Джилиан Хофман
Възмездие (62)

61

Какво съм говорил? Какво съм говорил? Този въпрос не спираше да се върти в главата му. Хиляди приказки, но коя от тях съм разказал? Какво точно е чула тя? Онази вечер погълна такова количество алкохол, че когато се прибра, и името си не помнеше.

— Кажете си името за протокола — започна тя.

— Виктор Чавес, полицейско управление на Маями Бийч — заекна той. Спокойно, не се вълнувай!

— Откога служите в полицейското управление на Маями Бийч?

— Ъъъ, от януари. Януари двехилядната.

— Така, минаваме на преследването. На деветнайсети септември двехилядната година, вие сте дежурили от три до единайсет вечерта, когато моят клиент Уилям Бантлинг е бил задържан. Така ли е?

— Да, така беше.

— Всъщност вие сте полицаят, който е спрял неговата кола?

— Да.

— Какви бяха причините, които наложиха да спрете колата на господин Бантлинг?

Чавес се огледа глупаво наоколо, като че ли търсеше в сенките някой да му прошепне на ухото правилния отговор.

— С други думи, какво стана през онази нощ, полицай Чавес?

Чавес погледна към бележките, които носеше със себе си, но Лурдес го пресече.

— Разкажете с ваши думи, по памет, ако обичате.

Си Джей скочи от местото си.

— Възразявам. Свидетелят има право да ползва документи, които да опреснят паметта му.

Съдия Часкъл се наведе напред и погледна скептично към Чавес.

— Той все още не е декларирал пред съда, че има нужда от опресняване на паметта, госпожице Таунзенд. Освен това, полицай, допускам, че това е бил звездният момент в кратката ви кариера дотук и вие помните всяка минута от онази нощ. Защо не опитате най-напред без бележките, да видим дали ще върви?

Си Джей въздъхна, опитвайки се да не кръстоса поглед с отчаяния млад полицай.

— Бях патрулен. Намирах се на „Уошингтън“, когато забелязах ягуара, ъъъ, ягуар, регистрационен номер TTR-L57, да префучава край мен с превишена скорост на юг по посока на моста. Мостът „Макартър“. Тръгнах след него. Известно време го следвах по моста и само наблюдавах. Тогава той наруши правилника — премина от лента в лента, без да даде мигач, и тогава видях, че стопът е счупен. Настигнах го и го спрях точно пред редакцията на „Хералд“. Приближих го, поисках му книжката и той ми я даде. Беше малко нервен, изпотен, трепереше. Взех книжката и на път към моята кола спрях да огледам счупения стоп. Тогава видях някаква капки по бронята, заприличаха ми на кръв. Когато му върнах книжката, ми замириса на нещо от колата, на марихуана или нещо подобно и го попитах, Бантлинг де, дали може да отворя багажника, а той ми каза да се разкарам. Затова повиках отряда с кучета и подкрепление. Пристигна и Бочамп с кучето си Буч и Буч пощуря да се хвърля по багажника. Извинете, даде сигнал, че има нещо в него. Тогава го разбихме и открихме трупа на момичето.

— Сам ли патрулирахте, или с някой друг?

— Тази нощ бях сам.

— С каква скорост премина край вас господин Бантлинг?

— Ами, над шейсет, а в цялата зона разрешената скорост е четиридесет.

— Вие засякохте скоростта с радара, нали?

— Не.

— Значи сте карали след него и сте установили по вашия километраж, че той се движи с шейсет километра в час?

— Не. — Чавес започна да се върти притеснено на стола си.

— Къде точно се намирахте, полицай Чавес, когато за първи път забелязахте високото превишаване на скоростта? От бандита в черен ягуар, който фучи по „Уошингтън“ с цели двайсет и пет километра по-бързо от разрешеното?

— Бях на Шеста и „Уошингтън“.

— В каква посока беше насочена колата ви?

— На изток. Бях извън колата.

— Извън патрулната кола? Нека уточним това. Значи, вие не ползвате радар, не следвате моя клиент, дори сте извън патрулната кола и стоите на кръстовището, когато виждате, че той преминава покрай вас, едва надвишавайки допустимата скорост?

— Да.

— И с невъоръжено око и само девет месеца практика след завършване на полицейската академия вие можете да определите, че черната кола се движи с около двайсет и пет километра в час над ограничението?

— Да. Мога. Той се движеше опасно в силния трафик, сменяше непрекъснато лентата.

Точно по учебника.

— Защо бяхте извън патрулната кола по това време?

— Две хлапета се бях спречкали нещо и аз се опитвах да ги разтърва.

— И вие ги изоставихте, при очевидна опасност някой да пострада, скочихте в патрулната кола, която е била насочена в обратна посока и какво направихте след това?

— Продължих по Шеста до „Колинс“, оттам по Пета и обратно по „Уошингтън“ към моста.

— В такъв случай, когато сте тръгнали по Шеста сте изгубили от погледа си моя клиент?

Чавес кимна.

— Моля, говорете пред микрофона, полицай Чавес, защото съдебният протоколчик не може да запише кимането с глава.

— Да, така беше. Загубих го. Но много бързо го настигнах отново. Същата кола със същия номер TTR-L57, вече на моста.

Чавес беше не само видимо притеснен от разпита, но започваше да намразва Лурдес Рубио. Отговорите му ставаха напрегнати и остри.

— Пак ли караше бързо?

— Да. Бързо караше. Доколкото си спомням, движеше се с над сто при разрешени осемдесет.

— Но вие не го спряхте веднага, нали?

— Не.

— Колко километра горе-долу минахте по моста, преди да решите, че той заплашва сигурността на гражданите на Маями и трябва да бъде спрян?

— Около три. Спрях точно срещу зданието на „Хералд“, преди да излезе от нашия район.

— Хм. И той се подчини на сигнала?

— Да.

— Не се опита да избяга?

— Не.

— Казахте, че когато сте се приближили до него бил уплашен, нервен и се потял?

— Да.

— Като вас сега ли, полицай Чавес?

В залата се чу хихикане.

— Възразявам! — скочи отново Си Джей.

— Прекалявате, госпожице Рубио. Продължете разпита — предупреди съдията Часкъл.

— А след това сте се приближили до задната броня, за да огледате счупения стоп, който сте забелязали при преследването три километра по-рано?

— Да, забелязах счупения стоп още когато го настигнах на моста.

— И тогава ли открихте кръв по бронята?

— Да. Приличаше на кръв. Някакви тъмни петна. После се оказа, че е кръв. От момичето.

— По кое време на нощта видяхте това, полицай Чавес?

— Беше около осем и двайсет и пет.

— Осветихте ли мястото с фенерче?

— Не. Фенерчето беше в колата.

— Значи по това време на вечерта сред гъстия трафик край вас вие открихте петна по бронята и моментално решихте, че те са от кръв?

— Да. Имаше предостатъчно светлина от осветителните стълбове по моста и зданието до него. Много ясно се виждаше. Бяха тъмни и лепкави петна. Приличаха на кръв.

— След това се върнахте при господин Бантлинг, за да му дадете книжката?

— Да.

— Извадихте ли пистолет?

— Не.

— Откривате кървави петна. Казвате, че моят клиент бил нервен и паникьосан. Подозирате нещо нередно и не вадите оръжие?

— Не. Тогава още не. Извадих пистолета, когато открихме убитото момиче в багажника.

— Вие вече няколко пъти напомняте на почитаемия съд, че в багажника е имало труп. Доста пъти го повтаряте, но ние не обсъждаме това.

Чавес опита с малко по-спокоен тон:

— Приближих се отново към господин Бантлинг в колата и тогава усетих някаква миризма, нещо като марихуана.

— Колата е била основно претърсена след задържането, нали?

— Да.

— И не е била открита нито следа от марихуана?

— Той очевидно е пушел. Вероятно е глътнал фаса, преди да му поискам книжката. Тогава усетих миризма на марихуана. — Чавес беше силно смутен. Тя го правеше на глупак пред всички.

Лурдес Рубио изгледа новака многозначително, след което отправи следващия си въпрос, втренчена в Си Джей.

— Какво очаквахте да намерите в багажника, полицай Чавес?

— Дрога, оръжие — не бях сигурен. Но кучето Буч усети нещо. То щеше да раздере ламарината с лапи.

— Следователно, не сте открили това, което сте очаквали, нали, полицай Чавес? Наркотици?

Си Джей усети как ръцете й се разтрепериха.

— Не. Аз го спрях за превишена скорост и други нарушения на правилника за движение. По-късно допълнителни факти ме накараха да си помисля, че може да носи контрабанда в багажника. Поведението на кучето дойде в потвърждение на това.

— Хайде, бъдете честен, полицай! Когато засякохте ягуара по „Уошингтън“, помислихте ли си, че може да пренася дрога?

— Възразявам — намеси се Си Джей. — Този въпрос вече бе зададен и получи отговор.

— Възражението се отхвърля. Свидетелят може да отговори — произнесе се съдията.

Чавес си спомни какво беше разказал на червенокосата в бара, но вече беше късно. Адвокатката го бе притиснала в ъгъла. Сега цялата му кариера на полицай зависеше от правилния отговор.

— Не. Спрях го за превишена скорост.

— Какво е могло да ви накара да изоставите спречкалите се момчета, да скочите в колата и да преследвате нарушителя? Инстинкт ли ви подсказа, че може да пренася нещо в багажника? Да не би някой друг да ви е казал, че в него има нещо подозрително?

Тя знае за анонимното обаждане.

Си Джей сочи на крака отново.

— Възразявам. Въпросът вече е зададен и е получил отговор.

— Възражението се отхвърля. Продължете, госпожице Рубио.

— Той караше с превишена скорост. Това беше всичко. Нямаше нищо друго. — Чавес нямаше да мръдне, каквото и да го попита тя. Между тях се водеше битка. Освен ако тя не извади някакво изобличаващо доказателство. — Стана така, госпожо, че когато погледнах в багажника, в него имаше труп.

— Проклет лъжец! — изкрещя внезапно Бантлинг от мястото си.

Лурдес Рубио изостави Чавес и се обърна към своя клиент.

— Господин Бантлинг, не се намесвайте в разпита на свидетелите. Съдът няма да търпи такъв тон! — скастри го сурово съдия Часкъл. Беше чул за изстъпленията на Бантлинг по време на предварителното дело и твърдо бе решен да не допусне подобно нещо тук, точно в неговата зала.

Бантлинг се изправи и веригите му издрънчаха.

— Извинете, господин съдия, но той е лъжец. Всички са такива. Вижте го само.

— Достатъчно, господин Бантлинг. Седнете!

— Искам да се изкажа, Ваша чест. — Той погледна към Си Джей и на лицето му цъфна мазна усмивка. — Този съд трябва да узнае нещо.

Си Джей усети, че залата се завъртя и стисна здраво писалката в пръстите си. Гледаше право в съдията. Моментът, в който щеше да рухне, бе настъпил. Как ще понесе да я обвинят пред всички тези хора? Затаи дъх в очакване на следващите думи на Бантлинг.

— Всичко, което този съд би поискал да знае, ще го чуе от вашата адвокатка. Сега седнете или ще накарам да ви изведат. Госпожице Рубио, имате ли още нещо да кажете?

Лурдес Рубио наблюдаваше как двама здрави надзиратели притискат Бантлинг на мястото му. През цялото време той гледаше втренчено прокурорката, а иначе приятното му лице с правилни черти беше разкривено от презрение и омраза. Тази игра на котка и мишка с нея много му допадаше, харесваше му да я държи в ръцете си, аз зная нещо, което ти не искаш другите да научат. Този път обаче Лурдес нямаше да го остави да се налудува. Не днес. И не с нея.

— Това беше всичко, Ваша чест — каза Лурдес и седна на мястото си.