Джилиан Хофман
Възмездие (72)

71

Съдебните заседатели, които избраха — пет жени и седем мъже — положиха клетва в петък, точно в два и четиридесет и две следобед, само осемнайсет минути преди съдът да бъде разпуснат за Коледните празници. Според законите на Флорида, те не подлежаха на изолация и бяха оставени да се приберат при семействата си. Четирима латиноамериканци, двама афроамериканци и шестима бели трябваше да решат дали Уилям Бантлинг е виновен. Най-младият беше на двайсет и четири години, инструктор-водолаз, а най-възрастният — на седемдесет и шест, пенсиониран счетоводител. Всички живееха в Маями и макар да бяха чували и чели за убийствата на Купидон, заявиха, че нямат предварително мнение за вината му и се заклеха да бъдат честни и обективни в преценката си.

Докато Си Джей събере всичките си книжа и документи, съдът напълно опустя. Дори представителите на пресата прецениха, че изборът на съдебни заседатели е досадна и скучна процедура, която едва ли ще заинтересува читателите им.

Щатската прокуратура беше пуста като съда. Тиглър официално бе разпуснал персонала в три следобед, но повечето си бяха тръгнали още преди това. Си Джей премина край празните бюра на секретарките, украсени с шарени коледни картички, а кошчетата край тях бяха препълнени с разкъсана червена, зелена и бяла опаковъчна хартия. Една голяма количка, с която обикновено се пренасяха досиета, беше зарязана до ксерокса, препълнена с празни пластмасови чаши и чинии, останали от коледното празненство, на което тя не можа да присъства. Повечето от прокурорите бяха заминали още в понеделник на двуседмична ваканция, опитвайки се да използват докрай останалите от отпуската дни и сега техните кабинети бяха също тъмни и пусти.

Си Джей се зае с купчината кореспонденция, насъбрала се през седмицата на процеса. След няколко часа приключи и подреди документите, които щяха да й трябват за встъпителната реч, а останалите заключи в шкафа. Взе палтото си от облегалката на стола, чантата и куфарчето и се запъти бавно към асансьорите. Беше чувала, че броят на самоубийствата е по-висок около Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Празниците бяха не само най-приятните дни в годината, можеха да са и най-самотните.

Излезе на пустия вече паркинг и закопча палтото си. Дори толкова на юг в слънчева Флорида по това време на годината нощем ставаше доста хладно, особено когато задухаше декемврийският вятър от поречието на река Маями.

Всички имаха планове за празниците, как да прекарат времето с приятели и любими. Не и тя. Си Джей нямаше план и дните щяха да се изнижат като всички Коледи досега — без обичайната размяна на пожелания за здраве, щастие и късмет, дето се мъдрят по всички честитки. Разбира се, можеше да отиде при родителите си в Калифорния, ако изобщо си струваше да лети за два дена до Западния бряг, но тъжните и неприятни спомени, които оставяха у нея подобни пътешествия, я възпираха да ги предприема. Майка й старателно избягваше всякакви сериозни теми за разговор и се ограничаваше само до времето и музиката, а баща й я гледаше тъжно, очаквайки всеки момент тя да се разпадне. Едва се справяше емоционално със седмица ваканция през лятото и определено нямаше да издържи сега дори една празнична вечеря. Бантлинг й бе отнел и близостта с родителите й. Тази година ще се задоволи с компанията на Люси и Тиби и с домашно приготвена пуйка. В самотата на своята кухня ще пише отново и отново своята встъпителна реч и ще се готви за кръстосаните разпити, ще се посвети изцяло на усилието да убие един убиец.

Точно от седмица не бе виждала и чувала Доминик и се питаше как ли ще прекара той Коледните празници. В семейство? С приятели? Сам? Осъзна колко малко всъщност го познава, макар да бе искала да научи повече. Залъгваше се с мисълта, че когато процесът приключи, ще продължат отношенията си оттам, където ги бяха оставили, но се страхуваше, че вече е невъзможно. Когато си тръгна от нейния дом, а тя го изпрати до вратата, Доминик сякаш взе решение.

Още една жертва в името на справедливостта. А тази не беше никак малка.

Стигна до джипа си и натовари в него папките и чантата, махайки за довиждане на пазача, който я наблюдаваше от топлата си осветена будка на входа на сградата „Греъм“. След това подкара към Форт Лодърдейл и пуйката, без да забележи в сенките на дърветата познатото лице, което мълчаливо я наблюдаваше.

Дебнеше. Чакаше.