Джилиан Хофман
Възмездие (70)

69

Лежаха дълго в тъмната спалня, свити един в друг като две лъжици от един комплект. Единствената слаба светлина идваше от червената лампичка на будилника и той нежно си играеше с русите къдри на врата, докато тя спеше. Винаги, когато прегръдката им свършваше, тя бързо обличаше фланелка, преди да се сгуши до него в леглото. Той плъзна леко ръка под нея, наслаждавайки се на топлата кожа, деликатните кости и добре очертаните мускули, които ги покриваха. Ръката му усещаше лекото повдигане и отпускане на заспалото й тяло в ритъма на спокойното й дишане.

Както често му се случваше, и този път мислите му се върнаха към Натали и му се стори, че слабата светлина на будилника осветява нейните тъмни кичури, разпилени по раменете и гърба. Неговата годеница, единствената друга жена в живота му, която беше обичал толкова силно и от която бе имал такава голяма необходимост. Само да е край нея и да я гледа как спи. Спомни си непоносимата болка, когато тя се изплъзна от него и накрая я загуби. Мъката напълно го обсеби. С нейната смърт бе умряла и част от него, като че ли някой бе издълбал гърдите и изтръгнал сърцето му. Смъртта й му показа какво чувстват близките на жертвите по делата, които разследваше, и какво имат предвид, когато му говорят за огромната мъка от загубата на любимите си. Мъка, която прониква навсякъде, до дъното на душата. Тогава проумя последната жестока тайна на членуващите в клуба на скръбта: времето невинаги лекува.

Няма да намери сили да преживее втори път подобна мъка. Спомни си, че дори минаването през празния апартамент и докосването до многобройните щастливи спомени, които го изпълваха, се превръщаше в истинско мъчение — картина или масичка, която са купили заедно, любимата й чаша за кафе. Тази всекидневна агония така го бе потиснала, че накрая той се закле никога да не позволи друга жена да влезе в живота му. Опитваше се да избута спомените назад, да ги заключи дълбоко в паметта си, но после някое познато усещане ги отприщваше и те изплуваха ярки, настойчиви, търсещи внимание. Непрекъснато виждаше красивото лице на Натали и нейната усмивка.

Лежеше до Си Джей и ароматът на косата й го подлудяваше. Въпреки всички доводи на разума, той копнееше все по-силно за нея, искаше да знае всичко за тази красива, тайнствена и неспокойна жена.

Целуна врата й, тя се размърда и се притисна към него.

— Колко е часът? — промърмори сънено.

— Дванайсет. Спала си около час.

— Дано не съм похърквала.

— Този път не си.

Тя се обърна към него и сложи глава на гърдите му.

— Умирам от глад. — Погледна към затворената врата на спалнята, под чийто праг се процеждаше тънка ивица светлина. Всичко беше спокойно. — Интересно дали нещо е останало от пилето?

— Много се съмнявам.

— Също като в лошите филми на ужасите. След като са правили любов, той я праща да му донесе бира от кухнята, но се оказва, че всичко е унищожено от любимите малки чудовища.

— Добре, че затворих вратата — продължи той в същия дух. — Иначе тлъстият котарак щеше да ме заплаши със собствения ми пистолет за още храна. Нали е лидерът!

— Май имам замразена пица. Може би и малко супа. Какво ще кажеш?

Полежаха още малко в тъмната стая, преди Доминик да се обади отново.

— Какво означават инициалите Си Джей? — попита той внезапно. — Никога досега не съм те питал.

Тялото й се стегна. Въпросът я завари неподготвена.

— Клои — прошепна. — Клои Джоана.

— Клои. Харесва ми. Защо не използваш това име?

— Не ме наричай така, моля те.

— Няма, щом не искаш, но поне ми кажи защо.

— Не мога да говоря за това. Прекалено е лично. — Тя се обърна настрана.

Той изчака малко и отново попита с въздишка:

— Ти си пълна с тайни. Защо не ми се довериш?

— Това име е част от миналото ми. Не искам да си го припомням.

— Но миналото ти е също част от теб — каза тихо той. — Аз искам да съм част от теб.

— Миналото е каквато съм била, а не каквато съм днес. Това мога да ти дам, Доминик. — Тя седна решително в леглото.

Той също седна и започна да се облича.

— Добре, добре. Щом предпочиташ така — каза примирено. — Да забъркам ли един омлет? Има ли яйца?

Тя замълча, преди да продължи:

— Виж, Доминик, трябва да ти кажа нещо и се надявам, че ще ме разбереш правилно. — Седеше на леглото в тъмната стая с гръб към него. — Процесът започва след няколко дни и докато тече, не мисля, че е… редно да се виждаме. И двамата ще бъдем под зоркото наблюдение както на пресата, така и на нашите шефове, а моите чувства към теб са изписани на лицето ми. Трябва да запазим известна дистанция.

Той прие думите й като шамар в лицето.

— Си Джей, какво значение има дали хората ще разберат за нашите отношения?

— За мен има значение. Не искам да изложа на риск делото. Не мога. Бантлинг трябва да отиде на мястото, което заслужава.

— Съгласен съм и мисля, че точно така ще стане. Обещавам ти. — Той седна до нея на леглото. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Делото е стабилно. Ти си чудесен прокурор. Той ще си получи своето. — Обърна лицето й към себе си и я погледна право в очите. — Кажи ми защо толкова силно ти въздейства? Какво друго е направил, Си Джей? Кажи ми, моля те!

В този дълъг миг вярваше, че тя ще му каже. Устните й потрепваха и по лицето й се стичаха сълзи. Но след това се стегна.

— Не! — Избърса сълзите с опакото на ръката. — Доминик, наистина държа на теб. Повече, отколкото предполагаш, но ние с теб трябва да се държим на разстояние един от друг по време на процеса. Искам да виждам нещата в перспектива и ти трябва да ме разбереш. Моля те.

Доминик посегна към ризата си и се облече в пълно мълчание, докато тя продължаваше да седи на ръба на леглото с гръб към него. Отвори вратата и в стаята нахлу светлина. Гласът му прозвуча хладно.

— Не. Не искай повече от мен да те разбера, защото не мога.

Взе ключовете и пистолета, които беше оставил на масичката в хола, и излезе.