Джилиан Хофман
Възмездие (51)

50

Зелените коридори на затвора на окръг Дейд воняха толкова силно на урина и изпражнения, че беше трудно да се диша. Си Джей не можеше да понася затвора. Всеки път, когато трябваше да разпитва затворници, предпочиташе да й ги водят било в съда, било в нейния кабинет. Поради строгите мерки за сигурност, наложени от охраната на Бантлинг, този път това бе невъзможно. Сега тя беше тук зад същите метални решетки като криминалните и вървеше край стените с олющена боя под яркото флуоресцентно осветление, опитвайки се да не обръща внимание на подсвиркванията и дюдюканията на затворниците, разхождащи се пред килиите си на горния етаж. Надяваше се само нещо да не падне на главата й оттам. Върви по-бързо, подвижна цел се улучва трудно.

На седмия етаж, където бяха разположени най-строго охраняваните килии, я посрещна пазач в бронирана пластмасова будка и я упъти към масивната врата с малко прозорче, също от бронирано дебело стъкло, разположена в края на коридора. Чу се силно бръмчене и вратата се отвори. Щом премина прага, тя отново се затвори със силен трясък, а пред нея се откри нов коридор с олющена боя, затворен този път с решетъчна врата. Три видеокамери от стените следяха и най-малкото движение. През решетките на вратата се виждаше стая с метална маса, до която седяха двама души. В единия от тях тя разпозна веднага Бил Бантлинг с неговия яркочервен комбинезон. Само на крачка от нея седеше Купидон. Тя пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Време за шоу. И тази врата се отвори автоматично, а след като влезе вътре, с трясък се затвори. Беше заключена в едно помещение с него.

Бантлинг я изгледа на влизане, но тя нарочно насочи вниманието си към Лурдес Рубио, която седеше от дясната му страна. Чувстваше върху себе си погледа му, докато прекосяваше стаята. Извън трите стола и металната маса тя беше съвсем празна и неотоплена. Побиха я неприятни и странни тръпки.

— Здравей, Лурдес — каза Си Джей, зае мястото срещу тях и извади от чантата си папките и бележника.

— Здравей — отвърна тя, като вдигна глава от купчината хартия пред нея. — Благодаря, че се съгласи да се срещнем тази сутрин.

— Ти поиска да говорим за вината. Ето, слушам те. — Си Джей упорито гледаше само към Лурдес.

— Наистина, трябва да обсъдим някои проблеми, които може да се окажат решаващи и по въпроса за вината — въздъхна Лурдес, направи кратка пауза, извади един дебел свитък листа и го постави пред Си Джей.

— Какво е това? — попита тя.

— Искането ми пред съда да се обяви за нищожно спирането на колата.

Си Джей бързо прегледа по диагонал искането, а Лурдес продължи с тих и сдържан тон.

— Имаме основания да вярваме, че по това дело твоята преценка не е безпристрастна, госпожице Таунзенд. Отправям формално искане до съдията Часкъл да бъдеш отстранена от процеса. Смятам лично да поискам среща с Главния прокурор по този въпрос.

Си Джей преглътна с мъка. Обзе я паника, каквато вероятно изпитват животните, когато челюстите на капана щракнат над тях. Удариха я внезапно, без предупреждение, по непозволен начин. Едва успя да каже:

— Извинявай, но какво те кара да мислиш, че преценката ми не е безпристрастна?

— Имаме причини да вярваме… Всъщност, открихме факти…

Лурдес примигна и замълча. Настъпи дълго тягостно мълчание. Си Джей усещаше върху себе си погледа на Бантлинг, който не се отклоняваше от нея нито за миг. В студения въздух на стаята се чувстваше особено силно неговата телесна миризма. С дългите си пръсти той си играеше с една люспа боя от масата, за която бяха закачени веригите му. Ъглите на устата му бяха сгърчени в ехидна усмивка. Приличаше на дете, което знае нещо, неизвестно на останалите от класа. Си Джей съсредоточи вниманието си само върху Лурдес, но усещаше, че под масата коленете й започват да треперят.

Лурдес заговори бавно, заровила поглед в бележника си:

— Известно ми е, че си променила законно името си, Клои Ларсън. Зная също, че преди дванайсет години си била жертва на брутално изнасилване в апартамента си в Ню Йорк. Прочела съм полицейските доклади. — Тя се поколеба за миг и едва сега погледна Си Джей. — Безкрайно съжалявам, за това, което ти се е случило. — Покашля се и нагласи отново очилата на носа си, преди да продължи. — Моят клиент твърди, че той те е изнасилил. Той е убеден, че си го познала. Тъй като срокът на давност е изтекъл, той не може да бъде съден за това престъпление в Ню Йорк. Смята, че това ти е известно и ти сега му отмъщаваш, като манипулираш и криеш доказателства, свързани с това убийство, за което той е невинен. — Лурдес въздъхна дълбоко с очевидно облекчение, че е приключила изявлението си.

Лурдес бе направила интересен подбор на думите за малката си реч. Бантлинг широко се усмихваше и клатеше одобрително глава при всяка дума на Лурдес, сякаш тя изнасяше проповед. Очите му нагло опипваха от горе до долу тялото на Си Джей. Тя знаеше какво си мисли, почувства се омърсена, като че ли бе изложена на показ гола в стая, пълна с воайори. Седеше вкаменена и зашеметена от неочакваното съобщение. Какво да каже? Какво да каже? Умът й трескаво търсеше отговор. Зачерви се. В стаята се възцари тягостно мълчание.

Тогава се обади той. Гласът от кошмарите, на половин метър от нея.

— Още си спомням твоя вкус — каза той. Наведе се напред към нея през масата, разтвори уста и бавно облиза горната си устна с дългия си розов език. Затвори очи и като в транс замърка: — Мммм, ммм, сладка Клои. Дали да не ти викам Бобче?

Лурдес се изпъна като струна и изкрещя в лицето му.

— Господин Бантлинг! Това не ви помага! Млъквайте!

Коленете на Клои се разтрепериха толкова силно, че не можеше да ги овладее и тя повдигна леко крака, за да не се чува тракането на токовете й по циментовия под. Помисли си, че ще повърне. Тялото й се обля в студена пот и тя изпита непреодолимо желание да побегне. Да избяга. Отново й бяха устроили засада.

Но не можеше да помръдне от стола си. Не можеше да напусне, защото беше настъпил моментът. Моментът, който искаше и от който се страхуваше.

Говори, сега или никога!

Си Джей се втренчи в злите му очи и не сведе поглед няколко безкрайно дълги секунди. Устата му беше разтегната в усмивка и очите му шареха победоносно, докато тя се опитваше да си върне способността да говори. Когато започна, гласът й беше тих, но решителен и силен. Сама се изненада от силата, която звънна в него.

— Не зная как сте разбрали за престъплението на което съм била жертва, господин Бантлинг, наистина не зная. Вероятно от полицейски доклади. Това се случи много отдавна. Но внушенията, които правите, са мръсни и долни, особено ако в жалкото ви извратено съзнание се надявате по този начин да спечелите някакви предимства преди процеса.

Ето, дойде нейният ред. Тя усети как гневът й нараства и избутва настрани слабата, вечно бягаща и криеща се Клои. Наведе се още по-близо към него и прикова поглед в ледените му сини очи. В тях за миг се мярна сянка на смут и страх. Понижи глас до шепот, но знаеше, че той я чува много ясно:

— Уверявам ви, че нищо няма да ми донесе по-голяма наслада от това да видя как привързват към масата за екзекуции жалкото ви сгърчено тяло и как вкарват във вената ви пълна спринцовка с отрова. Уплашените ви очи ще търсят сред свидетелите на екзекуцията някой, който и да е, да ви помогне, да спре отровата, пулсираща в тялото ви. Няма да намерите приятел и съюзник. Там ще видите само мен. Бъдете сигурен, господин Бантлинг, ще бъда там и ще гледам. Всъщност аз ще ви вържа за масата. Жалко, че вече не пържат убийците като вас на електрическия стол. Щях да изпитам върховно удоволствие да видя как прегаря разкривеното ви лице.

Отправи към него ледена усмивка, стана и се обърна към Лурдес, която наблюдаваше със зяпнала уста сцената, разиграваща се пред нея.

— А що се отнася до теб, госпожице Рубио, това беше най-неетичната адвокатска постъпка, на която съм попадала. Точно това ще кажа на съдията Часкъл, щом се върна в кабинета си. Вероятно ще се обърна и към адвокатската колегия.

Лурдес понечи да се защити, но Си Джей я пресече решително. Гласът й трепереше от гняв и отвращение.

— От сега нататък изобщо не помисляй да говориш с мен. Ще общуваме само чрез писмени искания, и то пред съда. Всичко, което искаш да ми кажеш, можеш да го заявиш в съда. Ти си толкова отвратителна, колкото и твоят клиент.

Грабна куфарчето си, изправи се пред решетъчната врата и натисна звънеца да й отворят.

Бантлинг побеля като платно, а челото му се изпоти. Изведнъж той нададе пронизителен зверски крясък, който отекна в металната стая и се вряза в ушите на Си Джей, сякаш пищеше котка, която деряха жива.

— За бога, Бил. Спрете! — извика Лурдес.

Си Джей остана с гръб към него в очакване вратата да се отвори. Яростта в този глас й беше прекалено позната и тя започна тихо да се моли.

— Не съм извършил това! — виеше той. — Знаеш, че съм невинен! Не можеш да пратиш невинен човек на смърт!

Тежката врата се плъзна, Си Джей прекрачи прага и тръгна по коридора, налагайки си с усилие на волята да не се затича.

Бантлинг скочи, металният стол изтряска на циментовия под, той задърпа веригата, с която беше привързан към металната маса. Не спираше да крещи след нея.

— Шибана дърта кучка! Няма да избягаш от мен, Клои! Запомни го, шибана кучко!

Решетката зад нея се затвори и тя натисна звънеца на стоманената врата, която водеше навън. Пазачът в бронираната будка вдигна поглед от списанието, което разлистваше. Хайде, отваряй по-бързо! Краката й трепереха и тя едва дишаше. Въздух, беше й нужен въздух. Вратата избръмча.

Той ревеше неистово и дърпаше с всичка сила веригата, закачена за масата. Си Джей се запита дали някой досега е успявал да изтръгне масата, циментирана в пода. Ще я докопа ли, преди пазачът най-сетне да остави списанието и да излезе от будката си?

— Дванайсет години и още бягаш, Клои! Но аз те намерих! Намерих те отново, Бобче! Казах ти, че ще се върна! Ето ме, за теб съм дошъл…

Крясъците заглъхнаха, щом вратата се затвори след нея. Стигна до асансьора и с трепереща ръка натисна копчето за надолу. Стори й се, че минаха часове, преди вратата да се отвори и тя да пристъпи вътре, най-сетне сама. Знаеше, че видеокамерите продължават да регистрират всяко нейно движение. Краката й бяха съвсем омекнали и тя се подпря на металната стена на асансьора. Вратата се отвори и тя бързо се отправи към гишето за регистрация, където едва успя да се разпише.

— Добре ли сте, госпожице Таунзенд?

Дежурен беше Сал Тисклър. Той често водеше обвиняемите в съда.

— Да, Сал. Всичко е наред. Добре съм. Имах тежък ден.

Даже гласът й потреперваше. Тя се прокашля и пое чантата, която Сал й подаде. Извади от нея слънчевите очила и веднага си ги сложи.

— Всичко хубаво, адвокат Таунзенд — пожела й Сал и отвори последната врата пред нея.

Най-сетне излезе навън под яркото слънце.

Бързо пресече улицата и се запъти към кабинета си, минавайки покрай същите три проститутки, които бе видяла на идване да се въртят на тротоара пред ареста. Очевидно чакаха своя човек — да бъде пуснат под гаранция. Той едва ли ще се зарадва като разбере, че цял ден са се мотали около затвора, вместо да изкарват пари в Бискейн. Под ярките слънчеви лъчи всичко край нея изглеждаше нереално. Едва се удържа да не хукне през глава към сигурното убежище на кабинета си.

Дръж се нормално още съвсем малко. Вече почти стигна. Там можеш да си позволиш да рухнеш.

Зад нея някой извика името й от входа на затвора. Беше Лурдес Рубио. Гласът й бе обезумял.

— Госпожице Таунзенд! За бога, госпожице Таунзенд! Си Джей! Моля те, почакай!