Джилиан Хофман
Възмездие (28)

27

Грегъри Чеймбърс изпъна гръб в кожения си стол. Усети отчаянието и неотложността в гласа на Си Джей Таунзенд и веднага застана нащрек.

— Няма проблем, Си Джей. Никакъв проблем. Например утре?

— Утре е добре… чудесно. — Тя чу шумолене от прелистване на хартия, сигурно бележника с часовете.

— Можеш ли да дойдеш в десет? Ще разместя малко графика си.

Тя въздъхна с облекчение.

— Много ви благодаря. Утре е добре.

Д-р Чеймбърс се облегна назад и повдигна вежди. Гласът й определено будеше тревога. Говореше като попарена, не беше на себе си.

— Искаш ли да поговорим сега, Си Джей? Мога да ти отделя време.

— Не, не. Имам нужда да подредя малко нещата в главата си. Да премисля. Утре е много добре. Благодаря, че успяхте да ме вмъкнете.

— Винаги съм на разположение. Ще се видим тогава утре. — Направи малка пауза. — Знай, че можеш да ми се обадиш и ако ти потрябвам преди това!

Тя затвори и се огледа безцелно в празната дневна. Корабът бе отминал и отново беше тихо, чуваше се само шумоленето на вятъра в палмите и лекия плисък на вълните във вълнолома. Тиби II се отърка в крака й и силно измяука. Денят си отиваше и беше дошло време отново да яде.

Телефонът в ръката й иззвъня, тя подскочи и го изпусна на пода.

Повторно иззвъняване. На екрана се изписа името на Фалконети. Колебливо, тя се обади.

— Ало?

— Здравей, аз съм. Справката ти е готова.

Беше напълно изключила. Събитията от деня се бяха размазали като в мъгла.

— Да, хубаво — заекна, опитвайки се да събере мислите си, да звучи в час и компетентно. — Ами… аз… ще мина утре сутринта през оперативния център да я взема. По кое време ще си там? — Взе отново чашата и пак зашари из стаята.

— Не ме разбра. Справката е у мен, а аз съм долу на входа ти. Отвори ми.

О, не. Не тази вечер. Няма да издържа. Не може да говори с никого.

— Виж, Доминик, сега не е моментът. Наистина. Ще мина утре да я прибера. — Отпи дълга глътка вино. — Или ако искаш, пусни я в пощенската ми кутия. Дванайсет двайсет и две. По-късно ще я взема.

Разбираше колко нелепо е това, което казва, но нека мисли, каквото иска. Само да се маха.

Последва дълго мълчание. Тя посегна към вече почти празния пакет цигари. Тогава гласът му разби тишината.

— Не. И дума да не става. Идвам, така че ме пусни да вляза.