Джилиан Хофман
Възмездие (17)

16

Включил сигналните светлини, Доминик караше бясно по магистрала „Долфинс“ към Маями Бийч, промушвайки се от едната лента в другата през гъстото шумно движение даже в девет вечерта. Сигурно шофьорите от Южна Флорида са най-шантавите от всички на света. Даже нюйоркските не могат да се мерят с тях. Карат или с трийсет над или с трийсет под разрешената скорост. Няма средно положение. Това, разбира се, трае, докато зайците настигнат костенурките и набият спирачки, тогава се проточва километрична върволица от червени стоп-светлини и смачкани ламарини.

Веднага след изход 395 на моста „Макартър“ движението беше запушено. Далеч напред по магистралата на запад се виждаха мигащи сини и червени светлини. Дългият мост минаваше над водите на залива и освен с плуване, нямаше друг начин да се прекоси пътят от изток. Доминик наруга идиота полицай, избрал тъкмо това място, за да спре движението. Изтегли се в дясната аварийна лента и измина почти цял километър покрай изнервените заседнали зяпачи; зайците и костенурките се бяха обединили в общ отбор, проточили вратове от прозорците на колите, те се мъчеха да разберат каква ужасна катастрофа е станала отпред. Доминик видя, че от лявата му страна има струпване на двайсетина полицейски коли по западните ленти на моста, а над тях висеше хеликоптер на управлението в Маями. Патрулиращите магистрални полицаи бяха спрели движението в двете посоки и нездраво любопитните от първите редици се катереха по покривите на колите си, за да наблюдават сцената пред тях. Ядосаните само надуваха клаксоните.

Преминал барикадата на магистралните патрули, той отново натисна газта към края на моста. Излезе на изток, за да може да се върне обратно към западния вход, но това бе почти невъзможно, тъй като рампата бе задръстена от коли. Повика по радиото патрулка да разчисти задръстването и едва тогава успя да поеме обратно.

Накрая, след като премина отново по аварийната лента край нова редица зяпачи и през нова бариера на магистралния патрул, успя да паркира колата си зад поне десетина полицейски автомобили от всички възможни управления на Маями-Дейд. Двете десни ленти, водещи на запад, бяха означени с мигащи светлини и едно луничаво полицайче на не повече от деветнайсет години даваше знаци на зяпачите да се придвижат по отворената лява отсечка.

Пред патрулните коли бяха спрели линейка и пожарна и червено-белите им светлини мигаха през сините сигнализации на полицията. Най-отпред имаше бял бус с черен надпис: „Съдебномедицинско отделение Маями-Дейд“. Ако Доминик не знаеше какво го очаква, можеше да се закълне, че е станала ужасна катастрофа с многобройни жертви.

Мина покрай празните патрулни коли с включени светлини. На аварийното платно до мантинелата беше спрял черен ягуар, заобиколен от още празни патрулни коли. По дяволите! Що свят се е събрал! Поредният цирк за медийните хиени.

В непосредствена близост между магистралата и водите на залива се издигаше десететажното здание на „Маями Хералд“ и прозорците му бяха почти на равнището на моста. Браво. Репортери ще си осигурят снимка на събитието за първа страница, без дори да излязат от редакцията си. Погледна нататък, по светещите прозорци вече се бяха струпали тъмни фигури. Сигурно в същия този момент някой фотограф хваща в телеобектива си всяко косъмче по собствения му нос.

Ягуарът стоеше празен с отворен капак на багажника. Вътре Доминик видя бял плат да потрепва в полъха на тропическия бриз от залива. На пет метра встрани малка група полицаи с униформи на различни управления разговаряха, инстинктивно застанали в полукръг да прикриват отворения багажник. Две радиостанции грачеха и пращяха, докато диспечерите предаваха нещо на несвързан полицейски жаргон.

В западния край на моста блестеше красивата панорама на Маями, грейнала в яркорозови, сини и лимоненожълти светлини. В другия край трепкащите бели светлини на небостъргачите в Маями Бийч поздравяваха изтока.

Зад лъскавия ягуар беше паркирана арестантска кола със знаците на полицейското управление на Маями Бийч. На задната седалка зад решетката, разделяща водача от пътника, Доминик различи тъмния силует на самотна фигура.

Той се приближи до събраните полицаи и показа значката си.

— Някой да знае къде мога да намеря сержант Риберо?

Още едно деветнайсетгодишно полицайче кимна към буса на криминалистите. До него Доминик видя трима униформени да разговарят с двама мъже в характерните цивилни тъмни костюми на Федералното бюро, но без тъмни очила. Тъмните костюми слушаха внимателно и си водеха бележки. Позна единия от тях и неволно стисна челюсти.

Кръгът около ягуара се разкъса и той мина през него, за да стигне до багажника. Лампичката вътре осветяваше покривалото и той видя, че в плътната материя са се просмукали червени петна. Извади от джоба си гумени ръкавици, точно когато на рамото му се стовари една тежка ръка.

— Дано да не си вечерял, приятел. Гледката е ужасна.

Зад него стоеше Мани Алварес, детективът от управлението в Маями Сити, прикрепен към оперативната група през последната година, пафкаше цигара, навил ръкавите на захабената си бяла риза и оголил космати ръце с прекалено много златни гривни, а под мишниците му тъмнееха големи потни кръгове. Яката около дебелия му врат беше разкопчана, а около нея висеше клубна връзка на „Маями Долфинс“ в оранжево и синьо, от която се хилеше лицето на Дан Марино.

— Къде, по дяволите, беше досега?

— Заклещен в задръстването на тъпия мост, разбира се! — Доминик се огледа и поклати глава. — Очевидно не сте успели да покриете всичко, Мани. Ама че цирк!

Със своите застрашителни сто деветдесет и пет сантиметра и сто и петнайсет килограма Мани Мечокът стърчеше доста над Доминик Фалконети и неговите нормални сто и осемдесет сантиметра и осемдесет и пет килограма. Гъсто черно окосмяване покриваше цялото му едро тяло, твърди и завити косми се спускаха по ръцете и стигаха чак до върха на пръстите му. Носеше гъсти черни мустаци и набола четина, която при друг човек можеше да мине за отгледана брада. Валма от косми се подаваха дори изпод яката. Всъщност Мани беше като покрит с козина. С изключение на главата, която поддържаше идеално бръсната и гола като яйце. Приличаше на кубинска версия на „Мистър Пропър“.

— Какво да ти кажа. Като те поканят на празненство, иди, преди да са изяли сладкиша. Между другото, що не махнеш на приятелчетата от „Хералд“?

Мани направи знак към зданието зад тях, вдигна ръка и пресилено замаха. Утре сутринта сигурно щеше да е на първата страница.

— Добре, добре. Кажи с какво разполагаме?

Мани Алварес изпусна дима от цигарата си и се облегна на парапета на десетина метра под който плискаха водите на залива.

— Към осем и петнайсет тази вечер един новак, Чавес, от управлението в Бийч, забелязал черен ягуар да лети с превишена скорост по авеню „Уошингтън“ към моста Макартър. Карал може би с над сто. Чавес го проследил по изход 395 и видял, че стопът му е счупен. Затова го спрял. Вътре бил само шофьорът. Чавес му поискал талон, книжка и всичко останало. Чавес каза, че господин Хитреца бил хладен и спокоен, нямало потене, треперене, нищо. Представил лична карта на името на Бантлинг, Уилям Бантлинг. Живеел на булевард „Ла Горс“ до плажа. Чавес тръгнал обратно към колата си да напише акта на копелето, но подушил странна миризма откъм багажника на ягуара. Попитал Бантлинг може ли да го огледа, но той отказал. Тук има нещо гнило, помислил си Чавес. Защо не дава да надникна в багажника му? Извикал на помощ патрулния отряд. Изкарал типа от колата и го задържал, докато пристигне тежката кавалерия. Патрулният отряд довтасал след двайсет минути и кучето веднага се хвърлило на багажника — скимти, драска, лае. Те първо си помислили за кокаин. Татенцето е скатало няколко пакетчета в багажника. Отварят го и хоп… изненада. Приятелчето пренасяло умряло момиче. На всичкото отгоре, цялата разпрана и с извадено сърце. Шашнали се. Хванали се за радиостанциите. Докато се обърнат, изсипали се от всички управления, от сержант нагоре. Цирк! Докарали и шефа с хеликоптер, та да види и той. Разминахте се за минута. Кацна право от някаква баровска вечеря за набиране на средства за губернаторските избори. Щом му докладвали, казал, че трябва да дойде на място и за да не се блъска двайсет минути с кола, наредил да вдигнат хеликоптера, та го доведоха с губернатора. Разчиствахме и двете ленти на моста да се приземят, само и само да довлече дебелия си задник, за да направел оглед, а после да се подмазва на губернатора при обратния полет, докато бързат да си довършат пържолите с картофките. Можеш ли да си представиш каква свинщина!

Мани поклати глава отвратен и метна фаса към бавно точещата се колона зяпачи в лявата лента. Надяваше се да уцели отворения прозорец на някой от тях. Право в скута и дано му се запалят топките.

Доминик посочи към буса на криминалистите.

— Кои са тия с костюмите?

Мани се усмихна лукаво.

— Как кои? Нашите добри стари приятели от ФБР, готови да поемат всички заслуги по разкриване на случай, по който никога не са работили. Стивънс и Кармеди. Мазнят се на момчетата от Бийч да им измъкнат факти, та да ги обявят от свое име още утре сутринта на пресконференция, каквато непременно ще дадат.

— Как са пристигнали преди мен? — Доминик се огледа и поклати глава. — По дяволите, Мани, тук се е изсипало куцо и сакато.

— Специалният агент от бюрото на ФБР в Маями бил на същата вечеря. Но доколкото знам, федералните, нали са много скромни, се довлекли дотук със свой транспорт. Останалите момчета… е, виждаш, не искат да пропуснат историческия момент.

Доминик поклати глава. Специален агент на ФБР в Маями беше Марк Гракър. Двамата си бяха имали вземане-даване още преди случая Купидон при едно разследване на убийство, което Гракър и федералните му иззеха, и то след като Доминик го бе разнищил и даже идентифицирал заподозрения. На закрито съвещание на полицейското управление на Флорида с федералните, Доминик изпусна неговото име и ФБР — хоооп! — и Доминик смаян видя по новините на Канал 6 как Гракър едновременно щраква белезниците на престъпника и дава интервю на Джулия Ярбъро. След десет дни Гракър стана специален агент на ФБР за Маями.

Бюрото винаги се стремеше да се намърда, така че накрая то да се пише герой. След случаите с Уейко и Руби Ридж благоприятните отзиви в пресата за службата бяха рядкост. Сега обаче тялото на Марилин Сайбан бе намерено на федерална територия, което автоматически поставяше случая под юрисдикцията на ФБР и Доминик нямаше как да каже на Гракър да се разкара. Погледна към багажника и попита:

— Установена ли е самоличността на момичето?

— Ана Прадо, хубавицата, изчезнала от „Левъл“ преди няколко седмици. Тялото е в добро състояние. Убита е преди ден-два. Жалко, такава красавица.

Доминик сложи гумените ръкавици и отметна бялото покривало. Още едни мъртви очи се вторачиха безпомощно в него. Този път бяха ясносини.

— Някой да я е местил или докосвал?

— Не. Намерихме я както я виждаш. Костюмите надникнаха, но толкоз. Аз я наглеждах. Не е имало пипане, не съм пускал до нея никакви момчета. Криминалистите си направиха снимките. Свършиха преди десетина минути.

Голото тяло на Ана Прадо лежеше по гръб със свити на една страна крака. Ръцете й бяха вързани с найлоново въже над главата. Платиненорусата коса — прибрана като възглавница под нея. Гръдният кош беше отворен с два разреза на кръст, а гръдната кост прецизно строшена. Сърцето липсваше. Под тялото се беше събрала кръв, но не много, което говореше, че е убита другаде.

— Вероятно я е пренасял към пусто място, където да си поиграе още с нея. След месеци щяхме да намерим скелета й в някое тресавище или помийна яма… и сигурно точно преди някой голям празник. Да ти кажа нещо, Дом, в случай че не си го разбрал. Много шантави гадове живеят на тоя свят. — Отдръпна се от мантинелата и запали нова цигара. Показа среден пръст на бавно преминаващите коли. — Като тия болни от любопитство червеи, които едва-едва пълзят, за да я огледат хубавичко.

— Тялото, изглежда, не е започнало да се разлага, Мани. — Доминик докосна ръката й и видя, че плътта е мека и подвижна. Кожата беше студена. Трупното вкочаняване беше изчезнало, но не много отдавна. Вероятно смъртта бе настъпила преди по-малко от един ден. Доминик отстъпи назад и нещо изхрущя под подметката му. Наведе се и вдигна парче от счупен червен стоп. Прибра го в джоба си. — С какво отвориха капака на багажника?

— Метален лост. Само Линдеман от Бийч е докосвал капака, след като го отвориха. Криминалистите са готови да претърсят багажника, но първо съдебните медици трябва да вдигнат тялото. Исках ти да видиш всичко, преди да им разреша.

— Кой е този Бантлинг? Има ли криминално досие? — Доминик погледна назад към полицейската кола, на чиято задна седалка седеше неподвижна фигура, но в тъмното не различи чертите на лицето.

— Не. Проверихме. Няма никакви данни. Обадих се на Джани, анализаторката от нашата група, в момента тя разнищва целия живот на отрепката, от първото му насиране в пелените до последното му изпикаване днес. До закуска ще знаем повече.

— Какво работи? Откъде е? Не съм чувал нищо за него. Падал ли ни е на мушката досега?

— Не. На четирийсет и една години е, работи като търговец към някаква префърцунена дизайнерска фирма от Бийч — „Томи Тан Фърничър“. Често пътува до Южна Америка и Индия. Твърди, че отивал на летището, когато Чавес го спрял. Знаем със сигурност само, че нищо не казва. Точно сега цяла армия от нашите е пред къщата му, разпитват съседите и чакат заповед за обиск. Засега отговорите на съседите са обичайни: простотии от рода на „изглеждаше свестен, но усещах, че крие нещо особено“. Утре медиите ще тръбят как съседите били ясновидци, а ние — идиоти. Обадих се в щатската прокуратура и Мастерсън и Бауман от нашата група подготвят заповедите. Ще ги занесат от прокуратурата на С. Д. Таунзенд и заедно ще отидат в дома на съдията да ги почерпи с бисквитки и млекце, та да сложи и подпис между другото.

— Бантлинг казва ли нещо?

— Нищо. Мълчи. Не е обелил дума, откакто отказал на Чавес да отвори багажника. Вкарахме го на задната седалка в колата на Лу Риберо и включихме микрофоните да слушаме, но той даже не сумти. Наредил съм на всички да не го закачат, ние ще се оправяме с него. Дори федералните не са го разпитвали. Засега, макар да съм сигурен, че това е в списъка на намеренията им.

— Добре. Криминалистите да започват. Предай трупа на съдебните медици. Проследи ги да сложат пликчета върху ръцете й, преди да вдигнат тялото.

Доминик кимна на техниците и криминалистите край пътя, които се опитваха да останат незабелязани, въпреки сините жилетки с яркожълти светещи букви и надписи Полицейски и Съдебномедицински следователи. Те се спуснаха към багажника като термити на дърво.

Доминик мълчаливо поздрави полицаите около колата и мина покрай тях. В небето над него се чу силно бръмчене на пристигащ хеликоптер и отгоре го заслепи ярък прожектор.

— Ей, Мани, да не би дебелогъзият ти шеф да идва за повторен оглед? — викна той.

Мани присви очи и погледна нагоре. И пак отвратен отвърна:

— Не позна, приятелю. Тия са от Канал 7, предаването в десет, новини и произшествия. Май попадаме в централно време. Ще ни покажат в единайсет. Не забравяй да се усмихнеш.

— По дяволите. Ордата каца. Давай бързо да откараме тоя тип при нас да го поразпитаме, преди да се усети, че в щата ни има смъртно наказание и преди да се разскимти за адвокат. Ще разговарям с хората от Бюрото като се върнем, но отсега да им бъде ясно, заподозреният е наш!

Доминик отвори задната врата на арестантската кола и надникна вътре. Задържаният гледаше право пред себе си. При слабата светлина от лампичката на тавана Доминик видя, че дясното му око е насинено и подуто, а от дълбоката рама на скулата му се стича кръв. По врата му имаше ясни червени следи от стискане с пръсти. Вероятно се бе спънал, докато са го водили към колата. Доминик винаги се изненадваше колко несръчно се държат заподозрените при арест. Особено в Маями Бийч. Ръцете му бяха стегнати с белезници зад гърба.

— Господин Бантлинг, аз съм специален агент Доминик Фалконети от управлението във Флорида. Трябва да дойдете с мен. Искам да ви задам няколко въпроса.

Уилям Бантлинг продължи да се взира безизразно пред себе си. Примигна само веднъж.

— Знам кой сте, агент Фалконети. И ви заявявам, че нямаме какво да обсъждаме с вас във вашето управление, пък и където и да е. Позовавам се на правото си да мълча. Искам да говоря с моя адвокат.