Джилиан Хофман
Възмездие (20)

19

Си Джей прекоси стремително улицата към кабинета си в сградата „Греъм“, влачейки след себе опашка от подтичващи репортери. Вдигна ръка в знак, че няма да коментира, и ги остави да хленчат на входа пред пропуска. Изкачи стъпалата през едно до втория етаж. Втурна се в тоалетната, огледа под вратите, за да се увери, че няма никой, че няма кой да я чуе. Захвърли куфарчето си на пода, наведе се над умивалника и се освободи от закуската си.

Опря чело на хладните, отвратително розови плочки, зачака със затворени очи световъртежът й да премине и чак тогава се осмели да излезе от кабинката. Вдигна очилата на главата си и наплиска с две ръце лицето и врата си със студена вода, почти се потопи в умивалника. Главата й тежеше като олово, едва събра сили да я изправи. Взря се в отражението в дългото огледало, заемащо цялата розова стена над празните умивалници.

Оттам я гледаше една бледа ужасена жена, много състарена за дванайсет години. Дългата, някога руса коса сега беше подрязана равно до раменете в семпла прическа на път. Кестенявата боя, която използваше, придаваше белезникав оттенък на естествения й кехлибарен цвят. Ако не защипеше косата си на кок или опашка, тя все падаше върху лицето й и пръстите й постоянно я затъкваха зад ушите. Така придоби през годините още един нервен тик. Като пушенето на цигара от цигара.

Си Джей затъкна косата си зад ушите, наведе се напред и се взря в образа в огледалото. Ясно се виждаха дълбоките тревожни бръчки, врязани в челото, и по-ситните около ъглите на зелените очи като пропуквания върху порцелан. Тъмните кръгове, прикрити с грим, издаваха неспирните кошмари и безсънието. Обикновени очила със златни рамки изпълняваха ролята и на допълнителна маскировка. Устните й все още бяха плътни, но стиснати в ъглите, сериозни, а около тях се забелязваха тънки линии с разклонения по краищата. По ирония ги наричаха линии на смеха. Тя използваше съвсем лек грим, малко маскара по миглите. Не носеше обеци, колиета, пръстени и гривни — никакви бижута. Сивият й костюм с панталони беше стилен, но консервативен, рядко слагаше пола, само когато имаше процес. Нищо в нейната външност не привличаше вниманието. Беше съвсем обикновена, незабележима. Нищо в нея не се запомняше, дори името.

Тя познаваше този глас. Веднага го различи. След дванайсет дълги години още чуваше в кошмарите си всяка нощ дрезгавия гърлен баритон с лек английски акцент да шепне в ухото й.

Знаеше също, че не си въобразява, не греши, като го свързва с Уилям Бантлинг. Този тембър сцепи мозъка й като с нож, отключи в главата й оглушителна аларма, от която й идеше да се разпищи в залата и да го посочи с пръст: „Той е! Той е! Това е той! Помощ! Хванете го!“. Но не помръдна. Не можеше. Сякаш се парализира, наблюдаваше сцената като по телевизия. У дома в креслото можеш да викаш на актьора „направи нещо, не стой така!“, но той не те чува и в края на краищата още една нищо неподозираща жертва с очи на кошута бива съсечена със сатър от злодей с маска.

При звука на този глас космите й настръхнаха, тръпки полазиха по цялото й тяло и тя безпогрешно усети, че това е той. Бяха минали дванайсет години, но нещо в нея винаги бе знаело, че някой ден отново ще чуе този глас и всъщност беше го очаквала. Зигзаговидното S на лявата ръка само потвърди предчувствието.

Изглежда обаче той не я позна. Беше малко странно, че след всичко, което й причини, след всичко, което ограби от нея, сега едва я удостои с бегъл поглед и не забеляза присъствието й в съдебната зала. Разбира се, видът й нямаше нищо общо с оня отпреди цял един живот.

Бледа сянка на някогашната й външност. Отражението в огледалото отрони едри сълзи. Понякога сама не можеше да се познае.

От онази ужасна нощ бяха минали години, но времето не беше излекувало раните и споменът не беше избледнял. Тя още можеше да възпроизведе всяка минута, всяка секунда, всяка подробност и всяка дума. Външно животът й сякаш продължи нормалния си ход, а всъщност тя не можеше да преодолее преживяното и имаше дни, в които водеше истинска емоционална битка със себе си, за да не се предаде. В онази нощ дотогавашният й живот приключи, за миг изчезнаха спокойствието и сигурността. Белезите по тялото й се скриха, но Си Джей не издържаше на постоянния страх, в който живееше. Не можа да подхване живота си отново, нито да остави спомена в миналото. Като че ли скоростната й кутия бе блокирала в неутрално положение, страхуваше се да върви напред, както и да се върне назад. Знаеше много добре, че това пречи на взаимоотношенията й с хората, но продължаваше да влачи същия багаж, който трябваше да сдаде още на сеансите при прескъпия си психотерапевт навремето в Ню Йорк.

След нервна криза и двегодишно интензивно лечение проумя нещо, от което винаги се бе страхувала: силата е илюзия. Само за една нощ тя изгуби напълно контрола над собствения си живот и минаха години, докато разбере, че всъщност никога не го е имала. Животът е просто игра на съдбата и това обяснява защо някои хора загиват, блъснати от автобус на връщане от работа, а други печелят по два пъти от тотото. Ако не искаш да те смаже автобус, не минавай по тъмни улици вечер.

Спомни си как Майкъл наричаше случилото се през оная нощ „злополуката“. Майкъл, нейният мърляв приятел, който в края на краищата се ожени за своята кльощава червенокоса секретарка. Когато получи нервния срив, той каза, че ще й осигури необходимото време и пространство, за да оздравее. Обеща, че ако трябва, ще я чака „вечно“, само „да се съвземе“. Е, очевидно „вечно“ се оказа дългичко за него, тъй че седмица след като се разделиха, някой го видя с червенокосата в една кръчма в Гринич Вилидж. А след шест месеца се ожени за нея. Оттогава Си Джей нито го чу, нито го видя. Няколко години по-късно прочете за развода им в клюкарската рубрика на „Уолстрийт Джърнал“. Кльощавата червенокоска беше станала пищна блондинка и при бракоразводното дело му одра кожата, доста натлъстяла впрочем.

Най-ужасното през тези дванайсет години беше, че не знаеше. Не знаеше кой я бе нападнал и къде се намираше насилникът. Страхът нито за миг не я отпускаше. Ами ако той седи до нея в метрото? Или в закусвалнята? А в банката? Не е ли оня зад нея на опашката в бакалницата? Може да е лекарят й, счетоводителят, приятелят?

Не се притеснявай, Клои. Винаги съм наблизо. Гледам и чакам.

Не можа де се отърси от тези мисли в Ню Йорк и след две години престана да се опитва. Смени си името, яви се на държавен изпит във Флорида и се установи в Маями. Анонимността й помагаше да спи малко по-добре, когато изобщо успееше да заспи. Може би, мислеше си тя, работата като прокурор ще й осигурява отчасти контрол в този хаотичен, безсмислен и населен с откачени типове свят. Ще дава мъничко закрила на безсилните, които се крепят с илюзии.

Картините от онази нощ се занизаха в съзнанието й, мудно и последователно като на забавена лента. Този път обаче знаеше как изглежда лицето, скрито под маската. А към лицето имаше и име. Трябва да запази спокойствие и да реши какво ще прави. Да разкаже ли всичко на главния прокурор Джери Тиглър? Дали да не потърси старите детективи Сиърс и Харисън, ако все още са в Ню Йорк? Трябва ли да признае пред оперативната група? Никой в Маями, освен психотерапевта й не знаеше за нейното минало и за „злополуката“.

Ще го разнищиш, както всички случаи досега.

Пое дълбоко въздух пред огледалото. Най-напред трябва да получи пълното криминално досие на Бантлинг и да се обади в Ню Йорк, за да разбере какви са техните правила за екстрадиция. Да измъкне от Ню Йорк папката по собствения си случай, за да я прегледа отново. Бантлинг ще бъде държан при най-строги мерки за сигурност, без възможност за освобождаване под гаранция до следващото заседание след още поне две седмици. Тогава съдията ще трябва да се запознае с показанията и да прецени дали „има очевидни данни и достатъчна презумпция“, че Бантлинг е извършил убийство. Ако отговорът е „да“, той ще откаже да освободи подсъдимия под гаранция до процеса, когато и да бъде насрочен. Каквото и да стане, Бантлинг няма да може да се измъкне.

Трябва да бъде точна и логична. Да не бърза. Този път няма да позволи да я изиграят. И ако я обвинят, че не е честна пред съда, просто ще каже, че в началото не го е разпознала…

Вратата на тоалетната внезапно се отвори и Си Джей бързо си сложи очилата. За нещастие беше Марисол, придружена от друга секретарка. В едната си ръка носеше розова лъскава тоалетна чантичка, а в другата лак за коса.

— Здравей, Марисол. — Си Джей оправи сакото си и взе куфарчето. — Връщам се от съда, защото имам да свърша още куп неща. Моля да отклоняваш всякакви покани за днес, особено от пресата. — Забеляза, че гласът й притреперва. Втъкна косата си зад ухото и отвори вратата. Обърна се и добави: — Освен това се обади на адвоката на защитата и отложи клетвените показания по делото на Джейми Тъкър. Трябват ми поне две седмици подготовка, след като ми възложиха и случая Бантлинг. Мисля, че показанията бяха насрочени за следващата сряда.

Марисол направи пресилена гримаса на раздразнение.

— Има ли някакъв проблем?

— Не, всичко е наред.

Марисол бавно пристъпи край редицата умивалници, вдигна високо ръка и пусна към приятелката си многозначителен поглед. За каква ли се мисли пък тая?

Си Джей се запъти по коридора към убежището на своя кабинет. Беше едва единайсет, а тя вече бе напълно изтощена. Ще се обади най-напред на Хуан от следствието и ще поиска пълното криминално досие на Бантлинг, още от времето му в Ню Йорк. Може би още следобед ще успее да вземе от Фалконети данните за живота му, както са заведени в публичните регистри. Това ще й даде престава къде е живял Бантлинг, къде е работил и дори регистрирал ли е кола през последните десет години. Вероятно Доминик вече ги е събрал и тя просто ще мине през службата да ги вземе. Ще се прибере рано да си подреди мислите и да се обади в Ню Йорк от домашния си телефон. Трябва само да си вземе дамската чанта и останалите папки по случая Купидон, които е оставила в кабинета си.

Тежка миризма на сандвичи „Макдоналдс“ и цигарен дим се носеше пред кабинета й. Когато отвори вратата веднага разбра, че планът й за ранно спасяване се е провалил.

Доминик Фалконети и Мани Алварес седяха с лице към празното й бюро, с гръб към нея и с нов кашон папки в краката си.