Джилиан Хофман
Възмездие (2)

1

Юни 1988 г.

Ню Йорк

Както винаги Клои Ларсън панически бързаше. Разполагаше само с десет минути, за да облече нещо подходящо за „Фантомът от операта“ — най-нашумялото представление на „Бродуей“ с разпродадени билети за цяла година напред — да се гримира и да хване влака в шест и петдесет и две от Бейсайд за центъра. До спирката имаше три минути път с кола, така че всъщност й оставаха само седем. Разрови претъпкания дрешник, който се канеше да подреди още миналата зима, и грабна набързо черна пола от креп заедно с подходящ жакет и розова блуза. Хванала една лачена обувка в ръка, тя повтаряше под нос името на Майкъл и разхвърляше купчината в дъното на дрешника, докато намери най-сетне втората от чифта.

Прекоси тичешком коридора към банята, докато се обуваше. Не трябваше да става по този начин, помисли си, докато набързо разресваше с пръсти дългата си руса коса, а с другата ръка миеше зъбите си. Трябваше да е спокойна и безгрижна, трепетно очакваща, съзнанието й да не е обременено с нищо, когато чуе въпроса, който щеше да сложи край на всички други въпроси. А не както сега — тичала цял ден след безсънна нощ от упражнения на лекции заедно с други също толкова изнервени студенти, а мисълта за предстоящия тежък държавен изпит не я напуска нито за миг. Изплю освежителната вода, пръсна се набързо с „Шанел 5“ и изхвърча от входната врата. Четири минути. Само четири минути, иначе щеше да остане за влака в седем и двайсет и две и вероятно да изпусне началото на представлението. За миг си представи докарания Майкъл как нервничи пред театър „Маджестик“ с роза в ръка и кутийката в джоба и все поглежда часовника си.

Не трябваше да става така. Можеше да е по-добре подготвена.

Изтича през двора към колата си, като едновременно се мъчеше да си сложи обеците, грабнати от нощното шкафче в спалнята. И отново както всеки ден, усети погледа на своя странен и саможив съсед от втория етаж, който я следеше иззад прозореца на хола си. Гледаше я как прекосява двора и се отправя към забързания свят и своя живот. Тя отхвърли неприятното смразяващо чувство с бързината, с която то се появи, и влезе в колата. Сега не можеше да мисли за Марвин. Нито за държавния изпит и специалните курсове и лекции. Трябваше да се съсредоточи върху отговора, който щеше да даде на Майкъл тази вечер, когато той сигурно щеше да й зададе въпроса, който щеше да сложи край на всички въпроси.

Три минути. Остават само три минути, помисли си тя, засили се, без да се съобразява със стоп-знака и едва успя да префучи през кръстовището към Северния булевард, преди да светне червено.

Свирката на влака почти я оглуши, докато изкачваше по две стъпалата към перона. Вратата на вагона се затвори веднага след нея и тя махна с благодарност на ватмана, който я беше изчакал да влезе. Седна на протритата седалка, запъхтяна след тичането от паркинга по стълбите нагоре. Влакът се изтегли от станцията и пое към Манхатън. Успя на косъм.

Сега се отпусни и се успокой, каза си, загледана в стрелкащите се край нея здания на квартала Куинс и избледняващата светлина на гаснещия ден. Защото въпреки всичко тази нощ щеше да е много важна. Не се съмняваше в това.