Джилиан Хофман
Възмездие (16)

15

Септември 2000

Красивите някога лица го гледаха с мъртви празни погледи. Изумруденозелени и теменужени очи изпод дълги плътно почернени мигли се втренчваха в нищото — пусти, безжизнени. Начервени пълни устни днес бяха само зеещи черни дупки. Последното нещо, видяно от тези очи, е било невъобразимо ужасно. Устите бяха застинали във всевечен писък.

Агент Доминик Фалконети от полицейското управление на щата Флорида седеше сам в сивото помещение, някогашна заседателна зала. Подпрял глава с ръце, той гледаше снимките, окачени на Стената, и разтриваше с пръсти слепоочията си, за да разнесе туптенето от нарастващото напрежение. Голямата маса от черешово дърво беше отрупана с полицейски доклади, зелени папки със следствени документи, изрезки от вестници и листове с показания. До картонена чаша кафе и смачкана кафява опаковка от сандвич димеше забравена цигара. Екранът на телевизора в ъгъла на разхвърляната стая, на който току-що бе изгледал злокобната видеокасета, съскаше на междинна позиция. Ярката флуоресцентна лампа на тавана осветяваше петте зловещи снимки, подредени на масата пред него. Ново момиче за Стената.

По молба на полицията семействата на единайсетте изчезнали млади жени бяха предоставили за разпознаване скорошни фотографии на жертвите. Снимки от колежански балове и абитуриентски вечери, от споменици и фотостудия се усмихваха на Доминик, наредени на корковата дъска, която членовете на оперативната група мрачно наричаха Стената. Семействата бяха оставили по три, пет, а в някои случаи и по десет снимки на всяко момиче. От своята седемнайсетгодишна практика на следовател по убийства Доминик знаеше много добре, че не може да очаква от никоя майка да избере само една снимка, която да побира спомените за цял един живот, нито брат да намери фотография, на която сестра му да изглежда така, както той иска да я помни завинаги. Да се иска подобно нещо беше равносилно на неуважение. Затова подбра по една подробна снимка на всяко момиче за Стената, а останалите дискретно прибра в папките. Единайсетте красиви лица бяха подредени хронологично върху корковата дъска по реда на тяхното изчезване, а не по датите на откриването на телата им.

Под тях в поразяващ контраст с щастливите портрети бяха полицейските снимки на голите тела на девет от изчезналите жени. В долната част на корковата дъска, която вече обхващаше цялата дължина на стаята, бяха закачени с цветни кабарчета по още пет снимки от местопрестъплението и аутопсията на всяка от жените. Смразяващи натюрморти на тема преди и след това. Като в сандвич между снимките на живота и смъртта стояха акуратно изписани картончета за всяка от жертвите с данни за името, възрастта, особените белези и датата и мястото на изчезването. Последният ред съдържаше датата и мястото на откриването на телата и преценката на съдебния лекар за датата и часа на настъпването на смъртта. Причината не беше отбелязана. Гланцовите цветни снимки на Стената недвусмислено я сочеха.

Доминик отпи глътка от студеното кафе и за стотен път се загледа в тези призрачни лица и в техните някога така доверчиви, а накрая ужасени очи. Какво ли са видели в последните мигове на краткия си живот, преди всичко да потъне в милостивия мрак?

Всичките бяха много млади. Повечето бяха двайсетинагодишни, а няколко не бяха имали дори шанса да ги стигнат. Най-голямата от единайсетте беше на двайсет и пет години, а най-младата — едва на осемнайсет. На снимките приживе усмивките им сияеха срамежливо закачливи. Русата коса на една падаше на златни букли по раменете; платинено светлите къдри на друга бяха подстригани на черта до ушите; кехлибарените кичури на трета се спускаха прави по гърба. Всичките бяха руси и много красиви. Толкова красиви, че на Стената бяха окачени пробни снимки за манекенки на шест от тях.

През последните осемнайсет месеца от претъпканите клубове и модни заведения на Саут Бийч, където се забавляват богатите, прочутите и красивите, единайсет млади жени бяха изчезнали под палмите по Оушън Драйв и Уошингтън Авеню и бяха потънали в тропическата нощ на Маями. След седмици, че и месеци, откриха едно по едно на затънтени места из целия окръг Маями-Дейд осакатените голи тела на девет от жените. Местопрестъпленията бяха непредсказуемо разпръснати: стара захарна рафинерия в Евърглейдс, затворена полуразрушена къща в центъра на Либърти, изоставен супермаркет в Кендъл. Убиецът дори не правеше опити да крие труповете или да заличава следите от деянията си, по-скоро май се надяваше те да бъдат намерени. Бързо стана ясно, че жестоката смърт на всяка жена, както и нейното отвличане, са били старателно планирани с бруталност, която поразяваше даже най-закоравелия сред следователите.

Изнасилените тела носеха ужасяващия почерк на сериен убиец: той е избирал жертвите си видимо случайно, но очевидно воден от причини, познати само на извратения му мозък. Бил е толкова нагъл, че е избирал жертвите си пред очите на стотици свидетели и толкова дивашки жесток, че си бе спечелил зловещото прозвище Купидон.

Всяка жена бе разрязана по дължина от гърлото до стомаха и след това напречно под гърдите. Гръдната кост — строшена с неизвестен предмет, ребрата стърчаха счупени и назъбени. Сърцето — изтръгнато. То липсваше при всички жертви. Оставял бе изкасапения гръден кош широко отворен със зейналата черна дупка на мястото на сърцето. Всички жени бяха намерени голи в неприлични пози и всяка е била изнасилвана преди смъртта си вагинално и анално с един или няколко неизвестни предмета. Някои дори и post mortem.

Създаде се оперативна група от дванайсет детективи и полицаи от пет различни полицейски служби — от управленията на Маями Бийч, Маями Сити, Маями-Дейд и Маями Норт — да работи само по задачата „Купидон“. По искане на губернатора Буш полицейското управление на Флорида, което водеше криминалните разследвания в щата, предостави заседателната зала в регионалния център за щаб на групата. Осигурени бяха още криминалист-анализатор, копирна машина, факс и секретарка на половин работен ден. Тъкмо в тази зала бе поставена корковата стена. В началото тя беше със стандартни размери — нещо като деветдесет на шейсет сантиметра. Но след като за осем месеца изчезнаха шест жени, откриха три тела и нямаше събрани улики, щатското полицейско управление командирова своя специален агент Доминик Фалконети. Първата работа на Фалконети беше да заповяда разширяване на корковата стена.

Двата прости дървени библиотечни шкафа и картотеката бяха избутани в ъглите, за да се отвори място за копирната машина, трите компютъра и многобройните картонени кутии, натрупани една върху друга до стените. Бившата украса на залата — паметни плакети, трофеи, награди и картини — беше свалена и безразборно натрупана върху кутиите, за да инсталират корковата Стена. В картонените кутии бяха събрани многобройни зелени папки с разследвания, полицейски доклади, картончета, улики и протоколи от разпити. В тях бяха описани до най-малки подробности последните месеци, дни и минути от живота на изчезналите млади жени. В друга купчина кутии бяха събрани документи за паричните сметки на жертвите, дневници, тефтерчета, писма, албуми със снимки и електронна поща: най-интимните свидетелства, факти и подробности, които завинаги оставаха част от обществения архив на щата Флорида.

Доминик откри кутийката с кабарчетата върху картотеката до друга забравена чаша кафе. Едно по едно той набоде розовите им главички през петте снимки и ги закрепи на корковата табла под картончето с надпис МАРИЛИН САЙБАН, 19.

Без картончетата беше практически невъзможно да се направи връзка между полицейските снимки от местопрестъплението и фотографиите на жертвите, направени приживе. Някогашните прекрасни лица бяха подути и подпухнали, коприненият тен беше станал пепеляв, сив или още по-ужасно — кожата изпускаше тъмна гной. Вместо блестящи бели усмивки от устните пълзяха червеи и се подаваха черни езици. Златните букли и платинените къдри тъмнееха от засъхналата кръв. В горещата влага на Флорида трупното разложение напредваше бързо и в много случаи телата се идентифицираха само по зъбната картина.

Доминик огледа за кой ли път Стената, търсейки онова нещо, което не се забелязва. Николет Торънс, двайсет и три; Андрия Галахър, на двайсет и пет; Хана Кордова, на двайсет и две; Кристъл Пиърс, на осемнайсет; Синди Соренсън, на двайсет и четири; Джанет Глийдър, на двайсет; Триша Макалистър, на осемнайсет; Лидия Бронтън, на двайсет и една; Марилин Сайбан, на деветнайсет. В далечния край на стената се усмихваха още два портрета, но техните картончета не бяха пълни. Морган Уебър, на двайсет и една, забелязана за последен път в бар „Кливландър“ на Маями Бийч на 20 май, 2000 година и Ана Прадо, двайсет и четири годишна, видяна последно на 1 септември 2000 г. в нощния клуб „Левъл“ край Саут Бийч. Още две изчезнали жени. Вероятно мъртви.

Доминик дръпна за последен път от догарящата цигара и смачка фаса в пепелника. Беше отказал пушенето преди няколко години, но след като миналия месец само за седмица откриха телата на Синди Соренсън и Лидия Бронтън, припалваше тайно от време на време. Той погледна през единствения малък прозорец на залата. Оградата около съседното хранилище за веществени доказателства хвърляше странни зигзаговидни сенки върху големия празен паркинг на управлението. Всички отдавна си бяха тръгнали и навън вече беше съвсем тъмно. На конферентната маса стоеше кафяв класьор, пълен с полицейски доклади и бележници. Беше чисто нов. На корицата му пишеше: Марилин Сайбан, родена 16/04/1981; дата на изчезване 28/07/2000; дата на откриване 16/09/2000.

Поради напредналото разложение на нейното тяло съдебният лекар не можеше да определи точно времето на настъпването на смъртта. Смяташе, че е станало преди две до четири седмици. Следователно Купидон я бе държал поне три седмици, преди да й позволи да умре. В десния ъгъл на класьора бе изписана цифрата 44 и оградена с кръг — броят на снимките от аутопсията и местопрестъплението. Доминик беше забол вече пет от тях на Стената.

Тялото на деветнайсетгодишното момиче бе открито вчера, малко преди разсъмване при учебна тренировка на полицаи от окръг Маями-Дейд в изоставен ракетен силоз на американския флот на запад от Флорида Сити. Характерната миризма на разложение ги блъснала, когато отворили металната врата на силоза. В далечния край на изоставената сграда от стари мръсни чаршафи и найлонови въжета била издигнато нещо като палатка с площ около два квадратни метра. Първоначално полицаите си помислили, че там се е подслонил бездомник или деца са си направили укрепление в изоставеното помещение.

Сметнали, че миризмата идва от умряло животно. Дръпнали чаршафите и открили останките на някога красивата манекенка.

Голото тяло на Марилин седяло на циментовия под с гръб, опрян на стар ръждясал варел. Дългата й пепеляворуса коса била стегната на конска опашка, привързана със скоч към варела, така че главата и вратът да стоят изправени. Очите и устата зеели широко отворени. Кожата й, гнойна и напукана от горещината, се смъквала на големи парцали и разкривала черните гнили тъкани и мускули. Краката й, изкълчени от тазобедрените стави, били широко разтворени, ръцете спуснати надолу, а пръстите с оголени кости, пъхнати в срамния триъгълник. Както и при другите жертви, Купидон отново бе оставил характерния си подпис. Гръдният кош бил отворен и в него зеела голяма кухина. Доколкото можело да се съди от количеството кръв по циментовия под и обилните пръски по провесените чаршафи, тя вероятно е била умъртвена на мястото, където е била намерена. Смъртта била настъпила от масивния кръвоизлив при разкъсването на аортата и изваждането на сърцето. Съдебният лекар не можеше да каже дали е била в безсъзнание, но по кръвните петна наоколо допускаше да е била жива, когато са изтръгвали сърцето й.

Марилин бе изчезнала от клуб „Ликуид“ в Саут Бийч в една петъчна вечер два месеца по-рано. Четиримата приятели, с които била в препълнения клуб, казали, че отишла на бара да си вземе питие и повече не я видели. Помислили, че е срещнала познат и е тръгнала с него, затова на полицията в Маями Бийч било съобщено за изчезването й едва два дни по-късно, след като не се явила на работното си място като келнерка. Снимката, предоставена от родителите й, била направена само два дни преди да изчезне за някакъв дилър на стари коли в Кийз.

Криминалистите щяха да прекарат следващите пет дни в претърсване на всеки сантиметър от силоза, склада и околността, но Доминик не очакваше кой знае какво. И на предишните осем местопрестъпления не намериха нито отпечатъци, нито сперма, косми, чужда ДНК, никакви следи. Заедно с колегите си от Маями-Дейд криминалистите от Кий Уест преравяха през последните два дни целия район наоколо за следи от гуми, стъпки, фасове, дрехи или оръжие, но се връщаха с празни ръце. Бившият военен полигон беше разположен твърде далеч от главния път и хора рядко минаваха през този район. Най-близката бензиностанция беше на повече от осем километра. Обектът беше ограден с проста ограда, многобройни табели „Влизането забранено“ и метална бариера, която можеше да отключи и двегодишно дете.

Положението беше ужасно разочароващо. След цели осем месеца работната група не бе напреднала с нито стъпка към залавянето на престъпника. Или престъпниците. А изчезванията и убийствата се случваха все по-често. Жестокостта на умъртвяването ставаше все по-яростна и преднамерена, но все така организирана и овладяна. Всяко ново местопрестъпление показваше, че убиецът става по-дързък и самоуверен. Той предизвикваше полицията да го открие. Някои жертви бяха убити на местата, където ги откриваха, други обаче са били измъчвани и убити другаде, а след това телата им са били пренасяни и шокиращо излагани на показ. Защо само някои, а други не? Личеше, че всички местопрестъпления са били нарочно избирани и аранжирани. Защо? Какво казва престъпникът? Според съдебните лекари телата на първите жертви, Николет Торънс и Хана Кордова, бяха открити дни след убийствата им. Изчезването им беше обявено в рамките на същата седмица. Сега Купидон отделяше повече време на новите жертви и очевидно експериментираше. Минаваха месеци между изчезването и откриването на телата.

Пресата отразяваше убийствата непрестанно и неуморно. При всяко ново местопрестъпление медиите устройваха истински цирк с репортажните коли, камерите и прожекторите. Новинарски екипи от страната и света разпъваха лагери в Маями, за да предават за „серията брутални убийства, които полицията не може да разреши“. Нахални напористи репортери се блъскаха около чувалите с труповете да ги покажат първи, за да поддържат любопитството в националния ефир със съобщенията си за поредната жертва на Купидон.

Доминик прокара пръсти през гъстата си черна коса и погълна остатъка от кафето. За последните два дни не му се събираха и четири часа сън. Подръпна леко прошарената си козя брадичка, която се опитваше да пусне отскоро. Напоследък му дойде много. Знаеше, че външно си го бива, но отвътре започваха да му натежават неговите трийсет и девет години.

Беше от работата. От тия случаи. Изцеждат те докрай, колкото и да се опитваш да се дистанцираш. Във всяко от тези млади, красиви и свежи лица виждаше своя дъщеря, приятелка, сестра. Вглеждайки се в техните мъртви очи, виждаше собствената си племенница, довчера дете, което се люлее на люлка от стара гума в двора на Лонг Айланд, а днес разкошна госпожица, поемаща пътя към университета „Корнел“. От седемнайсет години разкриваше убийства, първите четири в полицейското управление в Бронкс, а после тринайсет като специален агент в отряда за тежки престъпления към полицейското управление на Флорида. Всяка година си обещаваше, че ще е последна. Всяка година се заричаше да подаде молба за преместване в отдела за финансови престъпления, там всичко е спокойно и сътрудниците си тръгват в пет следобед. Но годините идваха и си отиваха, а той не се измъкваше от труповете и обиските в три през нощта. По някаква причина се чувстваше призван да завърши работата си. Няма измъкване за него, докато не хване последния убиец, докато не отмъсти за последната жертва, а за съжаление това невинаги можеше да стане.

Той знаеше, че и най-изпеченият убиец допуска грешка. Без изключение. Серийният убиец дори оставяше визитната си картичка. В кариерата си Доминик Фалконети беше работил по четири серийни убийства, в това число по случаите с Дани Ролинг от Гейнсвил и Тамиамския удушвач в Маями. Ако човек се върне да прегледа престъпленията на най-зловещите разкрити серийни убийци, лесно ще открие къде са се издънили. Просто трябва да знае къде да търси. Синът на Сам, Бостънския удушвач, Джон Уейн Гейси, Тед Бънди, Джефри Дамър.

Просто трябва да знае къде да търси.

За пореден път се вторачи в Стената да търси липсващото звено, което не виждаха. На отсрещната стена на залата бяха закачени въздушни снимки на Саут Бийч и окръг Маями-Дейд, а по тях бяха набодени червени и сини кабарчета. Червените бяха струпани в елегантния район Соуби и отбелязваха местата, откъдето бяха изчезнали жените. Сините бяха разпръснати по цял Маями.

Беше девет вечерта. Доминик сложи очилата и под светлината на флуоресцентната лампа отново се зачете в показанията на Шели Ходжес, която последна бе видяла приятелката си Марилин Сайбан жива. „Беше толкова претъпкано, че келнерите не смогваха да изпълнят поръчките. Марилин каза, че мярнала на бара някакви познати и отиде да си поръча едно мартини. Повече не я видях.“

Някакви познати. Не един. Възможно ли е убийците да са повече? Обикновено серийните убийци действат самостоятелно, но има и изключения, например удушвачите от Хилсайд или братовчедите убийци от Калифорния. Ако предположим, че убийците са няколко, Марилин ги е познавала достатъчно добре, за да тръгне с тях от бара. В оперативната група отдавна обсъждаха хипотезата, че всички жертви са познавали убиеца си. Как иначе ще изоставят доброволно своите приятели да ги чакат в претъпканите барове?

В такъв случай трябва да има обща връзка от познанства поне между някои от жертвите. Но разследванията установиха, че нито една от тях не е познавала другите и не са се движили в общи приятелски кръгове. Момичетата не са работили на едно и също място, нито за една и съща модна агенция. Нямаше никаква връзка. Мислите му се въртяха лудо в омагьосан кръг, погледът му шареше по корковата стена.

Просто трябва да знае къде да търси.

Време е да се прибира вкъщи. Нищо повече не може да направи тази нощ, пък и никой от групата не бе останал. Събра книжата от масата и ги подреди в новата папка, извади от видеото касетата от убийството на Марилин Сайбан и изключи лаптопа си. В този момент телефонът му иззвъня.

— Фалконети.

— Агент Фалконети, тук е сержант Лу Риберо от полицейското в Маями Бийч. Имам добра новина за вас и приятелчетата ви от групата. Май пипнахме Купидона. С последната му жертва.