Джилиан Хофман
Възмездие (26)

25

Доминик прекоси няколко стаи и излезе през френските прозорци към вътрешния двор с басейна. От другата страна под палмите в ъгъла имаше една доста необикновена барака от бели алуминиеви плоскости и с нарисуван прозорец. Не беше и истинска барака, по-скоро приличаше на спретната къщурка с черен дървен покрив. Даже нарисуваният прозорец си имаше черно плътно спуснато перде. Завари Джими Фултън на вратата.

— Как понесе Гракър новината, че не е необходим?

— Зле. Много зле. Оставих го да се цупи на моравата.

Пред очите на Доминик за миг пробяга образът на почервенелия Гракър, сипещ ругатни по Стивънс и Кармеди, докато се отдалечават от авеню „Ла Горс“ с черната си климатизирана кола, и се засмя. За трите минути, необходими да прекоси къщата и да стигне до бараката, Гракър сигурно бе успял да се свърже по мобилния телефон с Блак и вече искаше на сребърен поднос значката на Доминик. Заедно със заповедта за обиск, необходима, за да влезе в къщата. Нямаше да получи нито едното, нито другото, но щеше да вдигне врява до небето.

— Ще стане лошо, Джимбо — въздъхна Доминик. — Но както казва Клеменца на Ал Пачино в „Кръстникът“, „Такива неща трябва да се случват веднаж на пет години. Да се освободим от лошата кръв“. Блак стои зад нас. Каза ми: „Само не му казвай в очите, че е гъз“.

— Блак ще запази тази чест за себе си.

— Какъв ден! — въздъхна Доминик и прокара пръсти през косата си. — Какво има в бараката?

— Отново правят снимки, остави ги на спокойствие. Ще ти разкажа какво намерихме дотук. Знаеш ли, тоя Бантлинг си е падал да реже и препарира животни. Вътре е пълно с бухали и други птици, висят от тавана. С ноктите, човките и всичко останало. Като влязох, мамка му, в първия момент помислих, че са истински. После дойдох на себе си, сложих си очилата и разбрах, че са препарирани. Вътре има и една метална количка, като тия в болниците. Абсолютно чиста, избърсана, без отпечатъци. Според нас тук нищо няма да намерим.

Фотографите свършиха и излязоха.

— Ваша е, агент Фултън — извика един от тях. — Ние изщракахме цял филм.

— Добре. Благодаря — кимна им Фултън. След това се обърна към криминалиста, който чакаше до вратата с черната си чанта. — Почакай една секунда, Боби. Искам да покажа на агент Фалконети петната кръв, преди да ги обработиш.

Двамата влязоха в бараката. Над главите им, провесени от гредите на невидими рибарски корди, висяха като в полет две препарирани сови. Между тях се спускаше единствената крушка в помещението, засенчена с кръгъл черен метален абажур. Помещението беше сравнително просторно за барака, около пет на пет метра, с циментов под и боядисани стени. Беше безупречно чисто, особено за градинска барака. По земята нямаше прашинка. Металната количка беше поставена до една от стените. Точно над нея имаше редица бели стенни шкафове. В ъгъла до количката стоеше изправена изящно препарирана бяла чапла с леко разперени криле, сякаш щеше да полети. Дългата мъхеста шия и жълтият й клюн бяха обърнати напред, а стъклените й очи се взираха в количката.

— Виж тук — посочи Джимбо и коленичи на пода.

С бял тебешир бе очертан участък от около трийсет сантиметра в диаметър точно до стената под шкафчетата зад количката. В него се виждаха три червеникавокафяви петна. Джимбо ги освети с фенерчето и те лъснаха.

— Мокри ли са?

— Не, но са съвсем пресни. Като се вземе предвид разположението им и височината на количката, Боби смята, че тялото е било върху нея и кръвта е прокапала долу. — Той освети стената на около трийсет сантиметра от пода. По бялата мазилка червенееха ситни капчици. — А това тук… това прилича на пръски от капките по пода. Напълно възможно е, ако са падали от толкова високо. Сигурни сме, че е кръв.

— Хубаво, Джимбо, но дали е човешка? — усъмни се Доминик, като си припомни стъкления поглед на красивата чапла.

— Скоро ще знаем. Ще ни съобщят от лабораторията. Но погледни тук — каза той, все още коленичил на цимента. Посочи друг доста по-голям участък до количката, също ограден с тебешир.

Доминик го освети с фенерчето и видя размазани в кръг кафеникави следи.

— Май някой се е опитвал да изчисти пода.

— Точно така. Момчетата с луминола ще влязат тук, след като си заминат съдебните медици. Може пък и да видим каква бъркотия е имало преди чистенето.

— Свалете внимателно колелата. — Доминик се наведе да огледа отдолу и освети черните гумени колела и долната повърхност на количката. — Изглежда са се търкаляли и по тях може да е полепнало нещо.

— Добре, ще ги вземем.

— А къде е оръжието?

— За малко да забравя най-важното. Погледни тук. — Джими Фултън отвори средното шкафче. На най-долната лавица имаше голям правоъгълен метален поднос. Върху него грижливо бяха подредени различни по размер скалпели и хирургически ножици. — Тоя идиот можеше да ни спести много труд и време, ако беше признал. Делото ще е забавно. Ще падне веселба.

Радиото на Доминик отново изпращя.

— Доми, о, Доми, фанфарите зоват… — Беше Мани, който се стараеше да докара една ирландска песен със своя кубински акцент. Доминик го остави да се помъчи малко, преди да му отговори. Джимбо и Боби не можеха да се сдържат. Вероятно след няколко такта Мани се досети, че и други слушат изпълнението му, рязко прекъсна пеенето и изръмжа. — Ей, Дом, там ли си?

— Да, Мечо. При Джими Фултън съм, в бараката. Какво става при вас? Опаковахте ли всичко от дрешника?

— Всичко е готово. Искам само да се отбележи в протокола, че в следващия си шибан живот ще бъда дизайнер на мебели.

— Продавач, Мечо — чу се отзад гласът на Еди Боуман. — Като пораснеш, ще станеш продавач на мебели.

— Боуман, не ме карай да споменавам майка ти. Върви да си гледаш порното. — След това добави по радиото: — Тоя перверзник има най-готините дрехи на света. Слушай, като му лепнат смъртната присъда, ще мога ли да ги взема?

— Да, но първо трябва да отслабнеш поне с четирийсет килца и да свиеш талията с десетина сантиметра, Мечо. И да се откажеш от твоите пастелитос. — Доминик се наведе, за да проследи как Боби остъргва няколко проби от кафявото вещество на пода и ги поставя внимателно в три дълги стерилни епруветки.

— Мога да нося поне вратовръзките. Срамота е да изхвърлят такива дрешки. Какво става с блусарите отпред на моравата? Бас хващам, че оня maricon Стивънс вече хвърля къчове.

— Кротко, Мечо. Остави ги на мира.

— Добре. Опаковахме всичко от дрешника — между другото, той е колкото моята спалня. И да знаеш само колко е подредено. Прекалено, ако питаш мен. Оня тип дори е слагал етикети. На торбата с черни костюми е залепил надпис смокинги — в множествено число! Има цяло отделение за зимни пуловери, друго за зимни обувки. Може и да не е нашият човек, защото на мен определено ми прилича на педал. Или пък неизявен хомосексуалист, който мрази жените, защото му напомнят за майка му. Ето го мотивът. Това е обяснението и за проблемите на Боуман между другото. Чуй и още нещо — намерих костюмите му за Хелоуин, прибрани в отделен кашон, сгънати, подредени. Може пък да си пада по преобличането, какво ли няма вътре — маски на извънземни, на Батман, на Франкенщайн, каубойски шапки и ония педерастки кожени крачоли, изрязани на задника, нали ги знаеш, дето се обуват върху джинсите.

— Гамаши, а не крачоли.

— Както и да е. Но се налага да си го представиш и на рожден ден на децата си, защото има даже и клоунска маска!

Доминик гледаше петната по пода. На крачка от тях бяха стъпили жълтите лапи на препарираната чапла. Луминолът, с който след малко техниците ще напръскат всичко, щеше да светне навсякъде, където има кръв. През дългите години, откакто разследваше убийства, беше виждал цели стаи, понякога до тавана, да пламват в зловещо жълто. Как ли ще изглежда бараката, когато угасят лампата? Каква зловеща картина ще лъсне в мрака?

— Прибери всичко, Мечо. Още не знаем кое ще се окаже важно и кое не в това разследване.