Джилиан Хофман
Възмездие (35)

34

Улица „Далия“, 134–05, апартамент 13, Флашинг, Куинс, Ню Йорк.

Ето го. Черно на бяло. В справката пред нея, която Доминик й донесе миналата вечер. Адресът на Уилям Рупърт Бантлинг от април 1987 до април 1988 според шофьорската му книжка, издадена в щата Ню Йорк. На една автобусна спирка от университета „Сейнт Джонс“, на десет минути с кола по Северния булевард до нейния апартамент на „Роки Хил“ и точно на една пряка от салона „Бали“ на Главна улица №135, където ходеше на фитнес.

Си Джей се облегна назад в стола си и пое дълбоко въздух. От момента, в който чу ненормалния му глас в съдебната зала, тя не се съмняваше, че изнасилвачът й е Бантлинг, но сега изпита странно облекчение и увереност, че е била права. Защото вече знаеше, че няма да откачи отново. Защото гласът беше истински, а не, че тя е изпаднала в параноя. Защото връзката между Бантлинг и нейния случай вече не беше съвпадение, а факт, удостоверен черно на бяло.

Той е живял съвсем близо до нея и на една пресечка от салона, където тя спортуваше. Спомни си думите му от оная нощ, които той злорадо изхихика в ухото й.

Винаги ще те наблюдавам, Клои. Не можеш да избягаш от мен, защото винаги ще те открия.

Казал го е, защото е имал физическата възможност да я следи. Вероятно в салона за фитнес. Или в метрото. Или в любимия й китайски ресторант, или в любимата й пицария в Бейсайд. Може да я е следил навсякъде, защото е бил там, от другата страна на улицата, непрекъснато. Върна се мислено дванайсет години назад, за да се опита да си спомни дали не е виждала някъде, където и да е в живота си лицето, което вече познаваше. Уви, нищо!

Силно звънтене и трополене се разнесе от вратата и още преди да каже „Влез“, тя се отвори рязко, а в кабинета й влетя Марисол. Звънтенето идваше от седемнайсетте златни гривни, нанизани на китката й.

— Търсили сте ме?

— Да. Искам да уредиш всички срещи за предварителните изслушвания по делото „Купидон“, планирани за следващата седмица.

Подаде й розовата заповед за ареста на Бантлинг. Срещу името на всеки полицай бе отбелязала ден и час за явяване при нея. Доминик бе оставен почти накрая, макар че като водещ следовател нормално бе да мине първи. След посещението си при д-р Чеймбърс тя взе две решения. Първото бе да продължи да работи с всички сили по делото и да подготви обвинението, стъпка по стъпка. А другото, че сега не е моментът да започва връзка с когото и да било, особено с водещия детектив по такова нашумяло дело, в което обвиняемият беше повече от обвиняем. Трябваше да постави разстояние между себе си Доминик, да се придържа само към професионалните отношения. Без значение какви са нейните чувства към него, без значение какво може да изпитва той към нея, между тях стояха твърде много тайни, които не можеха да бъдат споделени. А всяка връзка, основана на неискреност и лъжа, е като кула от карти. Няма как да не се срути.

— Зле сме с времето, Марисол, а имаме много свидетели. — Помисли си да опита да я привлече за работа за обща кауза. — Трябва да снемем показанията им, преди да се събере съдебният състав след две седмици. Отбелязала съм за всеки полицай датата и часа, които предпочитам. Определяй, да кажем, по четирийсет и пет минути на полицай. За Алварес и Фалконети предвиди по три часа.

Марисол грабна заповедта.

— Добре. Ще го направя. Имате ли нужда от нещо друго? Защото е почти четири и половина.

Това е то! Краят на работното време. Си Джей беше забравила, че и адът да се отвори, и потоп да се излее, Марисол няма да работи след четири и половина.

— Имам. Ще съм затрупана с работа през следващите дни. Отложи утрешната среща с роднините по делото Уилкърсън и предсъдебното заседание следобед с инспекторите Миньос и Хоган по случая Валдън. Има още две седмици до делото Валдън. Определи им час за другия петък. А, да, ще ти бъда задължена, ако през следващите дни посветиш времето си на обажданията към мен, освен ако не те извика главният прокурор или не избухне пожар. — Усмихна й се и се запита дали някога ще накара Марисол да се засмее.

Очевидно не.

— Добре. — Това бе единствената дума, която произнесе Марисол, преди да си тръгне, но докато се отдалечаваше по коридора, мърмореше доста високо испански ругатни, които Си Джей чу, въпреки че секретарката силно бе хлопнала вратата зад гърба си. Разбира се, Си Джей не вярваше, че Марисол ще си направи труда да й съобщи, даже ако в зданието избухнеше пожар, това бе цената, която плащаше за острите им отношения, но, слава богу, противопожарната аларма работеше безотказно, а и кабинетът й се намираше само на два етажа от изхода. Толкова за общите каузи.

Останала сама, тя се отпусна назад в креслото от виненочервена изкуствена кожа и зарея поглед през прозореца, през улицата, към сградата на съда и окръжния арест, където в момента държаха без право на гаранция човека, който я беше изнасилил, затворник на щата Флорида, гост на изправителните органи. Отпиваше от изстиналото кафе и гледаше колегите си прокурори как излизат от съда и се връщат към офисите си, помъкнали папки, а някои дори влачещи кашони с документи върху сгъваеми колички. След днешния сеанс при д-р Чеймбърс гъстата непроницаема мъгла, омотала ума й през последните два дена, започна да се разсейва, а нещата да си възвръщат смисъла и перспективата. Вече имаше цел и посока, които да следва, и нямаше значение дали по-късно може да се окажат грешни.

Знаеше, че е безполезно, но въпреки това отново се обади в отдела за неразкритите случаи в Ню Йорк, просто за да провери дали не се е случило невъзможното. Не се изненада, когато научи от секретарката, че доказателствената валидност на ДНК-тестовете е въведена наскоро, и то експериментално, така че до този момент в техния отдел я били приложили само в пет случая. Досието, от което се интересуваше Си Джей, не било сред тях. Значи — край! Бантлинг не може да бъде изправен на съд в Ню Йорк.

Сега вече тя се нуждаеше единствено от отговори. Отговори на многобройните въпроси по случая „Купидон“, които я измъчваха през последната година. Отговори на въпроси за нейното изнасилване, които си бе задавала отново и отново през последните дванайсет години. Изпитваше непреодолима необходимост да узнае абсолютно всичко за това чудовище Бил Бантлинг. Кой е той? Откъде идва? Женен ли е? Има ли деца? Семейство? Приятели? Къде е живял? Какво работи? Как е откривал жертвите си? Къде ги е срещал? Как ги е избирал?

Къде е видял Клои Ларсън? Защо е избрал нея?

Кога е започнал да изнасилва? Кога е започнал да убива? Има ли и други жертви? Жертви, за които те все още не знаят?

Има ли и други като нея?

И защо? Защо мрази жените? Защо ги разрязва и измъчва? Защо вади сърцата им? Защо ги убива? Защо ги е избрал?

Защо бе избрал самата нея? Защо я бе оставил жива?

Дванайсет години и хиляди километри разделяха убийствата на Купидон тук от нейното изнасилване, но й беше трудно да раздели въпросите, които трябваше да зададе. Границите внезапно се размиваха, въпросите се преплитаха, отговорите, които трябваше да се дадат — също.

Къде се е крил Бантлинг през последните дванайсет години? Къде е разигравал болните си извратени фантазии? От собствения си опит на прокурор и от многобройните конференции и семинари, в които бе участвала, знаеше, че серийните насилници и педофилите не падат от небето. Нито спират деянията си. По правило техните престъпления представляват постепенна ескалация към кулминацията на собствените им извратени сексуални фантазии. Тези фантазии зреят в съзнанието, преди да се проявят — седмици, месеци, дори години — и дълго време злосторниците изглеждат съвсем нормални хора, добър съсед, добър служител, добър съпруг и добър баща. Само в мозъците им, където никой не може да надникне, врят и кипят техните чудовищни разяждащи помисли, докато някой ден изригнат като лава и пометат всичко по пътя си, превръщайки фантазията в действителност. „Безобидният“ воайор става крадец. Крадецът — изнасилвач. Изнасилвачът се превръща в убиец. Нещата се свеждат до изкачване на следващото стъпало. И с всяко неразкрито престъпление злодеят става по-дързък, поредната бариера пада, а следващото стъпало се изкачва по-лесно. Серийните насилници не спират, докато не бъдат спрени. Което означава затвор, физическа невъзможност да извършат нови престъпления, или смърт.

Бантлинг покриваше типичния профил на серийния изнасилвач. Освен това беше и садист — човек, който изпитва удоволствие да измъчва и да причинява болка на другите. Тя си спомни отново буреносната юнска нощ преди дванайсет години и минутите, които й се сториха часове. Той бе планирал перфектно всичко от край до край, дори „торбата с фокусите“, за да осъществи фантазиите си. Изнасилването не му стигаше. Изпитваше нужда да я изтезава, унижава и насилва по всевъзможни начини. Нейната агония го разпалваше, възбуждаше го сексуално. Но най-силното оръжие, което използваше, не беше в торбата му, нито бе назъбеният нож, а това, че знаеше всичко за нея, до най-малки подробности, интимните, личните факти, семейството й, приятелите, кариерата — от прякора й до нейната любима марка шампоан. Размаха ги над главата й като меч, унищожи доверието й в хората, разби увереността й в бъдещето. Клои Ларсън не беше похитена случайно в онази нощ. Била е избрана по-рано. И преследвана.

Ако Бантлинг е бил сериен изнасилвач, станал впоследствие сериен убиец, какъвто според нея беше случаят, къде тогава са другите му жертви през последните единайсет години, преди Купидон да започне нападенията си през 1999 година?

Новият й съсед отсреща в ареста бе живял на много места: Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Диего, Чикаго, Маями. Тя прерови криминалните досиета във всички щати, където бе пребивавал, но не намери нищо, дори глоба за неправилно паркиране.

На книга Бантлинг беше идеалният гражданин. Възможно ли е да бе кротувал повече от десетилетие, запечатал дълбоко в себе си яростта и фантазиите си, за да експлодира накрая в дивашкия бяс на Купидон? Съмняваше се. Грижливото и прецизно планиране на насилието върху нея говореше, че най-вероятно тя не е била първата му жертва, а бруталността, с която го извърши, показваше, че още тогава не е можел да се контролира. Сигурно трудно е удържал фантазиите си дори в месеците, докато е избирал следващата своя жертва, и е изключено да се е възпирал цяло десетилетие. Си Джей дори не можеше да каже дали тя самата не е трябвало да бъде убита и е оцеляла по едното чудо. Или нарочно я е оставил жива?

Знаеше, че в търсене на отговорите оперативната група ще разнищи живота на Бантлинг ден по ден. Там вече разполагаха с данни от всеки щат и всяко местно управление, където той беше живял. След дни детективите щяха да плъзнат из цялата страна и да разпитват бивши съседи, бивши колеги, бивши приятелки, търсейки потвърждение на предположението, че Бантлинг е убивал с брадва в Калифорния, преди да стане откачен майстор на скалпела в Саут Бийч. Името и данните за убийствата му вече бяха вкарани в базата данни на ФБР и Интерпол за проверка дали съвпадат с неразгадани случаи в други юрисдикции. Може би деловите появи на Бантлинг в някои градове са били съпровождани от внезапни серийни изчезвания на млади жени? Засега не излизаше нищо. Разбира се, оперативната група търсеше само убийства.

С помощта на „Уестлоу“, юридическа интернет компания, с която прокуратурата имаше договор за услуги, Си Джей започна сама да търси отговори. Най-напред се захвана да прегледа стари издания на местните вестници от градовете, в които Бантлинг бе живял след 1988 година. Започна с Лос Анджелис, защото той бе прекарал най-дълго там, между 1990-а и 1994-та, регистриран на два различни адреса. Тръгна от „Лос Анджелис Таймс“, като вкара в компютъра периода, от който се интересуваше, и ключови думи, съответстващи на убийствата на Купидон — руса, жена, изчезнала, разчленена, осакатена, убита, нападната, измъчвана. Общо двайсет различни думи в двайсет различни комбинации. Даже се обади по телефона в „Уестлоу“ за съвет как най-добре да формулира търсенето, но въпреки това нищо не излезе. Няколко изчезнали и убити проститутки, несвързани помежду си случаи на домашно насилие, избягали от къщи юноши, но нищо с почерка на Купидон. Нямаше изчезнали красавици и манекенки, които да изглеждат свързани, нито неразкрити ритуални убийства или извадени сърца. Приложи същия метод и към „Чикаго Трибюн“, „Сан Диего Таймс“, „Ню Йорк Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Пост“ — отново нищо. След това отново опита с „Лос Анджелис Таймс“, но този път въведе само пет ключови думи: жени, изнасилване, нож, клоун, маска.

Появиха се три статии.

През януари 1991-ва година студентка от Калифорнийския университет в Лос Анджелис е събудена в три часа през нощта в стаята си в общежитието от човек с клоунска маска на лицето, надвесен над леглото й. Тя е изнасилена брутално, измъчвана и бита в продължение на часове. Насилникът избягва през прозореца й на първия етаж и не е установена самоличността му.

През юли 1993-та година, прибирайки се след края на смяната си в един часа след полунощ, барманка е изненадана в апартамента си в Холивуд от непознат мъж с клоунска маска. Тя също е брутално изнасилена. Нанесени са й няколко рани с нож, но според вестника, вероятно без опасност за живота. Нападателят не е заловен.

През декември 1993-та година студентка от колежа „Санта Барбара“ е открита в стаята си на първия етаж жестоко изнасилена от неизвестен мъж, влязъл с взлом посред нощ през прозореца. Извършителят е носил клоунска маска. Не е установена самоличността му, нито е заловен. Няма заподозрени.

Три вестникарски съобщения. Трима насилници с гумени клоунски маски. Идентични детайли: стая на първия етаж, маскиран непознат, брутално изнасилване. Мъчителят е един и същ.

Тя разшири обхвата на търсене и откри още един случай със същите характеристики по-нагоре по брега в Сан Луис Обиспо, но този път насилникът бе носил гумена маска на извънземен.

Четири жертви. А тя едва бе започнала издирването. Нападенията бяха станали в разстояние на три години в четири окръга и в юрисдикцията на поне три различни полицейски управления, поради което никой не бе забелязал връзката. Продължи да търси в „Таймс“, но не откри свързваща следа между случаите. Само една кратка бележка четири дни след изнасилването на барманката от Холивуд, в която се съобщаваше, че жената е изписана от болницата и се възстановява при близки. Отбелязваше се още, че полицията продължава разследването, но засега не са извършени арести и няма заподозрени. Приканваха читателите да се обаждат в полицейското управление, ако разполагат с информация. Вестникът не бе проследил историите на останалите три жертви.

Направи същото проучване и в други градове, в които Бантлинг бе живял, преди да пристигне в Маями през 1994 година. Откри едно изнасилване от мъж с маска на извънземен със същите характеристики в Чикаго през 1989 година и едно под клоунска маска в Сан Диего в началото на 1990-а. Ставаха вече шест. И то само тези, за които имаше съобщения във вестниците. Но Бантлинг ли е бил мъжът, или става дума за обикновени съвпадения? Тя сравни по картата адресите на Бантлинг от Чикаго и Сан Диего с адресите на изнасилените жени. Живял бе на не повече от петнайсет километра от всяка от тях. Си Джей затаи дъх и направи проверка във вестниците от южна Флорида след 1994 година — „Маями Хералд“, „Сън Сентинел“, „Кий Уест Ситизън“ и „Палм Бийч Пост“ — но не получи никакъв резултат.

Прелисти задграничния паспорт на Бантлинг, който бе задържан в съда. Бразилия, Венецуела, Аржентина, Мексико, Филипините, Индия, Малайзия. Беше пропътувал целия свят, командирован от „Томи Тан“, а преди това и от „Индо Експрешън“, друга скъпа дизайнерска къща от Калифорния. Служебните му пътувания бяха продължителни — от две седмици до месец. Производителите на мебели и изложенията, които бе посещавал според списъка, предоставен на съда от „Томи Тан“, обикновено се намираха в предградията на големи градове, където е лесно да останеш анонимен. Някои градове беше посещавал по няколко пъти. Възможно ли е да се открият негови жертви и в чужбина?

Си Джей намери телефонния номер на следовател Кристин Фредерик от Главната квартира на Интерпол в Лион, Франция. Двете бяха работили заедно по издирването на мъж, избил цялото си семейство в хотелска стая в Саут Бийч. Беше се укрил в планините на Германия, където Интерпол и немската полиция го спипаха да си похапва шницел в Мюнхен, а Кристин много помогна за екстрадирането му в САЩ. През месеците, докато уредят прехвърлянето на престъпника, между двете се породиха приятелски отношения. Но отдавна не се бяха чували по телефона.

При първото позвъняване й отговори гласовата поща на Кристин на френски, немски, испански, италиански, за щастие и на английски. Си Джей погледна часовника си. Вече беше десет и половина вечерта. Тя напълно бе изгубила представа за времето. Като пресметна часовата разлика, излезе, че в Лион е изгрев-слънце. Остави си името и телефонния номер с надеждата Кристин да не я е забравила.

Навън беше тъмно, слънцето се беше скрило зад Евърглейдс още преди часове. Кабинетът й се осветяваше само от една канцеларска лампа с шнурче за включване и изключване, подарък от баща й. Яркото флуоресцентно осветление на офиса дразнеше очите й и тя предпочиташе уюта и интимността на тази настолна лампа. Коридорите отвън нейната затворена врата отдавна бяха опустели и тънеха в мрак. Ще трябва да повика охраната от фоайето долу да я придружи до паркинга.

Погледна отново през прозореца на кабинета си към зданието на ареста със запалени лампи на всеки етаж. Странни отчаяни същества бродеха отвън оградата с режещи като бръснач върхове и чакаха да разберат дали техният приятел, приятелка, сутеньор, съдружник в бизнеса, майка ще бъде задържан или освободен. Полицейски коли пристигаха от всички посоки и караха нови престъпници на мястото на успелите да си платят гаранцията. Точно в това мръсно сиво здание със стоманени врати и зарешетени прозорци, зад острите мрежи под охраната на изправителната служба се намираше Уилям Рупърт Бантлинг. Човекът, от когото се криеше и от когото бягаше цели дванайсет години, сега се намираше през улицата на не повече от четирийсет метра от нея. Ако беше затворен и в килия с прозорец, може би я наблюдаваше в този момент, както беше обещал, че винаги ще прави. Само при мисълта за това я полазиха тръпки.

Обърна се да прибере куфарчето си и да си тръгне към къщи. Екранът на монитора светеше ярко в смрачената стая. На него се беше появила последната вестникарска статия, намерена от търсачката „Уестлоу“. Щатът беше Ню Йорк, а вестникът — „Ню Йорк Пост“. Втренчи се в думите с ясното съзнание, че е излишно да чете. Датата беше 30 юни, 1988 година. Самоличността на двайсет и четири годишната жертва на изнасилване не се разкриваше, но все едно. Си Джей знаеше коя е.

Бързо дръпна шнурчето на настолната лампа и изключи компютъра. Сведе глава върху ръцете си и заплака в тъмнината, където никой не можеше да я види.