Джилиан Хофман
Възмездие (29)

28

Минаха само три минути, преди да чуе звънеца и потракването на пръстите му по входната врата. Погледна през шпионката и видя Доминик, облегнат на рамката и свел поглед надолу към краката си. Беше с ризата и панталона от сутринта, навил ръкави, разхлабил вратовръзка и разкопчал яка. На верижка около врата му беше закачена полицейската значка на управлението във Флорида, а на колана му висеше кобурът с пистолета. Тя изключи алармата и открехна вратата наполовина.

Той й се усмихна, но му личеше колко е изтощен. В ръката си стискаше тънък свитък листа, защипани с телбод. Размаха ги към нея и ги пъхна през пролуката.

— Благодаря ти, че ми ги носиш, Дом — каза тя и взе свитъка. — Нямаше нужда да си правиш този труд. Щях да ги взема.

Не го покани вътре.

— Каза, че ги искаш днес и аз ти ги предавам днес. Даже три часа преди да изтече срокът. Сега е само девет.

— Задължена съм ти. Как разбра къде живея?

Мисълта, че може да бъде открита, я тревожеше. Тя криеше адреса си и не го даваше на никого. Заради положението й на прокурор, той не фигурираше и в нито един официален регистър.

— Забрави ли, че съм полицай? Нали ни плащат, за да откриваме разни неща. Всъщност обадих се в кабинета ти и Марисол ми го даде, а аз просто го намерих по картата в интернет.

Тя си отбеляза наум да превърне живота на Марисол в ад още сутринта.

Изтече още един неловък миг и накрая той попита:

— Може ли все пак да вляза? Искам да ти разкажа за обиска. Освен ако не си заета. — Погледът му се плъзна зад нея и небрежно обходи апартамента.

Тя отговори бързо, даже прекалено бързо:

— Няма никой при мен. — Осъзна, че се издаде, и добави по-бавно. — Просто съм много уморена и ме боли главата… — Погледна го и видя изпитателните му очи да четат в нейните. Опита още веднъж да се усмихне и да изглежда що-годе нормална. — Разбира се, извинявай, заповядай. — Отвори вратата и той влезе. Застанаха за миг един срещу друг, после тя се обърна и тръгна към кухнята. — Искаш ли чаша вино или си още на служба?

Той я последва.

— Нали каза, че те боли глава?

— Боли ме — отвърна иззад вратата на хладилника. — Виното много помага срещу главоболие. Веднага го забравяш!

— Е, в такъв случай ще пийна една чаша — засмя се той.

Огледа се. Апартаментът беше обзаведен с вкус в живи цветове. Кухнята светеше в слънчевожълто, а бордюр с мотив от тропически плодове я опасваше цялата. Дневната беше боядисана в наситеночервено, а по стените имаше смели модерни картини. Това го изненада. Си Джей винаги изглеждаше много сериозна. Не знаеше защо, но бе очаквал жилището й да е в бяло и сиво, може би тук-там с кремави акценти, но определено с голи стени.

— Харесва ми апартаментът ти. Светъл е и весел.

— Благодаря. Обичам да е цветно около мен. Успокоява ме.

— А и мястото е чудесно. Каква гледка само!

Голяма плъзгаща се стъклена врата извеждаше от дневната към балкона. Оттам се чуваше плискането на вълните и се виждаха светлините на Помпано Бийч.

— Да, и на мен ми харесва. Живея тук от пет години. Малък е. Само две спални. Но тъй като живеем само с Тиби и Люси, ни стига.

— Тиби и Люси?

— Тиби в момента сипе бели косми по хубавите ти черни панталони. — Като по поръчка Тиби измяука тъжно и протяжно, търкайки се в краката му. Доминик погали по главата дебелия котарак, а той замърка жално, все едно никой никога не го е приласкавал. — … А това е Люси. Ела, миличка. — Подушила миризмите от отворения хладилник, Люси се дотътри в кухнята, душейки във въздуха. Си Джей я почеса и потупа зад дългите уши. — Малко вече недочува, но не е страшно, нали Люси? — Си Джей наведе лице към муцуната й и беше възнаградена с радостно излайване. Опашката лудо се въртеше.

— Тук е тихо. Не е като в Маями.

— Обичам тишината. Както във всеки голям град, в Маями има много откачени. Всеки ден ги виждам, те са работата ми. Но няма защо и да живея с тях. Е, и Форт Лодърдейл не е център на нормалността, но е по-кротко. Освен това не ходя на работа тук. Знаеш какво не бива да правиш, където си печелиш хляба!…

— Харесва ти да си анонимна?

— Определено! Струва си половинчасовото шофиране всеки ден.

— Аз съм много отдавна в Маями. Влязъл ми е под кожата. Не мога да живея по-далеч от двайсет минути път от хубав среднощен кубински сандвич.

— Границата между Брауард и Дейд е само на петнайсет минути. Черен боб и ориз има и в Холивуд и Уестън. Само дето е малко по-скъпо.

— Вярно. Може да се прехвърля в участъка в Брауард. Следващия път като чуеш за мен, ще карам бус под прикритие и ще ловя деца, избягали от училище.

— Не преувеличавай. В тия райски места не е скучно като в Айова. Макар че по-добре да беше. Доста лоши работи се случват и извън града. Всяка година все повече.

— Шегувам се, разбира се. Окръг Брауард си има своите проблеми и те стават все по-сериозни. Дори условно осъдените откаченяци ги пращат да живеят по-далеч, на повече от седемдесет километра от полицейския надзорник, който им е определен. — Замисли се, поглади брадичка. — Аз просто обичам Маями. Свикнал съм му. Приятно ми е да свиквам с нещата. Общо взето съм лесен човек.

— Хубаво е да го знаем — отвърна тя благо.

И двамата замълчаха, отпиха от виното. Тя изглеждаше много уморена, направо изсмукана. Косата й беше прибрана назад в кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и обграждаха леко загорялото й лице. Беше без очила, само няколко пъти я бе зървал без тях. Даже без грим беше хубава. Много хубава. Притежаваше естествена красота, което рядко се среща. Странно защо се опитваше да я прикрива. Но да не забравяме, че системата на наказателното правосъдие е мъжки свят, особено южно от линията Мейсън-Диксън, дори в голям град като Маями. В професионалните среди беше пълно със съдии, полицаи и адвокати, които не търпяха жените. През тринайсетгодишната си служба беше видял много жени да се борят, за да бъдат уважавани в съда, колегите им да ги приемат сериозно. Си Джей я приемаха така. Винаги. Навярно беше най-уважаваната прокурорка. Дори повече от смахнатия й шеф Тиглър. Видя сивото й сако на облегалката на един от кухненските столове и забеляза, че е не се е преобличала след работа.

— Не си ли тръгна по-рано днес?

— Да. Защо?

— Още си с дрехите от сутринта.

— Имах да свърша малко работа. Не намерих време да се преоблека — отговори тя и смени темата. — Как върви обискът? Намерихте ли нещо? — Погледна надолу и видя, че той гали едновременно и Тиби, и Люси.

— Да, открихме доста неща. Изненадан съм, че Мани не ти се е обадил да ти докладва.

— Пусна ми сигнал по едно време, аз му се обадих и му оставих съобщение. Това беше преди около два часа, още не се е свързал с мен.

— Те приключиха преди по-малко от час. Дойдох направо оттам. Следобед намерихме следи от кръв в бараката зад къщата. Не много, три капки, но са достатъчни. Предварителните тестове излязоха преди час. Човешка кръв е. Ще направим ДНК-тест, за да видим дали е от Прадо. Ще го получим след няколко седмици. Освен това май открихме оръжието на убийството. Бантлинг очевидно си е падал да препарира животни в бараката, как се казваше това?

— Таксидермия.

— Точно така. Провесил е от тавана на бараката си разни птици. Намерихме и шест скалпела. По единия като че ли има следи от кръв. Нилсън ще потърси експерт по ножовете, за да проверим дали с някой от тях не са разрязвани момичетата, поне тези, които не са напълно разложени, ще потърсим и микроскопични остатъци от кожа.

Си Джей потрепери. Подробностите започваха болезнено да й въздействат и не беше сигурна колко още ще издържи на подобен разговор.

— Затова опаковахме всичко и изпратихме материалите в лабораторията на съдебните медици. Сега ще чакаме резултатите. Момчетата напръскаха с луминол цялата къща, но нищо не се появи. Никакви следи от кръв вътре.

— А в бараката?

— Тя светна като новогодишна елха. Опитвал се е да почиства, пропуснал е пръски по стените. Навсякъде намерихме кръв. Даже таванът лумна, сякаш оплискан от гейзер, което навежда на предположението, че може би Прадо е била убита върху металната количка, която намерихме там. Когато е срязал аортата кръвта е пръснала нагоре като гейзер. Извикали сме Лесли Бикинс, експерта по пръски от кръв от управлението в Талахаси, да направи оглед утре. Разбира се, проблемът е в това, че той е разрязвал и животни, препарирал ги е в бараката, така че трябва да се установи коя кръв от какво е.

— Нещо друго?

— Да. Открих рецепта за халоперидол, предписана на Бантлинг от някакъв нюйоркски лекар. Може би си го чувала като халдол, то е антипсихотично успокоително. Прилагат го за овладяване на делириуми. Очевидно Бантлинг има психични проблеми. Това съответства на почерка на престъпленията и може да осветли причините за изключителната жестокост на убийствата. Има и цял сандък с домашно записани садомазохистични касети. Различни жени, някои много млади, на възрастта на нашите жертви. Не сме ги прегледали всичките още, защото са повече от стотина. Ако се съди по заглавията, повечето от жените са руси.

Си Джей пребледня като платно.

— Какво ти е? Боже мой, изглеждаш както сутринта на съдебното заседание. — Той се протегна през масата и докосна ръката й. Тя стискаше столчето на чашата с побелели кокалчета. В очите му се изписа същата тревога като в следобеда. — Не ти ли е добре, Си Джей? Какво има? Кажи ми, може да ти помогна.

— Добре съм. Понякога ми става нещо. Но толкоз. — Думите й се запъваха, не беше на фокус. Този разговор трябваше да приключи. Веднага. Преди да рухне напълно. Стана и издърпа ръката си изпод неговата, отново го постави на разстояние. Наведе очи, избягваше неговите, впери поглед в масата. — Благодаря ти, че ми донесе справката тази вечер. Ще я прегледам внимателно. — Гласът й идваше някъде отдалеч. Прелисти страниците на масата и едва тогава погледна Доминик. — Не трябваше да се разкарваш.

Той се изправи и я последва към вратата. Забеляза, че на нея са поставени поне четири вида ключалки. А алармената система беше много сложна. От какво се пази тук, в тази своя кула в тихите покрайнини на Форт Лодърдейл, където хората се разхождат с яхти и лодки?

Тя отвори вратата и Люси хукна да излиза.

— Не, Люси, не. Вече те извеждах тази вечер.

Си Джей се обърна отново към Доминик и той видя съвсем ясно страха в изумрудените й очи.

— Още веднъж ти благодаря, Дом — промълви тя. — Сигурно ще се видим утре. Обади ми се, след като говориш с Нилсън. Може да се срещнем при него. Извини ме, че бях малко… невнимателна, аз просто…

Ръката му потърси нейната върху дръжката и я стисна силно. Лицето му се приближи до нейното и тя усети топлия му дъх с кожата си. Ухаеше на сладост и свежест като смесица от мента и шардоне. Погледът му беше сериозен и мек. Взря се в очите й.

— Не говори — прошепна, — не казвай нищо.

Устните му докоснаха бузата й, бавно и леко се плъзнаха и достигнаха нейните. Брадичката му приятно драскаше кожата й. С изненада установи, че собствените й устни са леко разтворени в очакване на целувката. Искаше да почувства вкуса на сладкия му език в устата си.

Когато най-сетне устните им се срещнаха, тя потрепери. Неговите нежно опипваха нейните, езиците им се опознаваха. Телата им се притиснаха, силната им топлина проникваше през дрехите. Усети втвърдяването му с бедрото си. Ръката му зад нея още се опираше на дръжката. Пусна я и пръстите му погалиха нейната ръка, погладиха рамото й през копринената блуза и се спуснаха нежно надолу по ребрата към извивката на талията. После обхвана кръста й с топлата си длан. С другата ръка придържаше лицето й, палецът му, изненадващо гальовен, помилва бузата й. Слетите им устни се впиваха все по-силно и разгорещено. Езикът му проникваше по-дълбоко, силните му гърди се притискаха по-плътно в нейните и тя усети ударите на сърцето му.

Този път не се отдръпна от него. Обви с ръка врата му, зарови пръсти в късата твърда коса и го притегли още по-близо до себе си. После плъзна ръка надолу по гърба му и с връхчетата на пръстите усети през униформената риза релефа на мускулите. Вълнение, каквото смяташе завинаги умряло и погребано в нея, я погълна цялата.

Усети как от очите й рукват горещи сълзи и обливат неговото лице. Той внезапно откъсна устни от нейните и се дръпна назад. Тя остана с наведена глава, засрамена, че е позволила да я види в такова състояние. Не биваше да допуска това да се случи тази вечер. Но топлите му грубовати ръце обхванаха брадичката и повдигнаха главата й нагоре. Видя отново загрижеността в погледа му, а той, сякаш прочел мислите й, прошепна:

— Никога няма да те нараня, Си Джей, никога. — И нежно пресуши сълзите й с устни. — Ще направим всичко бавно. Наистина много бавно.

Целуна я нежно още веднъж и за пръв път от много дълго време тя се почувства сигурна и защитена в ръцете на този мъж.