Джилиан Хофман
Възмездие (27)

26

Въпреки че нямаше кой знае колко за четене, отне й цели два часа да се запознае с полицейските доклади, болничните листове и лабораторните анализи. По средата се наложи да прекъсне, да се разходи из апартамента, да си направи ново кафе, да сгъне прането и да избърше праха от лавиците — да си намери каквото и да е занимание, само и само да избяга от смазващата тежест на спомените, които нахлуха в нея. Невероятно беше колко често не помнеше какво е обядвала предния ден, а можеше да възпроизведе в мислите си всяка секунда, всеки звук и мирис през онзи отрязък от време преди повече от десет години. Докато четеше показанията на бившия си съсед Марвин Уигфорд, се наложи да изтича до банята и да повърне за втори път. Той беше казал, че Клои се облича „предизвикателно“ за мъжете в блока и се „развява из двора“ с облекло, каквото „една жена от католически университет не би трябвало да носи“. Последната му дума беше, че „не е чудно, дето й се е случило подобно нещо, защото тя нарочно предизвикваше мъжете“. В агонията от чувства за вина и грях, която се бе научила да отблъсква през годините, душата й отново се разкъса и макар да съзнаваше с разума си, че неговите твърдения са бълнуване на болен и извратен мозък, пак се почувства омърсена и засрамена. Някъде дълбоко в себе си тя винаги бе смятала, че е отговорна за това, което й се случи, сякаш сама си го бе докарала. Години наред и милион пъти бе изброявала пред себе си какво е можела и какво е трябвало да направи, за да протече животът й различно. Беше разбрала, че това е най-трудната част от лечението — да се научи да не се самообвинява.

След принудителното посещение в банята тя се върна отново на балкона, погледа още малко лодките и яхтите, сновящи из залива, и отпи от вероятно десетото си кафе за деня. Настъпваше пиковият час и улиците около Помпано Бийч започнаха да се задръстват от коли. Мобилният й телефон иззвъня няколко пъти, връщайки я от миналото към реалността на всекидневието и тя с готовност отговори на обажданията. Това за кратко я отвлече от полицейските доклади и показанията на свидетелите, от познатия вледеняващ страх, самообвиненията и паниката, които отново се натрупваха в нея. Особено обажданията на сърдитата Марисол. Докато още беше светло, изведе Люси на разходка край брега.

След като се върна, й беше необходим още цял час, за да довърши четенето на докладите, включително и собствените си показания, в които възпроизвеждаше всеки мъчителен детайл и всеки осъзнат миг от нощта на 30 юни 1988 година. Започваше от кавгата с Майкъл в колата и продължението й на двора, след това кошмарното събуждане от вкуса на гума по устните си и смазващата тежест върху гърдите, болката от неговото проникване в нея, въпреки безуспешната й съпротива. Свършваше с милостивата загуба на съзнание, с последния спомен как хладното острие на ножа яростно срязва нежната кожа на гърдите й, а белите чаршафи под нея почервеняват от собствената й кръв. Сега, на балкона, върнала се в настоящето, тя вдигна едната си ръка да предпази гърдите си и другата да прогони невидимия страх от гърлото си, който бе стегнал гръкляна й и не й позволяваше да си поеме дъх.

В този момент телефонът иззвъня. На екрана се изписа окръжната прокуратура в Куинс. Тя изтри сълзите и се опита да овладее гласа си.

— Ало?

— Мога ли да говоря с госпожица… — Гласът от другата страна се запъна, вероятно затруднен да разчете неясно записаното име. — … госпожица Туузо?

— Таунзенд, на телефона.

— Извинете. Секретарката ми е надраскала нечетлива бележка. Моля за извинение. Аз съм Боб Шър, заместник окръжен прокурор на окръг Куинс. Обаждам се във връзка с вашето запитване. С какво мога да бъда полезен?

Тя се мъчеше да събере мислите си.

— Да, господин Шър, благодаря, че ме потърсихте. Искам да зная каква е процедурата за екстрадиране на престъпник в щата Ню Йорк? — Отново беше деловата адвокатка. Прокурорът в нея надделя и изведнъж случаят сякаш се отнасяше за друг човек.

Последва дълга пауза.

— Вие юристка ли сте?

— Да. Извинете, че не се представих. Аз съм от щатската прокуратура в Маями.

— Добре тогава. Кой е обвиняемият и какво съдебно разпореждане ви трябва от Ню Йорк.

— Всъщност все още не искаме разпореждане. Става дума за още недоказано углавно престъпление, чийто извършител предполагаме, че сме открили.

— Недоказано дело ли? Искате да кажете без произнесено обвинение? Без постановление за постоянен арест?

— Засега. Полицейските власти тук неотдавна идентифицираха един възможен извършител въз основа на разпити и разследване.

Съзнаваше, че говори твърде уклончиво.

— Разбирам. А свързахте ли се с разследващите детективи в Ню Йорк? Те ще издадат ли разпореждане?

— Не, не съм. Допускам, че случаят е преминал към отдела за неразкритите досиета. Търсим контакт с детективите от този отдел, за да осигурим съдебно разпореждане и каквото друго е необходимо според законите на щата Ню Йорк, за да арестуваме заподозрения във Флорида.

— В такъв случай ще е необходимо най-напред съдебно разпореждане. Въз основа на него може да се издаде заповед за арест, вашите детективи ще я изпълнят и ще го задържите в Маями, докато ние тук уредим документите за екстрадиция. Но да не изпреварваме нещата. Откога е престъплението?

Тя преглътна. Обзе я неприятно чувство и си спомни нещо, което като прокурор не биваше да забравя.

— Хм, доколкото зная, престъплението е извършено преди повече от десет години, но ще направя справка при нашите детективи.

Боб Шър подсвирна изненадано.

— Десет години? Охо! Само ми кажете, че искате екстрадицията заради убийство и всичко ще е наред.

— Не, не е за убийство. — По дланите й изби пот. Не беше готова да чуе отговора на следващия си въпрос. — Какво означава „охо“?

— За какво престъпление търсите тоя тип? При условие, че е той, вие всъщност не го казахте.

Тя се изкашля и се надяваше гласът й да звучи нормално.

— За сексуално насилие. Изнасилване. И опит за убийство.

— Затова казах „охо“. Боя се, че нямате шанс. Давността на всички тежки престъпления в щата Ню Йорк е пет години. С изключение на убийствата, естествено. За тях няма давност. Ако няма предявено обвинение в рамките на пет години след престъплението, не можете да го докоснете. — Замълча, тя не отговори и той продължи: — Съжалявам. Много често става така, особено при сексуалните престъпления. Пипвате накрая негодника с ДНК-тест, но нищо не можете да му направите. Освен това едва напоследък започнаха да признават доказателствената тежест на ДНК-тестовете, но ако е настъпила давност и това не помага. Все пак питайте детективите от неразкритите досиета дали са използвали теста във вашия случай.

— Да, ще ги питам. Надявам се да са го използвали — отговори тя, въпреки че много добре знаеше как не намериха никакви проби, от които да извлекат ДНК. Гласът й започна да потреперва и тя ясно го усети. — Благодаря ви все пак за съдействието, ще ви потърся отново, когато събера повече информация.

— Как се казвахте, да си запиша?

Си Джей затвори телефона. Как може! Да има давност! Изсмукан от пръстите срок, който някакви тъпи законодатели са решили, че е достатъчен, за да бъде изправен престъпник пред съда. Кой е справедливият срок да живееш в страх, че ще отговаряш за престъпленията си? Погрижили са се да има справедливост за престъпника. Жертвата да върви по дяволите. Важното е да се защитят правата на престъпниците!

Тя започна да осъзнава ужасното значение на приключилия разговор. Бантлинг никога няма да бъде съден за това, което й причини. Никога. Никога. Никога. Ако ще тя да се покатери на върха на Емпайър Стейт Билдинг и да разкаже пред целия свят в най-цветисти подробности кървавите мръсотии, които й стори, той няма да бъде съден. Ще слезе с асансьора и ще си замине по живо и по здраво, без някой да го пипне с пръст. Трябваше да се сети за давността, но във Флорида нямаше давност за някои сексуални престъпления и тя просто не помисли за това. Беше толкова обсебена от идеята да арестува Бантлинг по всички правила и да го изпрати в Ню Йорк, което щеше да й помогне да се пребори с дяволите в себе си, без да полудява отново, че изобщо не си зададе въпроса възможно ли бе да стане. Наочниците й на жертва попречиха на ясния й поглед, беше предпоставила решението на проблема.

Имаше чувството, че отново всичко се разпада и правеше отчаяни усилия да го предотврати. Да започне да разсъждава въпреки мъглата и страха, стегнали гърдите й.

Мяташе се напред-назад из апартамента. Слънцето се скри и топлината на здрача бързо се стопи. Изхвърли изстиналото кафе и извади бутилка шардоне от хладилника. Наля си, отпи една дълга глътка и отново взе телефона. На четвъртия сигнал се обади д-р Чеймбърс.

— Ало?

Звукът на неговия глас й подейства успокоително.

— Надявах се да ви намеря в кабинета. Въпреки че е късно. Как сте, д-р Чеймбърс? Обажда се Си Джей Таунзенд.

Гризеше си ноктите и се разхождаше из стаята по чорапи с чаша вино в ръка. Не се беше преоблякла.

— Здравей, Си Джей. — Пролича, че е изненадан от обаждането. — Тъкмо довърших бумащината за деня. Щях да тръгвам. С какво мога да ти бъда полезен?

Един увеселителен кораб се плъзгаше по водата. От него долиташе приглушен смях и тиха музика.

— Случи се нещо и май трябва да ви посетя.