Джилиан Хофман
Възмездие (98)

97

Тя знаеше, че това е последният й шанс. Една-единствена възможност той да се приближи достатъчно, за да може да забие острието в окото, ухото или врата му. Силите й бяха ограничени, а ръцете още много слаби.

Той прекоси стаята, като си тананикаше. Застана близо, наведен над нея и намръщен. Тя разбра, че нещо не е наред. Стисна ръка и притисна още по здраво скалпела до дланта си. Дали не е върнала носилката на същото място? Или е преместила твърде настрани количката с инструментите? В пълния мрак беше невъзможно да види как са разположени предметите в стаята и кой точно къде се е намирал.

Той беше близо, но не достатъчно. Явно бе разбрал, че нещо не е наред. Връзката. Видя, че ръката й не е завързана. Въпреки ледения въздух в стаята, по лицето й се стичаше пот. Хвана ръката й, повдигна я и я пусна върху платформата. Тя я остави да падне и се опита това да изглежда естествено, но без да изпуска скалпела. Не се издавай. Каквото и да става, не се издавай. Той, изглежда, остана доволен и се обърна към количката с инструментите.

Тайно в себе си тя въздъхна с облекчение. По-близо. Ела по-близо да ми сложиш венозната система. Още няколко сантиметра.

Внезапно той сграбчи китката й и я притисна с всичка сила към платформата, опитвайки се да разтвори пръстите й. Не. Не. Не отпускай ръка. Стисна още по-здраво скалпела и усети как той се врязва в кожата, сухожилията и мускулите. Въпреки това не го пускаше. Докато и последният й пръст не бе разтворен и тя бе ограбена отново. Той се усмихна самодоволно, разгадал отново нейните намерения. Пак бе провалил плановете й. По лицето й се стичаха сълзи. Боже мой, не. Всичко не може да свърши по този начин.

По-близо. Ела по-близо, копеле. Имам още една карта в ръката си. Последен опит, преди да заспя завинаги. С малко късмет, този път ще успея. Защото това е последният ми шанс.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, а в ръката си държеше спринцовката и гумената лента.

— Пържи се в ада! — изкрещя тя в ухото му.

В лявата си ръка стискаше скалпел номер 3. С всичката сила, която можеше да събере, тя заби острието във врата му. Бликна кръв като от фонтан. Триумфалният израз в очите му внезапно се замени с шок и изненада.

Той залитна назад и хвана с ръка врата си. Блъсна металната количка и я запрати към стената. Хирургическите инструменти се разпиляха с дрънчене по черните плочки на пода. Протегна ръка към нея, като с другата държеше врата си, после се свлече по стената.

Навсякъде имаше кръв. Вероятно бе срязала каротидната артерия, защото кръвта шуртеше по зелената му престилка. Той продължаваше да я гледа вторачено и лицето му бе потъмняло от ярост. Давеше се, не можеше да диша.

Тя се прекатури от носилката и падна тежко на пода. Преряза я остра болка, хрясна счупена кост. Все още не можеше да разчита на краката си, мощното действие на халоперидола ги правеше безполезни като спукани гуми. Припълзя до боядисаната в черно врата, вдигна ръце да хване дръжката, без да го изпуска от поглед. Болката от падането беше много силна и тя едва си поемаше дъх.

Кръвта от врата му рукна по пода и му придаде още по-гладък и лъскав вид. Тя се опита да извика за помощ, но издаде само слаб и дрезгав и напълно безполезен звук. Точно в този момент от него се разнесе някакво хриптене и тя видя, че едната му ръка се опитва да вземе нещо от пода.

Бягай навън, махай се! Завъртя дръжката, но вратата не се отвори. Тогава си спомни подрънкването на ключовете.

Той беше заключил и двамата в стаята.