Джилиан Хофман
Възмездие (71)

70

Вратата на съдийската стая рязко се отвори и съдия Часкъл влетя в залата, развял черна тога.

— Всички да станат. Заседанието се открива. Ще го ръководи почитаемият съдия Леополд Часкъл — обяви тържествено съдебният пристав Ханк.

Публиката в залата замлъкна, съдията сложи очилата си и започна да разглежда списъка на кандидатите за съдебни заседатели, поставен пред него от секретарката на съда Джанин. Отделението за заседателите беше празно, както и цялата дясна страна на залата, отделена от останалата част с въже. Докато течеше подборът, там щяха да седят кандидатите. Многобройната публика и представителите на пресата изпълваха останалата част. Беше понеделник, девет и десет сутринта, осемнайсети декември.

— Добро утро на всички. Съжалявам, че малко се забавих. Имаше предпразнична закуска за съдиите и ме задържаха. Такъв е сезонът. — Прикрепил очила на върха на носа си, той огледа залата. — Независимо от сезона, не се допуска носенето на шапки в залата — каза той на секретарката и посочи с поглед червено-бялата коледна шапчица, която тя беше сложила на главата си. Стресната, тя моментално я смъкна и я пъхна под бюрото. — Така, днес ще гледаме Щатът Флорида срещу… — започна съдията и спря, втренчен в подсъдимата скамейка. — Къде е обвиняемият? — попита намръщено.

— В затвора. Водят го към залата — отговори Ханк.

— Трябваше да е на мястото си. Като съм казал девет, това не значи девет и петнайсет. Само съдията има право да закъснее.

— Да, господин съдия, но, изглежда, че е имало проблеми с него тази сутрин — поясни Ханк. — Не се е подчинил на надзирателите.

Съдията поклати ядосано глава.

— Не искам обвиняемият да бъде въвеждан насила в залата пред очите на заседателите. Това може да ги предубеди. Задръжте ги, докато той заеме мястото си. Колко са кандидатите, Ханк?

— Двеста.

— Двеста? Преди празниците? Хубава работа. Да започнем с първите петдесет и да видим как ще потръгне. Ще кажа няколко думи на господин Бантлинг, преди да започне изборът. — Той изгледа Лурдес над очилата си. — Госпожице Рубио, вашият клиент си е създал репутация на размирник както в залата, така и извън нея.

Лурдес изглеждаше притеснена, като че ли носеше вина за поведението на клиента си дори когато не е до него. На срещата при съдията миналата седмица Си Джей я видя за пръв път след Хелоуин и забеляза, че тя избягва погледа й.

— Съжалявам, господин съдия — започна тя, но я прекъсна отварянето на вратата към ложата на заседателите. Трима яки надзиратели въведоха окования Бантлинг. Беше облечен в скъп черен италиански костюм, бяла риза и дизайнерска копринена връзка. Въпреки че според Си Джей бе смъкнал поне десет килограма, все още изглеждаше добре, с изключение на лявата страна на лицето му, която бе зачервена и ожулена. Надзирателите го накараха насила да седне до Лурдес, която едва забележимо отдръпна стола си.

— Не сваляйте все още белезниците. Искам да си поговорим с господин Бантлинг — каза строго съдията. — Защо закъсняхте?

— Имахме си разправия с него, господин съдия — отговори надзирателят. — Започна да крещи и да ни ругае, защото не му разрешихме да се появи в залата с всичките си бижута. Нарече ни крадци. Трябваше да го усмиряваме, за да го извадим от килията.

— Защо не му разрешавате да си носи бижутата?

— От съображения за сигурност.

— Че каква заплаха за сигурността може да е един часовник? Да не се занимаваме с глупости. Разрешавам да си носи бижутата в залата.

Съдия Часкъл присви очи и се обърна към Бантлинг:

— А сега ме чуйте добре, господин Бантлинг. Виждал съм избухванията ви в тази зала и съм чувал за буйствата ви другаде, така че запомнете: не съм нито толерантен, нито търпелив. Още едно нарушение и сте вън, вече имате две. Ако се наложи, ще наредя да ви вържат и да ви запушат устата и ще присъствате всеки ден на заседанията в червения затворнически костюм. Ясен ли съм?

Бантлинг кимна, без да сведе очи под изпитателния поглед на съдията.

— Да, Ваша чест.

— Така, ако няма друго, готови ли сме да пристъпим към избора на съдебните заседатели?

През това време Бантлинг съсредоточи вниманието си изцяло върху Си Джей.

Съдията изчака, преди да продължи:

— Да започваме. Свалете оковите от господин Бантлинг, а вие, Ханк, доведете първите петдесет щастливци. Искам да приключим с избора преди края на седмицата. Да не проточваме нещата за след Коледа.

Въпреки че не й достигаше въздух и залата леко се въртеше, Си Джей успя да отговори предизвикателно на погледа на Бантлинг. Той прокара език по устните си и на лицето му изгря многозначителна усмивка.

Тя знаеше, че днес той няма да наруши мълчанието си. Ще я остави да се гърчи в очакване и ще пази тайната си като смъртоносно оръжие, което ще извади в избран от него момент и ще нанесе своя бърз и силен удар. Право в целта.

А тя няма дори да види как го насочва към нея.