Джилиан Хофман
Възмездие (15)

14

Всяка сутрин Клои се поглеждаше в огледалото и си казваше: „Само да мине днешният ден, утре сигурно ще е по-леко“. Но всяко утре ставаше само по-лошо. Страхът в нея се разрастваше неудържимо като рак, макар раните да зарастваха и белезите да избледняваха. Нощем я съсипваше безсъние, денем я довършваше затъпяваща умора.

Управителят на фирма „Фиц & Мартинели“, където трябваше да започне блестяща кариера на адвокат по медицински дела след държавния изпит, загрижено позвъни да попита как е и дали ще постъпи през септември, както бе планирано, или има нужда от повече време, за да се възстанови. Добре съм, отговори тя, оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след три седмици. Благодаря за вниманието.

Вярваше в това, което казва. На всекиго и всеки ден. Сетне изведнъж, без никакво предупреждение я сграбчваше с остри нокти необясним ужас и тя замръзваше на място — напълно осезаем ужас, почти го подушваше. Дишането й блокираше, стаята се залюляваше. В метрото внезапно усещаше вкуса на плата в устата си и ледения връх на ножа по кожата си. В асансьора чуваше гласа му и в ноздрите я удряше сладникавата миризма на кокосовите свещи. В колата поглеждаше назад през огледалото и виждаше отвратителната му усмивка. Непрекъснато се връщаше обратно в онази нощ. Опита се да спазва някакъв дневен график и просто да продължи нормалния си живот отпреди. Но дните преминаваха в седмици и тя усещаше как в привидно здравата й фасада плъзват малки пукнатини, разклоняват се и се множат и разбра, че някой ден ще се пръсне на милион парчета.

След две седмици в Ню Йорк родителите й си стегнаха багажа и си тръгнаха за Сакраменто. Подвеждащата храброст на усмихнатата й фасада си изпълни ролята да ги заблуди и докато я прегръщаха и целуваха пред асансьора, отново я замолиха да се върне в Калифорния.

Добре съм. Оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след две седмици.

Махна усмихната за довиждане, преди вратата на асансьора да скрие окъпаното в сълзи лице на майка й. След което Клои се обърна, втурна се в апартамента, заключи вратата, седна на пода и безутешно плака цели три часа.

Продължи да учи за изпита сама вкъщи. Предпочиташе да не рискува с лекции заради погледите на напълно чужди хора и неизбежните въпроси на добронамерени приятели. От курса й осигуриха видеокасети с упражненията. Прекарваше повечето дни на пода посред хола, заобиколена от учебници по право, с бележник в ръка, безучастно вперила поглед в екрана, гледаше как мърда устата на професора, но думите, които чуваше, нямаха вече смисъл. Не можеше да се съсредоточи и беше наясно, че няма да вземе изпита.

Вечерта, преди да се яви, Майкъл остана при нея и на другия ден точно в седем часа я остави пред центъра „Джейкъб Джавиц“ в Манхатън, където се провеждаше изпитът. Тя се записа, една от трите хиляди явяващи се, зае определеното й място и в осем часа получи дебела папка със задачата. В залата се спусна пълна тишина. В осем и пет Клои погледна напред, назад и настрани морето от непознати лица, някои наведени над листовете си, други озъртащи се нервно и отчаяно. Гледката я разтревожи, ужаси я. Главата й започна да пулсира, потръпна и я обля студена пот. Повдигна й се. Вдигна ръка и една квесторка я придружи до тоалетната. Нахълта в една кабинка и повърна. После наплиска лицето и врата си със студена вода и напусна зданието. В осем и двайсет и шест спря едно такси и повече не погледна назад.

Инспектор Харисън престана да се обажда, така че Клои започна да звъни всеки ден, за да разбере има ли нещо ново по случая. Отговорът беше все един и същ.

Уверявам ви, че разследването се води много активно, Клои. Надявам се скоро да имаме задържани. Ценим високо вашето съдействие.

Готова беше да се закълне, че инспекторът сигурно чете отговора от някое „Ръководство: как правозащитните органи да успокояват досаждащи жертви на неразкрити престъпления“. С времето на Клои й стана ясно, че нейният случай неотклонно върви към картотеката на нерешените дела. Без данни за самоличността, пръстови отпечатъци и други веществени улики, най-вероятно престъпникът никога нямаше да бъде разкрит, освен ако неочаквано не направи самопризнания или не я сполети някакъв сляп шанс. Въпреки това Клои се обаждаше всеки ден на инспектор Харисън, за да я подсеща, че няма намерение скоро да се примири.

След провала й на държавния изпит отношенията между нея и Майкъл почти се разпаднаха. Знаеше, че й се сърди, задето се отказа, без дори да опита. След злополуката, както продължаваше да се изразява, между тях нямаше и секс, но дори когато се държаха за ръце се чувстваше напрежение и неудобство. Вместо да остава при нея всяка нощ, преспиваше вече само в края на седмицата. А нейното упорито нежелание да излиза навън, дори само за една вечеря, все повече го разстройваше. Постепенно между тях се отвори някакво хладно разстояние, което непрекъснато растеше, но и двамата не знаеха как да възстановят изгубената близост. Клои дори не беше сигурна дали иска нещата да станат както преди. Чувстваше, че по някакъв начин Майкъл тайно я обвинява за случилото се. Виждаше го в очите му, когато я гледаше и когато не можеше да я погледне.

Защо не ме остави при теб онази нощ.

Клои си мислеше как и двамата знаят, че е настъпил краят, но нито той, нито тя искаше първи да оповести раздялата. Може би Майкъл се страхуваше от лавината на вината, която със сигурност щеше да го затрупа, ако изобщо събереше някога смелост да скъса. Тя пък се питаше какво ли ще почувства, ако той най-сетне й каже, че винаги ще я обича, но не може да я вземе за съпруга и затова нека си останат приятели. Облекчение, вина, яд, тъга? Така връзката им се провлече през цялото лято и съвсем се разми през есента, виждаха се все по-рядко и никой не се оплакваше.

„Фиц & Мартинели“ я насърчаваха да се яви на държавен изпит през февруари и й предложиха междувременно да я назначат като правен асистент във фирмата. Тя отказа. Щеше да е поредното място, където щяха да гледат на нея като на „изнасилената“. Дори още по-лошо, защото вече се радваше и на съмнителната слава на „изнасилената, която избяга от държавния изпит“.

При контролния преглед на третия месец след операцията, гинекологът я посъветва да потърси консултация с психолог.

— Жертвите на изнасилване носят белези, които ние не виждаме — обясни той. — Психологът може да ви помогне да се справите с преживяното.

Добре съм. Оздравявам вече, просто не можах да си взема държавния изпит. Благодаря ви за загрижеността.

Напусна кабинета му и се закле да не стъпи повече там.

През октомври започна работа в нощната смяна на бюрото за резервации в хотел „Мариот“ на летище „Ла Гуардия“ — голям оживен хотел със стотици служители, никой от които даже не знаеше името й. Тя седеше в някаква вътрешна стая със слушалки и микрофон далеч от хората и любопитните им очи. Работата й нямаше нищо общо с позицията на партньор в адвокатска фирма и родителите й никак нямаше да се гордеят, ако знаеха. Майкъл беше направо отвратен от нейната „липса на амбиции“, както се изрази. Но през ужасяващите часове на нощта това място й даваше сигурността на телефонните номера и анонимността, от която се нуждаеше, за да се спасява от натрапени разговори. А получаваше и пари. Поиска смяната от единайсет вечерта до седем сутринта.

Когато дойде онова телефонно обаждане, тя бе на работа едва от четири седмици. Телефонът иззвъня малко преди шест сутринта, последния час от смяната й.

— „Мариот Ла Гуардия“. Бюро за резервации. Какво обичате?

— Изпуснах полета си и сега от „Америкън“ не могат да ми осигурят място преди утре сутринта. Ще ми трябва стая. Има ли свободна при вас? — Някъде във фона тихо се носеше музика, разпозна пиеса от Бах.

— Ще проверя, господине. Постоянен клиент ли сте на „Мариот“?

— Не, не съм.

— Единична или двойна, господине?

— Единична.

— Пушач или непушач?

— Непушач.

— Колко души ще бъдете в стаята?

— Само аз. Освен ако не поискаш да ми правиш компания, Клои.

Сърцето й спря. Тя смъкна слушалките, захвърли ги на пода и се вторачи ужасена в тях, сякаш са хлебарки. Шефката Адел дотича, следвана от други служители.

Слаб глас подвикваше от пода:

— Госпожице? Госпожице? Ало? Има ли някой?

— Какво ти стана? — попита Адел.

Клои се дръпна като ужилена от нейното докосване.

Наистина ли чу това?

Цепнатините се разпукаха още по-големи, плъзнаха нови разклонения. Фасадата всеки миг щеше да рухне. Тя не откъсваше очи от слушалките, които Адел вдигна от пода.

— Ало, господине? Извинете. Аз съм Адел Спейтс от резервациите. С какво мога да ви помогна?

Докато Адел уреждаше запазването на стаята, Клои грабна чантата си от масата и заднешком се измъкна към вратата. Стаята се завъртя. Главата й кънтеше от гласове.

Хубаво момиче като моята Клои не бива да остава само.

Толкова си красива, че ми се иска да те изям.

Само да ме беше оставила при теб тази нощ.

Бъдете спокойна, ние продължаваме активно разследването.

Тя хукна през паркинга на хотела към колата си, сякаш самият дявол я гонеше по петите. Беше забравила палтото си и студеният есенен вятър я прониза. Подкара по магистралата към къщи със сто километра в час и обезумяла току проверяваше в огледалото дали Клоуна не й се хили от колата зад нея и не й намига с фаровете.

Паркира, пробяга към асансьора покрай пазача, който дремеше до входа. Влязла веднъж в апартамента, светна всички лампи, нагласи алармата и дръпна резето.

Сграбчи я непознат дотогава страх, цялото й тяло се тресеше. Изгубила ум, затича из стаите, обиколи всяка една, отвори дрешниците, надникна под леглото и зад завесата в банята. Грабна от нощното шкафче малкия пистолет двайсет и втори калибър, който й купи баща й, преди да си замине за Калифорния. Провери няколко пъти дали е зареден.

Датчикът в хола примигваше на червено, алармата светеше зелено.

Седна на канапето в хола с пистолет в скута, стиснала здраво дръжката в потната си ръка, показалецът й нервно играеше върху спусъка. Котаракът Тиби се намърда между ръцете й и замърка. Слънцето изгряваше и жълтите лъчи се провряха в стаята през пролуките на спуснатите завеси. Прогнозата за времето по радиото беше за хубав ден. Клои гледаше втренчено бялата входна врата и чакаше.

Фасадата най-после се разпадна. На милиони малки парчета.