Джилиан Хофман
Възмездие (43)

42

— Ти ме отбягваш.

В рамката на отворената врата на кабинета й стоеше специален агент Доминик Фалконети с кесия от „Дънкин Донътс“ в едната ръка и черна чанта в другата. Беше вир-вода.

Тя се опита да изиграе изненада и отвори уста да възрази, но бързо я затвори и се облегна назад в стола си. Виновна, господин полицай!

— Не се опитвай да отричаш. Така е. Миналата седмица ме върза да чакам пред съдебна медицина, а после не отговори поне на шест мои обаждания. Търсиш Мани, но не и мен, и си ме сложила да дам показания последен.

— Прав си. Наистина се опитвам да те избягвам.

— Искам да зная защо. Защо предпочиташ Мани? Той определено дразни повече от мен. А когато те няма, пуши в кабинета ти.

Доминик влезе и се разположи на стола пред нея.

— Освен пистолетите, на вас не ви ли се полагат и чадъри?

— Не, не ни се полагат. Никой не го интересува дали ще се намокрим или разболеем, стига да можем да стреляме при нужда. Не сменяй темата.

— Виж, Доминик, между нас… всичко трябва да си остане само професионално. Нищо друго. Ти си водещ следовател по мое обвинение и никак не е добре да се увлечем в нещо. Просто не знаех как да ти го кажа.

— Не се съмнявам. Сигурно си преговаряла на ум цяла седмица какво да ми кажеш. — Той опря длани о бюрото и се наведе към нея. Мократа му черна коса се къдреше на челото и водата се стичаше на ручейчета по слепоочията към врата. Излъчваше отново приятния мирис на сапун „Левър“. Тя гледаше как капките се спускат надолу към яката на синята му униформена риза, залепнала на гърдите от дъжда. — Може да съм безцеремонен, но не ти вярвам. Мислех, че ние… — Поколеба се, а тя следеше движенията на устните му, докато той се стараеше да намери подходящите думи. — Мислех, че има нещо. Че може би нещо започва между нас. След целувката ни онази вечер съм сигурен, че и ти усещаш същото.

Тя се изчерви и се молеше никой да не надникне през все още отворената врата. Бързо сведе поглед пред изпитателните му очи.

— Доминик, аз… — заекна тя, опитвайки се да подреди мислите си. — Аз… ние трябва да запазим служебни отношения. Моят шеф… медиите… ще ни разнищят, ако надушат нещо…

Той седна отново в креслото.

— На медиите им е все едно за нас. Я ни обърнат внимание за две минути, я не. А и на кого му пука? — Бръкна в кесията и извади две картонени кутии с кафе. — Захар и сметана, нали?

Тя се усмихна вяло и кимна.

— Да. Със захар и сметана. Благодаря. Но нямаше нужда.

Докато разбъркваха кафетата, между тях настъпи напрегнато мълчание. Дъждът блъскаше в прозореца. От три дена валеше, без да спре. Навън не се виждаше до отсрещния тротоар, а паркингът беше наводнен. Приведени фигури отчаяно притичваха до сградата на съда, прескачаха локвите в галоп. Някой си беше изтървал папката и цялата Тринайсета улица бе покрита с бели листа, прилепени към асфалта от дъжда.

Тя тихо наруши мълчанието:

— Разбираш какво ти казвам, нали?

Той въздъхна и отново се наведе напред.

— Не. Не разбирам. Виж, Си Джей, нека да си го кажем открито. Харесвам те, много те харесвам. Привличаш ме. И бях почти сигурен, че е взаимно. Помислих си, че това ще ни отведе до нещо по-сериозно, но очевидно сега не е моментът. Усетих обаче и друго. С теб става нещо, откакто арестувахме Бантлинг. Не зная какво е, но нито медиите, нито шефът ти са причина за това. Така че, ако искаш да приема това, което ми казваш, добре, приемам го. Но ако искаш да те разбера — не мога.

Той приглади мократа си коса.

— Както и да е, аз съм тук да дам показания. Петък, два часът следобед. Точно навреме. — Звучеше примирено, докато подреждаше чантата си на съседния стол. — О, забравих нещо… — Бръкна отново в книжната кесия. — Донесох ти бостънска поничка. Закривах я с тяло да не се намокри.

Напрежението между тях се усещаше само в първите двайсет минути на разпита. След това атмосферата в кабинета се разведри и за известно време разговорът течеше леко, двамата се почувстваха удобно, като по стари пантофи. Тя съзнаваше, че той е сърдит и го е засегнала. По ирония, той й бе обещал, че няма да я нарани, обаче тя го направи. А това беше последното нещо на света, което би искала да стори. Горещо желаеше да му признае истинските си чувства и мечтата си, както каза той, отношенията им да преминат в нещо по-сериозно. Вместо това го закле, записа показанията му и не каза нито дума повече. Още една малка жертва в името на справедливостта.

Помощник главният прокурор Мартин Ярс беше насрочил представянето в съда на досъдебното производство за следващата сряда, 27 септември, само няколко дни преди предявяването на обвинение срещу Бантлинг, планирано за понеделник 2 октомври. Доминик трябваше да свидетелства пред съдебния състав и да представи пълното разследване за смъртта на Ана Прадо, надявайки се да доведе производството до потвърждаване на обвинението срещу Бантлинг в предумишлено убийство. На пръв поглед и според всички доклади делото беше стабилно. Имаха обезобразеното тяло на жертвата и въпреки, че ДНК-анализът не беше още готов, кръвта, намерена в дома на Бантлинг, съвпадаше с тази на Прадо — нулева група и Rh-отрицателна. По всичко личеше, че разполагат и с оръжието на убийството. Джими Фултън намери по скалпела същите следи от кръв, а наркотикът халоперидол в кръвта на Прадо беше същият като предписания на Бантлинг. Извън показанията на Чавес и смущаващите му признания в понеделник, всичко изглеждаше добре изпипано. Тя беше почти сигурна, че обвинението ще бъде потвърдено, и то за предумишлено убийство. На такъв етап на съдопроизводството само щатското обвинение има право да представя случая пред съдебен състав, не и защитата. Заседанието не се председателства от съдия и свидетелски показания не се приемат. Както им казваше навремето техния професор по криминално право в „Сейнт Джон“, обвинението може успешно да изправи пред съда и сандвич с шунка, ако пожелае.

Си Джей не каза нищо на Доминик за незаконното спиране на Бантлинг. В тази мрачна тайна не биваше никой да бъде посветен, въпреки че парещият въпрос за автора на анонимния сигнал продължаваше да я измъчва. След внимателно обмисляне тя реши, че е просто съвпадение. В Соуби имаше доста черни ягуари модел XJ8 — не бе изключено Чавес да е спрял друга кола, за която да не се е отнасял сигналът. Или Бантлинг е ядосал някого и той е решил да си го изкара, като се обади в полицията. Да се рови повече в тази загадка бе все едно да остави отворена вратата на стая, в която никой не бива да влиза.

Когато след три часа свършиха със снемането на показанията и Доминик стана да си върви, навън продължаваше да вали като из ведро. Вятърът блъскаше водни струи по прозореца и тя извади чадър.

— Тъкмо изсъхна. Вземи го. Охраната ще ме придружи до колата с техния чадър.

— Охрана ли? В този дъждовен петък следобед? Всички са се прибрали още преди час. Благодаря, но няма нужда. Аз съм кораво момче. Водата не прониква в мен.

— Както искаш. Но внимавай да не изстинеш. Ще имам нужда от теб пред съдебните заседатели в сряда… о, за малко да забравя най-важното. Току-що ми съобщиха за още едно заседание. Представи си, Бантлинг е подал молба да го пуснат под гаранция. Насрочено е за следващия петък, двайсет и девети, в един часа на обед. Там също ще ми бъдат необходими твоите показания. Ще можеш ли да се явиш?

Този тип заседания протичаха по-задълбочено от предварителните, където съдията само прочита заповедта за арестуване и преценява дали е основателна. Дори обвинението вече да е предявено, Си Джей отново ще трябва да обосновава със свидетели, че „има достатъчно доказателства и презумпцията е сериозна“ за това, че Бантлинг е извършил убийство. Във всички случаи показанията на водещия детектив бяха решаващи. Допускаше се също и кръстосан разпит на призованите свидетели. Защитата обикновено използваше тази процедура, за да разкрие стратегията на обвинението и да провери поведението на свидетелите му под кръстосан разпит, дори когато знаеше, че съдията няма да разреши освобождаване на обвиняемия под гаранция. Си Джей подозираше, че намеренията на Лурдес Рубио са точно такива.

— Ти ли ще водиш обвинението?

— Да, Ярс се явява само пред големия съдебен състав. Всичко останало е мое задължение.

— Тогава как да откажа? Но всичко трябва да си остане строго професионално, така че очаквам да получа призовка.

Тя усети, че отново се изчервява.

— Много смешно. Благодаря ти, че… ъъъ… разбираш, трябва да запазим… приятелството между нас… в строго служебни граници.

— Не съм казвал, че разбирам. Само приемам да е така. Има голяма разлика.

Тя го изпрати покрай празния секретарски лабиринт до изхода към асансьорите.

На вратата той отново се обърна към нея.

— Двамата с Мани отиваме на чаша бира в „Алиби“ да обсъдим някои работи. Ако искаш, добре си дошла. Тримата можем да си останем в служебни отношения дори и на бира.

— Благодаря, но едва ли ще успея. Имам да прегледам доста документи тази вечер.

— Добре. Прекарай хубаво почивните дни. Надявам се да те видя в сряда след заседанието.

— Да не се измокриш — викна тя след него, докато вратата на асансьора се затваряше, оставяйки я отново сама в пустото здание.