Джилиан Хофман
Възмездие (14)

13

Във вторник следобед, когато изписаха Клои от болницата, валеше проливен дъжд. Само пет дни след като я докараха на носилка и в безсъзнание, д-р Броудър влезе широко усмихнат в препълнената с цветя стая и обяви, че тя вече е добре и ще си тръгне следобед. Новината я уплаши — трепереше през целия ден и с наближаването на часа сърцето й се разтупа още по-силно.

Майка й я послуша накрая да не търси из страниците на „Ню Йорк Таймс“ за квартири под наем, а да погледне в рубриката за некролозите. Само след два дни откри апартамент с една спалня на осемнайсетия етаж в един многоетажен блок в комплекса „Норт Шор Тауърс“ точно на границата между кварталите Куинс и Насау. В апартамента живеела деветдесетгодишна вдовица със седемнайсетгодишния си котарак Тиби. За нещастие на Тиби, вдовицата починала преди него. С помощта на две новички стотачки Клои получи разрешение да се нанесе веднага. Майка й каза, че за нюйоркски апартамент е доста добър.

Клои не пожела да стъпи в апартамент 1Б на „Роки Хил Роуд“. Нито веднъж. Не поиска да види отново „Бейсайд“. Освен папагала Пийт, отказа да вземе каквото и да е от стария си апартамент, особено от спалнята. Още докато беше в болницата, заяви на родителите си да продадат, изгорят или подарят всичко. Изобщо не я интересуваше, държеше само никой, в това число и Майкъл, да не се придвижва пряко от стария до новия й апартамент.

Знаеше, че Майкъл смята страховете й за налудничави. Самата мисъл, че насилникът й чака, дебне и проследява близките й, за да разбере къде се е преместила Клои, му се струваше прекалена. Съгласен беше, че тя трябва да напусне „Бейсайд“, но не разбираше защо просто не дойде да живее при него. И отказваше да напусне манхатънския си апартамент.

— Клои, имаш ли представа колко трудно се намира апартамент на нормиран наем през 80-те години? Осемнайсет месеца търсих, докато открия този.

За Клои беше почти обидно да обяснява на Майкъл съображенията си.

— Майкъл, оня знае всичко. За мен и за теб. Сигурно ме е следил до твоето жилище, или когато си идвал при мен е проследявал теб до вас. Може да е твой съсед и да ме е следил от вас. Ако ти си готов да поемаш риск заради някакъв тъп нормиран наем, аз не съм. И няма да стъпя повече там. Никога. Как е възможно да не го разбираш!

Спорът им бе разгорещен. Даже прекалено. Тя се разплака, а той въздъхна твърде шумно. За да я успокои, обеща, че „ще види какво може да направи“, но в момента било изключено да се мести. Тогава предложи да й потърсят ново жилище далеч от Бейсайд. Излезе за малко от стаята да проведе спешен телефонен разговор и когато се върна след десетина минути, обяви, че се налага веднага да отиде в офиса. Два часа по-късно пристигна букет цветя с кратка бележка „От Майкъл с любов“. Това беше в петък. После работи цяла събота и неделя.

И така, майка й й намери апартамент високо над земята в „Норт Шор Тауърс“. Той предлагаше максимална сигурност за сама жена в града — портиер, двойно заключващи се врати, алармена система с датчици, реагиращи на движение и първокласна вътрешна телефонна уредба. Още в неделя родителите й пренесоха телевизора, кухненската маса със столовете и Пийт. Всички други необходими мебели закупиха от „Сиърс“. В понеделник пред бившия й дом пристигна голям червен камион на Армията на спасението. Двама яки мъжаги не обърнаха внимание на висящите остатъци от жълта полицейска лента по вратата на апартамент 1Б и благодарни натовариха вещите на Клои. Оставиха разписката на голия под в дневната. Така в сивия следобед на този дъждовен понеделник под любопитните погледи на неколцина съседи нейният живот в Бейсайд, Куинс, тихо приключи. Баща й после й каза, че Марвин, съседът от горния етаж, й изпратил благопожеланията си.

Разбира се, родителите й се опитаха да я убедят да се върне в Калифорния. Къде да е в Калифорния. Всъщност, където и да е на Запад. Само не в Ню Йорк. Клои повдигна въпроса пред Майкъл, но той на мига изключи подобна възможност. Неговата кариера, нейната фирма, семейството му, общият им живот — всичко беше свързано с Ню Йорк. Така че тя излъга родителите си, като им каза, че и двамата обмислят идеята, но най-напред тя трябва да вземе държавния си изпит в Ню Йорк и да започне работа във фирмата, към която е поела ангажимент. Заяви много самоуверено, че твърдо е решила да не позволи на маниака да разруши живота й, да я пропъди от града и така нататък. Дрън, дрън, дрън. Клои много искаше да повярва на собствените си думи.

В действителност, тя вече не знаеше какво точно иска. Неща, които само преди пет дни изглеждаха толкова важни, сега бяха станали съвсем несъществени. Държавният изпит, новата работа, годежът. От болничното си легло тя ревниво гледаше как на телевизионния екран животът продължава да си тече както преди, все едно, че нищо не се е случило. Хора се блъскаха сутрин по превозни средства, за да отидат на работа, вечер пак по същия начин, за да се приберат вкъщи. А водещите на новините важно обявяваха всяка дреболия за събитие от световно значение.

„Ако пътувате към Лонг Айланд, заобикаляйте магистралата, по нея се извършват строителни работи, има задръстване и на Гранд Сентръл Паркуей. Том Круз се появи на премиера в Лос Анджелис, където беше препълнено с холивудски звезди. Още една лодка с кубински бежанци открита в морето край Кий Уест, Флорида. Помогнете на гладуващите деца по света. За жалост, приятели, прогнозата за края на седмицата отново предвижда гръмотевични бури. Жалко, яхтсмени, пожелаваме ви повече късмет за следващата неделя, когато има изгледи да нахлуе сух въздух.“

Направо й идваше да пищи.

Полицаят, който пазеше в първите два дни пред врата на болничната й стая, изчезна, вероятно са го изпратили при друга жертва на насилие. Инспектор Сиърс обясни, че охраната е вдигната, защото тя вече не е „в непосредствена опасност“. И въпреки че полицията „активно търси извършителя“ и „проследява всички възможни улики“, от понеделник инспектор Харисън прекрати всекидневните си посещения в болничната стая на Клои и ги замени с обаждания по телефона, за да се осведомява как се чувства. Клои имаше подозрения, че след няколко дни и обажданията ще спрат, тъй като нейният случай ще бъде изместен от нови.

Стаята й преливаше от кошници с ухаещи цветя, изпратени от доброжелателни приятели, познати и колеги, но тя все още не можеше да събере кураж да размени две думи с когото и да е по телефона. Не искаше да вижда никого от приятелите си, освен Мари. Не искаше да я виждат цялата омотана в бинтове и да си представят ужасните неща, които са й се случили. Не искаше да говори за онази нощ, но и нямаше сили да приказва празни приказки с любопитковци. Освен това нямаше какво толкова да се казва. Желаеше да върне времето назад, да си бъде старата Клои с нормалните проблеми и досадни задачи, които бяха изпълвали дните й, но знаеше, че вече е невъзможно. Заради това го мразеше най-много. Той отнесе живота й, а тя не знаеше как да си го върне.

Майкъл стоеше в работата си и в понеделник се появи в болницата само за един час по обед. Тя усещаше, че му е неловко в тази обстановка. Разбираше, че видът на превръзките и системите, лекарствата, докторите и рехабилитаторите го карат да се чувства объркан и безпомощен. Знаеше също и че злополуката, както наричаше случилото се, го изпълва с гняв. Но по някакъв начин за нея вече не беше от значение как той възприема каквото и да било. И я изпълваше ярост, че неговият живот си върви най-нормално, като че ли нищо не е ставало, а всъщност всичко бе станало и за тях двамата вече нищо нямаше да е както преди.

Дойде вторник и тя най-после можеше да се прибере вкъщи, нещо, което уж много искаше, а откакто д-р Броудър й каза, че ще я изпишат, не спираше да трепери. Майкъл трябваше да я вземе, но в последния момент се оказа, че е ангажиран с някакви сложни клетвени показания в съда. Така че се наложи майка й и Мари да я избутат с инвалидната количка до входа на болницата, където баща й я очакваше с наета кола. Тя беше в състояние да ходи, но политиката на болницата беше да придвижват пациентите с количка до колата.

Вратата на асансьора се отвори и Мари плъзна количката в оживения партер. Беше пълно с народ. Възрастни мъже и жени седяха на пейките в ъгъла, пред рецепцията се въртяха полицаи. Уплашени родители държаха на ръце плачещи деца, медицински сестри и санитари щъкаха от и към асансьорите.

Клои бързо огледа голямото помещение за следи от нападателя си. Някои хора показаха вяло любопитство към младата жена в инвалидната количка. Тя изпитателно се взря в очите на всеки, в движенията им. Едни си приказваха, други прелистваха книжа или просто зяпаха в празното пространство. Погледът й неистово шареше от един човек на друг. Сърцето й се разтупа, усети мощен прилив на адреналин. Но безнадеждната истина беше, че можеше да са очите на всеки един от присъстващите. Без маската, тя нямаше да го разпознае.

Дори едната стъпка от количката до автомобила й причини раздираща болка в корема. С помощта на Мари и майка си успя да се настани внимателно на задната седалка, стиснала в ръка торбичка с лекарства. Погледна през мокрото стъкло на колата към просторния паркинг. Щяха да минат по оживения Северен булевард и да излязат на вечно претоварената магистрала за Лонг Айланд. Толкова много непознати лица! Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки.

— Добре ли се намести отзад, скъпа? — Пауза. — Бобче? — обърна се мило баща й към нея, очаквайки отговор.

— Да, татко, да тръгваме. — Поколеба се, после добави тихо. — Татко, моля те, никога повече не ме наричай така.

Той се натъжи. Но кимна и видя в огледалото как дъщеря му обръща умореното си лице към прозореца. Фордът потегли, промуши се през гъсто населения паркинг и излезе на авеню „Атлантик“. По целия път към новия й апартамент в Лейк Съксес Клои не откъсна поглед от прозореца, от безбройните коли, профучаващи край тях, от безбройните непознати лица, оставяйки болница „Джамайка“ далеч назад зад завесата от дъжд.