлинг се бе позовал на правото си да мълчи и бе поискал адвокат, след което дума не излезе от устата му. На Си Джей щяха да й трябват доста повече доказателства от тялото на Ана Прадо, за да го свърже и с останалите девет убити момичета.

Напълно възможно беше въпросният Бантлинг да е сламен убиец, а истинският Купидон да си стои вкъщи, да си чете вестника, да си пие кафето и да се къса от смях.