Джилиан Хофман
Възмездие (64)

63

Лурдес Рубио отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади оттам тъмната бутилка „Чивас Регал“, скъпото уиски, което пазеше за чествания, благоприятни присъди и оправдавания на свои клиенти. Днес то щеше да послужи за друга цел. Днес просто искаше да се напие, за да успокои нервите, които тресяха цялото й тяло.

Сипа си пълна чаша и погледна към бюрото, по което бяха пръснати ужасните снимки от местопрестъплението. Разрязаното окървавено тяло на Ана Прадо и широко отворените ужасени очи, гледащи от багажника на новичкия ягуар на нейния клиент.

В този момент мразеше себе си. За това, което каза в съда, за това, което почти каза и което премълча. Днес никой не спечели. Нямаше да се празнува победа.

Тя знаеше, че клиентът й е насилник. Извратен, садистичен, брутален. Знаеше също, че е изнасилил своята обвинителка и не изпитва никакво угризение, че е разсипал живота й. Лурдес подозираше, че е извършил това и с други жени, макар да не беше направил пред нея подобни признания. Все още не. Бил Бантлинг казваше само онова, което „трябва да се знае“. Не бе изненада, така постъпваха повечето от клиентите й.

Убиец ли е?

В началото, когато я ангажира, тя категорично щеше да каже не. За нея цялата история беше някакво прикриване, клопка или направо грешка. Този човек в никакъв случай не можеше да е насилник и убиец. Още по-малко Купидон. Беше я заблудил напълно, което рядко й се случваше. Всеки защитник по криминални дела знае и приема за нормално клиентите да не казват всичко и да лъжат, защото спасяват кожата си. Но Бил Бантлинг не беше като другите. Беше преуспяващ бизнесмен, очарователен, искрен и с приятна външност. Бяха станали приятели доста време преди да го арестуват, в събота правеха заедно сутринни кросове из Соуби, а в почивните дни изпиваха понякога по едно капучино в кафенето на книжарницата. Тя взе за чиста монета всичко, което той й каза, а сега разбираше, че са я направили на глупачка. Напълно заслепена от сладкодумния психопат. Това дълбоко я засегна.

Освен това Си Джей Таунзенд беше уважавана прокурорка, от която тя искрено се възхищаваше. Никога не се замесваше в мръсни политически игрички и не нанасяше подли удари под пояса, само за да се изтъкне. Лурдес беше наясно, че Си Джей също лъже и въпреки че мотивите й бяха обясними, това в никакъв случай не й правеше чест. Беше прегледала подробно инвентарните листове на иззетите предмети от къщата и колите на клиента й и се беше запознала лично с всяко веществено доказателство. Нямаше нищо. Липсваха улики, които според клиента й, би трябвало да са налице. Още една задънена улица. Лурдес не можеше да разчита вече дори на собствената си преценка за хората.

Вторачена в ужасяващите снимки, тя отпи една голяма глътка. Къде е справедливостта за Ана Прадо? Къде е справедливостта за нейния клиент, когото се бе заклела да защитава с всички сили? Какво изобщо е справедливост в наши дни?

Днес се провали и като адвокат. Накара оня полицай сам да се разбие в стената, със собствените си думи и в този момент спря! Не направи следващата крачка, защото знаеше, че клиентът й е насилник. Когато го видя в съда с каква злоба и лъст, без сянка от разкаяние гледа своята бивша жертва, тя се убеди, че ако той получи възможност, ще го извърши отново. Самата тя защитаваше с плам правата на жените от кубинската общност, сред която живееше и работеше. Беше председател на сдружението „Ла Луча“, което помагаше на латино-емигрантки, станали жертва на домашно насилие, да намерят подслон и защита. Как да се смята за защитничка на жените и да допусне един брутален насилник да излезе на свобода? Беше видяла какво е направил с една от жертвите си, същото щеше да се случи и със следващата.

Лурдес си сипа втора чаша и този път я изпи спокойно, без да почувства паренето от първата. Същата аналогия можеше да се направи и с нейното участие в този ребус. Навярно всяка следваща стъпка ще е по-лесна, ако помогне клиентът й да поеме към камерата за екзекуция. Навярно няма да я жегне гледката на иглата, която се забива във вената му. Да стане съучастник в убийството на собствения си клиент.

Защото тя наистина не вярваше, че той е убиец. Знаеше, че може да го отърве, въпреки че днес не го направи. Известно й беше за странното анонимно обаждане по телефона в полицейското управление на Маями Бийч през нощта на деветнайсети септември. Глупавото полицайче, пияно до козирката и облизващо се за лесна свалка, се беше разприказвало оная нощ в „Кливландър“ и тя бе разбрала каква е причината за спирането на ягуара, макар че сега то пееше друга песен. Въобразяваше си, че просто може да отрече казаното в бара и толкова. Но нещата не са толкова прости, нали?

Подмяташе в дланта си касетата, която бе изискала от управлението в Маями Бийч. На нея беше написано 19/9/2000 8,12. Обикновено записите на телефонните разговори се съхраняваха трийсет дни, преди да ги изтрият. За късмет тя получи поръчаното копие на двайсет и деветия ден.

Уискито даваше своя магически ефект и тя се почувства свободна и лека. Лурдес погледна отново снимките на Ана Прадо и си наля трета чаша.

Съдържанието се плъзна съвсем леко по гърлото й.