Джилиан Хофман
Възмездие (37)

36

Тя се погледна в малкото си огледало, пооправи се и се запъти към съда, където трябваше набързо да придвижи едно дело, насрочено за следващия петък. Ако иска да се справи с обвинението, трябва да се овладее. Д-р Чеймбърс беше прав — всеки ден ще чува и вижда неща, които мъчително ще я връщат към случилото се на 30 юни 1988 година. Това вече започна и всеки следващ път щеше да е като удар под лъжичката. Най-страшните кошмари се върнаха. Какво я чака, ако не съумее да се контролира? Нов срив? Отново тапицираната стая и пълен курс психотерапия?

Нещата се свеждаха до самообладанието. Трябваше да го запази. Да овладее чувствата си, да държи сметка за всичко и да бъде готова на всичко. Не позволявай да те надвие този път! Не му давай да те победи!

След като приключи в съда, тръгна да се срещне с д-р Нилсън и да огледа отново тялото на Ана Прадо. Беше го видяла в нощта, когато я намериха, но искаше сама да се увери в следите от интравенозното вливане. Погребението щеше да е в понеделник и близките бяха определили бдението за събота и неделя, така че това бе последната й възможност да инспектира трупа, преди да го изпратят в обредния дом.

Мани беше прав. Нилсън се палеше твърде много в работата си. Възбудено се мяташе из стаята, докато показваше на Си Джей убожданията от инжекциите отзад, спуканите вени на глезена и дясната й ръка и накрая мястото, където извергът бе прикачвал венозната система и вливал в тялото й парализиращия мивакрон, преди да я умъртви.

Нилсън бе сравнил снимките с тези от аутопсиите на другите девет жертви и бе открил съмнителни следи от венозни инжекции поне при четири от тях. Токсикологичните тестове за халоперидол при шест от телата се бяха оказали положителни. Резултатите от изследванията за мивакуриум хлорид щяха да дойдат след още няколко дни.

Живите обикновено се утешават с мисълта, че когато някой напусне нашия свят, поне душата му намира покой. Може би тази представа помага на хората да понесат по-лесно безмилостната реалност на смъртта, но Си Джей не вярваше в тия неща. Не беше атеистка — вярваше в Бога и ходеше на черква почти всяка неделя. Но що се отнася до смъртта, не можеше да приеме, че покойниците намират покой, особено сполетените от преждевременна насилствена смърт, онези, чиито живот е бил отнет с жестокост и без предупреждение. Те не почиват в мир. Никога няма да го намерят и вечно ще се питат защо е трябвало да си отидат, а крадецът на техния живот необезпокояван си ходи по белия свят, целува майка си и се радва на семейното си щастие. Днес бе дошъл редът на Ана Прадо при погребалния гримьор. Тя лежеше на студената метална количка, косата й — сплъстена от кръвта, миглите й — изскубнати от клепачите, гръдният й кош — грубо зашит с черна връв, лицето й — побеляло, а Си Джей само мислеше колко невъобразимо тъжна е Ана. Тъжна и ужасена. Не, няма покой за нея.

Си Джей пропусна обяда и го замени с едно кафе и нов пакет цигари. Затворена в кабинета си, тя разгърна папката с шестте вестникарски статии, които откри и разпечата предната вечер. Искаше да разбере как са се развили случаите. А не ставаше ясно от публикациите. Затова избра хронологичния подход и се обади най-напред в полицейското управление в Чикаго.

— Регистрация, полицейско управление Чикаго. На телефона Ронда Майкълс.

— Здравейте, обаждам се от прокуратурата на окръг Маями-Дейд. Аз съм прокурор Таунзенд и се надявам да ми помогнете. Нужна ми е информация по един случай на изнасилване във вашия район отпреди доста години, който сте разследвали. За съжаление разполагам с твърде малко данни…

— Номерът на делото? — прекъсна я рязко полицай Майкълс с уморен и сърдит глас. Явно работата й беше да подава стотици сведения на ден на най-различни хора и очевидно не беше в настроение да води разговори.

— Както ви казах, нямам такива данни. Информацията ми е предимно от вестникарска статия от 1989 година.

— Знаете ли името на заподозрения?

— Не. От статията се разбира, че не е открит заподозрян. В това е проблемът. Трябва да науча повече за този случай, защото може би има връзка с разследване, което водим в момента.

— Хм. Няма заподозрян. А как се казва жертвата? Може да потърся по името на жертвата.

— Не зная. Не се споменава в статията.

— Как тогава да ви помогна? — Последва кратко мълчание. — Знаете ли поне датата, на която се е случило? Или адреса? Името на следователя? С какво разполагате?

— Да, зная датата, шестнайсети септември, 1989 година. Адресът е едно-едно-шест-две „Шилер“. Не е посочен номерът на апартамента. Споменава се, че разследването се води от детективи на полицейското управление в Чикаго.

— Добре. Това май ще е достатъчно. Изчакайте. Трябва да пусна данните през системата и да направя няколко проверки. Ще отнеме малко време.

Дванайсет минути по-късно тя отново се обади. Звучеше по-дружелюбно.

— Намерих го. Номерът на полицейския рапорт е F8922234X. Съдържа три страници. Името на жертвата е Уилма Барет, двайсет и девет годишна. Нападната и изнасилена в апартамента си на първия етаж. Апартамент 1А. Това ли търсехте?

— Да. Това трябва да е. Какво е станало после? Разкрит ли е случаят?

— Момент да погледна. Не, не е разкрит. Не са извършени арести. Детективът, натоварен със случая, е Брена, Дийн Брена. Може още да работи при нас. В управлението има хиляди полицаи и аз не познавам всички. Освен това се е случило толкова отдавна. Искате ли да ви прехвърля към отдела за сексуални престъпления?

— Засега не е нужно. Искам да хвърля поглед на полицейския рапорт, за да видя дали има връзка с нашия случай. Можете ли да ми го пратите по факса?

— Разбира се. Но ще отнеме няколко минути. Дайте си номера.

Си Джей го издиктува и тръгна към факса да чака отговора. Секретарският пулт, където се намираха както факсът, така и Марисол, представляваше лабиринт от около десетина бюра, отделени с прегради. Намираше се в центъра на отдела за тежки престъпления, от него тръгваха къси коридори към кабинетите на прокурорите, а един по-дълъг извеждаше към аварийния изход и асансьорите.

Си Джей се почувства като дете, което се появява неканено по джинси и яке в компания на плаж край басейн. Знаеше, че няма работа в лабиринта. Смехът и клюките, които се лееха на воля, мигом секнаха, щом присъствието й до факса беше забелязано. Сякаш безшумен сигнал за тревога пробяга като вълна през пункта и настъпи неловко мълчание.

В щатската прокуратура, както в повечето учреждения и служби, съществуваше негласен социален регламент. Шефовете общуваха с шефове, адвокатите — с адвокати, секретарките и правните помощници — със секретарки и правни помощници. Прескачането на нивата не се изключваше, но със сигурност беше необичайно и рядко явление. А Си Джей бе прекрачила поне три наведнъж. Като заместник-началник спадаше към шефския разряд, а като прокурор — към адвокатския. На всичко отгоре Марисол й беше пряко подчинена, което само по себе си бе достатъчна причина цялото секретарско войнство да образува защитен вал около колежката си. Така че когато Си Джей влезе в лабиринта, врагът застана нащрек и дърдоренето спря.

Тя се усмихна натегнато на втренчените в нея секретарки, докато се молеше наум факсът бързо да се появи, те й отвърнаха със същите изкуствени усмивки. След цяла вечност машината подаде сигнал и пет страници се появиха една след друга. След още една фалшива усмивка тя се спаси в кабинета си и затвори вратата след себе си.

До седем вечерта разговаря с архивните служби на шест полицейски управления и получи копия от техните доклади.

Беше все едно, че чете шест пъти описание на собственото си изнасилване. Начинът на проникване беше един и същ — винаги в апартамент на първия етаж и винаги посред нощ, докато жертвата спи. Начинът на действие беше един и същ — жертвите най-напред бяха завързвани и устата им запушвана от мускулест мъж с гумена клоунска маска, червена перука, червени изкуствени вежди и огромна червена усмивка, или с маска на извънземно с черни очи и светеща уста. Оръжието му неизменно беше назъбен нож, с който ги сплашваше. Инструментите за мъчение варираха при различните жени, но винаги оставяха дълбоки рани. Жертвите свидетелстваха, че са били изнасилвани с бирени бутилки, криви метални предмети, четки за коса. Всяка оставаше физически увредена с непоправими травми във вагиналната област и матката, с обезобразени гърди, но в нито един от случаите той не бе оставил от себе си следа. Никаква сперма, косми, влакна, отпечатъци — никакви веществени доказателства. Абсолютно чисти, непроницаеми местопрестъпления.

Това, което я убеди окончателно, че е бил Бантлинг, не бяха веществените съвпадения, а подробностите от най-лично естество, които насилникът знаеше за своите жертви. Тъкмо тях използваше като инструмент за мъчение. Любимите ресторанти, парфюмите и марките сапуни. Размерите на дрехите, фирмените модели, работните часове и имената на приятелите. За студентката от Калифорнийския университет знаеше с какви бележки е вземала изпитите си, за барманката от Холивуд — точното движение на банковата й сметка през последните три месеца. Рождени дни, годишнини, прякори.

Бантлинг беше, нямаше съмнение. Никакво! Нито един от случаите не бе разкрит, не бе установена връзка между тях. Не бе имало арести, следи, заподозрени. До днес.

А имаше ли още значение? Спомни си разговора, който води само преди два дни с Боб Шър от прокуратурата в Куинс. Страхуваше се, че ще чуе очаквания отговор. Дори ако можеше да се заведе дело — а тя като прокурор знаеше, че това е безнадеждно начинание заради липсата на веществени доказателства — но ако допуснеше, че всяка от жертвите ще се съгласи да свидетелства в съда, няма ли самият опит да повдигне обвинение да бъде пресечен още в зародиш заради давността? Изнасилването в Чикаго беше станало преди повече от десет години. Срокът сигурно бе изтекъл и всъщност изобщо не се изненада, когато откри в наказателния кодекс на Илинойс, че давността е десет години. Както и в нейния случай, делото беше окончателно приключено.

Но последното изнасилване в Калифорния беше извършено на 23 март 1994 година, преди малко повече от шест години. Знаеше, че напоследък в някои щати бяха гласувани промени в давността за сексуалните престъпления. Калифорния безспорно беше един от най-либералните щати. Може би имаше някаква възможност поне там. Тя потърси в интернет наказателния кодекс на щата, за да провери каква е давността за сексуални престъпления. Едва не заплака, когато откри отговора.

Шест години от датата на престъплението. Беше закъсняла с пет месеца.