Към текста

Метаданни

Данни

Серия
С. Д. Таунзенд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retribution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Джилиан Хофман. Възмездие

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2007

Редактор: Рада Шарланджиева

ISBN: 978-954-529-511-9

История

  1. —Добавяне

38

Точно в девет и десет полицай Виктор Чавес се изправи на прага на кабинета й и почука силно на отворената врата. Беше закъснял с десет минути.

— Прокурор Таунзенд? Си Джей Таунзенд?

Си Джей беше в кабинета си от седем сутринта. Тя погледна младото полицайче, което стискаше в ръка призовката си. Зад него в коридора стояха още двама униформени от Маями Бийч. На пагона на единия имаше сержантски нашивки.

— Идваме за показанията — каза сержантът и избута Чавес, който препречваше входа. — Лу Риберо — представи се той и протегна ръка над бюрото. — Това са Сони Линдеман и Виктор Чавес. Извинете за закъснението, но движението беше много натоварено.

— Струва ми се, че бях планирала явяването ви поотделно, сержант. Поне така наредих на секретарката си. — Си Джей стисна ръката му, намръщи се и погледна програмата си с кръвожадни помисли. Представи си как ще стисне дебелия врат на Марисол, когато я засече следващия път в тоалетната.

— Да, така е, но ние тримата бяхме заедно във вторник на местопрестъплението и решихме, че е по-добре да се явим едновременно, ако не ви затруднява. Често правим така. Пести се време.

Ръцете й отпуснаха гърлото на Марисол.

— Благодаря, сержант, но лично аз предпочитам да говоря със свидетелите поотделно. Доколкото зная, вие трябва да се явите в десет и половина, а полицай Линдеман в дванайсет без петнайсет. Защо вие двамата не седнете в „Пикъл Баръл“, а аз ще ви позвъня, когато свърша с полицай Чавес? Ще се опитам да приключа по-бързо — завърши тя.

Младежът най-сетне пристъпи прага на кабинета.

— Здравейте, госпожо — кимна той. — Аз съм Виктор Чавес.

Изведнъж Си Джей се почувства стара. Защото той изглеждаше толкова млад, че с малко повече въображение тя можеше да мине за негова майка. А след последните безсънни нощи сигурно и така изглеждаше. Той едва ли имаше повече от деветнайсет.

— Седнете, Чавес. Моля ви, сержант, затворете вратата след себе си.

— Добре — отвърна Риберо и изгледа гърба на Виктор Чавес. — Забавлявай се добре, Вик, ще се видим след малко.

— Благодаря, сержант.

Чавес се разположи удобно в едно от креслата. Хубаво момче със смугла кожа и правилни черти. По бицепсите, изпъкващи под късите ръкави на униформата, личеше, че тренира усилено. Черната му коса беше все още късо подстригана според изискванията на полицейската академия и тя се запита преди колко време я е завършил. Той изпука с дъвката си, докато оглеждаше кабинета. Си Джей си помисли, че се прави на по-самоуверен, отколкото е в действителност.

— Вдигни дясната си ръка и се закълни пред Бога, че ще казваш истината, цялата истина и само истината.

— Заклевам се — повтори той и отпусна ръка. Извади бележник, заповедта за арест и полицейския рапорт. Кръстоса небрежно крак връз крак и Си Джей забеляза кобура му на глезена, което вероятно беше и неговата цел. Това оръжие не бе служебно, за разлика от стандартния полицейски пистолет на кръста. Ясно, играе си на каубой.

Тя отвори своя бележник и попита:

— Полицай Чавес, давали ли сте показания досега?

— Да, госпожо, няколко пъти.

— Тогава да започваме. И престани да ме наричаш госпожо. Състаряваш ме — усмихна му се тя. — Откога си в полицията?

— От февруари.

— Февруари на коя година?

— На тази.

— Двехилядната?

— Да.

— Приключи ли изпитателният ти срок?

— Не. Остават ми още четири месеца.

— С инструктор ли работиш или самостоятелно?

— От август съм без инструктор. Патрулирам сам в колата.

— Кога завърши академията? През януари ли?

— Да, госпожо. Съвсем начинаещ.

— Виж, полицай Чавес, всичко ще тръгне по-гладко, ако спреш да ме наричаш „госпожо“. — Усмихна му се отново, но този път не толкова приятелски.

Той се ухили от ухо до ухо и разкри искрящо бели зъби.

— Обещавам. Този път разбрах.

— Добре, нека се върнем тогава на деветнайсети, вторник. Ти спря Уилям Бантлинг, нали? Кажи ми какво стана онази вечер.

— Да. Бях в колата и черният ягуар мина покрай мен с превишена скорост, около петдесет и пет-шейсет километра в час. Затова го спрях.

Явно, доста трябваше да се потруди с това момче.

— Благодаря, това беше много полезна информация, но са ми нужни повече подробности.

Наблюдаваше го. Не го свърташе на едно място, играеше си с връзките на лъснатите униформени обувки и макар да се опитваше да изглежда овладян, спокоен и уравновесен, беше много напрегнат. Това беше най-сериозният случай в неговата седеммесечна кариера. Има за какво да е нервен, помисли си тя. Но за съжаление улови нещо повече зад самодоволната му усмивка от лека арогантност. Обикновено през първата година на службата си новаците от академията поемат в две възможни посоки. Едни стават напълно зависими от по-старшите — чакат напътствия, никога не вземат инициативата, непрекъснато задават въпроси и са толкова несигурни, че не смеят да направят нищо сами. Други се превръщат в Рамбовци — изцяло самостоятелни многознайковци, които никога за нищо не питат. Втората категория, напомпани със самочувствие до козирката, най-много я притесняваха. Тя разбираше как липсата на опит може да доведе до грешки, но Рамбовците, които задължително причиняват и най-големите беди, никога не си ги признават.

— Сам ли патрулираше онази вечер?

— Да.

— Къде точно?

— На „Уошингтън“ и Шеста.

— Колата ти беше с отличителните знаци, нали?

— Да.

— И тогава за първи път забеляза ягуара?

— Да.

— Къде?

— Караше надолу по „Уошингтън“ към моста „Макартър“.

— Значи на юг?

— Точно така.

— С радар ли засече скоростта?

— Не.

— Тогава как разбра, че се движи с превишена скорост?

— Криволичеше опасно между лентите и от опит определих на око, че скоростта е по-висока от разрешените четирийсет километра в час.

Това звучеше като цитат от наръчника „Как да свидетелства полицаят пред съда“.

— С каква скорост се движеше той?

— Около петдесет-шейсет километра в час.

— Така. И какво направи след това?

— Последвах го по моста „Макартър“ в западна посока към града и накрая го спрях.

Мостът „Макартър“, свързващ плажа с града, е дълъг около три километра.

— Полицай Чавес, Бантлинг е бил спрян почти на края на моста, нали? Точно срещу редакцията на „Хералд“?

— Да.

— Това е доста далеч от „Уошингтън“. Имаше ли гонитба с висока скорост?

— Не. Скоростта ми не беше висока.

Разбира се, че не. Това е забранено в полицейското управление на Маями Бийч, освен при преследване на бягащ углавен престъпник, и то с разрешение от сержанта. Естествено, забраната непрекъснато се нарушаваше.

— Тогава с каква скорост го следваше?

— По моста с около деветдесет-сто километра в час.

— Значи твърдиш, че си го следвал с разрешена скорост при включени светлини и сирена, а накрая той сам спрял?

— Да. Но без сирена, само със светлини.

— Тогава ли поиска подкрепление?

— Не.

— А защо не? Следваш нарушителя чак от „Уошингтън“, той вече наближава границата на Маями Бийч, а ти не търсиш помощ?

— Ами не.

Чавес явно беше притеснен. Кръстоса отново крака и се размърда в креслото.

— Как го спря?

— Той сам спря. Отстрани, в аварийната лента.

Започваше да става интересно. Даже много.

— Според теб преследване ли беше, полицай?

— Не. В началото може да не ме е видял в огледалото. Може затова да не е спрял. Зная само, че накрая спря.

— Добре. После какво стана? Какво направи ти?

— Излязох от моята кола и му поисках книжката и талона на неговата. Той ми ги даде. Попитах го закъде бърза и той отговори, че отива на летището, защото трябвало да хване самолет. После му зададох въпроса закъде лети, а той си замълча. Видях, че на задната седалка има сак и го попитах има ли други партакеши в багажника, а той пак си замълча. Аз поисках да огледам багажника, но той отказа. Върнах се при моята кола, за да му напиша глоба за превишената скорост и за счупения стоп на колата му.

— Чакай малко. Нарушителят, когото преследваш с километри — добре, да кажем следваш — ти казва да се разкараш и не ти дава да надникнеш в багажника. Ти приемаш това спокойно и се връщаш при колата си да му напишеш глоба?

— Да.

Абсурд. Никой полицай в Бийч не понася спокойно подобен отказ. Независимо дали има причини да отвори багажника на спряна от него кола за нарушение.

— Добре. И после?

— Като тръгнах към моята кола минах близо до багажника и ми замириса подозрително. На гнило, като от труп или нещо подобно. Отново го попитах може ли да отворя багажника и той пак отказва, защото бързал. Тогава му заявих, че няма да ходи никъде и го задържах. Обадих се на патрула за бързо реагиране. Те пристигнаха веднага заедно с Бочамп от управлението в Бийч и кучето му Буч. Буч се нахвърли като луд на багажника и ние го отворихме. Останалото го знаете. Вътре имаше труп с отворен гръден кош и веднага разбрах, че сме пипнали Купидон. Казах му на тоя Бантлинг да излиза от колата и само след шест минути на моста се струпаха всички.

Си Джей прочете отново заповедта за арест. Спомни си какво й каза Мани още във вторник вечерта, когато й се обадиха да напише заповедта, и разбра, че се изправя пред проблем.

— Кажи ми пак къде точно се намираше, когато видя Бантлинг за първи път?

— На „Уошингтън“ и Шеста.

— На коя от двете улици беше твоята кола?

— На Шеста. Стоях на Шеста, когато той профуча край мен.

— Но той се е движил по „Уошингтън“, а Шеста е еднопосочна, полицай Чавес. Тя води на изток. Ако си наблюдавал движението по „Уошингтън“, колата ти трябва да е била обърната на запад.

Чавес отново се размърда. Очевидно беше притеснен, но моментално отговори.

— Да. Бях спрял на ъгъла на Шеста в обратната посока, когато видях ягуара. Винаги правя така. Много е удобно за хващане на бързаци. Те изобщо не очакват там да има някой.

— И щом го видя да се движи на юг към моста, веднага тръгна след него?

— Да.

— И нито за момент не си го изпускал от поглед?

— Да.

— Добре. Сега, след като и двамата знаем, че лъжеш, защо не ми кажеш какво наистина се случи онази нощ?